Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Reichstag Christo

 

(Интервю на Христо Явашев и съпругата/партньорката му Жан-Клод по повод забулването на немския Райхстаг през 1995 г.)

Вие постигнахте нещо уникално в историята на Федерална република Германия. В продължение на 70 минути политиците в Бундестага дискутираха върху изкуството.

Христо: Гордеем се, че немската нация ни разреши това.

Запитванията показаха, че седемдесет процента от немското население са настроени отрицателно към вашия проект – да се покрие с платно сградата на Райхстага в Берлин.

Жан-Клод: Не вярвам.

Христо: Може би е вярно. Но това ще се промени. При предишните ни проекти беше същото. Преди това хората са против. А когато го видят, са възхитени.

Триумфирахте ли, когато парламентът взе решение в полза на вашия проект, против мнозинството от населението.


Small Ad GF 1

Христо: Не, нямаше триумф. Че един парламент може да вземе решение против мнозинството от народа не е нищо особено. Това се случва не за първи път.

Жан-Клод: Разбира се, бяхме много щастливи от това, че успяхме да откраднем на господин Кол седемдесет и седем от собствените му хора. Това не го очаквахме и знаете ли кой ни помогна най-много? Най-големият ни противник, господин Шойбле[1]. Той каза, че чрез забулването на Райхстага щял да бъде унизен един национален символ. Мнозина възприеха това като прекалено патетично.

Президентката на Бундестага Рита Зюсмут каза в една реч по повод откриването на изложбата „Христо в Берлин“, че много хора биха разбрали по-добре, ако бихте забулили някоя грозна сграда.

Христо: Тия хора изобщо нищо не са разбрали.

Жан–Клод: Често ни изпращат снимки на грозни сгради и ни пишат, това е толкова грозно, моля ви елате и го покрийте.

Христо: Снимки на атомни централи например.

Жан-Клод: Имаме цяло чекмедже, пълно с предложения. Предложиха ни да забулим и Статуята на свободата в Ню Йорк. Ние отказахме. Кметът на английския курорт Бат ни изпрати едно очарователно писмо, ние сме можели да правим с неговия град каквото пожелаем. Ние му написахме учтиво, че се чувстваме много поласкани, но нямаме интерес. Трябва да имаме някаква връзка с местата, по които възниква изкуството ни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Идеята да се забули Райхстага възниква още през 1971. Американският журналист Майкъл С. Калън ви изпраща от Берлин картичка, на която се вижда сградата. Вие му отговаряте веднага, че трябва да ви осигури разрешенията. Но дотогава още никога не сте били в Берлин.

Христо: Бях ходил често в Германия, но не и в Берлин. Избягах от България през 1956. След това бях безотечественик. Страхувах се, че русите могат да ме спипат. Едва през 1973 получих американски паспорт.

{rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_01.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_02.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_03.jpg {/rokbox}

И макар че още никога не бяхте виждали сградата, бяхте моментално очаровани от предложението да я забулите.

Христо: Познавах изображения и, разбира се, познавах историята на сградата.

Харесва ли ви тя?

Христо: Не е кой знае колко величествена архитектура, тривиална викторианска сграда. Вълнуващо тук е местоположението. Мястото, на което тя стои самотно, като някакъв монолит, е неповторимо.

Жан-Клод: Ние забулваме не просто някаква сграда. Ние забулваме немския страх, немската гордост.

Немското минало.

Христо: Също и бъдещето.

Един от главните аргументи на противниците ви беше, че мотивите за покриването са се променили с течение на годините. Преди падането на Стената това е трябвало да бъде символ на свободата, на границата с източния блок.

Жан-Клод: Значението на сградата не се е променило с нищо. Тя все още е символ на немската демокрация. Това, че е била подпалена от нацистите през 1933, а след това разрушена през войната, няма да се промени никога.

Христо: Само че сега има едно допълнително измерение. Преди 1989 Райхстагът беше мавзолей. Никой не вярваше, че още в границите на собствения си живот ще преживеем края на Студената война. Ако бяхме осъществили проекта тогава, той с неизбежност щеше да се обвърже с немското разделение. Западът сигурно щеше да го използва пропагандистки, за да покаже колко глупав е Изтокът. А за мен това би било арогантно. Радвам се, че ни се наложи да чакаме толкова дълго време.

Жан-Клод: Поръчахме си вечеря и получихме към нея безплатен десерт.

