Дойдох днес в Ерусалим като романист, което означава като професионален предач на лъжи.
Разбира се, романистите не са единствените хора, които разказват лъжи. Политиците също го правят, както всички знаем. Дипломатите и военните от време на време разказват свои собствени видове лъжи, както и търговците на коли втора употреба, месарите и строителите. Лъжите на романистите обаче се различават от останалите по това, че никой не обвинява романиста в неморалност по тази причина. Всъщност, колкото по-големи и по-добри са лъжите му, колкото по-изобретателно той ги измисля, толкова по-вероятно е да бъде хвален от публиката и критиците. Но защо е така?
Моят собствен отговор е следният: разказвайки изкусни лъжи – тоест, измисляйки истории, които изглеждат истински – романистът е в състояние да изнесе някоя истина на непознато място и да хвърли върху нея нова светлина. В повечето случаи е буквално невъзможно да се схване и да се опише точно една истина в оригиналната й форма. Ето защо ние се опитваме да я сграбчим за опашката, подмамвайки я навън от скривалището й, прехвърляйки я на някакво измислено място и замествайки я с някаква измислена форма. За да постигнем това обаче, ние първо трябва да изясним къде вътре в нас лежи истината. Това е важна квалификация при измислянето на добри лъжи.
Днес обаче аз нямам намерение да лъжа. Ще се опитам да бъда толкова честен, колкото мога. Има по няколко дни в годината, в които мога да си позволя да не се занимавам с разказването на лъжи и днес изглежда е един от тях.
И така, позволете ми да ви кажа истината. Доста голям брой хора ме посъветваха да не идвам тук, за да получа Ерусалимската награда. Някои дори ме предупредиха, че ще се опитат да организират бойкот срещу книгите ми, ако дойда.
Причината за това, разбира се, е жестоката битка, която вилнее из Газа. ООН съобщи, че повече от хиляда души са изгубили живота си в блокирания Газа Сити, мнозина от тях невъоръжени цивилни – деца и възрастни хора.
Безброй пъти след като получих новината за наградата аз се питах дали пътуването до Израел във време като това, и приемането на литературната награда, е правилното решение; дали това няма да създаде впечатлението, че се обвързвам с едната страна в конфликта, че подкрепям политиката на една страна, решила да пусне в ход съкрушителната си военна мощ. Това разбира се е впечатление, което не бих желал да създам. Не одобрявам никоя война и не подкрепям никоя нация. Нито пък, разбира се, бих желал да видя книгите си като обект на бойкот.
Накрая обаче, след внимателно обмисляне, аз реших да дойда. Една от причините за решението ми беше, че твърде много хора ме посъветваха да не го правя. Може би, като много други романисти, аз съм склонен да върша точно обратното на онова, което ми се казва. Ако хората ми казват – и особено ако ме предупреждават – „не отивай там“ или „не прави това“, аз обикновено съм склонен „да отида там“ и „да направя това“. Такава е природата ми, може би ще кажете, като романист. Романистите са специална стока. Те не могат да се доверят истински на нищо, което не са видели със собствените си очи или докоснали със собствените си ръце.
И това е причината, поради която съм тук. Предпочетох да дойда, отколкото да стоя настрана. Предпочетох да видя сам, отколкото да не видя. Предпочетох да говоря с вас, вместо да не кажа нищо.
Това не означава, че съм тук, за да отправя някакво политическо послание. Да се правят твърдения за това кое е правилно и кое не, е едно от най-важните задължения на романиста, разбира се.
И все пак всеки писател решава сам каква да бъде формата, в която той или тя ще отправи съжденията си към други хора. Самият аз предпочитам да ги трансформирам в истории – истории, които клонят към сюрреалното. Което е и причината, поради която нямам намерение да застана днес тук пред вас и да отправя директно политическо послание.
