Живот
От Кийт Ричардс и Джеймс Фокс
Илюстрирана, 564 стр., Изд. Little, Brown & Company
В продължение на повече от четири десетилетия той е глобален аватар на осъществените мечти и е успял да изстиска повече будни часове в денонощието от – може би – което и да е друго живо същество (благодаря, кокаин и амфетамини!). Както самият Кийт казва: „В продължение на много години аз спях средно по два пъти седмично. Това означава, че съм бил буден поне за три човешки живота.“
По-добре му повярвайте. Тази котка е поставила joie-то в joie de vivre[1]. Като легендарен китарист на Rolling Stones , Кийт е свършил повече, бил повече и видял повече неща, отколкото вие и аз някога бихме могли да си мечтаем – и четенето на автобиографията му, Живот, би трябвало да пробуди нещо от рок-звездата вътре във вас (ако притежавате пулс и коефициент на интелигентност някъде над 100).
„Ако искате да стигнете до върха, трябва да започнете на дъното“, казва той, „това се отнася до всяко нещо.“ Роден през 1943 от родители, които са се запознали като работници във фабрика, Кийт е израсъл в Дартфорд, едно от индустриалните предградия на Лондон. Там, през мочурите зад множеството психиатрични заведения, които украсявали Дартфорд в непропорционално голям брой, Кийт научил какво означава да се чувстваш безсилен и уплашен – служейки като ежедневна боксова круша за гамените по пътя от училище за вкъщи. По времето, когато започнал да отвръща на ударите и да печели, Кийт открил у себе си една ярост, която по-късно щяла да го направи всеизвестен. Да помага на потисканите се превърнало в негов кръстоносен поход – и всеки или всичко, което в неговите очи изглеждало несправедливо, ставало обект на преследване. Кейт Мос си припомня един смешен случай от 1998, при който Кийт, отдръпнал се настрани от веселбата по време на сватбата на дъщеря си Анжела в имението му, Редландс, си приготвял лека закуска от кренвирши и картофи, когато внезапно открил, че зеленият лук, който оставил на дъската за рязане, бил изчезнал. Малко след това един от гостите се дотътрил в кухнята, с кръшно закичени зад ушите стръкове зелен лук. Кийт грабнал две саби, окачени над камината и хукнал да гони нещастника из цялата къща, в изблик на човекоубийствен гняв. Изобщо не ме карайте да ви разказвам случая с мусаката…
Музиката е ядрото на Живот, както и ядрото на Кийт. Прадядо му Гас, патриархът на бохемското семейство от майчина страна, играе решаваща роля в развитието на Кийт, в изграждането на любовта и уважението му към музиката. Те правели дълги разходки заедно, понякога по цял ден, разговаряйки за света и спирайки из различни заведения, където Гас, допуснат от собствениците в малките задни помещения, оставял Кийт отвън, с достатъчно време, за да може малкият да размишлява на воля върху пакостния, хазартен живот на дядо си. През 30-те години Гас свирел на саксофон в някаква група и знаел добре как да привлече вниманието на малкото момче към някой музикален инструмент. „Никога няма да забравя китарата, която лежеше върху неговото пианино всеки път, когато отивах на гости, може би още по времето, когато съм бил на пет“, казва Кийт. „Мислех си, че тя винаги лежи там. Аз просто я гледах, а той не казваше нищо. Няколко години по-късно аз все още я гледах. ‚Ей, когато пораснеш достатъчно, за да я стигнеш, можеш и да я вземеш в ръце‘, каза той. Едва когато той почина, научих, че я слагал там само когато знаел, че ще идвам на гости.“ Първата китара на Кийт, купена когато бил на 15, се превърнала в част от него до такава степен, че той рядко оставал без нея; дори в леглото ръката му я прегръщала като тялото на приятелка.
Ценностите на Кийт се определили рано и са останали непроменени през целия му живот до удивителна степен. Неверността е нещото, което се намира най-долу в неговата книга – даже една степен по-ниско, отколкото е развалянето на музиката. Жени? Грабвай. Пороци? Първият рунд е мой! Но никога, никога, НИКОГА не прецаквай приятел. Това е идея, породена от времената, в които той е бил бойскаут, начело на момчешкия патрул. Открил, че има склонност към ръководене на войската, водейки чрез даване на пример, а не чрез позоваване на някаква йерархия. (За онези родители, които биха искали да насочат децата си към смислени занимания и да им осигурят сериозно бъдеще, избягвайки именно онова, което се е случило с Кийт, моля имайте пред вид и това, че той пеел в хора.)