Христо: Днес забулването е символ на новото начало.

Назовали сте това „катарзисно събитие“.

Христо: Какво означава „катарзисно“?

Духът и душата биват пречистени чрез осъзнаването на потискани преживявания.

Жан-Клод: О, искате да кажете нещо като екзорцизъм, прогонване на зли духове? Немците обичат тая дума.

Христо: Но ние никога не бихме я използвали. Това би било надуто и глупаво. Не трябва да вярвате на всичко, което пишат по вестниците. Вестниците лъжат.

Жан-Клод: Често ни питат как сме стигнали до идеята да използваме за изкуството си немската история. Но един художник може да използва всичко. Това е неговата привилегия. Той може да рисува цвете или Бог, или бебе. Йеронимус Бош е рисувал ада. Моранди пък цял живот е рисувал шишета.

Христо: В изкуството няма табута. Един художник, който приема табута, не е честен. Господин Кол е на мнение, че една сграда като Райхстага не е подходяща за изкуството. Но това не ме тревожи.

{rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_04.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_05.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_06.jpg {/rokbox}

Разговаряли ли сте с Хелмут Кол за разбиранията си за изкуството?

Христо: Господин Кол не искаше да разговаря с нас.

Жан-Клод: Написахме му две писма, лични писма. Отговор не дойде. Ние сме единствените хора, на които офисът на господин Кол не е отговорил.

Мислите ли, че той разбира нещо от изкуство?

Жан-Клод: Хората, които го познават, твърдят, че той не обича изкуството.

Христо: Може би харесва Кете Колвиц. Господин Вайцзекер, в чийто офис в Бон виси картина от Кирхнер, ни разказа, че всеки път, когато той го посещавал, канцлерът се ядосвал по този повод.

Една от най-важните цели на работата ви, както казвате сами, е да разпространява веселие. Забулването на Райхстага също трябва да стане едно весело събитие.

Христо: Най-важно е визуалното преживяване, едно празненство на пространството и на хората в пространството. В работите ми става дума за преживяването на пространството. Именно затова излизаме с изкуството си извън ателието. Ние наемаме обществено пространство и го завладяваме за изкуството. Преговорите със собствениците, правителствата, областните управители, които предшестват това, вече са част от проекта.

Жан-Клод: Ние вземаме Райхстага назаем от вас. От вас и от осемдесет милиона други немци.

Христо: Не трябва да забравяте, че всичко по света принадлежи на някого. Ние се движим по двадесет и четири часа на ден в едно пространство, оформяно от политици, плановици, архитекти или фермери. И, превръщайки за известно време част от това пространство в произведение на изкуството, ние използваме огромната сложност на тия взаимоотношения. Ние ги представяме. Във всеки от нашите проекти е скрито невероятното богатство на сложните взаимоотношения на собственост, с всичките предписания, застраховки и задължения, които са част от тях.

Жан-Клод: Много хора ни смятат за скулптори или художници. Но работата ни всъщност има много по-силна връзка с архитектурата, градското планиране и логистиката.

Христо: Помислете например за нашия проект „Чадъри“ в Япония и Калифорния. Чрез поставянето на три хиляди и сто чадъра, всеки от тях висок по шест метра, ние искахме да сравним стила на живот в две технически високоразвити, но много различни една от друга култури. За това трябваше да разговаряме с четиристотин петдесет и девет японски селяни. Трябваше да разговаряме с правителството. Отне ни година и половина, докато получим разрешение от министъра на строителството. Но как мислите, за какво?

Жан-Клод: Не за да поставим хиляда триста и четиридесет сини чадъра за осемнадесет дни в една японска долина, а хиляда триста и четиридесет къщи.

Христо: Този човек разбра помислите ни по-добре от всеки художествен журналист. Защото ние поставихме в ландшафта не чадъри, а къщи без стени. Всеки от тях е голям колкото ергенски апартамент. Ние построихме села. Един чадър не е произведение на изкуството. Два чадъра също не са. Но да се интегрират три хиляди и сто чадъра в едно и също пространство с дървета, реки, мостове, църкви и храмове, да се допълни това многопластово пространство – това вече е нещо абсолютно уникално. Това не може да го измисли никой. Не хрумването, а осъществяването е решаващото. Никой театрален режисьор не може да инсценира борбата, продължила двадесет и четири години, която ни се наложи да водим, за да осъществим райхстагския проект.

