От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 01 Elvis

 

Миналата година не беше добра за Елвис Пресли. Според „Форбс“, който изчислява заплатите на мъртвите, през 2021 г. той е спечелил едва тридесет милиона долара – повече от Арнолд Палмър, вярно, но по-малко от Бинг Кросби и д-р Сюс. Елвис обаче може да си почива спокойно. Тази година доходите му може да отчетат здравословен скок благодарение на последния филм на Баз Лурман „Елвис“, в който Остин Бътлър изпълнява главната роля. Преслиолозите няма да научат нищо тук, а пуристите ще намерят много неща, срещу които да се възправят. По-слабо запознатите зрители обаче могат да бъдат завлечени от живия разказ на Лурман. Това не е филм за недоверчиви умове.

Всеки почитател на музикалните биографични филми е запознат с формата: скок, прескачане и препускане от един акцент към друг. (В случая с Елвис това означава, че се срещаме с него в младежките му години – изигран от поразителния Чейдън Джей, чийто рядко интензивен поглед наистина отличава момчето). Бързайки напред, виждаме Елвис като шофьор на камион, с китара, преметната през рамо като пушка; циклоничната гледка на Елвис на сцената, красив в розово, който раздвижва тълпата до дионисиевска истерия; Елвис в шоуто на Стив Алън, с бяла вратовръзка и фрак, който пее „Hound Dog“ на мрачен пес; Елвис, който бяга на Бийл Стрийт в Мемфис, за да се забавлява с Б. Кинг (Келвин Харисън, младши) и да се наслаждава на Литъл Ричард (Алтън Мейсън); Елвис в армейска униформа, изглеждащ невероятно елегантно и представящ своето ухажване на Присила (Оливия ДеДжондж), дъщеря на капитан от армията; Елвис, оплакващ смъртта на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди; Елвис, който се излежава в една от буквите на гигантския надпис „Холивуд“ и където му казват, че кариерата му е „в тоалетната“; Елвис, който свири в хотел „Интернешънъл“ в Лас Вегас и се радва на нов успех; Елвис, който седи тъжно в лимузина до частен самолет и казва на Присила: „Скоро ще стана на 40, Сила. Четиридесет.“ Нима досега не му е хрумвала перспективата на възрастта? Две години по-късно той си отива, въпреки че филмът ни спестява нелицеприятните подробности за неговия край.

Водещ в тази странна сага, в която най-личните моменти са представени като публична собственост, е полковник Том Паркър. Както отдавна е установено, той не е истински полковник, нито Паркър, нито дори Том. Той е бил холандец, Андреас Корнелис ван Куйк, който е отишъл в Америка и си е създал нова самоличност – също толкова лесно, както някой си слага голяма шапка. Той става мениджър, магьосник, главен управляващ и накрая (така твърдят мнозина) – терминатор на Елвис. Ако Кевин Спейси не беше ангажиран по друг начин, той щеше да е естествено подходящ за тази роля. Вместо това тя отива при Том Ханкс, с изострен нос, лъскава плешивост и облицовка от изкуствени тлъстини. За посветените на Ханкс като мен това са объркващи времена; сравнете трейлъра за предстоящия „Пинокио“ на Дисни, в който Ханкс – перука като на Айнщайн, жив плет от мустаци и, подозирам, още един нос – влиза в ролята на Джепето. Понастоящем, независимо от причината, този най-великолепен актьор е избрал да се прикрива с камуфлаж и да се специализира в дърпането на конци, независимо дали те правят куклите зли или добри. Както казва Паркър в един от многото си гласове: „Аз не съм го убил. Аз създадох Елвис Пресли.“ Това е истинско момче!

