Интервю с Джим Джармуш
Последният ви филм се казва „Границите на контрола“. Вие самият пък бивате считан за човек, който се държи под силен контрол.
До известна степен това е вярно. Но аз не си затварям очите за факта, че когато се снима филм, всичко се случва само веднъж. И че определени неща, които човек би желал да контролира, просто не могат да се контролират. На това трябва да се гледа като на подарък, а не като на нещо отрицателно. Аз имам план, но той е като карта, която може да бъде променена – и много се надявам, че това действително ще се случи. Обичам грижливо подготвените неща, но пък и не искам винаги да зная какво ще се случи, защото неочакваното или дори грешките много често се оказват нещо, което дава сили. Може би това е малко противоречиво: аз харесвам еднакво както грижливостта, така и непредвидимото. Не искам да премахвам нещата, които лежат в магическото пространство извън обсега на контрола.
Мечтаете ли понякога, както мнозина интелектуалци, да изключите мисленето и да се предадете напълно на чувствата?
Аз винаги следвам интуицията си, а не анализа. От семантика не разбирам нищо. При това обаче съм голям любител на формата. Формата и стила ми се струват нещо великолепно и аз никога не бих ги изличил, разрушил или излязъл извън границите им. Обичам формата в музиката, поезията, литературата, живописта и дизайна. В киното големите филмови артисти за мен са стилистите. Защото историите са нещо ограничено, от тях има само едно ограничено количество, но пък неограничен брой форми и стилови направления. При все това не изпитвам утопичен копнеж по някаква освободена филмова форма, която да бъде анархистка, макар че с удоволствие я наблюдавам при други хора.
Вашият филм притежава множество такива нереални моменти.
Ами това просто не е нео-неореализъм. По-скоро това е обяснение в любов към изкуствеността. Не в смисъла на Хичкок – никога не бих се позовавал на него. Той винаги е рисувал своите сторибордове, а след това не се е интересувал от нищо, което се е случвало по време на снимачната работа. Предпочитам по-скоро Никълъс Рей. Той казва така: ако ще филмираме само сценария, то можем и просто да си го прочетем. Защо да се започва със сценария? Не бих могъл да работя като Хичкок, защото моята сила е интуицията, а не интелектуалната страна. Бих искал да бъда ръководен от нея, а не от интелекта.
Вие представяте един убиец, който същевременно е и ценител на изкуството и който посещава картинни галерии, преди да започне работата си. Но защо само испански художници?
До това стигнах по интуиция. Исках да поставя тези картини като един вид посредници между различните картинни светове вътре във филма. Антонио Лопес Гарсия според мен е един от най-добрите испански художници изобщо, обичам неговия поглед към града. Не можех да включа всички значими художници – за това нямаше да стигне времето – затова във филма няма нищо от Мигел Барсело. Срещал съм се с него няколко пъти и го харесвам много. В музея Рейна-София има една негова картина, представяща Лувъра само в чернобяло. Намирам това много интересно: една картина на музей, намираща се в друг музей. Но за нея нямаше повече място във филма.
Чрез своите топли и меки контрасти вашият филм изглежда изключително живописно. Още никой от филмите ви не е изглеждал по този начин. Дали е ставало дума за това да се противопостави на темата за смъртта нещо топло и земно?
Звучи интересно. Структурата на историята с убиеца, който отново и отново бива изпращан на път, за да „изпълнява“, съвсем не е толкова метафорична. Цветовете трябваше да изглеждат така, както ги вижда окото. Използвахме – нещо необичайно за нас – един малко по-блед материал на Фуджи, защото искахме да избегнем много наситените, блестящи цветове на Кодак. И понеже цветовата гама беше толкова важна за нас, ние мислихме доста дълго върху нея.
Филмът ви е оцветен от един вид скептицизъм по повод това, което човек вижда. Обикновено нещо такова се очаква от живописта: един рисуван ландшафт да не бъде идентичен с обекта си, а да тематизира картинността. В киното очакваме това по-малко, повечето кинокартини биват възприемани натуралистично. Като оставим настрана, разбира се, работите на големите кинохудожници като Антониони.
И цяла поредица други творци: Тарковски, всички добри европейски филми, немите руски филми. Киното също притежава това качество – зависи само от това, в чии ръце попада то.
Във всеки случай в наше време виждаме доста малко от това. Но в черните кутии на музеите този вид филмово изкуство изглежда отново е на мода.
Да, визуално интересните неща се случват точно там.
Не се ли чувствате изкушен от това да правите по-скоро инсталации, филми за художествения контекст?
Не, аз съм наративен режисьор. Не работя чисто визуално. Може би не съм достатъчно добър на визуално ниво. Току-що разговаряхме за формата и аз казах, че съм формалист. Въпреки това филмите ми винаги имат една три-актна структура, плюс кратък епилог, просто винаги така се случва. Може би не се чувствам достатъчно сигурен за една музейна инсталация. Където няма очакване на някаква история. Въпреки че там може би се намират най-големите новаторства.
Наистина ли се съмнявате, че сте голям визионер на киното?
Не и в областта на „новаторското визуално кино“. Макар и филмите ми, разбира се, да притежават и визуални качества, но по-скоро изхождайки от една стара традиция на разказване на истории. Те не произхождат от Стан Бракхейдж или Майкъл Шоу, а по-скоро от Бъстър Кийтън, Джон Форд или Никълъс Рей.
Но не изчезва ли тази филмова традиция все повече от паметта на книнокултурата? Дори и Бъстър Кийтън вече може би е по-познат сред посетителите на музеите, отколкото сред онези на кината. Ако и вашият филм, слава Богу, да поддържа живо това разклонение на киното.
Този дебат водих постоянно с Крис Дойл по време на снимачните работи. Той ме питаше: защо правим все още тази динозавърска форма, та тя е мъртва. Защо трябва да бъде финансирана? И разказва за всички художници, които излагат по музеите. А аз му казвам винаги: затваряй си устата и ми направи кадъра. Но на следващия ден си мисля, че може би в това има нещо вярно. Той дори прави колажи от филмовите си кадри, докато снимаме. След това ми ги показва, а аз си мисля: кога пък успя да ги направиш? Спиш само по три часа. А те са толкова добри.
Интервюто води Даниел Котеншулте.