Жан-Клод: Това беше война.

И каква е наградата?

Жан-Клод: Най-хубавият момент ще бъде когато видим бебето. Двадесет и четири години бяхме бременни с него.

Христо: Една мечта ще получи форма. Реалността ще засенчи фантазията. Платното ще изглежда като коприна. То ще бъде в движение. Гънките са по един метър дълбоки. Слънчевата светлина ще играе в тях. С всеки облак картината ще се променя. Когато задуха вятър, ще се получават нови форми. През нощта луната ще се отразява в тях. Ще бъде страхотно.

Жан-Клод: Като музика, която може да се види.

Христо: Ние правим от камъка нещо живо. Райхстагът ще диша.

Жан-Клод: Това няма да бъде трагично произведение, защото ние не сме трагични хора.

Христо: Разбира се знам, че някои хора ще се опитат да свържат собствените си депресивни мисли с нашия проект. Тези хора не ни разбират. Става дума не за някакви травматични преживявания, които ние искаме да пробудим. Нашето изкуство е оптимистично, защото ние сме оптимисти. Жан-Клод може да ви разкаже колко много се радвам на всяка дреболия. Радвам се на вятъра, на дъжда, на слънцето, на отминаващото време. Радвам се на всеки човек, който излиза на улицата. Аз съм оптимистичен човек. Очарован съм от това колко много неща може да почувства човек чрез очите си. Не седя пред монитора. Ненавиждам компютри. Не мога да понасям електрониката. Не мога дори да телефонирам, защото трябва да имам физически пред себе си човека, с когото разговарям. Ето защо не правя изкуството си в студиото. Би ме отегчавало до смърт да седя по цял ден в ателието и да рисувам картини. Глупавите художници, които правят това, никога няма да узнаят какво означава да гледаш.

{rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_07.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_08.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_09.jpg {/rokbox}

Под „депресивни мисли“ спомените за мрачните глави от немската история от този век ли имате пред вид?

Жан-Клод: Да, това съществува, разбира се.

Христо: Човек трябва да се интересува от това. Но не трябва да се говори така общо за немците. Всеки човек е индивид.

Жан-Клод: Вършили ли сте самият вие нещо лошо през войната?

Не съм бил роден. Но онова, което се е случило тогава, ме потиска въпреки това.

Христо: Със сигурност Освиенцим е нещо, което никога няма да се забрави.

Жан-Клод: Но Гьоте също е немец, разбирате ли? Не е само Освиенцим.

Христо: Злото е част от човешката психика, също както и доброто.

Жан-Клод: Насилието е нещо човешко. Винаги се казва, че Освиенцим бил нещо нечовешко. За съжаление това не е така. Омразата е част от човека също толкова, колкото и любовта.

Христо: Разбира се, жестокостта е нещо ужасно. Освиенцим е връх на жестокостта. Но не трябва да се преструваме, че тя може да бъде отменена. До 1989 живеехме в един замръзнал свят на Студена война. Злото беше сякаш скрито под ледена покривка. Никой не знаеше какво се случва на Изток, защото нямаше информация. Изведнъж всички се намираме в някаква шекспирова драма. Ден след ден преживяваме невероятни изстъпления на насилие. Става като в Средновековието. Това е ужасно, но човешко. Ние сме в състояние да променяме света само ако виждаме човешката природа такава, каквато тя е. Опростяванията са ми противни. Днес откриваме какви сме всъщност. Откриваме човешкостта си отново.

Търсили ли сте злото и у самите себе си?

Христо: Жан-Клод казва, че аз често крещя. Не съм благ човек.

Жан-Клод: Това не е вярно. Той е самата благост. Но знаете ли защо е така? Защото не иска да си пилее времето с омраза.

Христо: Времето е прекалено скъпоценно. Не обичам когато хората постоянно говорят за проблемите си. Ненавиждам хора, които непрекъснато се оплакват.

Вие никога ли не се оплаквате?

Христо: Наистина бях много разочарован когато предишните президенти на Бундестага не даваха разрешение за проекта. Преживяхме трима различни такива президенти. След отказа на Йенингер през 1987 бях толкова ядосан, че цели три дни не правих рисунки на Райхстага. Едва през 1990 дойде обрат чрез госпожа Зюсмут.

Жан-Клод: Мисля, че тя се съгласи само за да ядосва Хелмут Кол.

