През 2005 г. група френски историци се подписват под апел със заглавие „Свобода за историята“. Те протестират срещу т. нар. закони за паметта (lois mémorielles), които регламентират оценката за определени събития. Апелът напомня, че историята е „нещо различно от паметта“ – тя „държи сметка за паметта, но не се свежда до нея“, тъй като историкът в хода на научното изследване „събира спомените на хората, сравнява ги, съпоставя ги с документи, предмети, следи и така установява фактите“[1]. Струва ми се, че този подход е приложим и тогава, когато историкът поставя в центъра на своето изследване не дадено събитие, а паметта за него. Настоящата статия е опит да се потърси отговор на класическите за историческите изследвания въпроси кой, кога, как и защо си припомня едно важно събитие от съвременната българска история – т. нар. „възродителен процес“, т. е. събитията от втората половина на 80-те години, когато комунистическият режим на Т. Живков се опитва да промени етническото самосъзнание на българските турци чрез насилствена смяна на имената им и забрана за говорене на турски език, извършване на религиозни ритуали и носене на дрехи, типични за турската етническа общност.
Още в началото на прехода, започнал на 10 ноември 1989 г., припомнянето на „възродителния процес“ става силно зависимо от политическата конюнктура. Това предопределя и подхода към изследването му. В него са обособени два периода в зависимост от управляващата политическа конфигурация, като границата между тях са изборите от юни 2001 г. Вниманието е насочено към:
– присъствието на спомените за „възродителния процес“ в медиите, мемоарната литература и киното;
– начина, по който политическите партии използват спомена за „възродителния процес“ – опити за съдебното му осъждане, отбелязване на годишнини, свързани с него, почитане на жертвите, издигане на паметници;
– ролята на историческата наука и на средното и висшето образование за припомнянето на „възродителния процес“ и отразяването на паметта за него.
* * *
В първите години на прехода политическите сили употребяват спомена за „възродителния процес“ за аргументиране на своите позиции. След 10 ноември 1989 г. новото реформаторско ръководство на БКП се надява да се дистанцира от него, като партията сама го заклейми и прехвърли отговорността на сваления Т. Живков. Заради собственото си политическо оцеляване, но и заради опасността от етнически сблъсъци[2], на 29 декември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП решава да бъдат възстановени имената на българските турци и дава оценка на „възродителния процес“ като „кампания за насилствено създаване на „етнически монолитна българска нация“[3]. Признава се, че са извършени „извращения на конституционните права на български граждани“ и целият процес е „груба политическа грешка на авторитарния режим на Тодор Живков“. Противоречивите реакции в обществото показват, че Комунистическата партия, макар и вече с ново име – БСП, няма да успее да застане начело на процеса на преосмисляне на „възродителния процес“, макар че на 18 януари 1990 г. е направена нова стъпка в тази посока с арестуването на Т. Живков и други дейци на бившето ръководство на държавата, обвинени в „подбудителство към национална вражда“. Кабинетът на БСП начело с Андрей Луканов предприема и конкретни стъпки за юридическо преодоляване на последиците от „възродителния процес“. На 5 март 1990 г. е приет закон, който урежда процедурата по връщането на имената на българските турци, а на 1 август с. г. с решение на правителството е направена първата стъпка към възстановяване на собствеността върху недвижимите имоти на изселилите се през 1989 г.[4]
Междувременно новосъздадената опозиционна политическа сила СДС, обединяваща антикомунистическите групи, и регистрираното след много перипетии през април 1990 г. ДПС започват да претендират за „нов прочит“ на близкото минало. Целта на СДС е да дискредитира политическия противник, като покаже, че „възродителният процес“ произтича от самата същност на социалистическата система и единият, и другият трябва да бъдат осъдени. За лидера на ДПС Ахмед Доган този процес е удобна аргументация за нуждата от съществуване на неговата партия, която се обявява за защитник на правата и свободите именно на турското и мюсюлманското население в страната. Близостта на двете позиции и общият политически противник – БСП, обуславят и общата посока на действие и поведение на СДС и ДПС по отношение на „възродителния процес“ от 1990 до средата на 90-те години. През този период припомнянето на „възродителния процес“ става най-вече през призмата на вината на БКП/БСП за него и като част от осъждането на репресивното минало. Търсенето на отговорност от бившите управляващи заради „възродителния процес“ е включено в предизборната кампания на СДС през лятото на 1990 г., в която акцентът е върху репресиите на комунистическия режим. Това искане е поставено още по-остро, след като през юни 1990 г. БСП печели първите демократични избори и в знак на протест СДС обявява гражданско неподчинение[5].
След като в края на 1990 г. кабинетът на А. Луканов подава оставка и е заменен от коалиционното правителство на Димитър Попов[6], реализацията на исканията на СДС и ДПС за осъждане на виновниците за „възродителния процес“ и за преодоляване на последиците от него се ускорява. През 1991 със закон са реабилитирани политически и граждански репресираните във връзка с насилствената промяна на имената. Те имат право на еднократно обезщетение, а наследниците на убитите и изчезналите при този процес получават наследствена пенсия[7]. През 1991 г. Прокуратурата на въоръжените сили образува следствено дело срещу Т. Живков и бившите членове на Политбюро на ЦК на БКП и министри по време на „възродителния процес“ – Георги Атанасов, Димитър Стоянов, Петър Младенов и Пенчо Кубадински. Обвиненията са по чл. 162 на Наказателния кодекс, предвиждащ до три години затвор за „подбуждане към расова или национална вражда“.
Същевременно ДПС става инициатор на ежегодно отбелязване на събития, свързани с „възродителния процес“, при това не в столицата, а в селищата, свързани с травматичния спомен за дадените жертви при преименуването (декември 1984 – януари 1985 г.) и при демонстрациите през май 1989 г. Припомнянето се използва за сплотяване на електората на ДПС и за натиск върху управляващите в момент, когато в обществото има разгорещени дебати за легитимността на тази организация и за правото ѝ да участва в изборите през октомври 1991 г.[8] Лидерът ѝ Ахмед Доган си присвоява ролята на гарант за запазване на турската етническа общност от нови посегателства. През май 1991 г. на възпоменателния митинг в с. Каолиново Доган заявява пред близо 6 хил. души, че той няма да позволи да се повтори „възродителния процес“, нито да бъде забранено ДПС[9]. Впоследствие в селищата, дали жертви в този процес, са издигнати паметници и отбелязването на годишнините от преименуването поддържа жив както спомена, така и връзката на българските турци с ДПС, още повече, че много рядко в тези чествания участват представители на други политически сили. Безспорно, най-въздействащ е паметникът „Тюркян чешма“, издигнат в родопското с. Могиляне в памет на загиналото на 26 декември 1984 г. 18-месечно момиченце Тюркян Файзанова Хасанова. Всяка година на тази дата ДПС провежда там възпоменателен митинг, на който присъстват и представители на изселнически организации на българските турци в Турция. Паметта за невинната жертва на „възродителния процес“ се поддържа и от учредена стипендия на нейно име. Паметници на жертвите като места за поклонение и припомняне на близкото минало има и в Момчилград, с. Млечино, Ардинско и др.
Особено интересна за темата с манипулациите на официалната памет за „възродителния процес“ е съдбата на един доклад с информация за него, основаваща се на архивите на МВР. На 27 януари 1991 г. правителството на Д. Попов решава да се създаде Комисия за обследване дейността на бившата Държавна сигурност (ДС). Като част от нейната работа министърът на вътрешните работи Христо Данов назначава в МВР четири групи, които от 25 март до 30 април 1991 г. разследват няколко приоритетни направления в дейността на ДС и „Централна група“, която изготвя окончателния анализ. Част от неговите 127 страници разкриват участието на ДС във „възродителния процес“ с посочване на конкретни цифри за репресивните действия на властта (брой на преименуваните, въдворените в Белене, принудително изведените от страната в средата на 1989 г., следствените и осъдените, жертвите и т. н.), както и за терористичните актове в страната през този период[10].
Докладът е внесен за обсъждане в Министерския съвет едва на 31 октомври 1991 г., когато вече е ясно, че проведените на 13 октомври парламентарни избори са спечелени от СДС. Изтеклият мандат на кабинета, възложил изготвянето на доклада, е само една, и то не най-важна причина за решението той да бъде приет само за сведение и да се засекрети с гриф „Строго секретно! Забранено правенето на преписи!“ По-важното е, че част от изводите му не отговарят на очакванията на отиващите си, но и на новите управляващи, още повече, че Д. Луджев и Ив. Костов са членове на Комисията за обследване на дейността на ДС, а в следващия кабинет на СДС запазват министерските си позиции[11]. Вероятно нежеланието за оповестяване е свързано най-вече с други части на доклада, отнасящи се до връзката на ДС с фирми, осъществяващи т. нар. скрит транзит на стоки под особен международен контрол. Що се отнася до „възродителния процес“ обаче също има основания да не се дава публичност на доклада. Посочените цифри се разминават с представите за мащабите на репресиите, а и макар тонът да е критичен, ясно личи желанието на авторите му да покажат и другата страна на дейността на тайните служби, свързана с борбата срещу тероризма и със защитата на националната сигурност в годините на остро блоково противопоставяне, когато Турция и България са от двете страни на „желязната завеса“. Неоповестяването на доклада е решение на управляващите, основано на политическата целесъобразност и лишава обществото от информация за „възродителния процес“, която определено би имала значение за формирането на колективната памет за него.
При едногодишното управление на кабинета на СДС начело с Филип Димитров от ноември 1991 до края на 1992 г. сътрудничеството между него и ДПС по търсенето на отговорност за „възродителния процес“ и компенсирането на пострадалите от него навлиза в нов етап. Обединява ги най-вече желанието да бъде дискредитиран политическият противник БСП и да се постигне по-бързо разграждане на наследството на бившия режим. ДПС осигурява парламентарната опора на „сините“[12], подкрепя и избора на кандидата на СДС за президент Желю Желев. Дивидентите не закъсняват. След близо половингодишно отлагане от предишното правителство, още на 21 ноември 1991 г., само две седмици след идването на власт на новия кабинет, той решава да се въведе исканото от ДПС факултативно изучаване на турски език като майчин по четири часа седмично от трети до осми клас[13]. През август 1992 г. е приет закон (придобил популярност като закона „Доган“), който възстановява собствеността върху недвижими имоти на българските турци, емигрирали в Турция през периода май – септември 1989 г., които са били изкупени от държавата, общините или обществените организации[14]. Голяма победа за ДПС е и окончателната оценка на Конституционния съд от април 1992 г., че то не е изградено на етническа и религиозна основа, не противоречи на Конституцията и е легитимно.
