ZEIT: Господин Алън, в бордовата програма на самолета за Ню Йорк вървеше романтичната комедия „Хари и Сали“.
Уди Алън: … добър филм! А отидохте ли веднага след кацането в Katz’s Delicatessen[1]? Там се разиграва най-известната сцена от филма: Сали показва на приятеля си Хари как се симулира оргазъм.
Да, бях там, но сама.
Сандвичите с пастърма все още ли са толкова добри?
Да.
Така си и мислех.
В „Хари и Сали“ стеснителната провинциалистка Мег Райън отива в Ню Йорк и там се превръща в градска, открита, чувствена жена. Може ли да се каже, че има два вида филми за Ню Йорк? В едните градът е жесток, запуснат, корумпиран, като например при Сидни Лъмет и Мартин Скорсизи. В другите Ню Йорк е култивиран град с великолепно въздействие върху жителите си. Като при вас например.
По принцип аз си измислям по-скоро комични истории, което естествено оцветява образа на града. Но понякога и в моите нюйоркски филми става дума за убийства. Например в Престъпления и прегрешения. Или в Мистериозно убийство в Манхатън, макар че това е комедия. Трудно ми е да скривам симпатията си към Ню Йорк. За мен този град превъзхожда безкрайно много всички останали градове в САЩ. Във всеки случай не мога да си представя да се събуждам всяка сутрин в Денвър или Санта Фе и преди закуска да хвърлям ласо подир някоя крава, за да я издоя.
В най-новия си филм „Всичко което върши работа“, който през тази седмица тръгва по екраните в Германия, Патриша Кларксън и Ед Бегли мл. играят консервативна двойка от провинцията, която бива освободена именно чрез Ню Йорк. Преди всичко сексуално.
Като гледа човек филма, сигурно би могъл да си помисли, че всички нюйоркски мъже са или хомосексуални, или женени за значително по-млади жени. И че всички жени в Ню Йорк по някое време заживяват заедно с по двама любовници. Е, това може и да е малко преувеличено. В сравнение с американската провинция ние обаче все пак имаме едно много спокойно отношение към сексуалността. Там всичко е израз на страхове и сексуално потисничество: религиозната лудост, оръжейният фанатизъм, откачените десни, възгледите за сексуалността, определяни от съмнителни закони за порядъчност. В провинцията хората са против еднополовия брак, против аборта, в някои крайни случаи също и против предпазването по време на секс. В някои щати има дори закони срещу оралния секс. Дори партньорите в семейството нарушават закона, ако практикуват в леглото определени позиции.
Във „Всичко което върши работа“ домакинята, идеща от южните щати в Ню Йорк, се превръща в известна фотографка. Дъщеря й пък събира всевъзможен житейски опит чрез любовта към един мъж, който е по-стар от нея с тридесет години. Дали човекът, способен на промени, е утопията на късния Уди Алън?
Представата, че хората са в състояние да надвият предразсъдъците си, включително и ония за самите себе си, винаги ми е харесвала. И, да, може би тя ми харесва все повече с напредването на възрастта. Дали възрастта ме смекчава? Може би. И в предишния ми филм, „Вики Кристина Барселона“ героите не реагират така, както човек би очаквал. Вместо драма на ревност се получава великолепен Ménage à trois между Скарлет Йохансон, Хавиер Бардем и Пенелопи Круз. Просто е хубаво човек да води кинофигурите към констелации, които те не очакват от самите себе си.
Във филмите, които снимате в Европа, вие инсценирате любовта и секса много по-чувствено, отколкото в американските, където сексуалността изглежда по-скоро невротична. Защо е така?
В Америка сексът винаги е бил една неприятно важна тема, към която човек може да се доближи единствено по някакъв тържествен, помпозен начин. Когато сексуалното освобождение в САЩ достигна и до киното, хората започнаха да си мислят, че сексът би могъл да се използва на екрана като заместител на драматичността и добрите истории. Изведнъж американските кинематографисти започнах да вярват, че една секс-сцена на екрана е нещо наситено с невероятно напрежение. В действителност обаче подобни сцени са просто скучни. За сексуално потиснатите провинциалисти и публика, които всъщност представляват мнозинство, те все още са нещо особено, разбира се. Защото хората са толкова инфантилни.
