В романа на Хенри Джеймс Портрет на една дама, злополучният кандидат на име Нед Роузиър ухажва невинната Панси Озмънд. Роузиър е известен най-вече като дългогодишен колекционер на миниатюрни книжки и украшения, наречени bibelots. След като Панси го отхвърля, Роузиър ликвидира колекцията си, с надеждата да стане достатъчно богат, за да може да впечатли баща ѝ. Решението му обаче се оказва силно неудачно: хората от близкото обкръжение на Панси му казват, че е щяло да бъде много по-добре, ако той би запазил своите „красиви нещица“ и че колекцията му от дреболии и книги била „най-интересното нещо около него“.
Тук, както и на други места в Портрет-а – роман, написан от писател, който вярва силно в обогатяващата мощ на литературата – ние виждаме как книгите биват превръщани в обект на новост, суета и статус. Изабел Арчър, главната героиня на книгата, никога не похваща книга за повече от няколко минути, преди да ѝ се доспи или вниманието ѝ да бъде отклонено към други неща. Журналистката Хенриета Стакпоул пък служи най-вече като един вид комично отклонение, с описанията на приятелите и познатите ѝ в статиите, които пише. Този литературен материализъм със сигурност не отразява отношението на самия Джеймс – той вероятно би предпочел героите му просто да четат книги, вместо да ги колекционират – но пък, от друга страна, това е нещо присъщо не само и единствено на героите от Портрет-а, нито пък само на аристократи като Роузиър.
Удоволствието от колекционирането на книгите и перченето със собствената колекция е нещо обичайно, както сред четящите хора, така и сред онези, които се преструват на такива. Най-важната причина, поради която харчим пари за книги е, разбира се, че (евентуално) възнамеряваме да ги прочетем, но тя в никакъв случай не е единствената: освен това ние желаем да ги гледаме и да гледаме как ги гледат други хора. Докато наскоро се мотаех из новия си апартамент, се улових как хвърлям дълги, изпълнени с възхищение погледи към полиците си, пълни с книги, как оправям подгънати страници и се уверявам, че гръбчетата са подредени в безупречни редици. По-голямата част от времето, което отделих на преместването в новото жилище, беше посветено на подреждането на тези лавици; книгите ми вероятно възлизат на около 90% от товара, който трябваше да изнеса на третия етаж в новия си апартамент. И когато след две години се преместя отново, ще трябва и да го правя за пореден път. Но защо аз – защо ние – посвещаваме толкова много време, енергия, пространство и пари на тези 15-доларови комати от хартия? Защо рискувам получаване на дискова херния всеки път, когато се местя в нов апартамент? Или, за да го формулирам по друг начин: защо просто не си купувам Киндъл?
Ами защото обичам книги – или поне така се уверявам. Но какво точно имам пред вид, когато говоря за „книги“? Когато например казвам, че обичам Тайпе на Тао Лин, дали говоря за обогатяващото преживяване от четенето на тази книга? Или може би за моето физическо копие от Тайпе, чието блестящо гръбче изглежда особено ослепително, притиснато между Примо Леви и Дейвид Липски? За да мога да различа собственото си хоби да колекционирам книги от, примерно, хобито на майка ми да колекционира керамични игуани, трябва да добавя твърдението, че то се различава чрез преживяването на самото четене. Трябва да твърдя, че, докато събирам и чета всички тези книги, аз върша нещо продуктивно, конструктивно, заслужаващо си труда. Това, в крайна сметка, най-често е бил аргумента, изтъкван от различните защитници на литературата и представян в последно време в най-различни медии – нека посоча тук само няколко от дългия списък: Slate, Time, New York Times, Atlantic, Popular Science и New Republic. Тези статии или подкрепят, или критикуват последните научни изследвания, които уж доказвали, че четенето на литература прави от нас по-съпричастни, по-емпатични същества. Аз съм склонен да последвам http://www.newrepublic.com/article/117191/why-reading-isnt-always-good-you">Лео Робсън в твърдението, че тези научни изследвания най-вероятно са дрън-дрън, но дори и Робсън в края на краищата стига до идеята, че четенето на литература все пак върши нещо положително за читателя, дори и ако това нещо има само малко общо с морала.