С оглед на темата за паметта за „възродителния процес“ е важно да се проследи съдбата на засекретения доклад „Данов“ от 1991 г. Кабинетът на Ф. Димитров се възползва от него избирателно. Заради стремежа към активизиране на отношенията с Турция[15] не е целесъобразно да се огласи онази част от него, която представя дейността на турските специални служби „в насока на дестабилизиране на вътрешната обстановка и дискредитиране в международен план“ на България по времето на „възродителния процес“[16]. Заради сътрудничеството с ДПС не е подходящо да се изнасят и данните в доклада за опитите за „терористични актове, извършени от български турци, които са по-масови след преименуването“, както и за „резултатното проникване на турските специални служби на наша територия и използване на негативната реакция на мюсюлманското население за деструктивни цели“[17]. Същевременно силното желание на кабинета за бързо и пълно дискредитиране на БСП и отстраняването ѝ от властови позиции кара управляващите все пак да се върнат към доклада, но само към отделни „полезни“ части от него. Това става в парламента чрез въпроси на депутата от СДС Едвин Сугарев до министрите на вътрешните работи и на отбраната относно „репресиите върху българомохамедани и етнически турци в България през периода 1971-1972 г., 1984-1989 г. и 1989 г.“ и ролята в тях на органите на МВР и на Българската армия. Вътрешният министър Йордан Соколов подробно обяснява механизма на извършване на смяната на имената на българските турци, мащабите на акцията, както и броят на разследваните и осъдените. Акцентът е върху репресиите срещу несъгласните с „възродителния процес“ и оказваната от тях съпротива, като са споменати и терористичните актове, извършени от група български турци. Министърът посочва 6 жертви при смяната на имената 1984-1985 г., 9 при събитията от май 1989 г. в Североизточна България и 8 убити и 50 ранени при терористичните актове. Той проследява участието на МВР в изпращането на 423 български турци в трудовия лагер в Белене и в принудителното извеждане от страната на 5 хил. активни участници в майските протести през 1989 г.[18] Всъщност, Й. Соколов преразказва в съкратен и редактиран вид частта от „строго секретния“ доклад на комисията от 1991 г., като цитира точно числата от него с необяснимо изключение на броя на жертвите при смяната на имената и по време на майските събития от 1989 г. – в доклада те са посочени поименно и са общо 20. Министърът уточнява, че от МВР вече са отстранени активните участници във „възродителния процес“[19]. В същото заседание министърът на отбраната Д. Луджев заявява, че „няма данни Българската армия да е участвала в репресивни мерки срещу цивилното население пряко за смяната на имената“ [20].
Независимо от изнесените данни за жертвите, оценката на Е. Сугарев, направена от парламентарната трибуна, че този процес е „операция, упражняваща геноцид над част от българския народ под прякото ръководство на БКП“[21] представя становището на управляващите и задава насоката на публичното говорене по темата. Той предлага Народното събрание да създаде извънредна комисия, която да се занимае с „престъпленията на БКП по време на „възродителния процес“ и мнозинството в парламентарната зала посреща предложението с ръкопляскания, но то така и не е осъществено.
Широкото медийно отразяване на изнесените в парламента факти за първи път довежда до знанието на българското общество механизма и мащабите на процеса, но в редактиран от управляващите вид. СДС обаче пропуска момента да наложи своя и на ДПС прочит за „възродителния процес“ в учебниците по история, макар че през 1992 г. изважда от употреба всички съществуващи до тогава и възлага на няколко близки до СДС историци в кратък срок да напишат нови. В тях, а и в учебните програми за средното училище, периодът на социализма изобщо не е включен. Обяснението е в необходимостта от повече време, за да може историческата наука да натрупа сериозни изследвания за този период и тогава те да се представят в учебниците. Този подход е логичен, но все пак през следващите пет години българските ученици са държани настрана от проблемите на близкото минало.
В края на октомври 1992 г. кабинетът на Ф. Димитров напуска властта, след като не получава вот на доверие от парламента, вкл. и от ДПС и отношенията между двете политически сили силно охладняват. Следващото правителство е съставено с мандата на ДПС и е експертно, начело с проф. Любен Беров. За първи път ДПС пряко участва в управлението, макар и с един министър. Това се отразява и на възможностите му да налага своята гледна точка за „възродителния процес“ и да действа за ревизиране на последиците от него. През 1993 г. управляващите приемат решение, че всички изселници, напуснали страната след юни 1989, запазват българското си гражданство, независимо, че са придобили друго[22]. През същата година Българското национално радио започва да излъчва новини на турски език за Североизточна България и Кърджалийския регион, факултативното изучаване на турски език от учебната 1994/5 година вече е от първи до осми клас[23].
Важен акт за запазване паметта за „възродителния процес“ е откриването през 1993 г. от лидера на ДПС А. Доган на чешма-паметник в с. Трънак, Бургаска област. Тя е един от най-спорните паметници, тъй като е посветена на трима души, наречени от него „борци за права и свободи“, които обаче са осъдени на смърт за няколко терористични актове, в които има 8 загинали, сред които и деца[24]. Имената на терористите са изписани на турски език, а регионалната организация на ДПС организира на това място „народни събори“. Стремежът да се оправдае всяко противопоставяне на режима, извършил „възродителния процес“, дори ако то води до невинни жертви, е плод на господстващата в началото на прехода атмосфера на пълно отрицание на периода на държавния социализъм, което е в разрез с историческите факти и както е в случая – с морала.
През втората половина на 90-те години в политическото влияние на ДПС настъпва известен спад, то пробва коалиране с различни партньори, минава през повторно сближаване със СДС, когато неговият кабинет начело с Иван Костов е на власт (1997-2001 г.), но в навечерието на парламентарните избори от юни 2001 г. разминаването е пълно[25]. Тази неустойчивост в отношенията с правителството на Ив. Костов внася известна промяна и в припомнянето на „възродителния процес“. Красноречива илюстрация са събитията около паметника в с. Трънак – през 1998 г. той е разрушен с решение на прокуратурата, но още на следващата година е възстановен – акт, който медиите свързват с изказване на А. Доган, че в България ще стане като в Босна[26].
Върху паметта за „възродителния процес“ едва ли оказва особено влияние ходът на делото за виновните за него. На 20 юли 1993 г. – по времето на кабинета Беров – то прави крачка напред, като прокуратурата внася във Върховния съд обвинителен акт срещу Тодор Живков, Георги Атанасов и Димитър Стоянов[27]. В него има важна промяна – вместо в „проповядване или подбуждане към расова или национална вражда или омраза или расова дискриминация“ тримата са обвинени в „злоупотреба с власт и настъпване на тежки последици“. През февруари 1995 г. обаче съдът връща делото за допълнително разследване, като поставя изискването да бъдат разпитани всички пострадали в периода 1984-1989 г. Така проличава основният проблем по това дело – обвиненията са към политически дейци, провеждали държавната политика, които трудно могат да се подведат под съдебна отговорност, а съдът прилага друг подход – той се стреми да потърси отговорност от конкретните извършители на престъпленията и убийствата. Така, въпреки обществените очаквания, делото навлиза в задънена улица. Все пак, през декември 1997 г. – при кабинета на Ив. Костов, без да са изпълнени указанията за разпитване на стотиците засегнати лица, делото отново е внесено в съда. Четири месеца по-късно Върховният съд отново го връща с констатацията, че указанията от 1995 г. не са изпълнени[28]. Трябва да се извърши огромна дейност по установяване на всички лица, преминали през затворите и лагерите, а през 1998 и 1999 г. умират двама от обвиняемите – Т. Живков и Д. Стоянов и общественият интерес към делото, продължаващо почти 10 години, силно спада.
През втората половина на 90-те години се появява възможност за повишаване на информираността на младото поколение за „възродителния процес“. Правителството на БСП (1995-1997) въвежда нови учебни програми, изискващи обучението по българска история да обхваща и целия период след Втората световна война. След проведен конкурс са утвърдени три алтернативни учебника за 11. клас, издадени през 1996 г. В два от тях (на издателствата „Анубис“ и „Просвета“) обаче „възродителният процес“ не е разгледан. Затова пък в учебника на издателство „Отворено общество“ има отделен урок за националните и етническите проблеми след Втората световна война, в който е отредено значително място на политиката към българските мюсюлмани в периода 1944-1989 г. Автор на урока е Стайко Трифонов, университетски преподавател и един от първите изследователи на „възродителния процес“, което му дава и увереност да го включи в учебния материал[29]. Оказва се обаче, че е по-добре такъв урок да липсва, защото никой не отбелязва отсъствието му от първите два учебника, докато за текста на Ст. Трифонов има запитване в парламента с обвинения, че нелегалната организация ТНОДБ (за чийто наследник се обявява ДПС) е неподходящо представена. Министърът на образованието Веселин Методиев, историк, съветва колегите си да се занимават само с исторически събития, станали преди годината, в която са родени. Същевременно той се обявява за взаимни консултации между български и турски автори при писането на учебниците по история и е убеден, че „след 3-4 години всички балкански страни ще имат общ учебник по история, от който ще бъде премахнат национализмът“[30].
През 90-те години в припомнянето на „възродителния процес“ се включва и киното. Трите документални филма по темата („За едното име“, 1990; „Възможни разстояния“, 1992; „Излишните“, 1999) са създадени от жени (Мария Траянова, Иглика Трифонова, Адела Пеева), както и игралният телевизионен филм в 4 серии „Гори, гори огънче“ (1994, сценарист Малина Томова, реж. Румяна Петкова). Това съвпадение едва ли е случайно – темата е деликатна, а и четирите творби са „катарзисно-травматични“ – представят страданията на засегнати от преименуванията и изселванията български мюсюлмани. Първите три филма, независимо от ценния документален материал в тях, са по-скоро „обект на фестивален, а не на зрителски интерес“[31] и на практика имат твърде ограничен ефект върху припомнянето на събитията. Далеч по-голям отзвук има игралният филм, който е излъчен по телевизията. Той представя събития от началото на 60-те години, когато е направен опит да се сменят имената на българите мохамедани, довел до сериозен сблъсък в някои села (във филма е визирано с. Рибново, Гоцеделчевско). Реакцията на зрителите обаче е преобладаващо негативна. Филмът е възприет като едностранчив и според бурно изразеното неодобрение авторите са поставили акцент единствено върху травматичните изживявания на преименуваните. Ситуацията илюстрира както преобладаващото желание на кинематографистите да използват темата еднопланово (жертви-палачи), така и противоречивия спомен, който събитията около „възродителния процес“ са оставили в българското общество.
Свидетелство за различните проекции на този процес в паметта на отделни обществени групи са публикуваните през 90-те години мемоари. Острите критики срещу бившите управляващи и ролята им във „възродителния процес“ пораждат първата вълна публикации на документи и спомени – най-вече на висши функционери на БКП и МВР. Те отговарят с публикуване на документите на нелегалната организация, създадена от лидера на ДПС Ахмед Доган[32], както и с поредица мемоари и полу-мемоари (т. е. книги, в които освен лични спомени авторите включват и документален материал, който вероятно притежават поради постовете, които са заемали)[33]. Авторите акцентират върху аргумента, че са защитавали целостта на нацията и държавата, но кредитът на доверие в тях е изцяло изчерпан и тяхната версия за „възродителния процес“ няма особено отражение върху обществената оценка. На другия полюс са спомените на хората, които са имали негативна оценка за действията на БКП към българските турци и през 1989 г. са се опитвали да изразят публично това неодобрение. Те обаче са много по-кратки и „размити“ в по-широкия контекст на българското дисидентство[34]. Все пак, ясно се долавя една обща тема – разединението сред противниците на „възродителния процес“, породено най-вече от дилемата човешки права – национални интереси[35]. Тези спомени се допълват с издадения две години по-късно сборник с документи на Държавна сигурност, даващи информация именно за отношението на отделните дисидентски групи към „възродителния процес“[36].