А в Европа?
Там нещата са по-различни. В Европа сексуалността е нормална част от живота, а не това огромно, греховно нещо. В европейските филми сексът служи за това да покаже мъжа и жената, мъжа и мъжа или жената и жената – в съвместния живот и в конфликтите им. В САЩ сексът се използва като драматургично оръжие, подобно на насилието. Това говори много за различията между нашите две култури.
Искате да кажете, че една сцена като онази от „Първичен инстинкт“, която в продължение на години беше наричана „ебането на века“, не би могла да се срещне в някой европейски филм?
Ах да, ебането на века. И надничането с камерата между краката на Шерън Стоун, вероятно без слип. За нас американците това е някакво пробуждащо преживяване. А при това една толкова хубава жена като Шерън Стоун би могла да бъде показана на екрана по толкова безкрайно по-съблазнителни начини. Но за такова нещо би трябвало да се изхожда от нея и от нейното излъчване, вместо просто да бъде напъхана в леглото с Майкъл Дъглас.
Може би отново би трябвало да поработите с Шерън Стоун.
Тя беше много, много добра в малката си роля в „Спомени от звезден прах“. Това беше първият й филм. Понякога още се срещаме. Тя е една великолепна жена, една наистина добра актриса, но досега просто нямах роля за нея.
За отношението на американците към секса се заговори много и във връзка със случая Роман Полански. Защо подписахте заедно с Мартин Скорсизи, Дейвид Линч, Педро Алмодовар и други хора една петиция, която се обяви против ареста на Полански?
По много точни причини. Няма съмнение в това, че Роман е извършил престъпление. Той лежи в затвора вече от месеци насам. Тогава трябваше да избяга от Съединените щати, да изостави цялото си съществуване, без да може да се върне никога повече. Той не можеше да посещава множество страни, защото те биха го екстрадирали в САЩ. Живял е като почтен, продуктивен гражданин в продължение на тридесет, тридесет и пет години. Оттогава насам не е сторил никому нищо лошо. Същевременно е дал един културен принос, правил е филми. Той е заплатил цената на поведението си, срамувал се е. Мисля, че САЩ има други престъпници, които трябва да се преследват, а не един 76-годишен човек, който в продължение на десетилетия не е извършил нищо незаконно. Подписах петицията, защото не успях да открия нищо разумно в ареста на Полански.
Дали сте снизходителен към Полански, защото като човек на изкуството му отдавате един особен статус?
Напротив. Мисля, че като цяло хората на изкуството я карат много леко. Те и без това имат вече твърде много привилегии. Те биват разглезвани далеч отвъд онова, което заслужават. Моята поддръжка за Полански наистина няма нищо общо с това, че той е човек на изкуството. Просто мисля, че Калифорния има други, по-важни проблеми. Там би било по-добре да опитат да предотвратят престрелките от автомобили, вместо да набутват Полански в затвора.
Едното обаче няма особено много общо с другото.
Вярно. Не мога да кажа нещо повече за това, освен че не намирам наред отношението на американците към Полански.
През последните пет години снемахте филмите си извън Америка. С „Всичко което върши работа“ се завръщате обратно. Във филма вашият Alter Ego, философът и мизантроп Борис Йелников казва „Америка е една гадна, насилническа, пълна с предразсъдъци, необразована, сексуално подтисната, самомнителна нация.“
Наистина не успях да му противореча. При всички случаи ние имаме наднормено тегло и сме сексуално заклещени. А останалото все някак е вярно. Няма как един разумен човек да не се ядосва от много неща в САЩ.