Но дори и ако цялото това четене все пак ме е подобрило в някакъв смисъл, то вие едва ли ще можете да го доловите от начина, по който се държа в близост до книгите си. Всъщност, когато прекарвам часове в преподреждане на книжните си лавици и купуване на книги, които няма да прочета скоро или изобщо, аз се държа така, сякаш единственото нещо, което бих искал да извлека от Тайпе е да се перча с лъскавото му гръбче на полицата си. Начинът, по който се отнасям към книгите си показва, че независимо от това колко важни те са за мен като неща за четене, освен това те съществуват като декоративни обекти и статусови символи.
За мое щастие (както и на всички други засегнати от същата страст книголюбители), последните технологически развития предоставиха нещо като алтернатива на този „литературен материализъм“, под формата на електронни книги. Ако събирането на физически книги ме отвлича от един по-скромен и по-малко егоцентричен читателски опит, то елиминирането на физическото измерение на книгите изглежда така, сякаш би успяло да помогне при премахването на суетата, която идва заедно с тях. Бих могъл да освободя доста лавично пространство, да спечеля немалко количество пари по антикварни книжарници и да пречистя екологическото си самочувствие – и всичко това докато получавам точно същото окултуряване, което винаги съм получавал от четенето на книги и есета. Единственият недостатък е, че никой не би могъл да се досети след евентуалното посещение в апартамента ми, че книгите са душата и сърцето ми. (Това си е било винаги възможно, благодарение на библиотеките, но в наши дни то е много по-лесно. Всичко, което трябва да направите е да набутате Киндъла под възглавницата си – и вече изглеждате напълно неразличим от нечетящия езичник на следващия ъгъл).
По времето на кулминацията на лудостта по електронни книги изглеждаше, че не ми остава нищо друго, освен и аз да се покръстя. Голямата статия „Публикувай или умри“ на КенАулета от 2010, публикувана в Нюйоркър, си остава най-плашещата картина за начина, по който „дигиталната революция“, водена от онзи велик горгон, Джеф Безос, била на път да прекатури издателската индустрия, да сравни със земята всички независими книжарници по света и да застави авторите да се присъединят към тъмната страна на Амазон. Изглеждаше така, сякаш всичко е свършило: печатните книги бяха отживели времето си. Единствено някакъв масов преход към електронни книги щеше да спаси издателската индустрия от несъстоятелност и колапс. За момент изглеждаше така, сякаш, ако бихме искали да продължаваме с четенето, ще ни се наложи да се откажем от физическите книги, което пък от своя страна ще означава отказ от суетата, идеща заедно с тях. Дали би било толкова пресилено да се каже, че този преход би могъл да ни спаси от определени материалистически изкушения?
* * *
Бях в десети клас когато се появи статията на Аулета и всички основни медии и литературни органи започнаха да пишат надгробни слова за издателската индустрия. Спомням си колко ужасèн бях по онова време за бъдещето на печатните книги – току-що бях започнал да събирам собствената си колекция и за пръв път преживявах изкушението на книжарниците. В същата година се сприятелих с момче на име Джейсън, който винаги ми разказваше за книгите по философия, които четял в момента. Често прекарвахме обедните си почивки заедно в училищната библиотека, където Джейсън с пренебрежение разглеждаше старите, подвързани в найлонови обложки издания на Платон и Ницше. А когато най-после успях лично да видя неговата книжната колекция на Джейсън, внезапно открих, че всички велики книги, които бях заемал една по една от библиотеката, присъстваха по неговите полици, с откъснати части от задните корици, за да се премахне електронната защита от книжарницата. Бяха красиви книги, далеч по-добри от моите евтини издания, когато ставаше дума за привличане вниманието на нашите плебейски връстници, а когато пък Джейсън сложеше ръката си на съответното място, човек дори не можеше да забележи откъснатата част от задната корица. По някое време той успя да ме убеди, че си струвало да се крадат „подходящите“ издания от Барнс & Ноубл, с цел обогатяване на колекцията ми. Направих го веднъж, само веднъж, с един голям син том Събрана проза на Борхес, който наскоро извадих от кашона и поставих на лавицата с известно неудоволствие.
Всички автори, които четях по онова време, сигурно биха ми обяснили, че сляпото ми увлечение по физическите книги е признак за повърхностност. Това не означава, че четенето и купуването на книгите се намират в някакъв вид съревнование за спечелване на моята морална същност, но то действително подсказва, че материалистическото удоволствие, което получавам от притежаването и показването им, си е трудно за помиряване със съживяващото удоволствие, което извличам от реалното им четене. Всъщност отдаването на такива второстепенни удоволствия може да се окаже дори неблагоприятно за собственото ни развитие като читатели. Човек си припомня тази често повтаряна по партита фраза: „Не, не съм я чел още, но вече е на лавицата ми“. Или поне самият аз съм наблюдавал тази суета в собственото си поведение. Тя надига глава когато седя във всекидневната си и разглеждам рафтовете, или в някои моменти на емоционална слабост – например когато питам бившите си приятелки дали мога да получа обратно отдавна заетите екземпляри на Бели момичета или Нарцис и Голдмунд. (Откровено казано, ненавиждам Нарцис и Голдмунд, но все пак си я искам обратно. Не за да я прочета отново, а просто за да я имам).