През 90-те години започва и научното изследване на „възродителния процес“. В сравнение с бързото запълване на „белите полета“ по други проблеми от епохата на социализма изглежда, че професионалните историци се насочват по-предпазливо към тази тема. Очертават се два подхода, свързани с предпочитанията на авторите към един или друг вид извори. Улесненият, а от 1993 г. вече и неограничен достъп до архивите на БКП позволява на редица историци да направят важни приноси към държавната политика към българските мюсюлмани и отношенията между България и Турция[37]. Друг тип изследвания са базирани на проучване на индивидуалната памет за „възродителния процес“ чрез интервюта с неговите жертви, което се вписва в сравнително новото за българската наука направление „орална/устна история“[38]. Тези интервюта са особено въздействащи и разкриват микроисторията и индивидуалната памет за процеса. Интересен е фактът, че обикновено за „възродителния процес“ се интервюират български турци, а спомените на обикновените българи са силно пренебрегвани.
* * *
В периода от 2001 до 2009 г. споменът за и припомнянето на „възродителния процес“ става в значително променена политическа ситуация. Идването на власт през 2001 г. на съвсем нова формация – НДСВ, значително намалява острото противопоставяне БСП-СДС, а от 2005 г. БСП отново участва в управлението. По-важното е, че се променя политическата значимост на ДПС. Партията на А. Доган има стабилно присъствие както в кабинета на Симеон Сакскобургготски (юли 2001 – август 2005), където е официален коалиционен партньор, така и в кабинета на Сергей Станишев (август 2005 – юли 2009), обединяващ за първи път БСП и ДПС (плюс НДСВ). Друг нов момент е появата в политическото пространство (вкл. и в противовес на засилените позиции на ДПС) на партията на Волен Сидеров „Атака“, представяща се за националистическа формация и водеща активна анти-ДПС и антитурска пропаганда[39]. В такъв тон е и пропагандата на други по-малки формации като Отечествената партия на Минчо Минчев, ОКЗНИ, ВМРО, Български национален съюз на Боян Расате, Политическо движение „Гвардия“. Тази обстановка води до промени в публичното говорене за „възродителния процес“.
В началото на 2001 г., няколко месеца преди парламентарните избори, един документален филм предизвиква разгорещени дебати по темата. Той е показан на 5 януари в Дома на киното в София в присъствието на премиера Ив. Костов, министри от кабинета му и бившия президент на България Ж. Желев. След четири дни е излъчен по националната телевизия в прайм-тайма. Той е дело на журналистката от Радио „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг и носи красноречивото заглавие „Технология на злото“. На такова представяне не се радват нито трите филма на тази тема от предходните години, нито създадените през същата 2001 г. два филма за Кърджали и Рибново[40]. Филмът на Т. Ваксберг наистина е различен като подход – освен на емоционални разкази на обикновени хора за преименуването, той е изграден и на основата на множество документи от архива на бившата БКП, което внушава обективност и достоверност. Пак за разлика от другите филми, които представят отделни човешки съдби, той има претенциите да покаже „технологията“ на процеса като цяло. Противно на очакванията при подобен подход обаче, във филма няма опит за търсене на мотиви (тезата е за „изначалното зло“ БКП), няма и дума за съпротива и от българи, и от турци (пряка атака срещу една от основните тези на ДПС, че е наследник на ТНОДБ, водило борба срещу режима на Живков под ръководството на А. Доган[41]). Посланията на филма и времето и начинът на неговото представяне са причина за различната му съдба в сравнение с други документални филми. Дебатът започва веднага и на високо политическо равнище. А. Доган директно обвинява управляващите, че провокират дискусия, с която превръщат „възродителния процес“ в „политически коз, който има за цел едва ли не да вбие клин в евентуални взаимоотношения на ДПС с БСП“[42]. Тонът става по-твърд и Доган говори за този процес като за геноцид, за който не е виновна само една партия, а цялата държавна машина и дори „част от обществеността, защото никой не реагира“. Ив. Костов на свой ред дава определения: „Това е асимилация, последвана от депортация“, но не е геноцид, а и депортацията „не е като на евреите“[43].
Филмът провокира острата реакция на бившите дисиденти, протестирали срещу „възродителния процес“. За тях той продължава да е „отвратително действие на комунистическата власт, проява на държавен тероризъм“ (Петко Симеонов)[44] и направо „свинство“ (Копринка Червенкова)[45], но не са съгласни от паметта за него да се изтрива както съпротивата на самите турци, така и на подкрепилите ги българи. Призивът е разтърсващите изповеди на жертвите да не се използват за политически цели.
Реакцията на българите в Кърджали също показва разминаването на посланието на филма със собствения им спомен. И те са обидени от пренебрежението към техните емоции в годините на „възродителния процес“ – „Не се видя съчувствието, отношението на съседи, колеги. Аз помня, че 99 % от нас бяхме потресени.“ – разказва една българка от града. Обяснението за този подход на авторката е еднозначно: филмът е политическа поръчка „точно сега, когато ДПС е на път да направи съюз с БСП“[46]. Сред българските турци в Кърджали има различни мнения. Част от тях – привърженици на А. Доган, споделят оценката за предизборна поръчка от страна на управляващите, която трябва да злепостави и изолира ДПС. Други обаче отричат, че филмът обслужва интересите на СДС и са благодарни на създателите му, защото така „всички ще узнаят какво преживяхме и как оцеляхме“[47].
Балансът като че ли е намерен в публикувано в хода на дебатите интервю с известната певица Йълдъз Ибрахимова (тя е от категорията на принадлежащите към интелигенцията български турци, която Ваксберг „пропуска“ да представи). Тя си припомня не само болката от смяната на името, но и подкрепата, която е получила от страна на българи[48]. В следващите години именно хората на изкуството продължават тази линия на търсене на гледните точки едновременно на българи и турци. Показателно е, че следващите филми за „възродителния процес“ – документалният „Пътят“ (2003 г.) и игралният „Откраднати очи“ (2004 г.), са дело на „смесени“ творчески екипи (отново съставени най-вече от жени). Документалният разказ за съдбите на български турци, напуснали България през 1989 г., е създаден от режисьорката Станислава Калчева по сценарий на Петя Тетевенска и Стефка Калева, а консултант е журналистката Нихал Йозерган. „Откраднати очи“ е по сценарий на Радослав Спасов (той е и режисьор на филма) и Нери Трезиева, известна тв журналистка с турски произход. Нещо повече, филмът е първата съвместна продукция на България и Турция по тази тема. Авторите и продуцентите са убедени, че потърпевши от „възродителния процес“ са и турците, и българите, както и че „раните и личната драма на стотици хиляди хора изискват време да бъдат излекувани, но достойнството задължава да говорим за всичко случило се, колкото и грозно, унизително и ужасно да е било“[49]. Те държат да подчертаят, че сценарият е написан „от гледната точка на двата етноса“ и внушава толерантност и човечност в отношението към главните герои и събития, а изпълнителката на главната роля – Весела Казакова споделя: „Целият екип поема изключителна отговорност с този филм – има живи свидетели, всичко се пипа внимателно, като с памук, за да не сгрешим нещо.“[50]
Този подход е оценен от европейските институции и филмът получава финансиране от EUROIMAGE (Фонд за подпомагане на копродукции към Съвета на Европа). Същевременно в България той се сблъсква с подозрение и отрицание още преди да е стигнал до публиката. Към авторите се отправят предупреждения, че раните на обществото, причинени от „възродителния процес“, още не са излекувани и както в случаите с „Гори, гори огънче“ и „Технология на злото“, филмът „ще причини допълнителна болка на множество български граждани“ и ще навреди на „започналия процес на помирение“[51]. Това съвсем не означава одобрение на „възродителния процес“, а е по-скоро страх от неговата поредна политическа употреба. Излизането на филма по екраните през есента на 2005 г. не оправдава тези страхове, любовната история в него допада на неособено многобройната публика в кината и негативните оценки (доколкото ги има) са за художествените недостатъци[52], а не за сюжетната история. През следващата година и половина той участва във впечатляващ брой международни фестивали и получава редица награди.
Трудно е да се прецени доколко неодобрението на художествени творби, посветени на темата за „възродителния процес“, е плод на желание за по-балансираното ѝ представяне или е стремеж да се избегнат публични скандали. Наличието и на двата мотива би могло да се открие например в отказа на директора на Народния театър „Иван Вазов“ проф. Васил Стефанов от края на 2004 г. да постави пиесата на Теодора Димова „Невидимите пътища на прошката“. Авторката признава, че творбата ѝ е за „униженията и травмите, които са нанесени на българските турци“, а според директора в сезона, когато се отбелязва 100-годишнината на театъра, „не е подходящо поставянето на пиеса с политическа проблематика“. Но не е само това – появява се и другата опозиция на „възродителния процес“: „когато поставяме творби като „Хъшове“, такива пиеси просто не вървят“[53].
Посоченият епизод илюстрира важна промяна в начина на припомняне на „възродителния процес“. След повече от десетгодишно акцентиране върху преживените травми от страна на българските мюсюлмани, започва постепенно обръщане и към спомена и емоцията на етническите българи. Само на пръв поглед изглежда парадоксално, че това „разширяване на оптиката“ става във време, когато ДПС участва във властта. Критиките към управленческото му поведение генерират и критично отношение към неговата версия за „възродителния процес“. Следващата стъпка е търсене на нови гледни точки. Резултатът в единия случай е разширяване на информацията за събитията от втората половина на 80-те години, което е и плод на естественото развитие на историческата наука. В другия случай се засилва националистическото говорене и използването на „възродителния процес“, но с обратен знак – за политическа легитимация на партии като „Атака“, ОКЗНИ, Отечествената партия, ВМРО.
Все пак, до 2009 г. ДПС като управляваща партия има по-голяма (в сравнение както с предходния период, така и с останалите партии) възможност да отстоява своята гледна точка за „възродителния процес“. За целта се използват традиционните възпоменателни митинги на „местата на паметта“, където в силно емоционална атмосфера се припомнят страданията и жертвите, но и се внушава водещата роля на ДПС и лидера ѝ в съпротивата срещу БКП в миналото и в отстояването на интересите на българските мюсюлмани в настоящето. В новата ситуация А. Доган се стреми да представя в публичното пространство своята партия като неетническа (вкл. като поставя на важни позиции етнически българи). Той се появява по-рядко на възпоменателните митинги, а и присъстващите там министри от ДПС правят премерени изказвания по повод на „възродителния процес“. Тази умереност в известна степен се дължи и на разсекретяването на досиетата на комунистическите тайни служби, които разкриват принадлежността на ключови фигури от ДПС към тях (вкл. на А. Доган), както и на желанието на събралите се на митингите български мюсюлмани да чуят най-вече какви решения се предлагат на техните съвременни проблеми.