Едва след като бил изхвърлен от техникума, той се захванал сериозно с музиката, учейки се с маниакална упоритост от музикантите от 50-те години като Чак Бери, Бо Дидли, Уили Диксън, Мади Уотърс и Джон Ли Хукър. Старият му приятел от училище Мик Джагър споделял страстта му по блуса от делтата на Мисисипи и скоро двамата създали група, която малко по-късно щяла да стане the Rolling Stones.
В музикално отношение това са техните формиращи години. Кийт се научил да свири против тишината, да прави недоловимото също толкова осезаемо колкото всичко останало, стъпвайки на раменете на великите майстори на американския блус. Той се възхищава: „Не беше непременно нещо шумно, то просто идваше някъде дълбоко отдолу. Цялото тяло участваше; те свиреха не просто от сърцето, те свиреха от вътрешностите си.“ Собственият си стил той описва по следния начин: „Откривам, че през цялото време се опитвам да свиря на китарата си акорди за тромбон… Ако е гама A, то тогава лек намек за D. Или ако това е песен с различно усещане… някъде трябва да се появи намек за G, което прави седми, което пък може да ви води. Читателите, които искат, могат и да прескочат Семинара на КийФ по китара, но аз все пак ви издавам тук по-простите тайни, които доведоха до отворените рефрени от по-късните години – например Jack Flash и Gimme Shelter.“
Повярвайте ми, няма да искате да пропуснете нищо. Най-впечатляващата част от Живот е богатството от знание, което Кийт споделя – независимо от това дали става дума за това как да се настрои акустическа китара така, че да звучи като електрическа, както е направил той в класическото парче на Стоунс, Street Fighting Man, или как да се спечели бой с ножове. Той предлага рецепта след рецепта за всички неща, които са rock ’n’ roll, и позволете ми да кажа, това е едно доста солидно образование.
В 1964, годината на Британската инвазия[2], когато и Стоунс, и Бийтълс пробиха в голям стил в Америка, Кийт и групата имали турне в Англия, споделяйки сцената със забележителни характери като Литл Ричардс и the Ronettes, чиято водеща певица, Рони Бенет (по-късно Рони Спектор), е едно от ранните увлечения на Кийт. За пръв път Стоунс опитват вкуса на пътя през 1963: „Между тази година и 1966 – в продължение на три години – ние свирехме буквално всяка нощ, или всеки ден, понякога по два концерта дневно. Направихме над хиляда концерта, почти без прекъсване, без паузи и с, да кажем, десет дни почивка за цялото това време.“ Това е начин на живот, който довежда Кийт до дрогата, за да може да издържа на тези непосилни крайности.
1964 е също и година на големи културни промени: напъпващата младежка култура, движението за граждански права и ранните антивоенни протести – всички тези неща се концентрират в лишените от всякаква почтителност личности от Ролинг Стоунс. Те са бели, но звучат като цветнокожи. Свирят американска музика, но идват от Англия. Обличат се като жени и не подстригват косите си, но жените, приятелките и дъщерите на всички подлудяват от тяхната сурова сексуалност. И – което е най-лошо – те си остават решително халтави що се отнася до структурите на закона. Както казва Боби Кийс – най-добрият приятел на Кийт, който свири саксофон на някои от плочите на Стоунс: „Американската музикална сцена, целият набор от тийнейджърски идоли и гладко фризирани момчета от съседния вход, плюс техните сладки малки песнички – всичко това излетя през шибания прозорец когато се появиха тия типове!“
Една от темите в книгата, която наистина удивява, е до каква степен Кийт Ричардс е бил преследван от полицията по кажи-речи всеки континент в продължение на цялата му кариера. Полицаите спират автобусите на групата, трошат врати и висят по дървета, опитвайки се да получат обвинение, което най-после ще спипа най-известното и, до този момент, никога-не-заключвано-задълго лошо момче от музикалната сцена. Архетипният антигерой на рокендрола днес вече е образ, познат на всички. Шокиращото за припомняне е това, че самият Кийт е изобретил всичко това. Очевидно е, че той просто не дава пет пари за правилата, според които живее останалата част от нас.
