Фото: Touchstone Pictures
Той се казва „Глиникер“ и се намира в Берлин.
На него двете свръхсили през Студената война без много шум и след мъчителни пазарлъци си разменят взаимно заловените агенти.
Но всъщност „Мостът на шпионите“ на Спилбърг обръща малко, но съществено внимание на импозантното съоръжение.
На преден план е съдбата на американски адвокат от Бронкс Донован, специалист по застрахователни казуси, който без собствено желание внезапно нагазва в мътните води на Голямата политика.
Джим Б. Донован е определен от колегите си на случаен принцип да бъде защитник на заловения руски шпионин Рудолф Абел – Марк Райлънс.
Оттук сюжетът на филма тръгва стремглаво напред.
Ченгета и съдии желаят претупан процес, с който врагът да получи смъртно наказание.
Донован обаче е продукт на американската демократична правова система.
Дори в жестоките години на Студената война той се бори за правата на своя клиент, протестира срещу обиска, направен без прокурорска заповед, обжалва смъртната присъда пред Върховния съд на САЩ и накрая в миг на провиденческо просветление предлага на съдията по делото Байърс – Дейкин Матюс спасителен ход.
Смъртната присъда да бъде заменена със затвор, като Абел се запази за евентуална бъдеща размяна със заловен американски шпионин.
Историята, независимо че почива на реални събития, е можела да бъде реализирана като напрегнат екшън в стил Джеймс Бонд – първият филм за Бонд – „Доктор Но“ излиза през 1962, последният „Спектър“ го гледахме съвсем скоро.
Можело е да се направи и бравурно изпълнено с обрати и романтика криминале в комична окраска, каквото ни предложи Гай Ричи с „Мъжът от U.N.C.L.Е „.
Спилбърг и сценаристите му Мат Чармън, Джоел и Итън Коен залагат на човешката драма в конфликта.
Не знам дали са гледали шедьовъра на Сава Кулиш „Мъртъв сезон“ (1968), разказващ аналогична история или по – скоро са се придържали към стилистиката на романите на Джон Льо Каре – особено натрапчиви са асоциациите с „Шпионинът, който дойде от студа“ (1963), с екранизация от 1966, но са създали пределно достоверен, реалистичен, изпълнен със спотаена болка и тъга филм, в който конфликт на тихия фронт, предвещаващ глобален сблъсък и катастрофа, лежи на плещите на редови американски адвокат, изпратен с посредническа мисия като частно лице, принуден да направи невъзможното – в Източен Берлин да размени Абел за двама американски граждани – Франсис Гари Пауърс – Остин Стоуел и студентът по икономика Фредерик Прайър – Уил Роджърс.
Облягайки се на стабилната и функционална драматургия, която умело балансира върху преживяванията на Донован, преплетени умело с драмите около Абел, Пауър и Прайър, Спилбърг прави следващия си важен и необходим ход – да възложи възловата роля на Донован на своя приятел и изключителен актьор Том Ханкс.
Ханкс е вече на възраст, догодина ще чества 60 – годишен юбилей, погледът му излъчва носталгия, тялото му е натежало, говори по-бавно, но все така убедително, целенасочено и ясно – и въпреки това е на абсолютна висота.
Изгражда правдиво и достоверно, с топлота и достойнство образа на адвоката Донован, който всъщност е квинтесенцията на представата ни за добрата същност на Америка – порядъчност, честност, смелост, увереност в демократичните ценности, неафиширан, но мотивирано отстояван патриотизъм.
Наблюдавайки го сгушен в шала си, след открадването на балтона му, закрачен непоколебимо към съветското посолство в Източен Берлин, се сетих за великата сянка на Джеймс Стюарт, източена зад него.
Сякаш легендарният мистър Смит от шедьовъра на Франк Капра от 1939 г. се беше прехвърлил от Вашингтон в източногерманската столица и със същия си оптимизъм и вяра в демократичните американски принципи бе готов на нов 23 часов дебат за отстояване на убежденията си.
Харизмата и талантът на Ханкс вършат своето очаквано чудо.
Филмът се гледа с интерес и внимание, без да има престрелки, гоненици, автомобилни каскади и начупени витрини.
Но има надлъгване, сложни преговори, сондажи, напрежение, непоносимо очакване.
Защото и залогът е огромен – два човешки живота срещу един.
По тази причина и хепи ендът идва след добре свършена, но много напрегната и изтощителна работа, вследствие на което героят Донован се прибира в къщи, без да бъде посрещнат с овации дори от близките си, които знаят, че е на лов за сьомга и мигът на неговия триумф, в който всепроникващата телевизия го обявява за национален герой, го проспива, проснат напреки на леглото в семейната спалня, но с чувство на изпълнен граждански дълг.
Този детайл говори повече от всякакви патетични доводи и може да бъде изваян само от ръката на Стивън Спилбърг.
А че Спилбърг е майстор, намиращ се във върхова форма е извън всякакво съмнение.
Вярно, напоследък снима по-рядко и интересите му са все в историята – „Мюнхен“ (2005), „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“ (2008), „Боен кон“ (2011), „Линкълн“ (2012), но и с новия си филм доказва, че е класен автор, умеещ да разказва умело и ненатрапчиво, постигайки внушения с чисто кинематографични похвати – споменавам само мълчаливото дебнене между пасажерите и Донован в метрото, обрамчващо филма – в началото, когато е намразен като защитник на руски агент и на финала, когато вече е знаменитост, смразяващите сиви тонове, в които е представен Източен Берлин – прекрасен оператор е Януш Камински! – в момента на изграждането на Стената – и особено онази шокираща сцена, в която пътуващият във влака Донован става безпомощен свидетел на убийството на младеж, пожелал да прехвърли стената и застрелян като улично куче от войниците на ГДР.
„Мостът на шпионите“ бележи още една съществена промяна – няма го постоянният филмов композитор на Спилбърг Джон Уйлямс, но за сметка на това Томас Нюман е достоен негов приемник и композициите му са на висота.
Същото може да се потвърди и за постоянният монтажист на големия режисьор – Майкъл Кан, съумял да вмести тази напрегната сага в рамките на 142 минути.
След изчитането на финалните надписи се замислих върху иронията на историята.
Гледах филма само дни след парижките атентати, но веднага си дадох сметка за неговата навременност и актуалност.
Двоумях се само дали в днешното озъбено и агресивно време правителствата на великите сили биха използвали доброволец като Донован и дали услугите му щяха да са толкова ползотворни.
Сигурен съм в едно – дори сега, при толкова пролята кръв и трупове на невинни граждани – примерът на смелия адвокат Джеймс Донован трябва да ни е ориентир и модел – за поведение, доблест и борба с предизвикателствата в живота ни.
Борислав Гърдев
„Мостът на шпионите“, 2015, 142 минути, реж.Стивън Спилбърг, производство Dream Works, 20 th Sentury Fox, разпространител „Александра Филмс“
