Някога прочутият английски есеист Самюел Бътлър бе казал, че след като сам Бог не може да променя миналото, а историците могат, то именно поради това Той би трябвало да толерира тяхното съществуване[1]. В светлината на разгорелите се напоследък дебати, свързани с „митологизирането“ на някои моменти от българската история, ще си позволим да представим на интересуващите се някои „митове“ и „митотворци“ от историографии и страни, в които думата „мит“ и „история“, казани в едно изречение, не предизвикват смут и истерични реакции. Поставен в един по-общ контекст, този проблем опира и до феномена на т. нар. полезна история[2] и нейните автори. Важна роля тук играят литературните образи и историческите „митове“, формиращи благодатния фундамент на „полезната“ (от гледна точка на националните изисквания) история. Настоящото есе е опит да се надникне в механизма на „създаването“ на ранната история на Съединените щати, на някои от най-разпространените „митове“ и трудностите при изграждането на „полезното“ историческо минало.
* * *
Митологизираните исторически представи са толкова присъщи за всяка култура, че ако не съществуваха, подобно на Волтеровия Бог, те трябва да бъдат създадени, тъй като историческите митове са необходими при изграждането на национална идентичност и стимулирането на патриотична гордост. Ако Швейцария има своя Вилхелм Тел и ябълката със стрелата, американците имат своя Вашингтон и отсеченото черешово дърво, както ние имаме своя Кубрат и снопа със съчките. Американските колонисти, отхвърлили властта на Джордж III, се изправят пред необходимостта от спешно създаване на собствени исторически митове, което обяснява и защо много от героичните легенди от ранната американска история се асоциират със „славната“ Война за независимост. Но новосъздадената държава се изправя и пред проблеми, непознати за старите нации и „модерния“ национализъм на Европа от деветнадесетото столетие. В Стария свят нацията идва преди държавата, в Америка държавата предхожда създаването на нацията. И докато в Европа нацията израства върху добре подготвена почва, изградена на основата на история и традиции, в Америка семената тепърва трябва да бъдат посети и националните традиции да бъдат създадени.
В този смисъл проблемите, които има да решава новата държава, се различават от онези, с които се сблъскват новосъздаващите се европейски държави през XIX в. Те се явяват на историческата сцена екипирани с история, традиции и колективна памет и в техния случай нацията е продукт на историята, докато в Новия свят историята се явява продукт на нацията. В хода на този сложен процес ролята на историческото образование е безспорно водеща. Но именно тук се проявяват и всички недостатъци на „скоростното“ създаване на историческа традиция. Xенри Джеймс дава една от най-точните формулировки, коментирайки ситуацията, в която се озовава младият Натаниел Xотърн през 1840 г.: „Трябва много история, за да направиш малко литература“[3]. Половин век по-рано Джеймс Фенимор Купър, изправен пред дилемата за невинността на Новия и покварата на Стария свят, е признал, че в „Америка наистина липсват анали за историка“. Но ако тези анали липсват, а историческото минало е необходимо за създаването на нацията, какви възможности остават открити пред творците на „полезното“ минало?
Този (нека не се заблуждаваме – труден) процес е свързан с културния (респективно историческия) синкретизъм. Американците много рано разбират, че могат да разполагат с най-впечатляващото минало, миналото на цяла Европа. Говорейки езиците на Шекспир, Лутер, Расин, Данте и Сервантес, бидейки „нация на всички нации“, те сякаш имат право и на тяхната история. Но това асимилиране на историята на Стария свят крие и опасности. Може ли да се вярва на Стария свят? Може ли въобще да се вярва на „чуждото“ минало? Това всъщност е една от големите теми на американската интелектуална история и един от най-болезнените проблеми при създаването на „полезното“ минало. Темата за невинността на Новия свят и покварата на Стария се появява рано и шества през цялото деветнадесето столетие, проявявайки се постоянно в американската литература, историография и политика. В своя първи встъпителен президентски адрес Джеферсън комбинира природата и морала, за да заяви: „Ние сме отделени от останалия свят и сме твърде възвишени, за да споделяме деградацията на останалите“. За един много дълъг период американците продължават да мислят за себе си като за хора, стоящи извън основния поток на историята и поради това – разтоварени от нейното бреме.
