От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Bradd as David

 

Значението на Брад Пит – като актьор, звезда и върховен визуален фетиш – може да бъде проследено назад до онзи момент от филма Телма и Луиз (1991), когато камерата се премества от голите гърди към лицето му, като ласкава ръка. Уилям Брадли Пит е роден през 1963, но Брад Пит се появи едва в тази 13-секундна ода на еротизираната мъжка красота, която даде началото на една внимателно наблюдавана кариера и живот, десетки филми и библиотеки с развълнувани възгласи, лигави клюки и леко порнографски корици на списания.

Делириумът се възобнови отново с Имало едно време… в Холивуд на Куентин Тарантино, в който Пит играе перфектната за него роля на Клиф Бут, закален каскадьор и възможно най-готино старо куче. Всичко у Клиф изглежда толкова добре, толкова лесно и безпроблемно-гладко, независимо дали той е зад волана на Кадилака или се разхожда из прашна калифорнийска пустош. Романистът Уолтър Кърн беше писал някога, че Робърт Редфорд „е по някакъв начин символ на самата филмова индустрия, в цялата ѝ калифорнийска мечтателност“. В Имало едно време Тарантино пресъздава тази идея-идеал чрез Клиф, като използва външността и чара на Пит, за да създаде още една целуната-от-слънцето, златна и много бяла калифорнийска мечта.

Така че Тарантино, бидейки Тарантино, разбира се кара Клиф-Пит да захвърли тениската си, в една сцена, която заедно с това намигва и към основополагащия образ на актьора  от Телма и Луиз, и предлага още един прочувствен химн на мъжествената красота. Денят е горещ; Клиф почти няма какво да прави. И така той грабва инструментите си и кенче бира, след което се покатерва на покрива, за да оправи антената, носейки долу-горе същото, което Пит носи в онази сцена от Телма и Луиз. Малко по-късно Клиф съблича първо хавайската риза, а след това и тениската „Шампион“ под нея – и ето, Брад Пит отново стои с голи гърди насреща ни и се извисява над Холивуд и собствения ни поглед – при което и без това порестата линия между актьор и герой се размива по прелестно-приятен начин.

 

 

На 9 февруари, нощта на Оскарите, погледът ни отново ще се насочи към Пит, който е номиниран за най-добър поддържащ актьор за ролята си във филма Имало едно време. Приятно е, че колегите му оказват тази чест, тъй като в миналото те не бяха особено охотни да го тачат. Въпреки дългите му години в бизнеса и високо оценяваните от критиката роли, Пит е спечелил само един Оскар: статуетка за най-добър филм, като ко-продуцент на 12 години в робство. Като актьор досега той е номиниран три пъти: веднъж за поддържаща роля (Дванайсет маймуни), и два пъти за водеща (Любопитният случай на Бенджамин Бътън и Кешбол). Само да припомня: Рами Малек, Еди Редмейн и Роберто Бенини – всички те са печелили Оскар за най-добър актьор.

Но Филмовата академия не е единствена в подценяването на Пит. Красотата може да бъде колкото благословия, толкова и капан, включително и за мъжете. Някои от по-ранните му роли не помагат особено в това отношение, като например Легенди за страстта – един смехотворен боклук, който го превръща в златно секс пони. Нито пък помагат превъзмогващите се журналисти: „Тяло като картичка на Брус Уебър“, гугука един от тях през 1991. Четири години по-късно, вероятно на шега, списание People писа, че „човек би искал да се пързаля на голо по кичурите на косата му.“ Самият Пит подхранваше манията, позирайки за издания, които жадно се отдаваха на собствените си софт-порно блянове, като например при корицата на Rolling Stone от 1994 за Интервю с вампир, където той се взира в камерата като някакъв нафукан Кърт Кобейн.


Small Ad GF 1

 

2020 02 Rolling Stone 1994

 

Критиците може и да са били недоброжелателни (признавам си), но когато лошите филми започнаха да отстъпват на добрите, известията се подобриха. Скоро стана любимо клише да се пише, че той е характерен актьор, уловен в тялото на звезда (отново си признавам). Някои от тях, според мен, произтичаха от общото подозрение срещу красотата: че на нея не може да се вярва, че тя е „просто“ повърхностна и глупава, което автоматично прави красивия човек да изглежда лекомислен и може би дори достоен за презрението, понякога прозиращо изпод манията. Няма нищо ново в това как наказваме красотата. Историята на киното е изпълнена с жертви на тази злокачествена динамика между задължителната любов и задължителната омраза, и не всички от тях са жени.