Как си пожелавате да се превърнете в звезда? Просто. Паркър качва Елвис на виенско колело, спира на върха на атракциона и подобно на дявола му показва всички царства на света. „Готов ли си да летиш?“. В постановката на подобни сцени няма нищо изтънчено, но пък Лурман, както се видя и в „Мулен Руж!“ (2001), се опитва да изиграе тази сцена, като се гордее с липсата на изтънченост. Малко неща остават недоизказани или полускрити. Младият Елвис, например, наднича през пукнатина в стената на една барака и забелязва няколко танцьорки, които се превиват и потят под похотливия плач на блуса; след това той бяга до близката палатка, промъква се вътре и влиза на събрание на чернокожи религиозни пуристи, в резултат на което бива „осенен“. Близостта на двете места е откровено нелепа, но тя позволява на Лурман да затвърди тезата си: звукът на Пресли е изкован с двойна страст – свещена и профанна. Хайде бе!

Както във всяка хроника, и тук има пропуски там, където най-малко ги очаквате. Така всеки пристрастен към Елвис е потопен в легендите за юли 1954 г. – късната сесия в Sun Studio в Мемфис, когато Елвис, заедно със Скоти Мур – соло китара, и Бил Блек – бас, е на път да приключи с работата си, недоволен от това, което са направили до момента. По чиста прищявка те започват да се забавляват с едно старо парче, наречено „That's All Right, Mama“ и го записват в раздвижен, но без барабани вариант. Продуцентът Сам Филипс, въодушевен от това, което чува, им казва да започнат отново. Когато се опитваме да представяме революционни пробиви от такъв мащаб, те изглеждат толкова по-мощни, колкото повече бъдат представяни като комични и случайни – макар че просто плачат да бъдат драматизирани. Представете си какво биха направили Робърт Олтман или Джонатан Деми с такава сцена. Но Лурман не ѝ обръща внимание. Той предпочита зрелищни сценични фигури, разтеглени, вместо съкратени. Оттук и мястото, което отделя на прочутия концерт със завръщането на Елвис през 1968 г. – отначало блестящ в костюм от черна кожа, а по-късно и през голяма част от епохата на Вегас, където сияе в бяло с шипове, като непослушен ангел, пуснат на свобода. Любопитното е, че и двете събития вече съществуват като визуални записи. Първото е телевизионна продукция, най-популярното предаване за онзи сезон, а второто е запечатано в документалния филм от 1970 г. „Elvis: That's the Way It Is“. И двете неща могат да бъдат гледани, когато човек си пожелае. Лурман може и да раздухва буря, но гръмотевиците му не са нищо ново.


Small Ad GF 1

Вземете си почивка за тоалетна по средата на „Елвис“ – и лесно може да пропуснете най-бързата част от филма. Това е монтаж, посветен на най-малко щастливия период на Елвис, в който той се отправя на запад, по настояване на Паркър, за да стане филмова звезда. Резултатът включва такива „безсмъртни“ произведения като „Girls! Girls! Girls!“ (1962 г.) и „Clambake“ (1967 г.), а нашият филм надлежно снабдява героя си с плач на звезда. „Толкова ми е омръзнало да играя Елвис Пресли“, казва той. Предполагам, че Лурман, подобно на други почитатели, е до такава степен смутен от гледката на подобни тъпотии, че иска да ги прескочи и да отплава напред. Прав ли е?

Не съвсем. Не и ако следвате парите. Да пренебрегнеш Елвис като комерсиална машина, както по отношение на приходите, така и по отношение на легендарните му харчове, означава да изчистиш мита за човека, а да анализираш приходите за 1961 г., отбелязвайки, че „Blue Hawaii“ на Елвис е спечелил повече от „Съд в Нюрнберг“ (и дори повече от „Закуска в Тифани“), означава да си проправиш път към тогавашна Америка. Мидас от Мисисипи, който е израснал като обичащо майка си единствено дете, от нисък произход, по някакъв начин се е озовал тук, дрънкайки на своето укулеле. Това си е чиста проба чудо на преобразяването, кой не би повярвал в него? Филмите на Елвис, наред с всичко останало, са демонстрация на неговите маниери, а този вид нетърпелива любезност също може да се превърне в предимство. От пламенната афера, която той има с Ан-Маргрет, докато снимат „Вива Лас Вегас“ (1964 г.), във филма са оцелели само някакви искри от веселие. Разнообразието на неговите тънки като хартия роли – каубой, състезател, водолаз, пилот или, в „Tickle Me“ (1965), родео ездач в женско ранчо – по-скоро го сплесква, отколкото задълбочава, и той изглежда физически изчистен от лъскавината на екрана. Ето защо Анди Уорхол създава серия от сребристи отпечатъци върху кадър от „Пламтяща звезда“, уестърн от 1960 г., в който Елвис е позирал като стрелец. Револверът му е насочен към нас и ако е зареден, е пълен с халосни патрони.