Настрана от темата за покварата на Стария свят, достъпността на европейската история не е просто проблем на хронологическо асимилиране. Миналото става достъпно най-вече като база за контраст и като основа за открояване на американската изключителност. Нищо от ранната история на американския национализъм не впечатлява толкова, колкото скоростта и разточителството, с което се изгражда „полезното“ минало: легенди, символи, картини, скулптури и монументи, светини, свещени дни, балади и патриотични песни, герои и злодеи като злополучния Бенедикт Арнолд. Белоглавият орел (Франклин със свойствената си практичност препоръчва пуйката) като емблема на младата нация трудно може да се сравнява с британския лъв, но е повече у дома си в Америка, отколкото лъвът в Англия. Звездното знаме скоро създава своя собствена митология, а демонстрира и чисто практическата полза на един географски ключ и индикатор за нарастването на страната. Америка може да е лишена от древност, но има своите митични светини: Плимутската скала, където кракът на първите заселници докосва материка; Индепендънс хол, пазещ спомена за създаването на Републиката; Бънкър хил, Маунт Върнън, Монтичело и дървената колиба на Ейбрахам Линкълн. Колониалният период става основата на „далечното“ минало, забулено в романтични легенди: Покахонтас, спасяваща Джон Смит[4] и пилигримите, празнуващи първия Ден на благодарността. Революцията дава необходимата доза героични епизоди: Вашингтон, минаващ Делауер; зимния лагер в Уели Фордж; огнените слова на капитан Паркър при Лексингтън: „Ако те искат война, нека да я имат тук!“; храбростта на Прескът при Бънкър хил: „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им!“, и, разбира се, мистичното величие на Натан Xейл: „Съжалявам, че имам само един живот, който мога да дам за своята родина“. Войната от 1812 г., с всичките си провали, също прибавя нещо към съкровищницата на националната гордост и историческо митотворчество. Американците удобно забравят пораженията и остават само с гордостта: капитан Лоурънс в залива на Бостън и Френсис Скот Кий, взиращ се през дима в търсене на флага, без да подозира, че с това ражда и химна на нацията.
С голям принос в изграждането на американската историческа памет е и Гражданската война. За една част от Америка тя става символ на поражение и трагедия, но поражение, което подхранва толкова силни чувства, че започва да се схваща като победа. За афроамериканците тя се асоциира с националното единство и свободата, а за цялата нация създава един герой, който освен всичко друго е и най-удобен за митологизиране – Ейбрахам Линкълн. Роден в провинциалната простота на Средния запад, той сякаш се появява за кратко да спаси нацията, да освободи робите, и „увяхва подобно на люляков цвят“. Нищо чудно, че поети, литератори и историци, работещи с вдъхновението на митотворци, разработват тази тема с неотслабващо темпо[5].