Позволете ми обаче да отправя едно много лично послание. То е нещо, което винаги имам на ум, когато пиша проза. Никога не съм стигал дотам да го запиша на парче хартия и да го закача на стената: вместо това то е издълбано в стената на моето съзнание, и звучи долу-горе така:
„Избирайки между една висока, солидна стена и яйцето, което се счупва върху нея, аз винаги ще стоя на страната на яйцето.“
Да, без да има значение колко права може да бъде стената и колко грешно яйцето, аз винаги ще бъда с яйцето. Някой друг ще трябва да реши кое е право и кое грешно; може би времето и историята ще го направят. И ако би имало романист, който, по каквато и причина, би писал творби, защищаващи стената, то каква би била стойността на тези творби?
Но какъв е смисълът на тази метафора? В някои случай той е твърде прост и ясен. Бомбардировачите и танковете, ракетите и белите фосфорни бомби са тази висока, солидна стена. Яйцата са невъоръжените цивилни, които са премазвани, изгаряни и застрелвани от тях. Това е едното значение на метафората.
Но това не е всичко. Тя има и по-дълбоко значение. Помислете за нея по следния начин: всеки от нас, повече или по-малко, е едно яйце. Всеки от нас е уникална, незаменима душа, обградена от чуплива черупка. Това важи за мен и то важи за всеки от вас. И всеки от нас, в по-голяма или по-малка степен, е изправен пред висока, солидна стена. И стената си има име: това е Системата. От Системата се очаква да ни защищава, но понякога тя заживява свой собствен живот и започва да ни убива или ни принуждава да убиваме други – студено, ефективно, систематично.
Има само една причина да пиша книги – и това е да издигна достойнството на индивидуалната душа до повърхността и да хвърля малко светлина върху нея. Целта на една история е да бие тревога, да държи светлината неотлъчно фокусирана върху Системата, за да не й позволи да оплете душите ни в мрежата си и да ги унижи. Вярвам истински, че работата на романиста е да се опитва да изясни уникалността на всяка индивидуална душа чрез писане на истории – истории за живот и смърт, истории за любов, истории, които карат хората да плачат, да треперят от страх и да се тресат от смях. Това е причината, поради която ние продължаваме ден след ден да скалъпваме с безкрайна сериозност историите си.
Баща ми почина миналата година на 90. Беше пенсиониран учител и извънщатен будистки свещеник. Когато бил студент, той бил призован в армията и изпратен да се бие в Китай. Като дете, родено след войната, аз всеки ден наблюдавах как преди закуска той отправяше дълги, прочувствени молитви пред будисткия олтар в дома ни. Веднъж го попитах защо прави това и той ми отвърна, че се моли за хората, които са умрели във войната.
Молел се за всички умрели хора, каза той – и за съюзници, и за врагове. Наблюдавайки гърба му, докато той коленичеше пред олтара, аз изпитвах усещането, че чувствам как сянката на смъртта витае около него.
Баща ми почина и отнесе със себе си спомените – спомени, които аз никога няма да познавам. Но присъствието на смъртта, която дебнеше около него, си остава в паметта ми. То е едно от малкото неща, които нося в себе си от него – и едно от най-важните.
Имам само едно нещо, което се надявам да ви предам днес. Всички ние сме човешки същества, индивиди, надхвърлящи националността, расата и религията; крехки яйца, изправени пред солидна стена, наречена Системата. Съдейки по всичко, ние нямаме шансове за победа. Стената е прекалено висока, прекалено силна и прекалено студена. Ако бихме искали да имаме някаква надежда за победа, тя трябва да дойде от вярата в изключителната уникалност и незаменимост на нашите и други души, и от топлината, която получаваме чрез свързването на душите си.
Помислете за миг над всичко това. Всеки от нас притежава осезаема, жива душа. Системата не притежава нищо подобно. Не трябва да позволяваме на Системата да ни експлоатира. Не трябва да позволяваме на Системата да придобие собствен живот. Системата не ни е създала: ние сме създали Системата.
Това е всичко, което имам да ви кажа.
Чувствам се благодарен, че получих Ерусалимската награда. Благодарен съм, че книгите ми се четат от хора по много места по света. И се радвам, че имах възможността да разговарям с вас тук, днес.
