Хитлер: Един живот от Петер Лонгерих
Оксфорд, 1324 стр.
Хитлер: Само светът беше достатъчен от Брендан Симс
Алън Лейн, 668 стр.
Нещо много странно се случва в средата на The End, шестия и последен том от титаничното себеописателно произведение на Карл Ове Кнаусгор. Някъде около 482 страница книгата се отклонява от сцените на семейния и социален живот, и се хвърля, като кола, катастрофирала през мантинела, в продължителен размисъл за Адолф Хитлер. В продължение на 360 страници Кнаусгор обсъжда младежкия копнеж и сериозността на Хитлер, любовта към майка му, борбата му с авторитарния баща, отказът му от съдбите, предписани му по силата на конвенцията. Дълги пасажи са отдадени на обобщаване или просто цитиране от първия том на Mein Kampf, написан, докато Хитлер е бил в затвора през 1925. Кнаусгор размишлява (на два пъти) върху един момент от 1945, запазен на кинолента, когато Хитлер се появява, „ръцете му треперещи от болест“, от един бункер под Берлин, „със света в пламъци и милиони хора загинали в резултат на волята му“, за да поздрави редица млади новобранци, набрани за защита на разпадащия се град. В този опасен момент, пише той, Хитлер разкрива, „с мимолетен блясък в очите… нещо топло и мило, душата си“. „Бил е малък човек“, признава Кнаусгор, „но всички сме такива“. А от тези и много други мисли за Хитлер се развива дълга спираловидна поредица от разсъждения за съвременния живот, придружена от литературни и културни справки от висок клас. Едва на страница 848 The End успява да напусне орбитата на Хитлер. А междувременно читателят се е разхождал из огромна, подобна на кратер, падина в структурата на книгата. Ние имаме реалното усещане, че най-после отново поемаме въздух, когато най-накрая ни е позволено отново да се вселим в тялото на писателя: „Седнах за пореден път, налях си малко кафе от вакуумната кана и запалих друга цигара“.
Но какво търси Хитлер в тази книга? Предполагам, че появата му в някакъв момент е била неизбежна, като се има предвид, че норвежкото заглавие на цикъла, прието с неохота от издателя на Кнаусгор, е Min Kamp. (Германският преводач [разбира се!] отказва да използва като заглавие Mein Kampf, а книгите са публикувани в Германия под тромавата рубрика Das autobiografische Projekt [Автобиографичният проект].) Попитан защо е избрал такова заглавие, Кнаусгор е склонен към увъртания. „Един приятел го предложи“, казва той на един от интервюиращите. А и това е по-добро от другите му заглавия, „Аржентина“ или „Папагалски парк“. Есето за Хитлер, залегнало в основата на Книга шеста, също не отговаря на въпроса, не и директно. Налага ни се да открием целта му, като изследваме услугите, които Хитлер е извършил на човека, който го е призовал обратно от мъртвите.
Майн Кампф, казва Кнаусгор, е „единственото произведение в литературата, за което не може да се говори“. Да го четеш означава да пътуваш в забранена зона. Това, което Кнаусгор открива, когато нарушава табуто, е един смачкан, подобен на Хитлер собствен образ. Омразният баща, любимата майка, страхът от интимността, усещането за аутсайдерство и приповдигнатата сериозност, с която той подхожда към живота, всички тези подпори на Аза, които се откриват навсякъде в Min Kamp, присъстват и при автора на Mein Kampf. Дори въздържанието на Хитлер от мастурбация, припомнено от младежкия му съквартирант Август Кубицек и широко обсъждано в литературата за фюрера, звучи в унисон със закъснелите и трудоемки усилия на Кнаусгор в онанизма, мрачно регистрирани в книга четвърта.
Очертаването на пътуването към Хитлер като среща със себе си е неочаквано. Това не означава, че Кнаусгор подкрепя деянията или мирогледа на Хитлер, ако и да настоява, че трябва да е възможно да се прави разлика между това кой е Хитлер и какво е извършил той. В случая с младия Хитлер, който вече е самият себе си, но все още не е автор на геноцидна война, разграничението (поне за Кнаусгор) изглежда невъзможно за отричане. Оттук и яростта, която той насочва към Иън Кършоу, автора на класическата англоезична биография [на Хитлер]. Кнаусгор обвинява Кършоу, че е възприел пренебрежително отношение към младия Хитлер, че не е успял да схване страстта и невинността на своя обект. Този твърде „негативен“ възглед, според Кнаусгор, не е просто „незрял“, а прави биографията „почти нечетима“.
