1
„Чума“ е основната метафора, чрез която се разбира епидемията СПИН. И благодарение на СПИНа популярните недоразумения на тема рак (епидемия, дори чума) като че ли се разсейват – СПИНът е банализирал рака.
Чумата (английското plague идва от латинското plaga – „удар“, „рана“) открай време се използва метафорично като най-висш критерий за колективна заплаха, зло, бедствие – Прокопий в своя шедьовър на клеветата „Тайната история“ нарича император Юстиниан по-лош от чума[1], – но и като общо название за много страшни заболявания. Болестта, с която думата най-често се свързва, е предизвикала най-смъртоносната епидемия, позната в историята, и в хорските представи е останала като безжалостен убиец, но това съвсем не означава, че всяко страшно заболяване трябва да се възприема като чума. Проказата, която сега много рядко е фатална, едва ли е нанасяла кой знае колко по-големи поражения дори и в апогея си между 1050 и 1350 г. Сифилисът също е бил приеман като чума – Блейк говори за „проклятието на младата Блудница“, което „разяжда с чумни язви катафалката на Брака“ – не защото често убива, а защото е позорен, невъзможен, отблъскващ.
Обикновено епидемиите се възприемат като чуми. И тези масови случаи на заболяване се схващат по-скоро като наказание. Възприемането на болестта като наказание е най-старата представа за нейната причина – представа, изключително враждебна към самите болни, но пък споделяна от мнозина, които са се кичели с гордата дума медици. Хипократ, който е написал няколко трактата за епидемиите, изрично изтъква „божия гняв“ като причина за бубонната чума. Само че болестите, тълкувани в древността като наказания – чумата в „Едип“, – не са били смятани за срамни, както впоследствие се получава с проказата и сифилиса. Доколкото са придобивали смисъл, болестите са били схващани като колективни бедствия и присъди над общността. Само при осакатявания и недъзи е можело да се говори за нечия лична „заслуга“. Ако искаме да открием в античната литература аналог на съвременната представа за позорно и обричащо на изолация заболяване, ще трябва да се обърнем към Филоктет и неговата зловонна рана.
Най-страшните болести, онези, които са не просто фатални, а превръщат тялото в нещо чуждо и отблъскващо, като проказата, сифилиса и холерата (а в представите на мнозина и рака), изглеждат особено подходящи за определението „чума“. Проказата и сифилисът са първите, които редовно се описват като отблъскващи. Именно сифилисът в ранните медицински описания от края на XV в. е предизвикал един ранен вариант на метафорите, които днес процъфтяват около СПИНа – болест не само отблъскваща и позорна, но представляваща и колективна заплаха. Въпреки че Еразъм Ротердамски, най-влиятелният европейски педагог, е казал още в началото на XVI в., че сифилисът не е „нищо друго, а вид проказа“ (след 1529 г. го нарича „по-лош и от проказа“), той вече се възприема като нещо различно – защото се предава по полов път. Парацелз говори за „онова скверно заразно заболява не, сполетяло човечеството първо на отделни места, а след тона навсякъде, с което Бог е наказал хората заради всеобщата разпуснатост“ (което по-късно е перифразирано и от Дън). Представата за сифилиса като възмездие за лично прегрешение устоява в продължение на столетия буквално до момента, в който лечението му вече не представлява особен проблем, и не се различава съществено от тълкуването му като наказание за всеобща разпуснатост – по същия начин, както сега възприемат СПИНа в богатите индустриални страни. За разлика от рака, който засяга (и разкрива) отделната личност, СПИНът се тълкува в предмодерен дух. Това е заболяване, което поразява хората и като индивиди, и като членове на „рискова група“ – тази неутрално звучаща бюрократична категория, която всъщност възкресява архаичната представа за поквареното общество, над което болестта е произнесла своята присъда.
Разбира се, не всяко описание на чумата и други сходни заболявания може да послужи за изграждането на зловещи стереотипи за болестта и болните. През XVIII в. се опитват да осмислят болестта критически и исторически (най-вече като катастрофа) – например Дефо и неговият „Дневник на чумавата година“ (1722) или пък „Годениците“ (1827) на Алесандро Мандзони. В историческата проза на Дефо (с претенциите, че е писана от очевидец на Лондонската епидемия от 1665 г.) чумата вече не се схваща като наказание или преобразяващо преживяване. И Мандзони в обширното описание на чумната епидемия в Миланското херцогство от 1630 г. демонстрира по-коректен и не толкова ограничен възглед за болестта в сравнение със своите предшественици, от които черпи сведенията си. Но и тези две сложни повествования боравят с някои отколешни опростенчески представи за чумата.
