Популярната психология може и да не изглежда като златна тема за правене на суперхитове. И все пак „Отвътре навън“ 2 вече е най-касовата анимация за всички времена, а приходите от нея надминаха тези на миналогодишния блокбастър „Барби“.
Както феновете вече знаят, филмът дава поглед от първа ръка към вътрешния живот на момиче на име Райли, чиито емоции са олицетворени като мъдри герои в собствения ѝ мисловен свят. Сега Райли е на 13 години, а към Радостта, Страха, Тъгата, Гнева и Отвращението са се присъединили Тревожността, Смущението и Безсилието.
Скоро Тревожността превзема Централата и прогонва Радостта (Ейми Полър) и цялата ѝ група в „хранилището на спомените“ на Райли, заедно с най-дълбоките ѝ тайни. Те трябва да се преборят за връщането си в Централата и да възстановят самочувствието на Райли, докато тя се бори да се справи със социалната неловкост на възрастта си.
Подобно на своя предшественик, сценарият на филма е изготвен от научни консултанти, които са гарантирали, че в него се отразява точно многостранната природа на нашите емоции – и това със сигурност е голяма част от привлекателността му както за възрастните, така и за децата. Всички ние можем да се свържем с водовъртежа от чувства, който Райли преживява, и да се научим да ги ценим заради ролята им в живота.
Както ни показва филмът обаче, Тревожността служи на една цел: тя ни кара да обръщаме внимание на нещата, които са най-важни за нас.
Без съмнение Тревожността е една от най-неприятните ни емоции. Физическите симптоми – учестен пулс, задух, мускулно напрежение – могат да ни накарат да се чувстваме така, сякаш вече не контролираме тялото си, а потокът на съзнанието ни може да се превърне в каскада от най-тежки мисли. Както ни показва филмът, Тревожността обаче си има своя цел: тя ни кара да обръщаме внимание на най-важните за нас неща. Дори и да не сме във физическа опасност, тя може да ни предупреди за ситуации, които са важни за нашето самочувствие и бъдещо щастие, като ни подтикне да действаме.
Идеалният антигерой
За анимационен филм тревожността на Райли (в ролята Мая Хоук) е идеалният антигерой; енергична червенокоса жена с леко озъбена усмивка, която иска да се хареса и трескаво планира всяка възможна заплаха за самочувствието на Райли. Колкото повече плановете ѝ се провалят, толкова по-деспотична става тя – принуждавайки Райли да изостави старите си приятели и безмилостно да се стреми към място в гимназиалния отбор по хокей на лед. Тя започва да вярва, че никой няма да я харесва, ако се провали в тази мисия. Това се обръща срещу нея: тя се отчуждава от досегашните си приятели и в крайна сметка изпада под такъв вътрешен натиск, че започва да изпитва пристъпи на паника. Със сигурност всички вече сме били там – в тези порочни цикли на тревоги и съмнения в себе си, през които вярваме, че целият ни свят ще се срине в резултат на едно-единствено разочарование или провал.
Дори и когато се държи най-зле, ние все пак знаем, че Тревожността има за цел благополучието на Райли. Опустошенията, които тя нанася в съзнанието на момичето – включително и кражбата на нейното „усещане за себе си“ – са резултат от погрешни опити да гарантира, че Райли ще бъде в безопасност и обичана в бъдеще. „Просто се опитвах да я защитя“, казва тя със сълзи на очи, когато другите емоции най-накрая я убеждават да отстъпи контрола.
Как тревожността ви помага
В реалния живот може да е лесно да забравим факта, че тревожността съществува по основателна причина – и напомнянето за ползите от нея изглежда е полезно за нашето благополучие. Обърнете внимание на това едногодишно проучване на лекари и учители в Германия. За хората, които са възприемали тревожността като източник на енергия – съгласявайки се с твърдения като „Чувството на известна тревога за дадена ситуация в работата ме кара да бъда по-активен в решаването на проблеми“ – е по-малко вероятно да страдат от емоционално изтощение в края на годината, отколкото за онези, които са я възприемали като признак на слабост или заплаха за работата им.
В един друг експеримент са били набрани американски студенти, които полагат изпити Graduate Record Examinations, които са част от приема в университетите. Преди пробния изпит на някои от участниците е бил предоставен кратък текст, който им напомнял, че тревожността понякога може да бъде полезна за представянето им. „Това означава, че не трябва да се притеснявате, ако изпитвате тревога, докато полагате днешния GRE тест. Ако установите, че се чувствате притеснени, просто си припомнете, че възбудата може да ви помогне да се справите по-добре.“
Впоследствие те са се представили по-добре на пробния и реалния изпит, като особено са се подобрили в раздела по математика – областта, която най-вероятно е предизвикала тяхната тревожност. Учените наричат тази промяна в мисленето „преоценка“ и отбелязват, че това е начин да „превърнете възлите в стомаха си в лъкове“ – чувство, достойно за вечно щастливата Радост.
Има много възможни обяснения за това, но едно от най-простите е, че негативният поглед към тревожността само добавя още причини за безпокойство. Когато усетим, че нервите ни се опъват, започваме да приемаме, че само по себе си това е признак за предстоящ провал. Но ако гледаме на тревожността като на естествена и полезна реакция, това ни освобождава от това допълнително бреме.
Както ни учи „Отвътре навън“ 2, трябва да внимаваме да не позволим на тревожността да премине в „катастрофично мислене“, като си представяме безкрайни вериги от негативни събития. Катастрофичното мислене често е съпроводено с прекалено обобщени състояния, придружени от чувство за изключителна сигурност. Няма доказателства, че едното събитие (Райли няма приятели) неизбежно ще последва другото (тя няма да успее да влезе в отбора) – но тя започва да вярва именно в това. В една от любимите ми сцени от филма Радостта се опитва да избави Райли от този навик, като посочва всички положителни резултати, които могат да настъпят и които са също толкова вероятни (или малко вероятни), колкото и най-лошите сценарии.
В реалния живот практики като когнитивно-поведенческата терапия ни учат да разпознаваме свръхгенерализираните убеждения и да поставяме под въпрос доказателствата, които стоят зад тях. Наистина ли имаме основателна причина да мислим, че най-лошите ни кошмари са на път да се реализират? Или това – както посочва Радостта – е просто една от многото възможности? Можем ли, подобно на Радостта, да потърсим по-малко плашещи начини да погледнем на ситуацията и нейните резултати?
В края на филма Тревожността на Райли се е научила да работи в баланс с другите ѝ емоции: тя може да помогне на Райли да се подготви за бъдещето, без да я поставя постоянно в състояние на повишен стрес. Деца или възрастни, много от нас със сигурност биха могли да научат същия урок, за да се радват на по-истински и удовлетворяващ живот.