Книгата започва с една сцена, достойна за Кийстоунските полицаи, в която Кийт, колегата му по група Рони Уд и още един приятел, биват арестувани в Арканзас по време на турнето от 1975 – и тримата пръскащи около себе си дрога като фонтана ди Треви, в опита да се избавят от незаконни субстанции преди да бъдат претърсени. Нито ловците, нито тяхната плячка успяват да изиграят добре ролите си в този фарс. Кийт и приятелите му са прекалено дрогирани, за да успеят да избегнат неизбежното, а властите са прекалено неспособни да действат решително поради огромната публичност, с която е свързано всичко това. Това е дилема, която се оказва постоянен коз за Стоунс: „Изборът винаги беше труден за властите, които ни арестуваха. Дали да ги окошариш, или напротив – да си направиш снимки с тях, а след това да ги изпратиш по пътя с моторна кавалкада?“
С нарастването на популярността им все повече нараства и техният блясък. „Внезапно около нас започнаха да се въртят всякакви аристократи, младите наследници на някакви старини родове, всякакви там Ормсби-Гор, Тенант, всичките. Никога не успях да разбера дали те се опитваха да слязат при народа или самите ние се държахме като сноби.“ Това е сбъдната приказка за деца на работници, но разстоянието между Мик и Кийт започва да се разширява все повече и повече – до такава степен, че – както Кийт признава – „не съм влизал в гримьорната на Мик в продължение на, мисля, 20 години.“ Бляскавите Близнаци, които някога са били толкова близки, че Кийт е твърдял, че имат „идентичен вкус за музика“, сега се оказват уловени в един подхранван от дрога цирк, който определя средния период на Ролинг Стоунс – късните 60 и ранните 70 години. Това са златните години, годините на Sticky Fingers и Beggars Banquet, когато крайностите се смесват с успеха до такава степен, че всичко изглежда някак маловажно. Но един от гостите на партито оставя силно впечатление и упорито отказва да напусне: хероинът.
Зависимостта на Кийт от дрогата става все по-силна, но пък той навлиза в един от най-плодовитите периоди от авторската си кариера. Той и Мик композират повечето от песните за Beggars Banquet, Let It Bleed, Sticky Fingers и Exile on Main Street, като през цялото време Кийт се намира под въздействие на дрогата. Придърпван от мака и подбутван от кокаина, Кийт придобива навика да работи в студиото невъобразимо количество часове – като с това почти убива колегите си. Той работи без прекъсване по цели денонощия и възприема като бунт опита на който и да е от хората, работещи с него, да напуснат палубата. „Започнах да осъзнавам, че аз още имам гориво, докато всички останали нямат. Опитват се да поддържат моето темпо, докато аз просто горя. Мога да продължавам, защото работя само на кокаин… Работя на високи октани и когато почувствам, че започвам да прекалявам, трябва да отпусна малко, трябва ми лека плесница.“ Той се опитва да покаже на читателите си не цялата лудост на тази диета, а по-скоро невъзможността всичко това да бъде повторено, тъй като дрога от този калибър вече не се намира, а и само малцина притежават дисциплината да се придържат към препоръчваните дози. Едва ли е за учудване, че Джони Деп е оформил фигурата на героя си от Карибски пирати, капитан Джек Спероу, по подобие на този нафукан и опиянчен учител.