Една от характерните особености на стандартното описание на чумата е, че болестта неизменно идва от някъде другаде. Наименованията, с които е известен сифилисът, когато започва да става епидемичен в Европа през последното десетилетие на XV в., чудесно илюстрират необходимостта да се изкара всяка страшна болест за нещо чуждоземно[2]. За англичаните тя е „френска шарка“, за парижаните – morbus Germanicus, за флорентинците – „неаполска зараза“, за японците – „китайска болест“. На пръв поглед този вездесъщ шовинизъм може да ни се стори смешен, но разкрива една важна истина – че има връзка между представата за болест и представата за чуждоземно. Може би е заложена още в самото понятие за не-правилно, идентично по най-архаичен начин с не-наше, чуждо. Замърсителят никога не е прав, както отбелязва Мери Дъглас. Обратното също е вярно: онзи, който е оценен като „не-прав“, се възприема – поне потенциално – като източник на замърсяване.
Чуждоземният произход на сериозните заболявания (както и драстичните промени в климата) най-често се дири в някоя съседна страна. Болестта е вид нашествие и наистина често се пренася от войници. Разказът на Мандзони за чумата от 1630 г. (глави 31-37) започва така:
Чумата, от чието нахлуване заедно с германските пълчища в Миланските владения се бе опасявал Здравният трибунал, както е известно, наистина се бе появила; известно е също така, че тя не спря тук, а обхвана и обезлюди голяма част от Италия.[3]
По подобен начин започва и хрониката на Дефо за чумата от 1665 г. – с порой от привидно противоречиви сведения за нейния произход:
Беше началото на септември 1664 г., когато и аз, и някои мои съседи узнахме при най-обикновен разговор, че чумата отново се появила в Холандия; предната година тя се бе широко разпространила там, особено в Амстердам и Ротердам, където някои казваха, че дошла от Италия, други, че била донесена от Изтока заедно със стоки, пренесени с търгуващите с Турция италиански кораби, трети от Крит, четвърти от Кипър. Впрочем откъде беше дошла, нямаше значение, всички обаче бяха съгласни, че в Холандия чумата се бе появила отново.[4]
Бубонната чума, появила се отново в Лондон през 20-те години на следващия век, пристига от Марсилия, обичайното място, откъдето през XVIII в. са смятали, че чумата прониква в Западна Европа – докарвана от моряци, после разнасяна от войници и търговци. През XIX в. чуждоземният произход обикновено е по-екзотичен, средствата за пренасянето – по-неуточнени, а самата болест става все по-фантасмагорична, символична.
В края на „Престъпление и наказание“ Расколников сънува чумата така:
Присънваше му се още през време на болестта, че целият свят сякаш е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа.[5]
В началото е „целият свят“, но в края на изречението се оказва, че Европа ще бъде поразена от смъртоносна болест, дошла от Азия. Моделът на Достоевски несъмнено е холерата, наричана азиатска холера, която дълго време е била характерна единствено за Бенгалия, но стремително се разпространява и през по-голямата част на XIX в. остава едно от най-често срещаните епидемични заболявания в света. Във вековната представа за Европа като привилегирована културна общност влиза и това, че тя е място, колонизирано от смъртоносни заболявания, идващи от някъде другаде. Иначе в Европа по принцип няма заболявания. (И европейците демонстрират изумително коравосърдечие за далеч по-страшните поражения, които те – като нашественици, като колонизатори – са нанесли със своите смъртоносни заболявания на екзотичния, „примитивния“ свят: помислете само за онова, което едрата шарка, грипът и холерата са причинили на коренното население на двете Америки и Австралия.) Непрестанно изтъкваната връзка екзотичен произход – страшна болест е една от причините, поради които холерата, пламвала четири пъти в Европа през XIX в., но всеки път с по-ниска смъртност от предишния, е продължавала да бъде по-впечатляваща от едрата шарка, чиито жертви непрестанно са се увеличавали (само в началото на 70-те години на XIX в. в Европа умират половин милион души от пандемия на вариола), но затова пък не е можело да бъде обявена, подобно на чумата, за заболяване с неевропейски произход.