Въпреки това, понякога припомнянето на „възродителния процес“ става откровено провокативно. През март 2003 г. на възпоменателен митинг в с. Корница за жертвите от преименуването на българите мохамедани през 1973 г., зам.-областният управител на Пазарджик Реджеб Молла Ахмед произнася емоционална реч[54] с обвинения, че в Родопите „възродителният процес продължава с пълна пара“ и „тъжните резултати“ от него се виждат от преброяването на населението през 2001 г., според което за 10 години българските турци са намалели с 55 хил.[55] Той заявява: „Те ни малтретираха, убиваха и ние трябва да намерим сили и да изчистим абсолютно всичко от възродителния процес“, като в призивите му е включено изучаването в училище на всички предмети на турски език („искат да ни кажат, че по конституция официалният език бил българският. За нас турският е официален език“) и християните да бъдат изгонени от Родопите[56]. На следващия ден пред журналисти А. Доган нарича тези думи „недоразумение“ и заявява, че това не е политическата линия на ДПС, но присъстващите на митинга трима депутати от ДПС остават безмълвни. По подобен начин, когато през май 2008 г. на възпоменателен митинг в с. Пристое депутатът Ахмед Юсеин призовава да бъде издигнат „паметник на срама“, присъстващият там зам.-председател на Народното събрание Юнал Лютфи не взема отношение, но на следващия ден в медиите твърди, че това е „лично виждане“ на колегата му, който е взел пример от други държави[57].
Очевидно е желанието на ДПС, мотивирано изцяло от политическия му интерес, да поддържа различно говорене за „възродителния процес“ пред различни аудитории. То е видно и от позицията му по съдебното дело за този процес. След като през 1998 г. Върховният съд за втори път го връща на прокуратурата, става ясно, че съдебна отговорност от ръководителите на БКП няма да може да бъде търсена, а и те вече не са между живите (с изключение на Г. Атанасов). При това положение общественият интерес към делото спада и то престава да бъде фактор за влияние върху спомена за „възродителния процес“. Прокуратурата се съобразява с препоръката на Върховния съд за установяване на виновни за конкретни престъпления и предприема стъпки за откриване и разпитване като свидетели на 446 пострадали в периода 1984-1989 г.[58] Проблем се оказват 134 от тях, които се намират в Турция. Българската страна прави официални постъпки пред турските съдебни органи за издирването и разпитването им, но едва след третата е подадена информация (през есента на 2006 г.), при това непълна и за ограничен брой лица[59]. Междувременно има четирима осъдени за убийство, а други четири дела се водят за смъртта на шестима български граждани по време на „възродителния процес“[60].
Действително, резултатите са скромни и далеч от очакванията в началото на делото а и медиите не им дават особена гласност. Това позволява на ДПС редовно да поставя въпроса за липсата на осъдени, но само в пропаганден план, особено в навечерието на избори. Същевременно ДПС се опитва да търси други пътища за осъждане на „възродителния процес“. През 2003 г. на VІІ конференция на ДПС е направено предложение делото да бъде поето от Международния съд в Хага[61]. То остава нереализирано, но дава повод за обвинения към ДПС, че иска да злепостави страната. Все пак, през януари 2006 г. ДПС успява да представи своята версия за „възродителния процес“ пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Използвано е обсъждането на проекта за резолюция на ПАСЕ за осъждане на престъпленията на комунистическите режими. Ръководителят на българската делегация Юнал Лютфи отправя забележка, че като човек, лично изживял трагедията на своя етнос, е озадачен, че в доклада на ПАСЕ по темата не е споменат конкретно „възродителният процес“. Ю. Лютфи го определя като „политика на етногеноцид“ и „флагрантно престъпление“[62]. Неговата позиция очевидно е взета под внимание, още повече, че за Съвета на Европа темата за правата на малцинствата е сред основните приоритети. Към средата на 2006 г. Хана Северинсен – зам.-председател на Комисията по мониторинг към ПАСЕ, при посещението си в България констатира, че в тази област страната има „сериозни проблеми“. В началото на 2007 г. обаче парламентарната Комисия по правата на човека и изповеданията приема становище по нейния доклад, в което се уточнява извършеното за преодоляване на последиците от „възродителния процес“ и отпада констатацията за него като геноцид. При дебатите представителите на СДС и ДСБ настояват определението да остане, а против е представителят на ДПС Ахмед Юсеин, който се аргументира и със собствените си спомени: „Аз например разбирам под „геноцид“ – един режим започва да унищожава, да избива хора, повсеместно да ги избива. А такова нещо в България нямаше. Аз не мога да си позволя да гласувам като свидетел на тези неща – имаше убити хора, но повсеместно да идват така по махалите и да ни унищожават такова нещо нямаше. Аз така разбирам тази дума.“[63]
Актуалната тема за присъединяването на България към ЕС и липсата на резултати от съдебното дело за „възродителния процес“ активизира и някои среди от изселилите се в Турция български турци. През 2001 г. Дружеството на репресираните балкански турци „Балканлалар“ изпраща до Европейския съд по правата на човека в Страсбург жалба срещу България. То се оплаква от отказ от правосъдие, защото няма осъдени български държавници по „възродителния процес“. Две години по-късно 147 изселили се в Турция български турци от Сдружението за справедливост и културни права на Балканите отново подават жалба в Страсбург, описваща страданията им през втората половина на 80-те години. Според председателя на Сдружението тяхната цел е да получат „компенсация за дълбоките рани, останали от тази асимилация“[64]. През април 2005 г. обаче съдът в Страсбург отхвърля молбата им с мотива, че по времето на „възродителния процес“ в България не е била в сила Конвенцията за правата на човека (страната ни я ратифицира през 1992 г.). Към контакти с европейски институции с цел лобиране за получаване на обезщетения за „възродителния процес“ се ориентира и създадената през 2006 г. от Сезгин Мюмюн неправителствена организация Национален център „Справедливост“, обединяваща репресирани български турци. Така чрез авторитета на европейските структури се търси и легитимация на собствената версия на спомена за „възродителния процес“, като разликата в подхода е очевидна – ДПС в унисон със своята стратегия да се афишира като неетническа партия набляга на оценката на „възродителния процес“ като част от антикомунистическата съпротива, докато изселническите организации и формациите на българските турци извън ДПС се придържат към разглеждането му изцяло в рамките на нарушените права на етническата група. Спецификата на контактите с европейските институции и липсата на конкретен резултат обаче не позволява пряко влияние върху колективния спомен за „възродителния процес“.
Една от най-ярките характеристики на периода след 2001 г. е „войната за паметта“, която се води за доказване на заслугите на български турци и организации в съпротивата срещу „възродителния процес“. Тя дори засенчва преобладаващата в предходния период тема за жертвите на този процес. През 90-те години господства изцяло тезата за ръководната роля на А. Доган и воденото от него ТНОДБ. Като управляваща партия ДПС получава нови възможности да утвърди тези позиции. През 2003 г. е издадена официална история на партията[65] и сборник документи с претенциозното заглавие „Истината за „Възродителния процес“. Той е дело на Институт за изследване на интеграцията, а „ръководител на проекта“ е А. Доган (негов е и послесловът)[66]. Версията за водещата роля на лидера на ДПС в съпротивата срещу „възродителния процес“ се оспорва от отцепили се от Движението или новосъздадени организации на български турци. Един от първите е Гюнер Тахир, който оглавява Националното движение за права и свободи (НДПС), създадено в края на 1998 г. и подкрепящо Ив. Костов в борбата му срещу Доган. Сред отцепилите се бивши съратници на Доган, обвиняващи го в медиите, че е пряко свързан с „възродителния процес“, са Осман Октай и Сезгин Мюмюн. Ръководителите на създадената в края на 1988 г. нелегална Демократична лига на турците в България Мустафа Юмер и Сабри Искендер на свой ред активно пропагандират тезата си за водещата роля на тяхната организация в протестите от май 1989 г.[67] Отговорът на ДПС е сериозен и внушителен – с „подкрепата и съдействието“ на неговата Фондация „Либерална интеграция“ през 2008 и 2009 г. излизат два тома документи от архивите на БКП и МВР, подготвени професионално от историка Веселин Ангелов[68]. В предговора към излезлия през 2009 г. сборник е направен опит за разобличаване на „чуждите“ версии за ролята на А. Доган и аргументиране на тезата за заслугите му за борбата на българските турци срещу „възродителния процес“.
През периода 2001–2009 г. разказът за репресиите по времето на „възродителния процес“ продължава да се допълва от публикации на спомени в пресата, на сборници с интервюта с жертвите, както и на документални свидетелства за тяхната гледна точка[69]. Наред с тях се забелязва и нова тенденция – и в спомените, и в говоренето за „възродителния процес“ да се представят и други (т. е. различни от травматичния спомен за репресиите) гледни точки.
Появяват се разкази на български турци, които акцентират върху драматизма на преживяното извън контекста на лагерите, убийствата и насилието. Така Хасине Шен от Кърджали описва заминаването си за Турция през лятото на 1989 г., пречупвайки го през изграждането на своята нова философия и идентичност: „Усетих, че съдбата ми е отредила да обитавам междинна територия в постоянно движение между две страни, две култури, два езика, две религии… още когато пресичахме границата. Още на Капъкуле понятията „тук“ и „там“ се сляха чрез двата потока от хора, които се движеха в противоположни посоки. Ние отивахме „там“, в Турция, с чувство на нескрит страх от неизвестността, а те се връщаха, разочаровани, уморени, и малко гузни… Между нас имаше и такива, които пресичаха границата за втори път. Върнали се в България след разочароваща „екскурзия“ те сега отново се бяха насочили към другата страна. Много скоро, когато аз самата преминах границата, разбрах тяхното безумно лутане. Установих, че именно то характеризира най-добре душевното състояние на човек, който е принуден да напусне, и да не може вече никога да пристигне.“[70] Други прибавят към спомена за репресиите „еретичното“ сравнение между живота си преди и след началото на прехода: „До 90-те години работих в ТКЗС-то като бригадир, в животновъдството. Ардино имаше една от най-хубавите ферми… Драго му ставаше на всеки, който идваше да я види… Но като дойде началото на тази демокрация, дето ѝ викаме, започнаха да не ни обръщат внимание… Преди, по комунистическо време дори, се мислеше за населението от Родопите: даваха се допълнително пари над заплатата, само и само да се задържат хората…“[71] Различията в отношението на българските турци към „възродителния процес“ и към спомена за него се долавят и от нежеланието (причините за него са различни) на част от тях дори да говорят за него: „Не желая да вземам отношение по този въпрос, наречен възродителен… Аз стоя над такива неща – достатъчно съм зрял и помъдрял.“[72] Съвсем в дисонанс със спомените на мнозинството е разказът на Катя Павлова (след 1989 г. не си връща рожденото име Райме Мехмедова) от с. Черноочене, Кърджалийско. За нея преименуването е начало на голямата ѝ любов с милиционера, който идва да смени имената на семейството ѝ, но това е и дълбока драма, защото води до разрив с нейното семейство[73]. Тази житейска история действително напомня филмовия разказ в „Откраднати очи“, но с щастлива (макар и минала през много перипетии) развръзка.