Вашият Alter Ego казва също: „Дори и ако в Белия Дом бъде избран черен президент, в Ню Йорк той все пак няма да може да хване такси.“
Хората си мислеха, че изборът на Барак Обама е голям прогрес, що се отнася до отношенията между расите. И действително това е голям прогрес за афроамериканската общност. Но изборът на Обама разбира се няма никакво въздействие върху предразсъдъците, които дебнат в сърцата на много американци. Един афроамериканец в САЩ все още се сблъсква с дискриминация навсякъде. Никой не може да оспори, че животът, ежедневието, образованието и кариерите са нещо много по-трудно за чернокожите, отколкото за белите. Ние винаги сме били робовладелска нация, ние сме изпълнени с предразсъдъци. Тук например, в околностите на Парк Авеню, за един чернокож изобщо не е шегичка да успее да влезе в някоя от тези елегантни сгради. Това засяга не само афроамериканците, ние дискриминираме хора от всевъзможни религии и раси.
Преди не особено дълго време в медицинските университети все още имаше ограничен прием за студенти от еврейски произход. Чернокожите не можеха да пият от същите чешми като белите. Не става дума за неща от преди петстотин години. Това се случваше в моето юношество! Когато бях тийнейджър, за чернокожите беше забранено да стават професионални спортисти. В края на краищата се появи първия и така много бавно, в борба с жилава съпротива, започна една либерализация. Днес вече чернокожите могат да стават професионални спортисти, но все още не могат да си купуват къщи в някой елегантен квартал за бели. И ако вие сте шофьор на такси в Ню Йорк и в единадесет часа вечерта видите някой чернокож, който ви маха, може би ще спрете. А може би не.
Иронията е в това, че един афроамериканец, който би искал да влезе в някоя от луксозните сгради на Парк Авеню, често ще трябва първо да мине покрай някой чернокож портиер.
В момента повечето портиери са латиноамериканци. Етническите професии тук подлежат на определени моди. Имаше време, в което повечето шофьори на таксита бяха евреи. След това дойдоха черните таксиметрови шофьори, след това индийците – в зависимост от това кои работни места за кои групи от населението се отваряха внезапно. Да, на Статуята на свободата е написано „Дайте ми вашите уморени, вашите бедни, вашите подтиснати маси“. Но когато ирландците, италианците и евреите са започнали да пристигат в САЩ, никой тук не е викал: „Добре дошли, поробени!“ Не, хората са викали: „Марш оттук, ние не ви искаме!“ Всички тези групи е трябвало да се борят, да се борят на улицата в най-физически смисъл, за да извоюват мястото си в това общество, в ежедневието, в работния живот. Америка никога не е била райска градина, в която всеки е обсипан с плодове, а страна, определяна от предразсъдъци и фанатизъм.
И все пак в нея има Ню Йорк.
Във филмите си аз показвам онзи Ню Йорк, който познавам. Не разкрасявам и не загрозявам нищо.
В новия ви филм градът изглежда просто както винаги. Атентатът срещу Световния търговски център, преструктурирането или финансовата криза са отминали без следа вашия кинематографичен град.
След 11 септември 2001 цял свят ме питаше дали градът някога отново ще бъде както преди. И аз казвах „Разбира се!“ Не искам да твърдя, че през последните години градът не се е променил. Но в същността си той си остава същият. Ако бяхте дошли тук в моето монтажно помещение една година преди 11 септември, щяхте да видите същите неща наоколо. Щяхте да отидете в Медисън Скуеър Гардън, щяхте да гледате някое представление на Бродуей, щяхте да отидете на ресторант или на покупки. Не мислете, че след 11 септември хората тук наоколо търчат с пушки или че преди да влезете в някой магазин ще ви вземат отпечатъци от пръсти. Градът оцелява. И остава верен на себе си.
Самият вие сте някак подобен на Ню Йорк.
Да. (Пауза) Да, в това има нещо вярно.
Не се ли променихте малко през последните години?
Почти не.
Имате две малки дъщери и сте женен за значително по-млада жена.