Днес „чумавите“ болести вече не се „изпращат“, както в библейски времена и античността, тъй като въпросът с подателя не е толкова ясен. Сега болестите ни „сполетяват“. И тези визитации задължително се повтарят, както личи и от подзаглавието на творбата на Дефо: „наблюдения или спомени за най-забележителните събития, както обществени, така и частни, които се случиха в Лондон по време на голямата епидемия (visitation) в 1665 г.“. И неевропейци може да бъдат „сполетени“ от смъртоносна болест. Но когато е сполетяло „тях“, бедствието неизменно се описва като нещо различно от онова, което е сполетяло „нас“. „Смятам, че поне половината народ бе отнесен от тази напаст“, пише английският пътешественик Александър Кинглейк, който пристига в Кайро по време на епидемия от бубонна чума (наричана понякога „източна чума“). „Източните народи обаче са много по-устойчиви от европейците спрямо зарази от този род.“ Авторитетната книга на Кинглейк „Еотен“ (1844) – с многозначителното подзаглавие „Следи от едно пътешествие, донесени у дома от изтока“ – демонстрира много от вековните европоцентрични предразсъдъци за другите. Започва се с представата, че хора, които имат по-малко основания да очакват нещастието да им се размине, са и по-малко способни да го почувстват. С други думи, азиатците (съответно бедните, черните, африканците или мюсюлманите) не страдат и не тъгуват като европейците (или белите). Фактът, че болестта се асоциира с бедните – които от гледна точка на привилегирования са чужди за неговата среда, – допълнително стимулира асоциирането на болестите с чужденците (от някое екзотично и често примитивно място).
По същия начин за СПИНа се казва, че е започнал в „черния континент“, след което стигнал до Хаити, после до Съединените щати, Европа, после… Възприемат го като тропическа болест: поредната напаст от т. нар. Трети свят, мястото, където в крайна сметка живеят повечето жители на Земята – в тропическия мрак. Африканците, които откриват расистки стереотипи в повечето спекулации на тема СПИН, не грешат. (Не грешат и когато смятат, че представянето на Африка като люлка на СПИН подхранва антиафриканските настроения в Европа и Азия.) Подсъзнателната връзка между представата за примитивно минало и многобройните хипотези за предаването на СПИН от животни (зелени маймуни? африканска свинска треска?) няма да доведе до нищо друго, освен да активира до болка познатите стереотипи за скотщина, разюзданост и негри.
В Заир и други страни в Централна Африка, където СПИНът е убил десетки хиляди, вече започва обратната реакция. Много медици, учени, журналисти, държавници и други образовани хора са убедени, че вирусът е вкаран в Африка от САЩ като бактериологично оръжие (чиято цел е да намали високия прираст на африканците), което обаче е излязло от контрол и се обърнало срещу собствените си създатели. В популярната африканска версия вирусът е създаден в лабораторията на ЦРУ в Мериланд и изпратен оттам в Африка, откъдето се завръща в родината си, пренесен от американски мисионери-хомосексуалисти[6].
Първите реакции бяха, че болестта може да пламне навсякъде в същата катастрофална форма, както и в Африка, а тези, които и досега мислят, че това все някога ще се случи, неизменно призовават призрака на Черната смърт. Метафората за чумата играе съществена роля в най-песимистичните интерпретации на епидемиологичните прогнози. От класическата литература до съвременната журналистика стандартната представа за чумата винаги включва определенията „безмилостна“ и „неспасяема“. Неподготвените се побеждават с изненада, но и тези, който са съблюдавали препоръчаните предпазни мерки, също ще бъдат поразени. Никой няма да я надхитри, особено когато историята е поднесена от сведущ разказвач, както в притчата на По „Маската на Алената смърт“ (1842), вдъхновена от съобщението за един бал в Париж по време на холерна та епидемия от 1832 г. Или почти никой – ако историята е разказана от името на оцелелия свидетел, покрусен от преживяно то, както в стендаловския роман на Жан Жионо „Хусар на покрива“ (1951), в който млад италиански благородник-изгнаник преброжда поразената от холера Южна Франция през 30-те години на XIX в.
