От автора:
Това е текста, който написах на 30 април 2020 г., няколко дни след излизането на „Времеубежище“. Поздравления за Джузепе Дел’Агата, преводачът на романа на италиански, за това, че тази награда е възможна заради него, и че е направил толкова много българската литература да говори и на италиански език.
„И водите на Лета вече не са каквито бяха.“
или „Невинното чудовище на миналото.“
Размисли на един читател, изял една книга, която в корема му горчи, а в устата му е сладка като мед.
„Времеубежище“ на Георги Господинов е роман за миналото, за местата, където сме били, за времената, в които сме били, на човеците, които сме били, на децата и възрастните, за пелената на миналото, което се спуска над уморените ни от гледки, сълзи и примигвания очи. Книга за загубата на памет, за бягството от собствения страх от смъртта в темпоралния стазис на епохи, различни възрасти, места и срещи, където сме се случили някога. „Времеубежище“ е клиника, санаториум за времеболни и претоварени с минало и настояще. Роман със стотици романи в романа. Роман на един континент и десетки държави, на стотици градове и хиляди хора. На милионите им случили или неслучили им се истории.
Георги Господинов, във функциите си на автор, на алтер егото си Гаустин, на фикционално-реалния разказвач, влиза в ролята на реставратор на истории. Историите на г-н Н. и г-н А., г-жа Ш., г-н С., Хилде, Лоте, Самотния бегач на дълги разстояния, ракиения човек, истории от Цюрих, Орхус, Аушвиц, Ню Йорк, Франкфурт, София. Но това не е роман – пътеводител, а времеводител, не на пътищата на живота а на нелинейността на времето.
„Времето не гнезди в извънредното, то си търси тихо и спокойно място.“
Не четете тази книга наведнъж. Отпивайте по малко от нея, завъртете глътката в устата си, позволете поезията на думите да достигне мозъка ви, да раздразни рецепторите, да погъделичка обонянието ви с аромата си на детски спомен. Хубаво е.
Но и тъжно. В тази книга животът е винаги другаде. Друг ад е.
Изправени пред собствените си вътрешни референдуми ние изграждаме стените, които ще разрушат човешкото. Разкъсвани между изборите на сигурност срещу сигурност, ние изгубваме смисъла. Всеки ден ни е следобед, между 15 и 18 ч., в който винаги се чудиш дали да пиеш чай, или да се обесиш. И тогава идва лъжовността на миналото. Безграничието на младостта, спомените за светлото бъдеще, здравите корени и силата на нацията.
„Хората не си даваха сметка, че сама по себе си нацията е ревливо историческо пеленаче, което се прави на библейски старец.“
Независимо къде в миналото избереш да живееш, ти винаги ще искаш да бъдеш някъде другаде.
„Времеубежище“ е и еманация на бавното. Бавна книга за бавно четене, всеки израз, образ или идея можеш да разтеглиш до безкрайността на цял живот, век, ера. И можеш да населиш там всичко случило и неслучило се, реално и въобразено, митично и ежедневно. Това е банка за семената на миналото, които спят във всеки един от нас, и чакат условията да зародят отново своята жизненост и времеобитание. Нашите незабравки. Но и нашите атомни куфарчета.
Това е и книга предупреждение, докъде може да доведе преяждането с минало, безпаметността, обществената и политическа деменция, бягството от действителността, национализмите и лъжепатриотичния популизъм.
Референдумът за минало пък, е вече случило се пророчество къде и как не трябва стигаме в бягството ни от действителността. Механизмите на манипулация, страхът като катализатор и усилвател на лъжите и популизма. За това, че в избора мужду национализъм и социализъм няма по-малко зло.
Романът е точно тази метафора, от разбирането на която имаме толкова голяма нужда – търсейки и връщайки се в миналото, ние унищожаваме настоящето и възможното бъдеще.
„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва ерзац-памет освободените ниши.“
Разходката из България и Европа на минало и настояще е толкова плътно изпълнена с истории, литература, инвенции, политика и социология, психология и манталитет, митове и конвенции, усещане за Кафка и Иван Методиев, утопия и дистопия, абсолютна невъзможност и възможно битие, че само тя дори ти дава усещането за longue dureè, дългото време на въобразеното ни съществуване.
„Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща.“ От края на динозаврите до падането на кулите-близнаци.
А сега е винаги следобедът на света, преди да падне вечерта. И всички ние сме бездомници в читалнята на времето.
„Вървях навън, Фейсбук хайдути и комунисти крещяха в главата ми и ставаше все по-ясно с отрезвяващата хладина на нощния въздух – имаше две Българии и нито една от тях не беше моята.“