Христо: Но тя беше много песимистично настроена. Преди дебата в парламента се обзаложи с нас на пет бутилки шампанско, че ще изгубим.

Но вие си останахте оптимисти въпреки това.

Христо: Не обичам когато някой ме довежда до песимистично настроение. Без надежда не мога да живея. Мисля, че песимизмът възниква от един вид арогантност. Песимистът смята, че знае всичко. По тази причина често споря със сина си.

Жан-Клод: С нашия син.

Синът ви песимист ли е?

Христо: Да, той вярва, че светът загива. Аз съм много по-склонен към съмнение. Знам, че има атомни бомби, земетресения и всевъзможни други злини. Но според мен е наивно да се приема, че ще имаме късмета да бъдем последните хора.

Жан-Клод: Нашият син е поет. Един поет не може да бъде единствено весел.

Може би той трябва да плаща за това, че вие сте постоянно весели.

Жан-Клод: Той казва същото.

Той трябва да опира пешкира.

Жан-Клод: Никой не е съвършен.

Христо: Мисля, че оптимизмът идва от това, че избягах от родината си без нищо друго, освен любовта към изкуството. Не познавах нито един човек на Запад. Не говорех нито един западен език.

Жан-Клод: Не познаваше дори и азбуката, защото в България се пише на кирилица.

Христо: Бях спестил триста долара. С тях подкупих в Прага един чиновник, който ме пусна да мина през границата в пломбиран вагон.

Какъв беше мотивът за бягството ви?

Христо: Отидох на Запад, за да бъда творчески свободен.

Не по политически причини?

Христо: О, да, разбира се. Бях осъзнал сравнително бързо, че в действителност комунизмът е държавен капитализъм като в някоя бананова република от Южна Америка. Баща ми притежаваше преди войната текстилна фабрика, която беше одържавена през 1947. Бях малко момче, когато един ден, малко преди Коледа, дойдоха въоръжени хора от тайната полиция и ни казаха, всеки да взема по един куфар, имате десет минути да напуснете къщата. Изгубихме всичко заради комунистите. Две седмици по-късно заповядаха на баща ми да се яви във фабриката, която вече не му принадлежеше, защото се нуждаеха от знанията му. Нищо не функционираше. А след това се случи злополука. Обвиниха го в саботаж. Отиде в затвора. Ако не беше се застъпила за него майка ми, която като ректорка на художествената академия имаше известно влияние, щяха да го разстрелят. Беше ужасно време. Не ми позволяваха повече да ходя на училище. На стената ни беше написано: тук живеят изменници на народа.

Кога започнахте да се занимавате с изкуство?

Христо: Когато бях на шест години. Майка ми беше забелязала, че мога да рисувам добре. Тогава повика частен учител, който ми преподаваше геометрия, история на изкуството и рисуване. Тя беше фантастична жена. Винаги ме насърчаваше да стана човек на изкуството, както и по-големия ми брат, който днес е известен артист в София.

Можеше ли да се види западно изкуство в България?

Христо: Не, но аз се запознах с руските конструктвисти. Насочената срещу буржоазното понятие за изкуство идея на съветските художници от двадесетте години, да излязат навън от музеите и да отидат на улиците и площадите, ми повлия много силно. По времето на Сталин не можеше да се говори за тези хора. Но имаше някои стари професори по изкуство, които го правеха въпреки това, когато бяха пияни. На Запад пък за мен стана важен Дюбюфе, защото в картините си той използва различни материали, а не само боя. Учих един семестър във Виенската художествена академия. След това отидох в Женева. Но мечтата ми беше Париж.

От какво живеехте тогава?

Христо: Рисувах. В Женева рисувах маслени портрети на сътрудниците на Обединените нации. Рисувал съм например Жискар Дестен и семейството му. Накрая вече имах достатъчно пари, за да отида във Франция. През ноември 1958 получих предложение да портретирам майката на Жан-Клод, която произхожда от богато аристократично семейство. Така се запознах със съпругата си.

Жан-Клод: По това време той вече беше започнал да опакова в плат консервени кутии, шишета и други малки предмети. Когато за пръв път отидох в студиото му и видях всички тия пакети, си помислих, за Бога, тоя човек е откачен.

Как стигнахте до идеята да считате за изкуство опаковани консервени кутии?

Христо: Това не беше идея.