Но веднъж създадена, звездната персона може да се превърне в наложена идея, а не само маска, трудна за отхвърляне. Ранният успех на Пит често се представя като приказка за момчето от Мисури, което е дошло в Холивуд „без видима причина“, както каза един журналист, и бързо се е превърнало в следващото голямо нещо. (Помислете за сравненията с Джеймс Дийн, от които има много.) Пит учи актьорско майсторство в Лос Анджелис, включително и при уважавания Рой Лондон, но актьорският труд не е секси. А освен това той не се вписва шаблонната представа, че звездите не могат да играят. Актьорско майсторство е нещо повече от Метода[1], маркираното страдание и свалянето (или добавяне) на килограми. И макар днес вече да е ясно, че Пит може да бъде истински голям – играл е и Ахил, и сериен убиец – той има и реална дарба за сдържаност.

Всъщност тази година Пит трябваше да бъде номиниран като най-добър актьор заради деликатната си, задълбочена работа в „Ad Astra“ на Джеймс Грей – фина медитация върху непоносимата тежест на мъжествеността, представена най-вече в космоса. Филмът беше похвален, както и връщането на Пит към големи роли, но никой не го предложи за награди. Изпълнението беше много добро и със сигурност твърде изтънчено и интериоризирано за Академията. Там има историческа слабост към показността – колкото повече страдание, толкова по-добре – което е и основната причина за това Хоакин Феникс (инак много често напълно достоен), с кокалестия му гръден кош от Жокер да изглежда като ключов претендент. Но за Пит има още време. Пол Нюман се нуждаеше от седем номинации, за да спечели Оскар за най-добър актьор; Редфорд пък е бил номиниран само веднъж за актьорско майсторство (при което загуби).

Подобно на Нюман и Редфорд, Пит винаги е изглеждал роден на екрана, напълно естествен. Той внушава усещане за осезаема физическа лекота, която изглежда неразделна от външния му вид – една коприненост, която, така изглежда поне отчасти, идва от това, всеки ден да се събуждаш и преминаваш през живота като красив човек. Това не означава, че добре изглеждащите хора нямат същите проблеми, неврози и неудобства, които измъчват нас, смъртните. Но Пит винаги се е движел с абсолютната увереност, която се вижда при някои особено красиви хора, небрежността на движението, която изразява нещо повече от просто увереност: една възвишена липса на стеснителност и съмнение в мястото, което те заемат; нещо, което не всички споделят. Това не е перчене; това е естественост.

Как актьорите ходят, перчат се, прокрадват се или просто стоят, е силно показателно, макар и вече не толкова, колкото някога, още преди създателите на филми да започнат да се фокусират повече върху лицата, които изглеждат по-добре на малкия екран. Хищническата походка на Шон Конъри помогна да се определи образа на Джеймс Бонд. Перфектната стойка на Сидни Поатие, начинът, по който той държеше главата си и се движеше редом с белите актьори, постави началото на дълбоката промяна в кинематографичното представяне на расата. В Имало едно време Пит прекарва много време зад волана, но той е и страхотен пешеходец (дори докато носи мокасини) – и когато Клиф осъзнава, че е време да напусне опасното ранчо на Спан, напрегнатата поза на актьора, целенасочена крачка и напрегнатото размахване на ръцете, ясно предават усещането за човек, готов за битка.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През тридесетгодишната си кариера Пит е играл редица роли: войник, моряк, богаташ, бедняк, вампир, крадец. Един от най-незаличимите сред тях е фантасмагоричният уличен боец Тайлер Дърдън – друга голяма роля, с един друг от определящите за кариерата на Пит мъжествен торсове – от Боен клуб на Дейвид Финчър (1999). Филмът обхваща две враждуващи половини: предполагаемият бета (Едуард Нортън) и неговия алфа близнак (Пит), които се сблъскват с консуматорството, постмодерната аномия [хаос] и култа, известен като мъжественост. Независимо дали критическите полета на филма са били особено много дискутирани (отговорът е не), онова, което си остава несъмнено, е как Пит – с окървавеното си лице и изваяна физика – се е превърнал в емблема на съвременната мъжественост и нейните противоречия.

 

 

В годините, изминали след появата на Боен клуб, филмът бе приет без ирония и явно без хумор от страна на партизаните за човешки права. Чудя се дали те намират Тайлър секси и какво точно виждат, когато гледат тялото му. Филмите винаги са залагали на любовта на зрителите към мъжкото насилие. През цялата си история те са експлоатирали мъжката красота, опипвайки страстта, която тя вдъхновява. „Всички искат да бъдат Кари Грант. Дори и аз искам да бъда Кари Грант“ – казва, хм хм, Кари Грант.