Тези резки критики са изумителни. Едно е норвежки писател от мъжки пол да преживява съпричастно някакъв образ на Адолф Хитлер, който е развил в собствената си фантазия, след като е прочел половин дузина книги. Но задачата на историк от ранга на Кършоу, който в продължение на десетилетия се е потапял във всевъзможни трактати и архивни записи, едва ли може да се търси в някакъв вид изясняване на собствената духовна близост с Хитлер. Тя трябва по-скоро да се състои в някакъв вид разбиране относно кои точно са нещата, дори в младостта му, които биха помогнали да се обясни по-късната му кариера. Отдалечената, аналитична перспектива на историка е именно нещото, което отвращава Кнаусгор.
Фиксирайки Хитлер като някакъв смущаващ двойник на авторското си его, Кнаусгор разширява моралната сфера на творбата си, като я въвежда в арката на съвременната история. Хитлер се превръща в тестов случай за Narrenfreiheit[1] на съвременния романист. Читателите с по-добро от моето разбиране на норвежкия контекст без съмнение ще различават и други, местни резонанси. Но може би си струва да се има предвид, че влиянието на нацистката окупация върху норвежкото общество е особено дълбоко. В масовия съдебен процес, продължил от 1945 до 1957, са разследвани повече от 90 000 случая на сътрудничество (3,2% от населението на страната) и са осъдени 46 000 души. Далеч от това да стабилизират страната, както се надява завръщащото се по онова време от изгнание норвежко правителство, процесите имат дълбоко поляризиращ ефект. Това е най-всеобхватното юридическо отдаване на дължимото където и да било в следвоенна Европа. Кнаусгор не споменава тези събития, освен че регистрира изненадата си, когато открива нацистка значка сред вещите на мъртвия си баща. Но злобната противоречивост на онези процеси се отразява в нуждата му да даде израз както на привличането, така и на отвращението, което пробуждат у него нацизмът и Хитлер.
Да се обърне човек към [биографичния труд на немския историк] Петер Лонгерих Хитлер: Един живот, превъзходно преведен от Джеръми Ноукс и Лесли Шарп, означава да се срещне отново с онази трезва, оценяваща позиция, която Кнаусгор така ненавижда в писането на Кършоу. Лонгерих не се съмнява, че обектът на разглеждането му е бил емоционално „изостанал“ и не е бил в състояние да изпитва съпричастност. Ранният живот на Хитлер разкрива, пише той, „липса на чувства в отношенията му с другите“, „подчертана егоцентричност“ и склонност да се търси убежище в „един свят на фантазията, фиксиран върху самия себе си“. Дори като войник по време на Първата световна война той е изпъквал като „ексцентричен самотник“: единствената му емоционално значима връзка е била с кучето му Фокс, на което било позволено да спи с него.
Подробното изложение на Лонгерих засяга много въпроси – от управлението на несъгласието в собствената партия до мислите на Хитлер относно външната политика, превъоръжаването и икономиката; от тактическото умение, с което той е направлявал отношенията между своето движение и политическите елити, до разбирането и консолидирането на собствената му лидерска роля. Лонгерих отделя малко време на схващането, че харизмата на Хитлер е била от решаващо значение за поддържането на авторитета на режима. Монополисткият контрол върху медиите и обществените комуникации е по-важен от „мита за Хитлер“, изследван от Кършоу, или, ако щете, от духовно-еротичния съюз, въобразен от Кнаусгор, между „лишеното от ‚ние‘ Аз“ на Хитлер и „лишеното от ‚Аз‘ ние“ на германския народ.
Две направления в аргументацията на Лонгерих са особено достойни за отбелязване. Първото е, че въпреки твърденията, които прави през целия си живот, ранната кариера на Хитлер не е белязана от някаква самотна мисия за спасяване на страната му. Напротив, влизането му в политиката е организирано от мощни интереси. Именно информационният отдел на Райхсвера (Германската армия) в Мюнхен урежда Хитлер да бъде обучен като публичен говорител, а след това го назначава като агитатор, който да „имунизира“ войниците, все още служещи в Мюнхен, срещу призивите на социализма. Като естествено талантлив публичен говорител, който изпъква чрез яростния си антисемитизъм, Хитлер скоро става част от мрежа от армейски офицери, расистки настроени журналисти и крайно десни организации, всички обединени в целта си да създадат платформа за антисоциалистическа агитация. През 1920-21 тези групи също са спонсорирани и окуражавани от баварското правителство на Густав фон Кар, който полага изключително много усилия да трансформира Бавария в „Ядро на реда“, където крайнодесните групи биха могли да процъфтяват.
