Заради тях двамата преди повече от година си създадох вредния навик да пия сутрешното си кафе права до кухненския прозорец, наблюдавайки отсрещната сграда – стара постройка, основно ремонтирана от общината и превърната в дневен център за възрастни хора „Свети Иван Рилски“.
Всяка сутрин пред сградата спираха коли и набързо стоварваха я бабка с тревирена пола и пъстро шалче от времето на руската басма, я дядка със сако, галоши и анцуг. Наблюдавах чевръстата походка на повечето от питомците на центъра и се радвах на почти детинското им нетърпение по-скоро да се срещнат със своите връстници, с някои от които ги свързва далечна роднинска близост, младежко приятелство, съученичество, а може би и някогашна първа, втора или дори трета любов.
Най-рано в центъра идваше възрастен мъж с гъста бяла коса и също толкова гъсти и бели мустаци. Движеше се енергично, опирайки се на бастун – резбовано дърводелско изделие, повече елегантен мъжки аксесоар, отколкото помощно средство за предвижване – а наближеше ли сградата на центъра, мъжът забавяше крачка, изопваше рамене, но това движение изглежда му костваше усилия, че той кротко присядаше на ниския зид пред входа.
Горе- долу по същото време от противоположния край на улицата се задаваше жена с къса прошарена коса, очила и вестник под едната мишница. Жената носеше цигулка.
Щом я зърнеше, мъжът с трогателен порив се опитваше да скочи от мястото си, но успяваше само да се надигне с олюляване, да посрещне жената, да вземе цигулката от ръцете й и после двамата бавно се придвижваха към най-отдалечената пейка на градината. Там сядаха, тя разгръщаше вестника и наведени над новините, докоснали слепоочия, мъжът и жената оставаха така повече от час, без да направят каквото и да е излишно – а още по-малко уличаващо ги в нещо – движение.
И все пак за мене те бяха Ромео и Жулиета – двама души, напълно лишени от слух; той – след експлозив в мина, а тя– в резултат на вирусно заболяване малко след като била завършила Консерваторията.
Никой не знаеше как бяха живели преди да се срещнат. На психолога в центъра бе известно, че синът на мъжа от години работел в някаква международна организация в Швейцария, а жената имала племенник във Варна, който многократно я канил да се грижи за трите му деца и тя уж се била съгласила, но изведнъж променила решението си и това предизвикало разрив между нея и единствения й роднина.
Един ден имах личен повод да посетя центъра – правех помен на покойния си съпруг и исках ритуалните ястия да бъдат споделени от повече хора – та отидох отсреща малко преди сервирането на обяда, за да мога да прибавя към делничната маса блюдата на помена. И без да искам станах свидетел на нещо, което не мога да нарека близост – то беше много повече – на двама души, за които светът се състоеше само от образи, гримаси, движение и тишина.
Пейката, на която този път седяха, се намираше точно под прозореца на столовата и след като приключих с приготовленията по обяда, аз – дано Бог ми прости този грях! – се прислоних до надиплената завеса и през малкия процеп можах да наблюдавам онова, за което поетът Давид Овадия бе възкликнал: „Аз вярвам в мълчаливата любов“.
И този път двамата четяха любимия си ежедневник. И странно – макар, че бяха напълно лишени от слух – те четяха на глас. Четяха един по един– като че разговаряха – с тих изговор и дълги паузи, както прави човек, когато търси нужната дума. Надвесих се леко и бях толкова близко до четивото им, че ясно виждах едрите букви на заглавията. И тогава разбрах онова, от което и до днес ме побиват тръпки: моите Ромео и Жулиета бяха намерили необикновен начин да надмогнат вечната тишина и всеки ден да си казват онова, което имаха нужда да чуят, но не можеха. Правеха го, посочвайки и произнасяйки отделни думи от вестникарските текстове – все едно изрязваха думите, и ги слепваха в изречения – като в анонимно писмо.
При крайно– макар и във висша степен осъдително! – напрягане на слуха можах да дочуя част от диалога на героите си:
Тя: … много … късно … заспах … снощи…
Той: … ставите ли … щото и аз … от времето е …
Тя: … не е от времето …
Той: … знам, че не е … и аз …така … все по-често …
Тя: … тогава … какво …
Той: … знам какво … и … ще го направя …
Тя: … кое
Той: … което … трябва …
Тя: … какво … ни трябва … на нас … с тебе …
Той: ... всичко
Около месец по-късно от сградата на центъра ежедневно започна да се чува песен – изпълнение на смесен хор – „Пред нас са блеснали житата/окъпани от топъл дъжд… И ний вървим, вървим нататък…“ На хора акомпанираше цигулка.
Оказа се, че старците се готвели за концерт по повод деня на своя патрон свети Иван Рилски.
През есента по телеграфните стълбове в махалата се появи некролог: „Внезапно и доброволно ни напуснаха Йорданка Миткова и Добрин Станев“.
Отдолу– обща снимка на двамата. И текст: „Приятели, вий в други хор минахте…“
Открили ги сутринта след концерта – облечени празнично, Ромео и Жулиета лежали върху застланото с бяла плетена покривка легло на Йорданка. В предсмъртните си писма благодарили на дневния център, че им помогнал да се срещнат и молели да бъдат погребани заедно като съпрузи. Никой от близките им не бил споменат.
На разследващите органи станало ясно, че синът на Добрин искал да го вземе при себе си в Швейцария, заплашвайки го, че ако откаже да замине, щял да го отведе насила, защото „ фактът, че съм оставил баща си в старчески дом вреди сериозно на кариерата ми.“
Църквата не разрешава самоубийците да бъдат погребвани в чертите на гробищния парк, но светските власти съчувствено нарушиха забраната.
За общ гроб бе избрано място върху южния склон на парка – точно срещу отсрещния хълм, където окъпани от топлия дъжд, всяко лято блестят зрелите жита.