Така постепенно се полагат основите на общото, „полезното“ историческо минало. Задачата по неговото изграждане е допълнително затруднена от необходимостта то да бъде „създавано“ отново и отново, с всяка нова вълна от имигранти. Но именно тук се крие и един от най-действените механизми за изграждането и утвърждаването на „полезното“ минало. Възможността на новодошлите да се превърнат незабавно в „американци“ придава изключителна скорост и устойчивост на този процес. В един по-далечен план най-ефективните агенти за създаването и трансформацията на общите исторически спомени стават именно училищата. Учебници като географията на Джедайа Морз и историята на Питър Парлей[6] са книгите, които осигуряват за поколения общността на историите, песните, поемите, спомените и символите. И преди всичко общността на миналото, което да гарантира един общ знаменател за множеството, съставляващо нацията. Т ози знаменател трябва да бъде образен и символичен (пилигримите и Вали фордж, Вашингтон и Линкълн), придружаван от общност на идеи и институции (демокрацията, свободата, равенството и американската мечта). Една последица от това налагане на опростеното и символичното е, че американският патриотизъм изглежда по-изкуствен и пищен от този на народите от Стария свят. Израз на това са и множеството изяви на церемониалния патриотизъм: Четвърти юли, Денят на паметта, Денят на ветераните, Рожденият ден на Вашингтон, Рожденият ден на Линкълн, Денят на Колумб. Може би никъде другаде в Западния свят лоялността не представлява такъв крайъгълен камък, както е в Америка. Никъде на друго място няма да открием и толкова много организации, чиято единствена цел е съхраняването на патриотизма: от „Дъщерите“ и „Синовете на американската Революция“, през „Обединените дъщери на Конфедерацията“ до многобройните ветерански организации и достолепните представители на „Американския легион“. Корените на този патриотизъм безспорно са в онова „полезно“ минало, създадено не без усилията на историческото митотворчество.
Визуалната история, включително картините и „гримираните“ фотографии, също представлява източник и поле на историческа митологизация[7]. Художникът, подобно на поета, има право да създаде детайли в своето въображение, така както постъпва Джон тръмбъл, художникът на Американската революция. но сцената на подписването на договора между Уилям Пен и индианците от картината на Бенджамин Уест всъщност не може да бъде документално доказана. Церемонията, която съпътства съединяването на релсите при строежа на трансконтиненталната линия близо до Огден (Юта) през 1869 г., за щастие е фотографирана. Но „редактираната“ картина, която е създадена по-късно по поръчка на губернатора на Калифорния Леланд Станфорд, внимателно елиминира бутилките с уиски, включва известни общественици, които всъщност не са били там, и напълно премахва дамите със съмнителен морал, които абсолютно сигурно са били там[8].
Много от учителите по история и литература и днес не са достатъчно добре информирани, за да отделят легендата от истината. За други, които познават добре фактите, все пак по-силно се оказва изкушението да разказват проверени от времето (но непотвърдени от изследванията) митове. Политиците, на свой ред, също се ползват със славата на доста плодовити митотворци. Тяхната основна цел е да бъдат избрани и след това да се преизбират колкото се може по-дълго, поради което и тяхната „история“ трябва да отговаря именно на тези цели. В множеството случаи, когато един политик казва „както ни учи историята“, трябва да бъдем напълно уверени, че той ще накара историята да ни „научи“ на каквото той самият поиска[9]. Разбира се, много лесно е за историците да приковават на позорния стълб политиците или пресата, като затварят очи пред собствените си недостатъци. Грозният факт е, че т. нар. професионален пазител на паметта не се ползва с добър обществен „имидж“. Когато задълженията на историците като граждани се сблъскат с техните отговорности като учени, професионализмът често остава на заден план. Този подход най-често води до „отклоняване от очевидното“ и в този случай би трябвало да си спомним онова, което Ралф Уолдо Емерсън казва през 1836 г.: „При анализа на историята не бъдете прекалено задълбочени, защото причините понякога са на повърхността“[10].
Понякога историците дегенерират до нивото на обикновени полемисти, с неизбежното при това изкривяване на историческата истина, тъй като, както казва Дейвид Стар Джордан, никой не може едновременно да крещи и да казва истината. Поради това разобличителите на исторически митове не се радват на добра съдба. Самият термин „разобличител“, изкован през 1923 г. от У. Удуърд, има и негативен подтекст[11]. Разбира се, никой не би могъл да се добере до сърцевината на историческата истина, ако преди това не се разчистят наслоенията на митовете и легендите. Но именно тук се крие и големият проблем, защото, ако разобличителят все пак успее да изрови някои нелицеприятни истини за утвърдени национални герои, той едва ли ще бъде посрещнат с възторг. Този, който удря по патриотичните митове, удря по основите на обществото и поради това извършва кощунство, поне според разбиранията на професионалните патриоти.