Някъде по това време Кийт започва връзката си с жената, която се превръща в Ролинг-Стоунс-вариант на Йоко Оно: Анита Паленберг. Тя и Кийт се влюбват силно, докато тя все още е приятелка на Брайън Джоунс, друг член на групата[3]. Опитвайки се да се оправдае, Кийт полага доста усилия да покаже що за задник Брайън е бил по това време, как е бил заслепен от славата и суетата. Всъщност той повдига същите обвинения и срещу Мик Джагър, предлагайки един вид диагноза на С. В. В., или „синдромът на водещия вокалист“. Говорейки за различните начини, по които те са реагирали на натиска, идещ от звездния статус, той казва: „Мик избра ласкателството, което е много подобно на дрогата – един вид бягство от реалността. Аз избрах дрогата.“ В края на краищата Мик и Анита започват любовна афера по време на снимките на филма Изпълнение, а Кийт прави всичко възможно да си върне толкова добре, колкото може, преспивайки зад гърба му с Мариан Фейтфул, основната любов на Мик от онова време. „Докато ти липсва, аз я целувам“, казва той с момчешко ликуване, добавяйки: „Може би това издълба между мен и Мик по-дълбока пропаст от всичко друго – но най-вече от страна на Мик, не и от моя страна. И може би завинаги.“
Ако Кийт не би бил такъв забележителен характер, читателят би могъл да се отегчи от лицемерието му. Но истината е, че той е много впечатляващ. Уморих се да драскам „хахаха“ и „паднах от смях“ по полетата на книгата. Джеймс Фокс, ко-авторът на Кийт, има голяма заслуга за редактирането, организирането и елегантното отдръпване встрани пред спомените на Кийт. Да се чете Живот на Кийт Ричардс е като да се уедини човек с живия Кийт в някоя стая и да го разпитва на воля за всичко, което някога му се е искало да узнае за Ролинг Стоунс – и да получи абсолютно честни отговори. Ето как той описва процеса на правене на записи: „Ами, трябваше по някакъв начин да укротя тоя звяр отвътре. Но как да го укротя? Нежно, или с бой? … Сега ще те изсвиря два пъти по-бързо, отколкото те написах! Такова е отношението ти към песните… Не си свършил докато не си свършил, ясно ли е? … Не, не трябваше да отиваш натам. … Или понякога човек се извинява: съжалявам за това. Не, това със сигурност не беше правилното нещо. А, това са смешни неща. Те са готини.“
Кийт и Анита имат три деца заедно, но синът им, Тара, умира на два месеца, докато Кийт е далеч, работейки. Болката ще остане с него завинаги. По онова време Марлон, по-големият му син, е на турне заедно с баща си, служейки като светлина в края на тунела за Кийт, който трябва да се справи с тези емоции по средата на серия от вакханалии и преумора. Според Марлон, никога не е имало нещо толкова откачено по време на турнетата. Именно това е моментът, в който двете фотосерии разказват историята: красива снимка на Кийт с развети коси, обърнат с гръб към тълпата, почти в безсъзнание; една друга – Кийт, спускащ се по стълбицата на самолета към собствената си лимузина, в ръката му бутилка Джак Даниелс, с цялото самочувствие на принц-наследник, покрай него цяла флотилия от мускулести, неразбиращи и, както изглежда, неодобряващи шофьори. „Ние бяхме се превърнали в пиратска нация“, казва той за американското турне от 1972, „придвижвайки се в голям стил под собственото си знаме, придружавани от адвокати, клоуни и спътници.“
Парите са черната материя на вселената Ролинг Стоунс, изкривяващи и променящи нещата изотзад. В гладните години Кийт слагал на китарата си двойни струни, за да могат да издържат по-дълго време. По-късно, когато парите дошли, бързо и в изобилие, от грешките им започнали да се получават по-сериозни последствия – като например сляпото подписване на един договор с мениджъра им Алън Клайн, което довело до загубата на милиони. Клайн, разказва Кийт, „в края на краищата спечели правата над авторските права и оригиналните записи на цялата ни работа – всичко, написано и записано по времена договора ни с Decca…[4] Той получи правата да публикува цели годишнини от нашите песни, а ние получавахме само процент от хонорара.“ Още повече неприятности се оформили, когато те се опитали да се измъкнат от финансовата дупка, която Клайн изкопал за тях в Англия: „Ние изпаднахме в абсурдна ситуация, при която Клайн ни заемаше пари, които никога нямаше да бъдем в състояние да му върнем, защото той не беше платил данъците, пък и ние вече бяхме похарчили парите. Данъчният процент в ранните 70 години при най-високите доходи беше 83 процента, а понякога стигаше и до 98 процента – при инвестиции и така наречения „неспечелен доход“. Така че това е същото като да кажеш на хората да се махат от страната.“ На път за вила Нелкот във Франция, Стоунс записват своя може би най-добре приет албум, Exile on Main Street.
Една славна снимка от тези години представя Кийт, който кара скутера си, Мандракс, сред кристалните сини води на Средиземно море, по време на сутрешна разходка с приятелите си: „Записвахме от късния следобед докъм 5 или 6 сутринта – и внезапно утрото се е задало, а пък аз имам тази лодка. Значи, бързо надолу по стълбите през пещерата към дока; хайде да отидем с Мандракса до Италия за закуска… Никакви паспорти, директно покрай Монте Карло, докато слънцето изгрява, а музиката все още дрънчи в ушите ни.“
Стоунс записват Goats Head Soup в Ямайка, а след като сесията свършва, Кийт и семейството му решават да останат. Той се потопява в културата на Ямайка, очарован от музиката реге и тукашната традиция на политическа съпротива. „Тия няма да работят за Вавилон; те няма да работят за правителството. За тях това означава да бъдат поробени.“ Той отново и отново намира вдъхновение в хибридната музикална форма и се гордее с това, че е бил приет. И макар че първоначалната причина да бъде приет от растафариотите е способността му да поема марихуана в големи количества, в края на краищата е лесно да се види как основните ценности на Кийт са в хармония с този начин на живот. Той може и да е известен, но преди всичко останало си остава музикант.