Припомнянето на „възродителния процес“ се разнообразява и от публикуването на спомени на етнически българи, но те все още са много редки. По-склонни да ги споделят са хората, които през 2001-2009 г. са на средна възраст или дори по-млади, т. е. тези, към които няма как да бъде отправен въпросът каква е била тяхната позиция и как са реагирали на смяната на имената на българските турци[74]. В тези най-често детски спомени преобладава споделянето за осъзнаване на „другостта“ на преименуваните. В редки случаи проговарят свидетели или жертви на терористичните актове[75]. Същевременно публикуването на мемоари на служители от МВР и разузнаването или на бивши партийни функционери намалява. Голяма част вече не са между живите, а съдбата на вече публикуваните мемоари от този род не е много окуражителна. Те обикновено се пренебрегват като априори недостоверни и опитващи се да оправдаят авторите си. Тяхната версия за „възродителния процес“ акцентира върху заплахите за националната сигурност и включва информация за ролята на турските тайни служби в България, която е тема-табу в спомените на жертвите или поне е категорично отричана. Стремейки се да придадат повече достоверност на своята позиция, тези автори обикновено подменят спомените си с използване на документи от архивите на МВР, но по една или друга причина рядко ги посочват конкретно[76]. Този своеобразен хибрид между мемоари и документално изследване сам по себе си е интересен за анализ, но едва ли оказва особено влияние върху колективната памет за „възродителния процес“, а и не дава ясна представа за преживяванията на авторите.
През периода 2001-2009 г. в медиите също е налице стремеж да се представят по-широк кръг проблеми, свързани с „възродителния процес“. Интересът е най-вече към драматичните събития около изселването през лятото на 1989 г., дейността на турското разузнаване в България и терористичните актове. При това журналистите се стремят да градят разказа си върху архивни документи, като включват и интервюта и спомени на служители на МВР[77]. Такива публикации в едни от най-популярните национални вестници несъмнено оказват влияние върху спомена за „възродителния процес“ и балансират публикациите от предходния период, съсредоточени най-вече върху насилствения характер на този процес от гледна точка на турското население в страната. Журналистите са сред първите, които настояват жертвите на „възродителния процес“ да не се разграничават, като едните се почитат, а другите се пренебрегват. Медиите отбелязват, че за жертвите – български турци има възпоменателни митинги още от началото на прехода, докато жертвите на атентатите докъм 2005 г. като че ли са забравени, а „историята трябва да се помни в нейната цялост, а не само отделните ѝ фрагменти“[78].
Постепенно започва да си пробива път и друга тема – след като българската страна изплаща обезщетения на репресираните през „възродителния процес“, то и Турция трябва да изпълни поетия от нея още през 1925 г. ангажимент да изплати имотите на прогонените през 1913 г. българи от Източна Тракия[79]. Темата няма единствено финансови измерения – през 2003 г. в пресата историци отправят упреци за късата памет и липсата на смелост у българските депутати да почетат с минута мълчание жертвите на „тракийския геноцид“ и да поискат „турското правителство да се извини на българския народ за деянията на предшествениците си от 1913 г. – така, както за „възродителния процес“ нашите го направиха неколкократно след 1989 г.“[80]
Накрая, но съвсем не на последно място, отличителна черта на разглеждания период е активното включване в припомнянето на „възродителния процес“ на националистически организации – както съществуващите от началото на прехода ОКЗНИ и ВМРО, така и новите – Българския национален съюз на Боян Расате (от 2001 г.) и партия „Атака“ на Волен Сидеров (от 2005 г.). Анализът на българския национализъм е извън задачите на настоящата статия, но трябва да се подчертае, че с появата най-вече на „Атака“, която е в парламента и разполага със своя телевизия и вестник, в припомнянето на „възродителния процес“ все по-често се акцентира върху жертвите от атентатите и политиката на Турция към българските турци. Емоционално се правят сравнения с жертвите от Априлското въстание от 1876 г. („Министър Нихат Кабил (оня, дето гони гяурите от земеделското министерство): „Малката Тюркиян беше една от хилядите наши жертви“… За негово и на аверите му сведение, хилядите жертви бяха в Батак, Перушица, Стара Загора и в останалите български селища, където турският башибозук извърши масово клане на деца, жени и старци.“[81]), с налагането на исляма по българските земи, докато те са в Османската империя, както и с трагичната съдба на българите от Източна Тракия през 1913 г. Същевременно тези партии подчертават отрицателната си оценка за самия „възродителен процес“ като „обществена репресия срещу мюсюлманското население“ и „политическо кощунство“[82]. В реториката на „Атака“, ОКЗНИ, ВМРО намират място призиви ДПС да се извини за терористичните актове по време на „възродителния процес“, а Турция – за „тракийския геноцид“ от 1913 г.[83] На тяхната активност се дължи отбелязването в Народното събрание с минута мълчание на паметта на седемте жертви (сред тях и две деца) на атентата на гара Буново от 9 март 1985 г., възпоменателните митинги там, както и внушителният паметник, издигнат през 2007 г.[84] На тези митинги обаче не присъстват представители на управляващите от БСП и НДСВ, вероятно заради чувствителността към темата на третия коалиционен партньор ДПС. Същевременно националистическите партии остро реагират на посланията, отправяни от лидерите на ДПС по време на възпоменателните митинги за жертвите на „възродителния процес“. Лидерът на ВМРО Кр. Каракачанов нарича „нахална и несериозна“ идеята на Ахмед Юсеин за „паметник на срама“, а след призива на Лютви Местан „всички български политици да се поклонят пред паметника на Тюркян“, в. „Атака“ напомня, че „турчеещите се политици от ДПС редовно пропускат да се поклонят пред жертвите от Априлското въстание, пред паметниците на Левски и други наши възрожденци, пред лъва на Шипка и т. н., и т. н.“ [85]).
Националистическите партии не пропускат да използват темата за „възродителния процес“ за своя политическа реклама. Подходящ пример е отношението на „Атака“ към филма „Откраднати очи“. Когато той излиза по екраните през есента на 2005 г., партията го подминава с безразличие. Когато обаче през юни 2007 г. за първи път е излъчен по Българската национална телевизия и достига до широката публика, реакцията не закъснява. В. „Атака“ заклеймява „поредната нагла антибългарска провокация“, а лидерът ѝ Волен Сидеров от трибуната на парламента обвинява авторите на филма в изопачаване на историята. Привърженици на партията, подкрепени от младежката организация на ВМРО, провеждат митинг пред сградата на телевизията с искане за оставка на генералния ѝ директор заради „грубите лъжи“ във филма, който показвал българите като „насилници“[86]. Така паметта за „възродителния процес“ се употребява за привличане на вниманието на медиите и за политическа легитимация и както отбелязват някои коментатори „активистите на ДПС разиграват възродителната карта по начин, който не се отличава много от това, което прави Волен Сидеров с националистическата“[87].
Несъгласието на националистите с гледната точка на ДПС към „възродителния процес“ на моменти достига до крайности. Показателен е епизодът с паметника-чешма в с. Трънак. През март 2007 г., в навечерието на поредната годишнина от атентата на гара Буново, извършен от български турци, чиито имена са изписани на този паметник, Българският национален съюз и Политическо движение „Гвардия“ организират шествие в Бургас с искане за разрушаването му като „позорен паметник на терористи“[88]. Лидерът на БНС Боян Расате заявява, че ако местните власти не сторят това, активисти на съюза ще го направят, дори и да се стигне до етнически сблъсъци. Няколко месеца по-късно видеоклип, разпространен в YouTube, показва как младежи с кирки се опитват да разбият паметника, а в отговор хакери от Турция блокират сайтовете на две български министерства. Медиите обвиняват партия „Атака“, но тя категорично се дистанцира и определя опита за разрушаване на паметника като „вандалски акт на етническа основа“[89].
Въпреки тези различия, като цяло отношението на всички националистически формации към паметта за „възродителния процес“ е твърде селективно. Те акцентират върху такива епизоди, които обслужват актуалните им политически интереси, а те са насочени най-вече срещу ДПС и начина, по който той се възползва от участието си във властта. Затова и инициативите на тези партии за припомняне на „възродителния процес“, макар че поставят важни въпроси, имат ограничен отзвук и то най-вече сред твърдите им привърженици.
През периода 2001-2009 г. (както и през първото десетилетие на прехода) ролята на научните изследвания и на учебниците по история за припомнянето на „възродителния процес“ и формирането на колективната памет за него остава твърде скромна. Причината съвсем не е в липсата на сериозни научни изследвания – и увеличаващата се дистанция, и отворените архиви улесняват работата на професионалните историци[90]. Достъпът на широката читателска аудитория до самите документи е улеснен от публикуването им в обемисти сборници[91]. При появата им към тях има и медиен интерес, но тъй като техният научен характер изключва сензацията и затруднява политическата употреба, той бързо заглъхва, а резултатите им се ползват от сравнително тесен кръг специалисти.
Достигнатото от историческата наука би трябвало да намери място и в учебниците по история на България – през 2001 г. излизат нови четири учебника за 11 клас, но отново само в един от тях на „възродителния процес“ е отделено по-обстойно място, а в учебника за профилирана подготовка по история има допълнителна информация за него[92]. Във възможния обем и по подходящ начин темата присъства и в учебник по история на България за 6 клас, както и в един от учебниците по световна история за 10 клас[93]. Навсякъде оценката за „възродителния процес“ е негативна и е подчертан насилственият му характер. Авторите на уроците за социализма в другите учебници или изобщо не го споменават (ст. н. с. І ст., д. и. н. Стойчо Грънчаров в изданието на „Анубис“) или споменават единствено „масовото изселване на етнически турци“ през 1989 г., без никакво обяснение за него (проф. Любомир Огнянов – „Просвета“). Другият проблем е, че поради липса на достатъчно часове по история в средното училище периодът на социализма се преподава в съвсем сбит вид, а често и изобщо не се стига до него. Това обаче не би трябвало да е оправдание за политиците, които по инерция продължават да твърдят, че „възродителният процес“ изцяло липсвал в учебниците по история, а „вината“ според депутата от ДПС Ахмед Юсеин е на „историците, които сякаш се страхуват да бръкнат в тази рана и да я опишат“[94].
* * *
Като цяло, през периода 2001-2009 г. върху спомена за „възродителния процес“ оказват влияние повече и по-разнородни политически фактори. Присъствието на ДПС във властта му дава възможност да демонстрира своя подход към тези събития, но същевременно активизира националистическите формации, които провокират различно говорене и внасят нови щрихи към спомена. За останалите политически партии темата не представлява специален интерес. Извън политическото говорене, в определени обществени среди – най-вече журналисти и учени, е налице желание да се задълбочи познанието за „възродителния процес“. Колкото и сериозни да са резултатите от изследванията, те не могат да повлияят на индивидуалната памет за него, но заедно с политическото говорене и медиите могат да въздействат върху колективната памет и да формират представа и оценка у онези, които нямат свой спомен, т. е. у младото поколение, родено в края на 80-те години.