Е добре, приоритетите ми се промениха. Имам семейство и то е винаги преди всичко друго. Но винаги съм се разбирал добре с децата. По-добре, отколкото с възрастните. Днес вечерта отивам с десетгодишната си дъщеря да гледам баскетбол. Преди два дни гледахме „Червените пантофки“ в една реставрирана от Мартин Скорсизи версия. Това са малките радости на ежедневието.
Как започва един ден при семейство Алън?
Аз будя дъщерите ни, те ме мразят за това. След това ги водя на училище. След това отивам да работя. Пиша или отивам в монтажното помещение.
А как завършва денят?
Тъй като ставам рано, то и се прибирам рано в къщи. След вечерята сядам в креслото. Отдясно стои една бира. След това гледам бейзбол по телевизията.
А четете ли?
Не много. Заради очилата ми винаги са ме считали за интелектуалец, който гори от желание след края на работния ден да зачете Киркегор или да си прави бележки с молив върху Хегел. Но това е заблуда. Първата си книга прочетох на осемнадесет. И то само за да впечатлявам момичетата. Бях добър спортист, но никой не ми вярва.
Човек просто не може да си представи някои неща при вас. Гладили ли сте нещо през живота си?
В началото на седемдесетте години имаше един-два опита да се оглади някоя риза.
А търсили ли сте нещо в Гугъл?
Нямам компютър. Дъщерите ми си имат собствени, но аз не разбирам нищо от едно такова чудо. То и не ме интересува.
А как пишете?
На една стара пишеща машина. Само че не мога да й сменям лентата. По-рано канех от време на време на вечеря един приятел, който можеше. На края на вечерта казвах, сякаш между другото: „А, ти и без това си тук, можеш ли набързо да ми смениш лентата?“
Винаги ли сте се съпротивявали срещу техническия прогрес?
Просто никога не съм се интересувал от него. Той ме отегчава. Обичам музиката, но нямам Hi-Fi-уредба. Обичам стари плочи, слагам ги на един стар грамофон и се радвам когато иглата докосне канала и се получи добър звук. Повече не ми е нужно. Не ми трябва машина, която може да свири един албум 48 часа без прекъсване.
Консервативен ли сте, или просто твърде мързелив, за да научите нещо ново?
Просто не се интересувам от ученето на нови неща.
Обичате ли традициите? Празнувате ли Коледа със семейството си?
Не в някакъв религиозен смисъл. Но има елха и подаръци за децата.
Кой купува елхата?
Жена ми я избира и поръчва да я докарат вкъщи.
Бихте ли подарили на децата си CD с рап музика, ако си я пожелаят?
Не, не бих им подарил рап-CD, защото рапът не ме интересува. Бих им подарил нещо, което познавам. Но която и музика да им подаря, те все едно намират собствения си път. Дори и ако по цял ден вкъщи слушам класически неща и опера: щом съучениците им харесват рап, то тогава и те слушат рап.
Какви дискове подарявате на децата си тогава?
Джаз. Коул Портър, класическа музика, записи на испанския китарист Андреас Сеговия. Но наистина нямам усещането, че имам някакво голямо влияние върху двете.
Харчите ли пари за лукс?
Нямам къща в Хамптън[2]. Нямам яхта. Нося панталони, ризи и пуловери, които не са особено скъпи. Единственото, което си позволявам, е кола с шофьор.
Известно е, че изпитвате ужасен страх пред смъртта. От какво се страхувате в ежедневието?
От болести. Освен това имам агорафобия и клаустрофобия. В асансьори и влакове се чувствам нервен. Докато станах на четиридесет, можех да спя само при включена светлина. Имам склонност към депресии. Но всъщност съм добре.
Каква е житейската ви философия?
Човек трябва да опитва да направи най-доброто. Без значение дали това означава, че нямате деца или че имате много. Дали работите много или изобщо не работите. Дали живеете с много по-млада или много по-стара жена. Или с две жени. Или с трима съпрузи.
Самият аз се намирам в щастлива фаза от живота си. По-добре съм от повечето си филмови герои. Майка ми доживя до 98 години, а баща ми – до 100. Перспективите не са съвсем лоши.