Жан-Клод: Бихте ли попитали Сезан защо е рисувал ябълки?

Защо не?

Христо: Вероятно това имаше връзка с образованието ми. Художествените училища в България бяха много консервативни. Когато напуснах страната, още не бях решил какъв точно художник искам да стана. Тоест, беше съвсем естествено, че опитвах множество различни неща.

Хрумването да се изтъкне естетиката не безполезни предмети чрез опаковането им са имали и други хора преди вас.

Христо: Всяко художествено направление си има предшественици. Текстилът е мотив в изкуството от хиляди години насам. Само че преди за неговото представяне са се използвали бронз и мрамор. Дега е бил първият, който е използвал за своята скулптура на балерина истински плат. При Ман Рей вече има опаковани предмети. Хенри Мур е рисувал през 1942 една опакована колона.

Жан-Клод: Трябва да имате пред вид, че през 1958 Христо беше беден беглец, който не можеше да си позволи злато и мрамор.

Христо: Да, но това не беше решаващото. Най-същественият аспект на нашата работа е нейната краткотрайност. Камъкът и металът са материали за вечността. Нашите проекти съществуват само за определено време – десет дни, две седмици, понякога и по-дълго. Забулването на Райхстага ще продължи четиринадесет дни. След това ще изчезне. Нашето изкуство не е завинаги тук. Никой не може да го купи. Никой не може да го притежава. То възниква единствено защото ние го желаем. Никой президент, никой министър на културата, никой директор на музей не го е поръчвал. То не служи на никаква цел. Не се подчинява на никакъв морал. То е абсолютно свободно. Не е нужно да се обосновава. То е ирационално. Ние го заплащаме със собствените си пари. Затова не дължим обяснение никому.

Народните представители от немския Бундестаг, които се съпротивяват на вашия проект с различни аргументи, няма да чуят всичко това с голямо удоволствие.

Жан-Клод: Сега вече е прекалено късно.

Христо: Никога не сме казвали нещо по-различно. Винаги сме говорили истината.

Жан-Клод: Обяснихме на господин Шойбле в кабинета му, че забулваме Райхстага, защото така ни харесва.

Как реагира той?

Жан-Клод: Беше много любезен. Разговаряше с мен на френски.

{rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_10.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_11.jpg {/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Christo|} images/stories/articles/2011/Christo_Jean_Claude/chr_12.jpg {/rokbox}

Христо: Индивидуализмът на изкуството е едно от най-важните достижения на този век. По-рано един човек на изкуството е трябвало да работи за работодатели. Трябвало е да се съобразява с желанията на клиентите. Не е бил свободен. Едва през деветнадесети век художниците започват да рисуват картините само за себе си. Но те са имали тази свобода само в ателиетата си. Аз разширих свободата на изкуството безкрайно много. Превърнах общественото пространство в свое платно.

Смятате ли, че Микеланджело е бил несвободен, защото е работил по поръчка на папата?

Христо: Боже, вие нищо не разбирате.

Жан-Клод: Дарлинг, мисля, че той разбира много добре. Просто иска да го кажем със собствени думи.

Христо: Готическите художници са били по-малко свободни от ония от Ренесанса, те пък по-малко свободни от ония от Барока. Съществува прогрес на свободата. Но едва днес ние имаме тотална свобода. Ние не правим никакви компромиси. Ние определяме местата, на които възникват нашите проекти. Ние определяме как да изглеждат те. Ние определяме месеца, деня, момента, в който те се пробуждат за живот.

А също и момента на тяхното разрушаване.

Жан-Клод: Не разрушаване.

Христо: Тяхното отстраняване.

Вие държите на това произведението ви да не бъде отстранено от никой друг освен вас?

Жан-Клод: Разбира се, защото това е наше произведение. Ние сме платили за него.

Ангажирате охрана, която да се грижи за това никой да не докосва платното.

Христо: Кой ви е разказвал тия глупости?

Не е ли вярно, че предпазвате опаковката от повреди?

Жан-Клод: Ако някой би си намислил да поврежда нашата собственост, ние разбира се ще му попречим. Нали сме обещали на хората, че ще могат да го разглеждат в продължение на четиринадесет дни.

Христо: Първо, нашите охранители не са полицаи; те са там само за да се грижат за ред. Второ, хората не идват, за да разрушават. Само произведенията от камък и стомана насърчават вандализма, защото те са заплашителни. На нежния материал, който ние използваме, хората реагират с нежност.