Чумите неизменно се възприемат като присъда над обществото, а прекомерната метафоризация на СПИНа, превръщаща го в подобна присъда, кара хората да свикват и с мисълта за неизбежното му разпространение в глобален мащаб. Това е традиционният подход към болестите, предавани по полов път – да бъдат представяни като наказание не просто на отделната личност, но и на групата („всеобщата разпуснатост“). Не само венерическите болести обаче се използват по този начин за идентификацията на някоя греховна или развратна общност. Да се тълкува всяка опустошителна епидемия като признак за морално разложение или политически упадък е обичайна практика до края на миналия век, също както и свързването на смъртоносната болест с чуждостта. (Или с презрените и плашещи малцинства.) И вменяването на вина продължава независимо от случаите, в които изобщо я няма. Когато методистките проповедници в Англия свързват холерната епидемия от 1832 г. с пиянството (в зората на въздържателното движение), те в никакъв случай не настояват, че всеки заболял от холера е пияница – винаги има място и за „невинни жертви“ (деца, млади жени). Туберкулозата, разбирана най-вече като болест на бедните (а не толкова на „чувствителните“), също се свързва от реформаторите в края на века с алкохолизма. Като средство срещу тази болест, асоциирана с греха и бедността, неизменно се препоръчва възприемането на буржоазните ценности: утвърдени навици, производителност и емоционален самоконтрол, за чиято основна пречка се смята пиянството[7]. В резултат самото здраве започва да се отъждествява с тези ценности – и религиозни, но и меркантилни, което го превръща в свидетелство за добродетелност точно както болестта издава покварата. Явно популярният израз „Чистоплътността е сродна с праведността“[8] е бил изтълкуван твърде буквално. С повтарянето на холерните епидемии през XIX в. религиозните интерпретации на болестта вече не звучат толкова убедително, по-скоро все по-често се предлагат в съчетание с други обяснения. Макар по време на епидемията от 1866 г. вече да се е наложило мнението, че холерата е не толкова Божие наказание, колкото следствие от някои поправими недостатъци в канализацията и санитарния контрол, тя все още се възприема като бич за грешниците. Ето какво заявява един автор в „Ню Йорк Таймс“ (22 април 1866): „Холерата най-вече е наказание за тези, които пренебрегват правилата на хигиената; тя е проклятие за мръсните, невъздържаните и деградиралите.“[9]
Това, че днес ни изглежда невъзможно заболяване от типа на холерата да бъде възприето по този начин, не означава, че е намаляла тенденцията да се морализаторства за болестите, а само че са се сменили болестите, които се използват с дидактична цел. Холерата може би е последното голямо епидемично заболяване, което е отговаряло на квалификацията „чума“ в продължение на почти цяло столетие. (Имам предвид холерата в Европа и Щатите, тоест типично за XIX в. заболяване – до 1817 г. не е имало холерни епидемии извън Далечния изток.)
Грипът, на който подобна квалификация би подхождала много повече в сравнение с всяко друго епидемично заболяване през този век, особено ако основният критерий е загубата на човешки живот, е поразявала внезапно като холерата и е убивала със същата бързина, обикновено за няколко дни, но никога не е била разглеждана метафорично като чума. Нито пък другата, по-късна епидемия – параличът. Една от причините, поради които те не са навявали подобни представи, е, че тези епидемии не са притежавали атрибутите, които открай време се приписват на чумата. (Например параличът е бил възприеман като заболяване, типично за децата – невинните.) По-важната причина обаче е смяната на фокуса в моралистичната трактовка на болестта. Вниманието вече се насочва към болестите, които могат да бъдат тълкувани като наказание за индивида, а за целта епидемиите не са особено подходящи. В продължение на дълги години ракът е заболяването, което задоволява най-добре потребността на светската култура да порицава, съди и наказва чрез образите на болестта. Ракът е болест на индивида и се възприема като резултат не толкова на действията му, а по-скоро на бездействието му (не е бил благоразумен, не е упражнил достатъчно самообладание, не се е самоосъществил). През XX в. вече е почти невъзможно да се морализира за епидемиите – освен за онези, които се предават по полов път.