Но красивият мъж може и да ни изнерви, отчасти защото усложнява половите норми. Джордж Клуни е нещо повече от хубаво лице, както е настоявал не един критик. Да, но освен това той е и хубав. Част от тази тревожност намирисва на гей паника и женомразие.

Пит алтернативно отхвърля и приема ролята на човека-мечта, въпреки че изглежда винаги готов, когато е помолен да играе тази роля по кориците на списанията; може би защото познава всичко това толкова добре, той е много сръчен и при изпращането му. Част от онова, което работи в Боен клуб, са агресивно-показните качества, които той придава на Тайлър Дърдън. От стойката, до червеното кожено яке и кърваво-оцветените слънчеви очила – всичко у него предава еднакво добре усещането както за поразителен мъжки идеал, така и абсурдните му модно-журнални ексцесии. Той е мечта за момчета. Защото, макар и Тайлър да има женски любовник-антагонист (Хелена Бонъм Картър), основните му връзки са с други мъже, включително с неговия двойник, както и пичовете, които се стичат в бойния клуб, истерични и екзалтирани.

Боен клуб демонстрира таланта на Пит като ко-пилот, способността му да стъпва плавно в крак с мъжката ко-звезда или да седи спокойно в сянката на друг мъж, както го прави в Имало едно време, а също и в трите Оушън-филми, където на практика играе ролята на Розалинд Ръсел, редом с Кари Грант-а на Клуни. За разлика от някои свои връстници, Пит винаги изглежда напълно незатруднен да споделя екрана и с водещи жени, включително и бивши партньорки в живота като Джулиет Луис (в Калифорния) и Анджелина Джоли (Край морето); той е и една от малкото съвременни мъжки звезди, чиято персона е била, поне отчасти, оформена от известните жени в живота му.

В американско кино, от десетилетия насам доминирано от мъжки герои, които бродят на глутници или се разхождат сами по мрачни улици, изглежда си струва да се подчертае точно как приятелят-на-жените Пит изглежда на екрана и извън него. Това ни връща обратно към ключовата му роля от филма Телма и Луиз, в който той играе един много очебиен обект на женското желание, наречен J.D. Именно Джина Дейвис, която играе Телма, се е застъпила той да получи ролята (пред Клуни, между другото), макар че режисьорът Ридли Скот скоро разбира какво точно внася Пит в своята кратка, но съществена роля: За секс-сцената между Телма и J.D., Скот – визуален перфекционист с трайна любов към блестящите мокри повърхности – напръска гърдите на Пит с вода „Евиан“, за да му придаде допълнителен блясък.

 

 

Голямата сцена на Пит се развива в тиха нощ по средата на филма. Идейки отвън под дъжда, J.D. почуква на мотелската врата на Телма, перчи се с това как е ограбвал магазини и я ощастливява в леглото. (По-късно той открадва нейните и на Луиз пари.) На следващата сутрин все още разчорлената Телма разказва на Луиз за нощта си с J.D. „Най-после разбирам за какво е цялата врява“ – лицето ѝ озарено от щастлива усмивка – „[с него] играта е напълно, ама напълно различна!“ Едно от нещата, които критиците на филма никога не схващат, е, че Телма и Луиз не е филм за женско неподчинение или евентуално за жени, които се държат като мъже, а за женското удоволствие и освобождаването на тялото и душата. J.D. разбива сърцето на Телма и я тласка към престъпност. Освен това той подпомага собственото ѝ освобождение.

Малко преди да правят секс, J.D. (с голи гърди, както и трябва да бъде) изважда преносимия сешоар, който е затъкнал в пояса си и го размахва наоколо като пистолет, с което изпраща към Телма разбойнически внушения. Смесеното послание – феминизиращият сешоар, фалическият пистолет – създава един на пръв поглед дисонатен куп от значения, който смесва мъжко и женско, желание и опасност, смях и сърдечна болка. Този дисонанс е от решаващо значение за филма и за персоната, която Пит би развил, отчасти защото смекчава красотата, правейки я достъпна, смешна, човешка. „Тази сцена, точно там“, казва Скот по-късно, „е началото на Брад Пит! Бинго!“

Но Скот греши. Цялото творчество на Пит е едно-единствено начало – а любовта към камерата е джакпотът.

Източник

 

[1] Под „Метод“ в Америка се разбира прилагането на актьорските практики, преподавани основно в школата на Лис Страсбърг, която от своя страна се основава на класическата театрална школа на Станиславски. Бел. пр.

 

 
Манола Даргис (род.1961 г.) е американска филмова критичка и журналистка. В момента, заедно с А. О. Скот, тя е главен филмов критик в New York Times.

Pin It

Прочетете още...