През ваймарските години и особено в периода 1930-33 г., Хитлер продължава да бъде разглеждан като потенциален актив от консервативните интереси, които се надяват да го използват като оръжие срещу политическата левица. Така нареченото завземане на властта е също толкова постижение на тези консервативни елити, колкото и на нацистките лидери и тяхното движение. Именно те, а не нацистите, разпускат преждевременно два парламента – през 1930 и 1932 г. – в момент, когато подкрепата за крайната десница нараства; именно те свалят през лятото на 1932 г. социалдемократическото правителство на Прусия чрез преврат, който заменя избраното пруско държавно правителство с императорски комисариат. И именно поглъщането на Прусия във федералното правителство дава възможност на Херман Гьоринг да осигури контрол върху пруските полицейски сили – най-големите в Германия – след назначаването на Хитлер на канцлерския пост. И тук консерваторите предоставят на нацистите ключови инструменти за консолидиране на собствената им власт. Дори постановленията по повод пожара на Райхстага, които прекратяват гражданските и политическите права, както и Разрешителният акт, който дава възможност на кабинета на Хитлер да отмени парламента, са политически инструменти, направени от консерваторите. Успехът на изборите и контролът върху голямо политическо движение с огромна военизирана сила са, разбира се, важни предимства, но именно комбинацията от тези предимства със сътрудничеството на старите елити дава на Хитлер и неговата партия предимството, от което те се нуждаят през 1933 г. Консерваторите предоставят на нацистите ключови инструменти за консолидиране на собствената им власт.
До каква точно степен Хитлер е бил способен да оформи еволюцията на режима си е обект на отдавнашни дискусии. „Интенционалистите“ твърдят, че той се е радвал на изобилие от власт и го е използвал, за да следва последователна програма. „Структуралистите“ пък твърдят, че хаотичното взаимодействие между лошо координирани силови центрове е направило режима податлив на влияния отдолу, което означава, че лидерите му често пъти са били просто повлечени от прилива на „кумулативна радикализация“, генериран от отрицателните енергии, за чието освобождаване те са отговорни, но които в крайна сметка не се намират под техен контрол. Биографията на Кършоу балансира двете перспективи, идентифицира много различни местни и регионални инициативи, които оформят политиката, но освен това акцентира върху ролята на Хитлер при вземането на решенията кои от тях да бъдат приети.
Лонгерих клони силно към интенционалистката версия, идентифицирайки Хитлер като ключовият фактор при вземането на практически решения във всеки от решаващите моменти. Хитлер ръководи вътрешнопартийния преврат срещу СА и други противници на режима през лятото на 1934 г., позволява насилствената стерилизация на „копелетата на Райнланд“ (децата на войници от френския окупационен корпус и германски жени) през 1937 г. и отново той поставя в ход убийството на седемдесет хиляди души по програмата „Евтаназия“ от 1939-41 г. Хитлер настоява, че войната срещу Съветския съюз ще бъде война на расово завоевание и унищожение, повтаряйки непрестанно, че това е „конфронтация между две идеологии“, в хода на която „еврейско-болшевишката интелигенция… трябва да бъде премахната“. И отново Хитлер е замесен във всеки етап от геноцида срещу евреите. През април 1943 той подлага унгарския лидер адмирал Хорти на систематичен тормоз, настоявайки унгарските евреи да бъдат изпратени в лагерите на смъртта. „Евреите“, казва той на Хорти, трябва да бъдат „премахвани като туберкулозни бацили“. Словаците, хърватите и други съюзници също са рязко смушкани да не влачат крака при депортирането на „своите“ евреи.
Внимателният разказ на Лонгерих се обляга на изумителен прочит на архивите. Ако в него има някаква слабост, тя се крие в решението да се фокусира изследването толкова силно върху Хитлер. Докато ранните части на книгата обръщат скрупульозно внимание на контекста и зависимостта на младия Хитлер от множество помощници, то напълно развитият диктатор доминира сцената изцяло. И това, разбира се, затруднява проверката на твърденията, които Лонгерих прави относно централното място на Хитлер в структурата за вземане на решения на режима.