Дълбоко вкорененото убеждение, че болестта разкрива, разобличава и съответно наказва моралната разпуснатост или низост проличава от още един факт – натрапчивостта, с която безредиците или корупцията се описват като болест. Винаги когато се стигне до безапелационни присъди за криза в някое общество, метафората за чумата играе незаменима роля. Затова и употребата й почти не намалява дори когато масовите заболявания не се разглеждат така моралистично (например по време на пандемиите на грип и енцефалит в началото и средата на 20-те години или при признаването на новата мистериозна епидемия в началото на 80-те), а големите инфекциозни епидемии все по-често и с все по-голяма увереност се обявяват за нещо от миналото[10]. През 30-те години метафората за чумата широко се използва като синоним на социална и психическа катастрофа. Подобни позовавания обикновено вървят редом с високопарни антилиберални тиради: например Арто за театъра и чумата или Вилхелм Райх за „емоционалната чума“. И тази щедро раздавана „диагноза“ неизменно демонстрира неисторично мислене. Едновременно теодицея и демонология, тя формулира нещо емблематично за злото, но го превръща в носител на жестоко, безмилостно правосъдие. В „Бялата болест“ (1937) на Карел Чапек зловещата епидемия, плъзнала в една страна, където фашизмът е дошъл на власт, поразява само хората, преминали 40-те, от които би могло да се търси морална отговорност.
На пръв поглед алегоричната пиеса на Чапек, писана в навечерието на нацистката окупация на Чехословакия, е сякаш аномалия – чумната метафора е използвана, за да бъде показана заплахата от онова, което всеки нормален европейски либерал вече е определил като варварско. Загадъчната зловеща болест е нещо като проказа, бързо развиваща се и винаги с фатален край, за която се предполага, че е дошла естествено от Азия. Но Чапек не се стреми да отъждестви политическото зло с нашествието на чуждото. Той развива своите дидактични тези, съсредоточавайки се не върху самата болест, а върху манипулирането на информацията за нея от учените, журналистите и политиците. Придворният съветник професор доктор Сигелиус се разпростира в патетични тиради пред журналиста („С една дума, това е болестта на века. До днес от нея са умрели около пет милиона души, известни са около дванадесет милиона заразени, а най-малко три пъти повече от тях си се разхождат по света и дори не подозират, че някъде по тялото им има мраморно безчувствено петно, по малко от лещена зрънце.“); напада колегите медици, че използват популярни названия като „бяла болест“ и „Пейпинска проказа“ вместо научния термин „Ченгова болест“; фантазира как медицината ще идентифицира новия вирус и ще открие нужното лекарство („във всички клиники по света се работи трескаво“), което ще възвърне доверието в науката и ще донесе Нобелова награда на своя откривател; разлива се в хиперболи, когато по някое време се чува, че лекарството е открито („това беше най-ужасната болест в историята, по-лоша от средновековната чума“), и развива планове за изпращането на тези, при които са се проявили симптомите, в охранявани лагери („Ченговата болест е зараза, която всеки болен разпространява по-нататък. Трябва да предпазим от това нас, останалите (…). Всяка сантименталност в това отношение би била равносилна на престъпление.“). Колкото и гротескна, и карикатурна да изглежда иронията на Чапек, подобно изображение на катастрофата (медицинска, екологична) като планомерно развиващо се обществено събитие далеч не е неправдоподобно. Колкото и конвенционално да използва метафората за чумата като възмездие (накрая болестта поваля самия диктатор), Чапек демонстрира чудесен усет за обществени отношения, затова и в хода на пиесата става ясно, че описваната болест трябва да се схваща именно като метафора. Видният лекар заявява, че постиженията на науката са нищо в сравнение с достойнствата на диктатора, „който премахна бацила на анархията епидемията на варварската слободия, лепрата на корупцията и чумата на общественото разложение, която бе обхванала и почти смъртно отслабила съпротивителните сили на нашия народ“.[11]
В „Чумата“ на Камю, появила се след десетилетие, вече виждаме едно не толкова буквално представяне на чумата, отново от голям европейски либерал, но този път метафоризацията е деликатна за разлика от схематизма на „Бялата болест“. Романът на Камю не е, както понякога се твърди, политическа алегория, в която чумната епидемия в средиземноморския град представя нацистката окупация. Тази чума не е наказваща. Камю не осъжда нищо – нито корупцията, нито тиранията, нито дори смъртта. Чисто и просто чумата е типичен пример как смъртта нахлува в света, за да внуши сериозност на живота. Неговият подход към чумата, по-скоро обобщаващ, отколкото метафоричен, е отстранен, стоически, рационален – тук не се произнасят присъди. Но както и в пиесата на Чапек, героите в романа на Камю заявяват колко нелепо е да има чума през XX в…. сякаш искат да кажат: когато вярваш, че подобно нещо не би могло да се случи или поне не би могло да се случи отново, това означава, че то непременно ще стане.