Жан-Клод: Защото изпитват дълбоко почитание, разбирате ли? Ние им даваме възможност да видят нещо, което няма да видят никога повече, и те разбират, че това е един огромен подарък.

Христо: Хората, които разглеждат забуления Райхстаг, знаят, че са свидетели на нещо уникално. Остава единствено споменът. Нашето изкуство е много краткосрочно и много уязвимо. Други художници са запълвали света със своите боклуци в продължение на пет хиляди години. Ние прочистваме всичко. Не оставяме нищо след себе си. Ние сме най-чистите художници, които е имало някога. Временният характер на нашите произведения е предизвикателство срещу наивното високомерие на хората, които вярват, че може да се създаде нещо безсмъртно. То е символ на преходността.

Символ на преходността е всяко произведение на изкуството, което се разваля или губи. Символ на преходността е и Женската църква в Дрезден.

Христо: Тя е била разрушена.

Да, но не от създателя си.

Жан-Клод: Каква според вас е причината да отдаваме толкова голямо значение на това, че произведенията ни съществуват само за определено време?

За това е нужно да ви разкажа една кратка история.

Жан-Клод: Моля.

Като дете разрушавах крепостите, които строях на пясъчната площадка, преди да си отида, за да попреча на другите деца да ги съборят. Събаряйки сам създаденото от мен, аз се чувствах като Бог, който е начало и край на всичко.

Жан-Клод: Ние не вярваме в Бога.

Не, но изкуството ви е един отчаян опит да стенете подобни нему.

Христо: Изобщо не разбирам за какво говори.

Христо създава проектите си…

Жан-Клод: Не Христо, ние го правим заедно.

… и определя сам, колко дълго могат да бъдат разглеждани.

Жан-Клод: Бихте ли повторили, моля, това, което току-що казах. Не Христо създава проектите, а Жан-Клод и Христо.

Добре.

Жан-Клод: Ние решихме да бъдем една личност, и се надяваме да направите това достатъчно ясно за читателите си. Ако продължавате да говорите единствено за Христо, този разговор е свършил. Ето къде е вратата.

Христо: Мога ли сега и аз да кажа нещо? Става дума не за Бог, а за неповторимостта на първия миг. Аз вярвам, че всяко изкуство съществува в действителност единствено във времето на възникването си. Този сюблимен момент на началото, когато то бива създадено и видяно от съвременниците, е единствен по рода си. След това то се променя. Става по-лошо. Губи валидността си. Когато е била създадена, Венера Милоска е стояла обляна от слънчева светлина на един остров. Била е оцветена. Днес тя е бяла руина, която стои в музея, една нещастна останка. Това, което виждаме ние днес, няма нищо общо с оригинала.

Именно затова, исках да кажа, тя е символ на преходността, и аз съм щастлив, че мога да я видя.

Жан-Клод: Почакайте, ще ви обясня. Искам да ви кажа защо решихме доброволно, че произведенията ни ще съществуват единствено за кратко време. Най-ценното в живота е преходното, например детството или една дъга, или един момент на щастие. Именно защото нещо е преходно, ние го обичаме особено силно. Изкуството е изразявало досега всевъзможни неща. Но това най-ценно качество му е било забранено досега, преди ние, Христо и аз, да започнем работата си. Ние му придадохме това качество на преходност, която е част от живота и му придава толкова много нежност.

Христо: Това беше едно естетическо решение.

Жан-Клод: И то не означава, че искаме да бъдем Бог.

Сравнявате проектите си с дъгата?

Жан-Клод: Да.

Но една дъга идва и си отива. Тя е част от божието творение.

Христо: Ние нямаме нужда от Бог. Нашата религия е изкуството, а изкуството е човешко. То е най-възвишеният израз на човешкото. Едно животно не може да бъде художник. Един човек, който има усет за изкуството, е благословен човек.

Да, той е по-близо до Бога от една гъска.

Жан-Клод: Откъде знаете това? Виждали ли сте Бога? Може би Бог е гъска.

Добре, друга тема.

Христо: Вие мислите прекалено сложно за нещата. Ние не мислим толкова сложно. Ние сме обикновени хора и това, което вършим, също е много обикновено.

Във „Frankfurter Allgemeinen Zeitung“ сте отговорили на въпроса, кое би било за вас най-голямото нещастие, това би било да изгубите очите и жена си.