Нарастващото количество на публикувана литература, монографии и периодика неминуемо създава един „праг на възприемането“. Поради това човек понякога се изкушава да се съгласи с твърдението, че старите митове никога не умират, а просто се увековечават в учебниците. Вярно е, че повечето исторически митове не са толкова опасни. Митът за Вашингтон и отсеченото черешово дърво не крие никаква опасност, освен да го представи в нашите очи като един „малък нахалник“. Дори в някои отношения той може да се използва, за да се поучат подрастващите да не лъжат. Но „малката“ история, ако перифразираме Александър Поуп, може да бъде и твърде опасно нещо, а някои исторически митове може да се окажат заредени с опасности. Чудесен пример за това е и митът за „избрания народ“, който има божествен мандат да разпространява по света демократичните си институции. Така митът за американска правота естествено изкристализира в убеждението, че във всяка война, в която участва Америка, има две страни – „нашата и неправата“.
Уви, историята се повтаря, но цената на това повторение, изглежда, се повишава всеки път. Като попечители на националното минало, историците имат задължението да търсят и отстояват истината (разбира се, те не могат да контролират самите себе си). Защото в историята на всеки народ има толкова много истински велики неща, че не си струва да се гордеем с неща, които никога не са се случвали, а това вече се отнася и до нас!
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
[1] Samuel Butler (1835-1902) – виж Erewhon Revisited, London, 1872, ch. 14.
[2] У нас на историка все още се гледа по този малко унизителен начин, който може да бъде резюмиран така: „След като държавата (нацията?!) е платила за образованието ти, редно е сега и ти да и се отплатиш с нещо полезно“ (очевидно от национална или националистическа гледна точка).
[3] Henry James, Life of Nataniel Hawthorne (1879}.
[4] Темата за любовната история между тях се разработва и до днес, въпреки че историческата истина е съвсем друга – тя става съпруга на колониста Джон Ролфи.
[5] Вижте великолепната статия на Adam Gopnik, „Angels and Ages. Lincoln’s language and its legacy“, in Yhe New Yorker, may 28, 2007.
[6] Огромното му творчество включва между другото: The Tales of Peter Parley About America, Goodrich, 1827, The Tales of Peter Parley About Europe, Goodrich, 1828, Stories About Captain John Smith of Virginia, Huntington, 1829, The First Book of History for Children, Richardson, 1831, Peter Parley’s Tales About Great Britain, Jewett, 1832, Peter Parley’s Tales About South America, Jewett, 1832, S. Goodrich, A Book of Mythology for Youth, Richardson, 1832, Peter Parley’s Tales AboutAncient Rome, Carter, 1833, Peter Parley’s Book of Bible Stories, Lilly, 1834, Parley’s Ancient History and Customs, Mahlon, 1836, Peter Parley’s Common School History, American Stationers’, 1838, Peter Parley’s Common-School Primer, Morton, 1840, Lives of Celebrated American Indians, Bradbury, 1843, History of the Indians of North and South America, Bradbury, 1844, Lights and Shadows of American History, Bradbury, 1844.
[7] Карикатурите на Хоумър Девънпорт, рисуващи президента Маккинли като „малкия Уили“, конците на когото се дърпат от всесилния магнат Марк Хана, са създали представа за един нерешителен президент, която и до днес не е напълно коригирана.
[8] American Heritage, IX, February 1958, 21.
[9] Томас Джеферсън поставя едно порочно начало с Декларацията за независимостта, където обвинява Джордж III в толкова много грехове, колкото нещастният монарх никога не е извършвал.
[10] Emerson, Edward Waldo. Waldo Emerson Forbes, eds. Journals of Ralph Waldo Emerson, 1820-1872. (10 vol., Boston, 1909-1914), IV, 160.
[11] У. Удуърд е един от основоположниците на движението по развенчаването на митовете около името на Джордж Вашингтон.