2
Самият факт, че се е появила нова катастрофална епидемия, не бе достатъчен да възкреси морализаторската склонност към обобщения от рода на „чумите“, макар от десетилетия да се твърдеше, че подобни бедствия принадлежат на миналото. Нужно бе и друго – болестта да се предава главно по полов път.
Котън Мадър[12] е нарекъл сифилиса наказанието, което „Бог в Своята справедлива присъда е отредил за Сетните дни“. Ако си припомним тази и още ред подобни безсмислици, изречени за сифилиса от края на XV до началото на XX в., едва ли трябва да се изненадваме, че и днес на мнозина им се ще да разглеждат СПИНа именно метафорично – като „чума“, сиреч морална присъда над обществото. Никой професионален гръмовержец не би устоял на реторичното изкушение, което му предлага едно предаващо се по полов път заболяване, на всичкото отгоре и смъртоносно. Затова и фактът, че в страните, където се появи за първи път в епидемична форма, СПИНът се предава предимно по хетеросексуален път, не попречи на такива блюстители на обществените нрави като Джеси Хелмс и Норман Подхорец да го представят като напаст, предназначена специално (и напълно заслужено) за западните хомосексуалисти. Друго светило на Рейгъновата ера, Пат Бюканан, се разораторства за „СПИНа и моралната несъстоятелност“, а Джери Фалуел предложи поредната щедра диагноза: „СПИН – това е Божията присъда над едно общество, което не живее по Неговите закони.“ Изненадващото не беше, че епидемията се експлоатира по такъв начин, а че тези заклинания се разнасяха само сред един напълно предвидим кръг от фанатици, докато в официалните изявления за СПИНа неизменно се порицаваше тъкмо тесногръдието.
В по-голямата си част изявленията на тези, които си присвояват правото да говорят от името на Бога, могат да бъдат причислени към обичайната реторика, която се развихря около половите заболявания – от Котън Мадър с неговата „присъда“ до неотдавнашните изявления на двама бразилски духовници, епископ Фалкао, който обяви СПИНа за „следствие от моралния упадък“, и кардинала на Рио де Жанейро Еугенио Салес, който пък се застрахова с два варианта, „Божие наказание“ и „отмъщение на природата“. По-интересни, защото и целите им са по-комплексни, са светските подбудители на този род обвинения. Авторитарните политически идеологии открай време имат интерес да насаждат страх с неминуемата заплаха от външен враг – и за целта истинските болести са полезен материал. Епидемиите обикновено водят до призиви за забрана на влизането на чужденци, имигранти. А ксенофобската пропаганда винаги е представяла чужденците като преносители на болести (в края на XIX в.: холера, жълта треска, тиф, туберкулоза). По тази логика политическата фигура във Франция, която представя най-крайните националистически, расистки възгледи, Жан-Мари льо Пен, изпробва цяла стратегия за насаждане на страх покрай новата външна заплаха, настоявайки, че СПИНът е не просто инфекция, а зараза, и призова за задължително тестуване на цялото население и карантина за всеки преносител на вируса. СПИНът е подарък и за днешния режим в Южна Африка, чийто външен министър наскоро се позова на случаите на заболявания сред миньорите, идващи от съседните изцяло черни страни, за да заяви следното: „Сега терористите идват при нас с оръжие, много по-страшно от марксизма: СПИН.“
Епидемията от СПИН послужи като идеална проекция за политическата лудост на Първия свят. Т.нар. вирус на СПИН е не просто архетипният нашественик от Третия свят. Той може да бъде отъждествен с всяка митологична заплаха. Поне засега в Щатите СПИНът предизвиква не толкова изразени расистки реакции, колкото в Европа, включително и Съветския съюз, където се набляга върху африканския произход на болестта. Тук той по-скоро припомня старите страхове за заплахата от Втория свят, който наглед вече се слива с Третия. Напълно в реда на очакванията онези общественици, които са най-склонни да извличат морални уроци от СПИН-епидемията, като Норман Подхорец, са същите, чиято основна тема е да се притесняват дали Америка желае да