***
Книгата на Лонгерих се движи равномерно върху терена си, подобно на онези машини за почистване на басейни, които събират по дъното удавени насекоми и мъртви листа. Но книгата на Брендан Симс, Хитлер: Само светът беше достатъчен, е доста по-различно начинание; написана със страст, тя хваща читателя за ръка и го тласка още от първата страница към едно-единствено, окончателно заключение. Централното твърдение е, че определяща за мирогледа на Хитлер е била дълбоката му загриженост по повод „Англо-Америка“. Тя е получила началото си на Западния фронт по време на Първата световна война, когато поделението му е било изправено срещу британски, канадски и австралийски войски, и той ги възприема като изключително трудни противници. По-късно, през 1918, когато младият Хитлер се натъква на американски военнопленници, току-що пристигнали отвъд Атлантика и забелязва, че някои от тях имат немски имена, тя се усилва допълнително. Тези „зачатъчни“ преживявания, твърди Симс, гарантират, че Хитлер е обсебен от силата, размера и глобалния обхват на капиталистическата Англо-Америка. Освен това той вярва, че „англосаксонците“ притежават тези предимства отчасти поради факта, че расовата им ценност е била повишена от няколковековния приток на германски емигранти, които, напускайки страната си, са предали стабилен наследствен материал в ръцете на една чужда сила.
Симс не е първият историк, който подчертава важността на Америка за нацизма. В книгата си Заплатите на разорението [Wages of Destruction] (2006), Адам Тоуз изтъква смазващата асиметрия между усилията на американската и германската военна машина през 1941-45 г. Следващата му книга, Потопът [The Deluge] (2014), предлага едно преосмисляне на 20 век като ера, белязана не от крехкостта, а от огромната сила на либералния англо-американски ред. Проследявайки мисленето на Хитлер относно англоезичния свят в обширна гама от фронтове в рамките на политическата му кариера, Симс е в състояние да покаже, че САЩ и Великобритания са били по-важни ориентири, отколкото е признавано досега, и че геополитическата визия на Хитлер е била наистина глобална. Аргументите, с които той подкрепя твърдението си, са завладяващи и оригинални. Ако това би било единствената цел на книгата, то бихме могли просто да регистрираме одобрението си и да си лягаме, уморени, но щастливи. Но Симс има много по-голяма цел.
Книгата му, обявява той в увода, не е предназначена да бъде „добавка“ в смисъла на просто въвеждане на нови идеи във вече съществуващата литература. Вместо това тя цели да бъде „заместваща“. Книгата не предлага нова гледна точка за Хитлер: тя предлага нова теория за Хитлер. Антисемитизмът на Хитлер, търсенето на „жизнено пространство“ на изток, стремежът му да преодолее класовите антагонизми чрез създаването на хармонична „народна общност“ (Volksgemeinschaft), дори архитектурните му предпочитания – всичко това, в прочита на Симс, е подчинено на манията му относно Англо-Америка. В тази интерпретация Volksgemeinschaft-ът е опит на Германия да се изравни с американската мечта; целта на войната с Русия е да отнеме ресурси на англо-американците; антисемитизмът е само израз на ненавистта на Хитлер към англо-американския „плутократичен капитализъм“.
Преосмислянето на Хитлер по този начин принуждава Симс да прехвърли Съветския съюз, решаващия театър на войната, в периферията на собствения си анализ. Дори когато Хитлер е затънал в конфликта си с Червената армия, Симс настоява, че той всъщност е зает с Англо-Америка. Не всички тези твърдения са нови. В едно противоречиво изследване, публикувано през 1987, германският историк Райнер Цителман твърди, че Хитлер е презирал радикалните антисемити, възхищавал се е на Сталин и се е стремял да завоюва източното „жизнено пространство“ главно като средство за постигане на паритет със САЩ. Онова, което отличава Симс от сходни интерпретации е решимостта му да отговаря буквално на всеки въпрос с един и същи аргумент.
Това означава, че Хитлер трябва да бъде изключен от идеята за [базисната значимост на борбата срещу] антиболшевизма и вместо това да бъде приравнен с враговете на „плутократичния капитализъм“. Но дали Хитлер е бил „антикапиталист“? В рамките на Нацистката партия действително е имало антикапиталистическо „ляво крило“, но Хитлер никога не е полагал сериозни усилия да следва исканията на неговите представители: банките никога не са били национализирани, корпоративните печалби си остават все така високи, универсалните магазини остават в частни ръце, а силата на онези нацисти, които са подкрепяли идеята за „втора [социална] революция“, е премахната чрез вътрешнопартийния преврат от 1934, в който той играе централна роля. Що се отнася до честите изказвания на Хитлер, че ненавижда болшевизма и германската левица (да не говорим за убийствените атаки на режима му и срещу двете), Симс трябва да ги остави настрана като отклонения или да ги интерпретира като косвени препратки към световното еврейство и неговите капиталистически схеми.