За онези, които са имали щастието да усетят експлозивния заряд на по-ранния Елвис, всичко това е пародия, трагедия и един вид творческа смърт. [Музикалният критик] Грейл Маркъс, в своето величествено есе „Елвис: една Преслиада“, говори за „почти пълното асимилиране на един революционен музикален стил в мейнстрийма на американската култура, където никой не е предизвикан и никой не е застрашен“. Въпросът тук е дали „Елвис“ на Лурман подхранва този продължаващ процес на поглъщане или се опитва да му се противопостави. Филмът със сигурност изглежда достатъчно провокативен – камерата отказва да се задържи на едно място, надписите са изпъстрени с неонов блясък, а виенското колело се превръща във въртящ се етикет на 45-оборотна плоча. От време на време Лурман весело разрязва кадъра като човек, който прави бананов сплит. Но естетическата пакостливост, колкото и да е хиперактивна, не е същото като риска, а като се има предвид как филмът избягва секса и наркотиците (тук виждаме шепа хапчета, които едва ли могат да дадат и най-бледа представа за фармацевтичната сладкарница от легендите). Или, за да поставим въпроса ребром: каква надежда има тук за рокендрола?

Е, има проблясъци на някаква опасност в Елвис на Остин Бътлър, когато той излиза на ръба на сцената на стадиона в Мемфис и разпалва истерията на тълпата. (Паркър е толкова разтревожен, че извиква полиция.) В по-голямата си част обаче Бътлър разкрива чара на героя чрез хавайски сините му очи и леката му сърдечност. Не повярвах съвсем в сълзите, които той пролива след смъртта на майка си; от друга страна, лекотата, с която се впуска в репетициите в хотел „Интернационал“, като се държи мило с тридесетчленния си оркестър и с бек-вокалистките си, Sweet Inspirations, звучи радостно истински. Той ни гъделичка по малко  и в това няма нищо лошо.

Накратко, в спектъра на хората, които са се опитвали да се превъплътят в Елвис, Бътлър принадлежи към нежния край – далеч от Кърт Ръсел, с неговата твърда поза, в „Елвис“ (1979) на Джон Карпентър, или от Никълъс Кейдж, който се съюзява с клуб от скачащи с парашути двойници на Елвис в „Меден месец във Вегас“ (1992) и чиято собствена кариера е като набор от вариации на тема Елвис. (Между другото, Кейдж беше женен за Лиза Мари, дъщерята на Елвис, макар и не за дълго). Но нека си го кажем направо: първият и най-добрият имитатор на Елвис е самият Елвис и всеки, който го е играл оттогава насам, в киното и на други места, просто е добавял още един пласт към палимпсеста, а с това и към значението на човека. Под него не се крие никакъв ur-Elvis. Мечтаем си да бъдем като онези хора, които през юли 1954 г. са се включили в предаването на Дюи Филипс по WHBQ, чули са Краля да пее за първи път и са усетили как земята под краката им се е разтърсила, но никога не можем да се върнем назад. Това е.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Източник

 

Антъни Лейн е филмов критик за списание New Yorker от 1993 г. Преди да дойде в списанието, той е работил в лондонския Independent, в отдела за литературна и филмова критика. През 2001 г. статиите му получиха Националната награда за рецензии и критики. Някои от тях са събрани в книгата „Никой не е перфектен“.

Pin It

Прочетете още...

Сродни души

Марк Харис 14 Ное, 2009 Hits: 16438
Филмите на Алмодовар с Пенелопе Круз често…