Особен интерес представлява отношението към „възродителния процес“ на онези млади хора в България, които потенциално ще бъдат в състояние да влияят върху колективната памет, т. е. студенти от хуманитарни специалности. За да установим техните нагласи, от януари 2008 до януари 2009 г. проведохме анкета сред 83 студенти от СУ „Св. Климент Охридски“. Анкетирани бяха студенти от „История“, „Международни отношения“ и „Връзки с обществеността“ от три факултета – Исторически, Юридически и „Журналистика и масова комуникация“. По курсове студентите бакалаври се разпределят по следния начин: първи курс – 16; втори – 19; трети – 14; четвърти 19, или общо 68. Анкетираните магистри са 15 и всички са от Исторически факултет. Всички респонденти са родени през втората половина на 80-те години, т. е. по време на самия „възродителен процес“ и нямат собствен спомен за него (с две изключения). Предварително бе разяснено, че целта на анкетата не е да провери изобщо познанията за това събитие – лекции за него бяха слушали І курс „Връзки с обществеността“ и ІІІ курс „Международни отношения“, както и магистрите, или около половината от анкетираните (все пак, за бакалаврите не е сигурно кои са присъствали). Студентите бяха помолени да отговорят на въпроса „Каква е вашата представа и оценка за „възродителния процес“?“
Само един от анкетираните не дава никакъв отговор. Като цяло може да се направи извод, че младите хора в голямата си част (приблизително 86% от анкетираните, вкл. всички от ІІІ и ІV курс и магистрите) знаят, че „възродителният процес“ е събитие от недалечната българска история[95]. Едва 2,5% категорично заявяват, че не се интересуват от него. Бих искала да обърна внимание, че въпросът от анкетата съдържа два елемента – „представа“ и „оценка“. Само в два от отговорите има елемент на спомени, като и двата се отнасят до драматичното лято на 1989 г. Макар и кратки, те са показателни, от една страна, за ролята на медиите (и двамата респонденти споменават за „репортажите по телевизията“, „интервютата на Гарелов“, „колите, натоварени с багаж по границата“), а от друга – за настроенията на отделни българи („спомням си как колеги на майка ми учители пееха възрожденски песни“), вкл. и признанията за детските представи и усещания: „Вярвах, че смяната на имената е истинско будителско дело“; „За този процес аз си мислех, че е отговор на жестокостите, които турците са извършвали срещу нашия народ през османско време“ и „страх ме беше да пътувам във влак“ (след атентата на гарата в Пловдив).
Голямата част от останалите студенти не споменава източника на своите сведения за „възродителния процес“. Показателно е, че нито един не посочва училището и учебниците, докато трима отбелязват, че са научили за него от баба си, от свидетели на този процес и от медиите покрай темата за досиетата на тайните служби. Макар и само един изрично да споменава лекциите в Университета като източник на информация, те със сигурност са формирали представата на поне половината от анкетираните, които към времето на провеждането на анкетата вече са слушали такива лекции[96].
От отговорите на студентите се вижда, че мнозинството от тях в общи линии е наясно с основните моменти от провеждането на „възродителния процес“. Най-често той е представян със събитието, което е в основата му, но далеч не го изчерпва – „насилствената смяна на имената“. Тя е конкретно посочена от общо 31 души или 37% от всички анкетирани (44% от отговорилите, че са запознати с процеса). Едва шестима споменават за изселването на българските турци през лятото на 1989 г., а само един се е опитал да даде по-задълбочено определение на „възродителния процес“ като „изкуствено и насилствено налагане на едно малцинство на чужди на него неща като имена, облекло, начин на живот, светоусещане, бит, култура и др.“. В отговорите на 12 % от студентите има неяснота за същността и механизма на провеждане на „възродителния процес“[97]. Всички обаче акцентират върху неговия насилствен характер, макар и с нюанси в диапазона от „брутален процес, съпроводен от жестоки репресии“ и „връхна точка на репресиите в страната“ до „процесът е почти изцяло мирен, с изключително малко репресии, но все пак е нарушаване правата на човека“.
Една, макар и не голяма, част от анкетираните – 12 души или 14 %, се опитват да намерят отговор на въпроса за причините, довели до решението за „възродителния процес“. Две групи отговори преобладават, като имат равен брой посочили ги – по четирима. Първата група извежда решението от стремежа на ръководството на БКП и лично на Т. Живков към „хомогенизиране на българското общество“, „българизация на българските турци“ и дори създаване на „етнически чиста нация“, а има и обобщение, че е „израз на национализма в неговия балкански вариант“. Втората група поставя акцента върху „страха от турското малцинство и нежеланието да му позволяваме да проявява каквито и да било претенции“, а студентите посочват, че „възродителният процес“ е бил „необходим от гледна точка на т. нар. „национална сигурност“, като Живков се е опитал „да запази целостта на държавата и да предотврати бъдещо желание на турците да се обединят в собствена държава и автономия в България“. Към тази група се приближават и два отговора, посочващи външни причини за „възродителния процес“ – „съответния процес в о. Кипър“ и по-подробно аргументираният – „трябвало е да се спре двуличната политика, която Турция води спрямо турското население в България – от една страна, да казват, че държавата-майка Турция ги чака и иска да се върнат при тях, а от друга, да допуска ограничен брой турци да се изселват от България в Турция, и то само от такива региони, които са стратегически от малко значение за Турция“. Само двама от анкетираните поставят причините за процеса в много по-широки политически и идеологически рамки[98].
Тринадесет души (близо 16 %) коментират последиците от „възродителния процес“. Някои са се задоволили да посочат само, че те са „предимно негативни“, докато други обръщат внимание на този негативен ефект върху икономиката („България се лишава от едно производително население и много райони се обезлюдяват“), върху образа на страната в чужбина и най-вече върху междуетническите отношения. Четирима студенти са посочили, че „възродителният процес“ е „подложил българското общество на голям риск“, засилил е етническото напрежение в страната, бил е „заплаха за етническия мир“ и е насаждал „етническа нетърпимост, каквато до момента не е имало“. Други трима коментират последиците за българските турци, които са се „радикализирали и отчуждили от българския народ“ (друг вариант – „капсулиране и още по-ревностно отстояване на позициите“), а тези, които отиват в Турция, „си остават български турци и приобщаването им е трудно“. Така дванадесет от коментарите оценяват еднозначно последиците от „възродителния процес“ като негативни, а само един отбелязва, че той е „силно противоречив – от една страна, погазването на общоприети граждански свободи злепоставя държавата ни, а от от друга, позволява на младите турци и българомохамедани да се откъснат от закостенелия им родов свят“.
Втората част от анкетата има за цел да проучи оценката за „възродителния процес“. Трябва да се подчертае, че с изключение на неотговорилите по една или друга причина, всички останали 64 участници, или 77 % от анкетираните са изразили своето отношение към него. Отговорите им най-общо попадат в три групи: категорично негативна оценка, категорично позитивна и неутрална, т. е. посочваща плюсове и минуси. Безспорен превес имат отговорите от първата група. Те са 40 или 62,5 % от изразилите отношение (48 % от общия брой анкетирани). Най-често срещаните определения са „грешка“ на управляващите в годините на социализма, следвана от „петно“ върху България или директното „отрицателна оценка“. Разбира се, има и по-смекчени варианти („не е много добра идея“, „не е редно“, „не е това начинът“), както и твърде емоционални като изказ („ужасно, нецивилизовано“, „изключително грозно и несправедливо деяние“, „брутален процес“, „абсурден план“, „близко до расизма“). Макар и негативни, част от отговорите са придружени с известни уговорки: „на времето той може да е имал своите обективни основания“; „не го одобрявам, но не смятам че трябва да се извиняваме непрекъснато за това“. Като цяло, в основата на отрицателното отношение на студентите е разбирането за „възродителния процес“ като посегателство върху човешките права.
Само четирима са дали категорично позитивна оценка за „възродителния процес“, което е едва 6,2% от изразилите отношение (4,8 % от общия брой). Като се изключи лаконичното „одобрявам го“, в останалите мнения са отразени повече или по-малко съвременни проблеми и опасения – „Един ден ще има световен конфликт между християнството и исляма и е по-добре в България да има по-малко мюсюлмани, особено турци“; „С оглед на съвременната обстановка давам по-скоро положителна оценка (не като насилствен акт, а като политическа необходимост)“; „Оценката ми е положителна, защото смятам, че представата ни за етническа толерантност е криворазбрана. Има граници, които малцинствата не бива да прекрачват, а именно – да желаят повече права от тези на местното население и още повече с тези права да се заплашват националните интереси. Лошото е, че в днешно време определени групи извличат дивиденти от тогавашните събития“.
По средата между посочените две групи и като бройка, и като оценка са онези 20 студенти – 31 % от изразилите оценка (24 % от общия брой на анкетираните), които са се опитали да погледнат безпристрастно на събитията, от които нямат спомен и от които ги делят повече от две десетилетия. Някои от тях отказват да дадат оценка, обосновавайки се с недостатъчна информираност, което показва, че не са готови да повторят безкритично твърдения, в които не са убедени. Други са относително добре информирани и се опитват да допълнят общоприетото негативно отношение (което споделят) с различен поглед към по-малко коментирани аспекти на „възродителния процес“. Някои го сравняват с политиката от предишни исторически периоди и в съседни страни („Не е най-правилното решение, но и дотогавашната политика не е по-добра“ и „От една страна, подобни действия, целящи асимилацията на определени общности, са традиционни и дори обичайни за всички балкански държави. (Югославия, Гърция, Румъния, Турция, а и за България), от друга страна, това е човешка трагедия. Тя поставя на изпитания както етническите турци, така и българското население – напр. в резултат на терористични актове“). От отговорите на други личи, че за тях политиката към малцинствата и сигурността на държавата са в пряка зависимост. Затова „възродителният процес“ се определя като „пример за отколешната дилема национална сигурност – права на човека – все пак е нарушаване правата на човека с цел България да защити своята териториална и национална цялост“ или като „политика за защита интересите на страната, но е правена по неподходящ начин“ (и по-изразителното „Възродителният процес“ трябва да донесе нещо хубаво, но не е така!“) За обобщение на тази група може да послужат две мнения: „Оценката ми е по-скоро неутрална. Има си негативни нюанси в осъществяването му, но също така има и своите правни и исторически опори.“ и „Това е било част от държавната политика. Не трябва да се спекулира прекалено. Нека да се оцени по един обективен начин.“
От проведената анкета, макар и представителна само за студентската аудитория, при това с хуманитарен профил, личи, че мнозинството е наясно с репресивния характер на „възродителния процес“ и има отрицателно отношение към него. При студентите от І и ІІ курс категоричен превес има ясно декларираното неодобрение (24 от 35 анкетирани), докато сред тези от ІІІ и ІV курс и магистрите преобладават по-скоро неутралните и балансираните отговори – те са 29 срещу 16 негативни от общо 48 анкетирани. Обяснението би трябвало да се търси в по-голямата възприемчивост към внушенията на медиите от страна на младежите, излизащи от гимназиите без сериозни познания за съвременната българска история, докато придобитите в университета знания и умения за анализ задълбочават критичното мислене.