Антисемитизмът на Хитлер също се превръща в зависима променлива. Въпреки че със сигурност е вярно, че той си е играел с идеята да използва евреите като „заложници“, за да възпре Вашингтон от включване във войната, разсъжденията на Симс правят невъзможно да се обясни увеличаването на интензивността на унищожителните мерки през последните години на конфликта, когато Америка вече е влязла в битката и нищо не може да се спечели чрез по-нататъшни масови убийства във все по-свиващата се зона под немски контрол. Лонгерих твърди, според мен коректно, че за Хитлер изтребването на евреите е самоцел, но също така, че то се е превърнало в инструмент на властовата политика, като е оплитало съюзническите правителства в мрежа от престъпни съучастия, измъкване от които не може да има. Както [американската изследователка на Холокоста] Люси Давидович аргументира преди много години, и Ричард Евънс ни напомни в по-скоро време, хитлеровата „война срещу евреите“ действително е била война срещу евреите.
Еднопосочният подход на Симс създава инерция в основата на разказа му. Хитлер, оформен за цял живот от ранните си военни преживявания, е имунизиран срещу промените. Това, че е придобил набор от трайни убеждения доста рано, изглежда правдоподобно, но че освен това може да ги е фиксирал в някакъв вид непроменлива йерархия и да се е придържал към този ред приоритети през целия си живот изглежда много по-малко вероятно. Политическите коментари, меморандуми и монолози на Хитлер – и, в тази връзка, политическото му поведение и вземане на решения – са пълни с моменти, когато той изглежда сменя един приоритет с друг, в зависимост от обстоятелствата. В разказа на Лонгерих Хитлер многократно е принуден да се отдръпне от един ангажимент и да отдаде по-висок приоритет на някой друг. За Симс умът на Хитлер е инертен като химически елемент от семейството на благородните газове: той никога не се променя и на йота под натиска на събитията. Последното изречение от първата глава сумира всичко това: „Както в началото, така и в края“.
Хитлер е сгрешил в много неща, казва Симс, и кариерата му в крайна сметка е „катастрофален провал“. Но той е „напълно прав“ относно „огромната сила на Англо-Америка“ и „изцяло коректен“ в убеждението си, че германците са твърде слаби, за да надделеят над „англосаксонците“, глобалната „господарска раса“. Било е фатална грешка, отбелязва Симс, да се свика някаква континентална европейска „коалиция на сакатите“ срещу страхотната мощ на Англо-Америка, за чиито подвизи срещу Третия райх тук се разказва с огромно удоволствие. Внушението на Симс, че по същество Хитлер е бил антикапиталист, вече му спечели рязко изобличение от страна на Ричард Еванс в Гардиън. Еванс го обвини, че използва Хитлер, за да омаловажи репутацията на левицата и по този начин да внесе в британския академичен дискурс екстремистката полемика на американските „алт[ерантивно]-десни“. Това ми се струва недоразумение. Книгата на Симс демонстрира геополитическа визия от един пост-брекзитски свят, в който Англо-Америка се издига над слабата и разпокъсана Европа, която е прекалено много лишена от политическо сцепление, за да бъде в състояние да упражнява някаква реална власт на глобалната сцена. Не случайно подзаглавието на книгата посочва [с намигане] към заглавието на филма Светът не е достатъчен (1999), в който Джеймс Бонд и един американски ядрен физик спасяват света от хаос. Симс е плодотворен коментатор на текущите въпроси и многократно критикува държавите от ЕС (особено Ирландия) за това, че не са забелязали, че Великобритания, подобно на Америка, е по традиция и характер „командваща сила“, а не такава, която може да бъде подчинена на някакъв ред, по-голям от самата нея. Казано съвсем просто, това е страна от различен, по-силен и по-добър вид. Както изглежда, по този въпрос Симс и неговият субект са на едно и също мнение.
Кнаусгор си припомня усещането за почти гадене, което го е овладяло, когато е започнал да чете Mein Kampf: „Думите на Хитлер и мислите на Хитлер бяха възприети от собствения ми ум и за кратко станаха част от него“. Симс изповядва подобно опасение: „авторът [тоест „аз“] – пише той – „се е опитвал навсякъде да навлезе в съзнанието на Хитлер, без да позволи на [Хитлер] да навлезе в неговото“. Независимо дали Хитлер влиза в съзнанието ни, или ние се заблуждаваме с мисълта, че сме положили нещо свое в неговото, то ясно е, че този странен и омразен човек, който е мъртъв от 74 години насам, все още продължава да обърква умовете ни.
[1] Свободата човек да говори като шут, тоест каквото си поиска. Бел. пр.