През удивително запазената памет на Кийт преминават десетки известни имена, вече толкова познати, че почти не правят впечатление. Джон Ленън се появява в камео-роля, присвит на две над тоалетната, след като се е опитвал да поддържа темпото на Кийт. А когато Боб Марли бива описан като новобранец, човек вече знае, че си има работа с crème de la crème. Има и по-трудни моменти, подхвърлени с не повече внимание от подаването на ключовете от колата на някой прислужник, като например този незначителен бисер относно Рони Уд: „Рони е най-податливият характер, който някога съм срещал, и истински хамелеон. Той не знае кой всъщност е. Но това не е неискреност. Той просто си търси дом. У него има един вид отчаяно търсене на братска любов. Той има нужда да се чувства приет. Той се нуждае от група.“
Връзката на Кийт и Анита дерайлира и той се влюбва в слънчевата Пати Хенсън – най-после един източник на стабилност и относително въздържание в живота му. Те имат две дъщери, Александра и Теодора – и Кийт започва да се прочиства от дрогата, да обръща внимание на кариерата си. Всъщност, сега той има времето за това. „Бренда“, както той нарича Мик, е отишъл да прави соло-проект (нещо, което сериозно оскърбява Кийт, смятащ, че това е безпримерна измяна към техните принципи и към споразумението, което са направили по времето, когато са основавали Ролинг Стоунс). „Мик беше започнал да се чувства несигурен, беше започнал да поставя под въпрос таланта си… Забрави естествения си ритъм. Знам, че няма да се съгласи с мен. Нещата, които правеха други хора, му се струваха далеч по-интересни от нещата, които правеше самият той. Дори започна да се държи така, сякаш би искал да бъде някой друг.“
Отговорът на Кийт към всичко това е да се хвърли през глава в един собствен проект, пускайки по-дълбоко корени като ритм-анд-блус китарист с X-Pensive Winos[5]. Той обича да събира заедно брилянтен екип от хора, с които винаги е искал да работи, и да излиза на сцената сякаш му е за пръв път. Но нито Мик, нито Кийт могат да избягат от факта, че двамата заедно са по-добри, отколкото всеки поотделно. Хората чувстват тяхната музика по един особен начин – също както и те чувстват себе си по някакъв особен начин. В края на краищата Мик и Кийт са като стара женена двойка, разменящи остри бодвания, но предани един на друг.
След като Кийт пада от едно дърво през 2006 и си докарва опасен за живота кръвоизлив, той получава пожелания за скорошно оздравяване от различни световни светила, включително и от Тони Блеър: „Драги Кийт, ти винаги си бил един от моите герои.“ Закъснялата реакция на Кийт: „Англия в ръцете на някой, на когото аз съм герой?“ За някой, който винаги е бил олицетворение на анти-истеблишмънта, понякога е трудно да се повярва колко далеч е стигнал той. „Наричат улици по нашите имена само няколко години след като ни изправяха до стената.“
„Не съм дошъл на тоя свят само за да правя плочи и пари“, казва той. „Дошъл съм, за да кажа нещо и да докосна други хора, понякога с вик на отчаяние: ‚Познато ли ви е това усещане?‘“ иронията е в това, че неговото усещане за борба срещу целия свят е точно нещото, което целият свят толкова харесва у Кийт: той винаги е вършил нещата по свой начин.
[1] Радостта от живота. Бел. пр.
[2] Тоест пробивът на британските рок-групи в САЩ. Бел. пр.
[3] По-късно Брайън Джоунс загива при един добре описан от медиите нещастен случай, в собствения си плувен басейн. Бел. Пр.
[4] Тоест, до около 1970. Бел. Пр.
[5] Групата, която Ричардс създава през 80-те години, за да прави самостоятелните си проекти. Бел. пр.