* * *
В края на изследването на спомена за „възродителния процес“ бих искала да откроя някои изводи от позицията на историк. Българското общество като цяло го оценява негативно, тъй като е проведен насилствено и посяга на основни човешки права на българските турци. При тази единодушна оценка едва ли може да се очакват дебати по същността му. „Белите петна“ за събитията се запълват от документите, но анализът не винаги съответства на индивидуалния спомен. Това разминаване може да предизвика емоционално отричане на резултатите от научните изследвания, основани върху архивните документи[99]. От друга страна, винаги съществува изкушение да се подхожда селективно и към документите, и към индивидуалната памет с цел извличане на политически дивиденти. Затова разумният подход към темата би бил да се познават както архивните документи, така и спомените на потърпевшите български граждани (и българи, и турци), за да може историческата наука да обясни историческото събитие „възродителен процес“. Именно да обясни – не само да осъди или заклейми. Друг въпрос е дали обществото и политиците имат желание и готовност да слушат тези обяснения. Достатъчно чести са примерите, които подкрепят твърдението на Милан Кундера, че хората искат да живеят в свят, в който доброто и злото да са ясно определени, тъй като в човека има вродено и непреодолимо желание да дава оценка за нещата, преди да ги е разбрал и осмислил[100].
Материалът е част от международния изследователски проект
‚Remembering Communism‘.
Първоначално публикация в:
И. Баева, Е. Калинова. Социализмът в огледалото на прехода.
Изток-Запад. С., 2011, 349–390.
(Публикува се със съгласието на авторката)
[1] Апелът „Liberté pour l’histoire“ е публикуван във в. Libération, 13 Decembre 2005, както и на сайта на асоциацията със същото име – http://www.lph-asso.fr/doc.html
На български е преведен и коментиран от Деянова, Л. Полемиките за законодателството за „паметта“ – „между свободата да мислиш и задължението да вярваш“ – http://www.bghelsinki.org/index.php? module=pages&lg=bg&page=obektiv14003
[2] За обстановката в края на 1989 г. вж. Калинова, Е. Трудното начало – отричането от „възродителния процес“ (10 ноември 1989 – януари 1990 г.) – В: Толерантният националист. Паметен сборник за Стайко Трифонов. Съст. И. Баева. С., 2009, 343-365; Луджев, Д. Революцията в България 1989-1991. Кн. І „Нежната“ 1989-а и нейното време. С., 2008, 253-255, 306-317.
[3] Репортажът за този пленум беше публикуван във „Понеделник“, 1999, vol. 3-4, 93-111.
[4] Става дума за собствеността, останала в разпореждане на общинските съвети. – Стоянов, В. Към ранната история на ДПС. Опит за биографичен очерк. – В: Историята – професия и съдба. Сб. в чест на чл. кор. Георги Марков. С., 2008, с. 644, 650.
[5] Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939-2005. С., 2005, с. 263, 266.
[6] В него влизат БСП, СДС, БЗНС и независими.
[7] Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. – Държавен вестник, бр. 50, 1991; бр. 12, 2004.
[8] Приетата на 12 юли 1991 г. Конституция на Република България забранява съществуването на партии на етническа, расова или верска основа (чл. 11, ал. 4), но все пак е намерена формула ДПС да участва самостоятелно в изборите. За вътрешните и външните причини за това решение вж. Стоянов, В. Към ранната история на ДПС…, 650-652.
[9] Стоянов, В. Към ранната история на ДПС…, с. 649.
[10] Ангелов, В. Поверително! Комедията с досиетата (1989-2008). С., 2008, 64-78.
[11] Д. Луджев е зам.-председател на Министерския съвет в правителството на Д. Попов и е вносител на предложението за съставянето на Комисията, а Ив. Костов е министър на финансите. В кабинета на Ф. Димитров Костов остава финансов министър, а Луджев е министър на отбраната.
[12] В Народното събрание СДС има 110 депутати и ДПС със своите 24 представители му осигурява парламентарна опора, без да участва в правителството. А. Доган още при първата сесия на новия парламент през ноември 1991 г. обявява, че ще иска забраната на БСП като виновник за кризата в страната. – Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи…, 282-284.
[13] Стоянов, В. Към ранната история на ДПС…, 646-647, 655.
[14] Става дума само за онези български турци, които до 1 март 1992 г. са се установили на постоянно местоживеене в България. – Закон за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май-септември 1989 г. – Държавен вестник, бр. 66, 14 август 1992.
[15] Само през първите шест месеца от управлението на СДС са постигнати важни икономически и военни споразумения, а през март 1992 г. Д. Луджев става първият български военен министър, който посещава Турция след 1917 г. На 6 май 1992 г. в Анкара е подписан договор за добросъседски отношения, сигурност и сътрудничество. – Стоянов, В. Към ранната история на ДПС…, с. 655; История на България по дати. Българската хроника. С., 2003, 419-420.
[16] Ангелов, В. Поверително! Комедията с досиетата …, 75-78.
[17] Ангелов, В. Поверително! Комедията с досиетата…, 74-75.
[18] http://www1.parliament.bg/kns/Pkontrol/36-IS-p/IS-p48.htm
[19] По този повод на 31 януари 1992 г. в парламента има бурни, но съвсем повърхностни дебати за „възродителния процес“. – http://www1.parliament.bg/kns/Pkontrol/36-IS-p/ras-1.htm
[20] http://www1.parliament.bg/kns/Pkontrol/36-DL-p/36-DL-p46.htm
[21] http://www1.parliament.bg/kns/Pkontrol/36-IS-p/IS-p48.htm
[22] Това е потвърдено през 1998 г. от министър-председателя Иван Костов пред изселниците в Бурса.
[23] От ноември 1991 г. до този момент то е било от трети до осми клас. – Ялъмов, И. История на турската общност в България. С., 2002, 507-508.
[24] Тримата са Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Абдула Чакър (Алцек Чакъров) и Сафет Реджеп (Сава Георгиев) са осъдени на смърт и екзекутирани през 1988 г. Братът на единия – Сабри Мехмедали, е осъден на 6 години затвор за съучастие в същата група. След 1989 г. е освободен и обявен за „репресиран“. По-късно той става областен координатор на ДПС за Бургас.
[25] По-подборно за тези отношения вж. Калинова, Е. И. Баева. Българските преходи…, 320-321, 329-331.
[26] Обретенов, Л. Национализъм на крайностите. – Сега, 14 март 2007.
[27] През 1992 г. делото срещу другите двама обвиняеми – П. Младенов и П. Кубадински, е прекратено поради липса на доказателства.
[28]http://kei.parliament.bg/? page=ns&lng=bg&nsid=5&action=show&Type=cmSteno&SType=show&gid=169&id=638
[29] История на България за 11 клас. Автори: П. Делев, П. Ангелов, Г. Бакалов, Цв. Георгиева, П. Митев, Ст. Трифонов, И. Баева, Б. Василева, Е. Калинова. С., „Отворено общество“, 1996, 497-499.
[30] Сега, 11 април 1998; Преглед на печата – 15 ноември 1999. – omda.bg/bulg/news/release/151199.htm. Десет години след това изказване подобен учебник не само липсва, а дори и опитите за създаването му са изоставени.
[31] Димитрова, Г. Направете филм – лек за душата. – Култура, № 40, 31 октомври 2003; Човешки драми просълзяват в „Излишните“. – Стандарт, 14 януари 2000; http://bnf.bg/bg/odeon/movies/1051/
[32] Гочева, П. ДПС в сянка и на светлина. С.,1991.
[33] Сотиров, Г. Турските терористи и аз, един от Шесто. С., 1991; Михайлов, С. Възрожденският процес в България. С., 1992; Загоров, О. Възродителният процес. Теза-антитеза. Отрицание на отрицанието. С., 1993; Стоянов, Д. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. С., 1997; Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996; Божков, В. Заплахата остава. Записки на контраразузнавач по турска линия. С., 2001.
[34] Вж. интервютата на Е. Иванова с А. Доган, Г. Мишев, К. Тренчев, Н. Колев-Босия, Илия Минев, Блага Димитрова, К. Червенкова, А. Желязкова, Д. Луджев и др. – Иванова, Е. Българското дисидентство 1988-1989. С., 1997, 186-208.
[35] Синтезиран израз на тези разногласия дава Мариана Златева: „Турските проблеми на разделиха. Скарах се с Румен Воденичаров. Бях съгласна да ги защитим. Но не ние да организираме гладната им стачка. Това не е наша работа. Наша работа е да кажем: „Да, и те са хора, и те си имат права и не е редно да бъдат потъпквани. Но да им организираме гладна стачка…“ – Иванова, Е. Българското дисидентство…, с. 208.
[36] Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г. Документален сборник с материали от архивите на МВР и Централния държавен архив. Съст. Ст. Дойнов. С., 1999. Към темата са документи №№ 28, 34, 35, 37-41. Изданието е дело на фондацията на бившия президент на България Ж. Желев.
[37] Сред първите историци, които подхождат професионално към темата на основата на богат архивен материал, са Стайко Трифонов, Йордан Баев, Николай Котев, Румяна Тодорова, Валери Стоянов. – Трифонов, С. Строго поверително! – Поглед, № 16–20, 22 апр.–20 май 1991; Същият. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. Ч. 2. С., 1993; Баев, Й., Н. Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. Ч. 1–2. – Международни отношения, 1994, № 1 и 2; Тодорова, Р. Българо-турски отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години). – Исторически преглед, 1994–1995, № 5; Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998.
[38] Вж. напр. статиите на Ив. Георгиева, Цв. Георгиева, А. Желязкова, Д. Димитрова и др. в сборниците Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.). С., 1993; Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С., 1998.
[39] При първото си участие в парламентарни избори през 2005 г. „Атака“ печели 8,9% от гласовете, а през 2009 г. – 9,36%.
[40] „Кърджали – лица от пейзажа“ (реж. Антоний Дончев) и „Живот в Рибново“ (реж. Мария Траянова).
[41] Вж. напр. Татарлъ, И. Движението за права и свободи – общонационална партия, фактор за демокрацията в страната. 1997. – http://www.dps.bg/? pit=8&it=32/ Авторът твърди, че „ТНОДБ води упорита, последователна и смела борба срещу тоталитарната власт“, а „Ахмед Доган става идеолог, лидер на ТНОДБ, на турците и мюсюлманите, на огромната част от българския народ“.
[42] Интервю на Г. Коритаров с А. Доган, 8 януари 2001. – http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2001/01/11/0001.shtml
[43] Интервю на Г. Коритаров с Иван Костов след премиерата на филма. – http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2001/01/11/0001.shtml; Пак за т. нар. възродителен процес. По повод на филма на Татяна Ваксберг „Технология на злото“. – Труд, 10 януари 2001.
[44] Симеонов, П. Технология на доброто. – http://omda.bg/bulg/news/release/08_14_01_01.html;
[45] Червенкова, К. Колко излъга Татяна Ваксберг в произведението си, наречено „Технология на злото“? – Култура, 12 януари 2001.
[46] Байрямова, В. Духовете в Кърджали разбунени от „Технология на злото“. – Сега, 11 януари 2001.
[47] Пак там; Андай, Илхан. Сълзи и смях в Кърджали, гледат филма на Ваксберг. – 24 часа,14 януари 2001.