И все пак, дали съм имал право, когато предпочетох страната на училищната библиотека и четенето на опърпани копия от класиците (както и връщането им обратно, след като ги свършех)? Дали тази спартанска практика на четене ме е направила по-добре подготвен от Джейсън за разбирането на Непоносимата лекота на битието, която прочетохме заедно в първата година от колежа? В такъв случай за сериозните читатели, плюс за несериозните, действително би имало смисъл да държат на своите Киндъли.
Но сериозните читатели не преминават на тълпи към електронните книги, нито пък го правят несериозните. Само четири години след като Аулета обяви смъртната присъда, мрежата зашумя около твърдението на британския издател Тим Уотърстън, че ако нещо запада, то това са именно дигиталните книги. И наистина: въпреки факта, че електронните книги обещаваха подобрения на печалбите в индустриално-спасителни мащаби, и действително в един момент изглеждаха като единственото нещо, което може да задържи издателския бизнес над водата, те никога не са съставлявали дори и една трета от общите продажби на книги, дори и в зенита на популярността си. Последните гамбити на Амазон, като например новия шрифт, създаден „изключително за електронни книги“, както и модела на заплащане, при който на авторите се плаща в зависимост от прочетените страници, едва ли ще помогнат на електронните книги да запазят малкия си дял от пазара. Никой изглежда не е в състояние да обясни по каква точно причина се случва това, но, може би показателно, в един от отговорите срещу мнението на Уотърстън, публикуван в Гардиън, се изказва мнението, че електронните книги няма да спечелят, защото, накратко, те не са достатъчно хубави за гледане: „Докато технологията не стане също толкова приятна за физическите сетива колкото текстът е за опознаващия Аз, то винаги ще си остава потребността от бляскави, красиви, задоволяващи сетивата книги“.
Но удоволствието, което получаваме от физическите книги, дори не е само онова, което извличаме от тези „бляскави“ обложки или „удовлетворяващото“ усещане за допира до хартията. То е и удоволствие от колекционирането на предмети, способността да се наблюдава предполагаемото разрастване на интелекта ни, представено под формата на изпълнени с книги рафтове. Дори и ако цялата ми библиотека би могла да се побере в джоба ми – в което и се състоеше цялата привлекателност на Киндъла на първо място – то аз просто не го искам. Удоволствието от притежаването на красиви предмети като книгите е, в края на краищата, не просто някакво лично удоволствие. То е и нещо споделено, което означава, че моята колекция от книги не трябва само да пробужда гордост у мен и завист у останалите. Тя трябва да подбужда и към смислени разговори.
Миналата седмица, докато разопаковах последните кашони, бях поканил приятеля си Джак на вечеря в новия апартамент. Вечеряхме във всекидневната, където бях запълнил два огромни шкафа с книгите, които бях купил из антикварни и нормални книжарници, плюс всевъзможни разпродажби, в хода на последните осем и нещо години. Застанал пред шкафа „А – М“, Джак извади моето издание на История на лудостта от Фуко – една от най-красивите книги, които притежавам. (Все още не съм я довършил).
„Ей, тая наистина е много хубава“, каза той, докато ми я показваше. „Мога ли да я заема?“
„Да“, казах аз, „разбира се“. Джак е бърз читател: сигурно щеше да я изчете за нула време, след което най-после щях да имам някого, с когото да разговарям за нея. Но след това изведнъж нещо ме заяде отвътре: голямата червена книга изглеждаше така красиво от мястото, където седях, а липсата ѝ сигурно щеше да ме накара да преподреждам онази лавица, плюс трите останали под нея. „Момент“, добавих. „Не знам. Просто…“
Джак ме изгледа продължително.
„Добре, ще те оставя да размислиш“, каза той, докато поставяше книгата обратно. Не продължих този разговор, но следващия път, когато Джак ми дойде на гости, непременно ще настоя той да не си замине без да е взел със себе си красивата червена книга.