Христо: Да, разбира се.

Но от друга страна никога не летите с нея в един и същи самолет, за да може, ако единият загине, другият да оцелее.

Христо: Това го правим, за да може, ако единият загине, другият да довърши работата.

Жан-Клод: Над забулването на Райхстага работят десетки инженери, майстори на скелета, тъкачи и единадесет фабрики. Нямаме право да ги оставим на произвола на съдбата.

Вярвате ли, че когато го няма най-важното за вас, ще можете да работите както досега?

Христо: Това не знам.

Никога ли не сте преживявали криза, която да ви потисне до такава степен, че да не можете да работите?

Христо: О, не, никога!

Но това е неестествено. Всеки човек преживява някога най-ниската си точка.

Жан-Клод: Имате ли деца?

Не.

Жан-Клод: Тогава не знаете какво е, когато една майка се грижи ден и нощ за бебето си. Това е любов. Ние обичаме работата си. Работата е животът ни. Ние не работим, ние живеем.

Христо: Не мога да си представя смъртта на Жан-Клод. Не искам да мисля за това.

Жан-Клод: Аз обаче мога.

Христо: Ние мислим за живота, не за смъртта. Животът ни е изкуството. Живеем по осемнадесет часа на ден за изкуството. За да бъда човек на изкуството, избягах от страната си. Без изкуството бих загинал. Нямам родина. Нямам роден език. Имам американски паспорт, но никога не бих казал, че по тази причина съм американец. Английският ми език е мизерен, френският ми – още по-лош, а българския почти съм забравил. Аз съм чужденец на този свят. Тази чуждост е живецът на нашата работа. Всички наши проекти са определени от това.

Жан-Клод: Домът ни са местата, на които възникват нашите произведения.

Христо: Ние се връщаме при тях отново и отново, даже и след като проектите вече са завършени.

В едно по-раншно интервю сте казали, че животът е пълен с жестокости, но чрез изкуството те се превръщат в красота.

Христо: Животът не винаги е приятен, но е винаги драматичен. В Тит Андроний на Шекспир умират девет души в първото действие. Убийството е нещо ужасно. Но при Шекспир то е много красиво.

Жан-Клод: По време на нашия проект „Чадъри“ имаше две злополуки. Двама души умряха. В Япония един кранист докосна с машината жиците на високото напрежение. В Калифорния един от чадърите, запокитен от силен вятър, уби една жена. Това е трагично, но такъв е животът.

Христо: Нашето изкуство отразява действителността. Именно затова съм толкова запленен да го правя. Ние показваме истинския живот, но не в музея или на някоя сцена. Нашите проекти не са театрални пиеси.

Изказахте ли съболезнования на близките на загиналите?

Жан-Клод: Отидохме на погребенията, и там се случи нещо разтърсващо.

Христо: Беше не само разтърсващо. Беше и показателно.

Жан-Клод: Както знаете, за този проект ние искахме да сравним начините на живот на хората от две различни места. Мъжът, чиято жена загина, един американец, ни благодари. Той каза, че денят, в който тя загинала, бил най-хубавият ден от живота им. Тя била много болна. Нямало да живее още много време, но искала да види преди смъртта си нашите чадъри. А съпругата на работника, който загина в Япония, дойде след погребението при нас и ни помоли за извинение, защото смъртта на съпруга й ни поставила в такова тежко положение. Разплаках се, защото се случи именно онова, което ние искахме да изразим с проекта си.

Христо: Беше невероятно.

Не го възприехте като катастрофа?

Жан-Клод: Когато съберете на едно място триста и петдесет хиляди души, трябва да очаквате, че двама или трима от тях ще умрат.

За забулването на Райхстага се очакват четири милиона.

Христо: Можем само да се надяваме, че никой няма да загине.


Източник



[1] Влфганг Шойбле, тогавашен председател на групата на ХДС/ХСС в Бундестага.

Христо (Явашев) и Жан-Клод (Дена) са известна двойка художници, работещи в създадения най-вече от самите тях стил на „опаковано изкуство“. Множество от произведенията им, характерни както с монументалността, така и с краткотрайността си, са известни по цял свят, предимно чрез фотографии и видеофилми.

Pin It

Прочетете още...

Мàрго и приятели

Иван Росенов 13 Май, 2014 Hits: 13491
Историята на Маргарит Цанев – Мàрго…