[48] Й. Ибрахимова говори конкретно за режисьора Г. Дюлгеров, който ѝ се извинил заради действията на властите и оценява като толерантност, а не страх факта, че нито един български журналист тогава не ѝ е задал неудобния въпрос какво мисли за „възродителния процес“: „Неудобен е меко казано. Като че ли те ме пощадиха от една ситуация, която действително е трудна и тежка за мен“. – Интервю на Г. Коритаров с Й. Ибрахимова, 11 януари 2001. – http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2001/01/11/0001.shtml
[49] Димитрова, Г. Направете филм – лек за душата. – Култура, 31 октомври 2003.
[50] Пак там.
[51] Цитатът е от писмо на граждани до Сценарната комисия, с което те се обявяват против отпускането на държавна субсидия за филма. – Пак там.
[52] Така напр. една от критичните рецензии с основание твърди, че „българското кино показва за сетен път, че много обича да разказва идеи, но не може да разказва истории“. – Терзиев, Я. Очи различни, още тъжни… – Капитал, 17 септември 2005.
[53] Става ли театър от възродителния процес. – Сега, 4 ноември 2004.
[54] Иванова, Е. Огледалните образи на другостта. – http://www.online.bg/kultura/my_html/2270/other.htm; Василева, С. ДПС управник: В лапите сме на възродителния процес. – Труд, март 2003.
[55] При преброяването през 1992 г. българските турци са 800 052 или 9.44% от населението на страната, а през 2001 г. – 745 000 или 9.3%. – Калинова, Е. И. Баева. Българските преходи…, с. 411.
[56] Маскръчка, Т. Християните вън от Родопите. – 24 часа, март 2003.
[57] Мустафов, М. Юнал Лютфи – зам.-председател на Народното събрание и депутат от ДПС: Докладът на ЕК ще бъде предупреждение към правителството да запретне ръкави. – http://www.topnews.name/news-inside.php? id=4114
[58] През 2003 г. главният прокурор Никола Филчев признава, че „това дело е било лошо водено, защото е било срещу политически ръководители, които са провеждали държавната политика“. – Данев, П. ДПС пак иска съд за възродителния процес. – Сега, 3 юли 2003.
[59] http://www.parliament.bg/? page=ns&lng=bg&nnsid
[60] http://www.prb.bg/php/newspage.php? news=109
[61] Интервю на Мая Стоянова с Ахмед Юсеин: Наказание за магистратите, провалили делото за Възродителния процес. – http://frognews.bg/Frog/index.php? option=com_content&task=view&id=6913&Itemid=294
[62] http://www.parliament.bg/? page=news&lng=bg&SType=show&id=759
[63] http://www.parliament.bg/? page=news&lng=bg&SType=show&id=759
[64] http://www.mediapool.bg/show/? storyid=104376&p=11
[65] Татарлъ, И. Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите. С., 2003.
[66] Истината за „Възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. С., 2003, 196 с.
[67] Бей, Азис. Демократичната лига на турците в България. С., 2004.
[68] Ангелов, В. Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България 1984-1989. С., 2008, 830 с.; същият, Секертно! Протестните акции на турците в България януари-май 1989. С., 2009, 273 с.
[69] Байрямова, Вилдан. Историята, възродителният процес, голямата екскурзия. – www.segabg.com/online/article.asp? issueid=901§ionid=5&id=00007; Горчиви разкази. Сборник. Благоевград, 2003; Някога, в 89-а. (Интервюта на журналистката от Радио Свободна Европа Румяна Узунова). Съст. Л. Александриева. Фондация «Д-р Желю Желев», С., 2007.
[70] www.segabg.com/online/article.asp? issueid=901§ionid=5&id=00007
[71] Интервю на Антонина Желязкова с Фикрет Терзиев, Ардино, 8 април 2006. – В: Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на ХХ век. ІІ. Интервюта, свидетелства, спомени. С., 2006, 708-719.
[72] Интервю на Цена Вичева с Юксел Ахмедов Чаушев, Разград, април 2006. – В: Историята, населена с хора…, с. 733.
[73] Стоилов, В. Катя Павлова, родена Райме: 110 километра всяка вечер от любов. – 24 часа, 3 март 2009.
[74] Вж. напр. спомените, събрани чрез сайт в Интернет и после публикувани в: Аз живях социализма. 171 лични истории. Съст. Г. Господинов, Пловдив, 2006, с. 161, 164-165, 167-168.
[75] Интервю на Д. Аврамов с Иван Божков, очевидец на атентата на гара Буново, извършен на 9 март 1985 г. от трима турски терористи. – Атака, 12 март 2007; Интервю на Алексения Димитрова и Венци Венков с Дарин Тодоров – едно от двете деца, които трима български турци отвличат на 8 юли 1987 г. в курорта „Златни пясъци“ като протест срещу преименуването и за да успеят да избягат в Турция. – 24 часа, 26 и 27 юни 2007.
[76] Вж. напр. Божков, В. Заплахата остава. Записки на контраразузнавач по турска линия. С., 2001; същият. Заплахата настъпва. Записки на контраразузнавач по турска линия. С., 2006; Зикулов, В. Военното разузнаване на България и Студената война. С., 2005; Вандов, Д. Разузнаване по главното направление. С., 2007; Стоянов, П. Шесто управление: моята истина. Т. 2, С., 2008.
[77] Статков, Д. Голямата екскурзия. – Труд, 29 май 2003; Венков, В. Разменят Фуат с агент на КГБ. – 24 часа, 10 юли 2003; същият. Майка Турция плаща по 180 лв. на своя най-способен агент. – 24 часа, 14 юли 2003; Денчева, Д. 7 български турци осъдени за неосъществен терористичен акт. – Сега, 2 юли и 9 юли 2005; Димитрова, Д., В. Венков. Отвличането – 20 години по-късно. – 24 часа, 26, 27, 28 юни 2007.
[78] Манолова, Л. Да почетем българите-християни, загинали във „възродителния процес“. – Монитор, 31 май 2004; Обретенов, Л. Доган, Тюркян и поуките от възродителния процес. – Сега, 28 декември 2005.
[79] През май 2008 г. Европейският парламент включва в доклада за напредъка на Турция по пътя й към ЕС препоръка да реши въпроса с обезщетението на българските бежанци от Източна Тракия. – Труд, 22 май 2008; Стандарт, 22 май 2008.
[80] Димитров, Божидар. Тракийският геноцид и възродителният процес. – Труд, 8 юли 2003. Извинения за „възродителния процес“ правят в Бурса и Анкара премиерът Ив. Костов и президентът П. Стоянов, а през 2002 г. вицепрезидентът Ангел Марин пред възпоменателен събор в с. Барутин, община Доспат, моли за прошка, защото „в моята страна беше извършена несправедливост спрямо вас“ и обобщава: „Повече не искам да има нито баташки кланета, нито възродителни процеси в моята страна“. – http://president.bol.bg/news.php? id=94&st=40
[81] Солаков, С. Малката правда и големите лъжи за възродителния процес. – Атака, 3 януари 2006.
[82] Пак там.
[83] Сидеров, В. Тракийският геноцид. – Атака, 19 октомври 2005; Искат от Доган да се извини за атентати. – 24 часа, 9 март 2006.
[84] В началото на 90-те години на гара Буново е поставена скромна плоча. През 2006 г. Отечествената партия, ОКЗНИ и др. подемат инициатива за издигане на паметник на жертвите на тероризма. Седемметровата скулптора на майка и дете с откъснати крайници е дело на Здравец и Александър Хайтови (синове на писателя Николай Хайтов) и е открит на 11 септември 2007 г. (международния ден за борба с тероризма).
[85] http://www.topnews.name/news-inside.php? id=4114; Солаков, С. Малката правда и големите лъжи за възродителния процес. – Атака, 3 януари 2006.
[86] Аврамов, Д. В. Случаят „Откраднати очи“ унижава националното ни достойнство. – Атака, 19 юни 2007; http://news.ibox.bg/news/id_1159334710; http://parliament.bg/? page=plSt&Stype=show&lng=bg&id=311
[87] Обретенов, Л. Доган, Тюркян и поуките от възродителния процес. – Сега, 28 декември 2005.
[88] Политически огранизации искат да бъде съборена чешмата в Трънак. – http://www.burgasinfo.com – 08.03.2007.
[89] „Атака“ си изми ръцете за чешмата в Трънак. – http://News.dir.bg – 05.09.2007.
[90] На темата са посветени две книги – Иванова, Е. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912-1989). С., 2002; Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008; както части от монографията на И. Ялъмов. История на турската общност в България. С., 2002, както и редица статии.
[91] „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Т. І. Съст. И. Баева, Е. Калинова. Издание на Държавна агенция „Архиви“, С., 2009, 751 с., както и посочените по-горе сборници със съставител В. Ангелов.
[92] Става дума за учебника на издателство „Планета-3“ с автори П. Делев, Г. Бакалов, П. Ангелов, Цв. Георгиева, П. Митев, Ив. Илчев, Е. Калинова и Искра Баева – всички от Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
[93] Това е учебникът за 6. клас на издателство „Просвета“ и за 10. клас на издателство „Рива-Прозорец-Просвета“. Автор на тези уроци е Е. Калинова.
[94] http://frognews.bg/Frog/index.php? option=com_content&task=view&id=6913&Itemid=294
[95] Четирима студенти са отговорили направо, че не са „компетентни“ и нямат „конкретна представа“, петима отбелязват, че не са достатъчно добре запознати, представата им е „бегла“, чели са малко или нямат ясен спомен. Два от отговорите са неясни, но личи, че студентите или не са разбрали въпроса, или – което е по-вероятно – изобщо не знаят какво е „възродителен процес“.
[96] За резултатите от университетското преподаване може да се съди и от отговорите на анкетираните за оценката им за „възродителния процес“. Вж. по-нататък в изложението.
[97] В разрез с основната идея на „възродителния процес“ са твърденията, че той „цели изселването на българските граждани от турски произход“, че представлява „прогонване от пределите на Родината“ и че „турците са изселвани, а на тези, които остават, им се заменят имената с български“. В някои отговори има съществени неточности в изказа, които променят смисъла на събитията – в два от тях се споменава, че турците са „кръщавани“ с български имена, а в един се твърди, че се сменят имената на „турските заселници“ и при отказ, те се „депортират“. Част от отговорите са пряко повлияни от съвременните политически теми и това е довело до неточни или неверни оценки – напр. че „възродителният процес“ е „осъществен не без участието на турските тайни служби и, разбира се, с участието на Държавна сигурност“; „Ахмед Доган, лидер на ДПС, е един от основните участници и идеолози на „възродителния процес“ или че „Ахмед Доган е оказал решаваща роля да има такъв процес“.
[98] В единия отговор се посочва, че „възродителният процес“ представлява „само част от по-всеобхватната програма на правителството за наблягане върху националното с цел скриване на проблемите на системата“, докато другият съдържа оценка за него като „посегателство на левите идеи, породено от настъплението на ревизионистични десни идеи и великодържавен шовинизъм“.
[99] Подобна реакция се получава дори на дискусия с участието на студенти и преподаватели от СУ „Св. Кл. Охридски“ и участници в съпротивата срещу „възродителния процес“, проведена в края на май 2009 г. под мотото „Срещу политическия монопол върху историята: другият разказ за майските съпротиви на турското население през 1989 г. – двадесет години по-късно“.
[100] Kundera, Milan. The Art of the Novel. Harper and Row. N. Y., 1988, p. 7.