отстоява своя милитаристичен имидж, военна мощ и твърда антикомунистическа позиция и навсякъде дирят доказателства за упадъка на американския политически и имперски авторитет. Атаките срещу „гей-чумата“ са само част от много по-сериозно притеснение, споделяно и от западните антилиберали, и от много изгнаници от съветския блок – за съвременната толерантност от всякакво естество: обичайните днес филипики срещу „изнежения“ Запад с неговия хедонизъм, вулгарна секси музика, пристрастеност към наркотиците и разпадането на брака, които отслабвали волята му да устои на комунизма. СПИНът е любима грижа на онези, които представят своята политическа програма като проблеми на груповата психология: за националното самоуважение и самоувереност. Колкото и да настояват въпросните специалисти по грозни чувства, че СПИНът е наказание за сбърканата ориентация, онова, което ги движи, далеч не е само хомофобията. Много повече ги вълнува приложението на епидемията в една от основните дейности на т. нар. неоконсерватори – тяхната Kulturkampf срещу всичко онова, което за удобство и често неточно се определя като „60-те години“. Покрай болестта се е изградила цяла политика на „волята“, тоест на нетърпимостта, параноята и страха от политическа слабост.
СПИНът е изключително подходящ стимул за познатите, култивирани от поколения насам и сплотяващи общността страхове, например страха от „покваряване“, както и някои други, изплували в по-ново време – от безконтролното замърсяване и непрестанната миграция от Третия свят, затова очевидно бе неизбежно да се възприеме в нашето общество като тотална заплаха за цивилизацията. И подсилването на метафоричността му с нагнетяването на страхове за лесното му предаване и неудържимо разпространение изобщо не се отрази на изградения му вече статус на следствие на недопустими действия (или на икономическа и културна изостаналост). Тези две представи за СПИН – наказание за отклоняващо се поведение и заплаха за невинни хора – едва ли си противоречат. В това се състои изключителният потенциал и ефикасност на чумната метафората – тя позволява заболяването да бъде възприемано като нещо, от което се заразяват податливите „други“, но пък е напълно възможно да зарази всички.
Все пак едно е да настояваш, че болестта заплашва всички (за да пробуждаш страховете и да укрепваш предразсъдъците) и съвсем друго – да разясняваш (за да разсееш предразсъдъците и ограничиш позора), че в крайна сметка тя пряко или косвено засяга всички. Напоследък същите тези митологизатори, които побързаха да се възползват от СПИНа като средство за идеологическа мобилизация, започват да се дистанцират от най-паникьорските оценки на заболяването. Техните гласове звучат най-мощно, когато се стигне до тезата, че инфекцията няма да се разпространи сред „преобладаващата част от населението“, и са взели на мушка „истерията“ или „лудостта“ около СПИНа. Сега за тях всичко това е „прекомерно разгласяване“ на заболяването и зад него съзират желанието да бъде реабилитирано едно всемогъщо малцинство с уговорката, че „тяхната“ болест вече ще се възприема и като „наша“ – поредното свидетелство за залитането към пагубните „либерални“ ценности и за духовния упадък на Америка. Да превръщаш епидемията във всеобщ проблем и следователно тема, по която всеки трябва да се образова, е истинско предизвикателство за антилибералните митологизатори, защото подкопава различието между „нас“ и „тях“ и в крайна сметка отхвърля или най-малкото обезсмисля моралните оценки за „тях“. (Впрочем в тази реторика болестта продължава да се отъждествява най-вече с хомосексуалистите и в частност със содомията.) „Нима Америка се е превърнала в страна, където в училище е недопустимо да се обсъждат Десетте Божи заповеди, но затова пък указанията за безопасен анален секс са задължителни?“, провикна се Пат Бюканан, възмутен от „глупавото“ предложение в доклада на сегашната президентска комисия по епидемията, оглавена от адмирал Уоткинс, в което се настояваше да бъде официално забранена дискриминацията на болните от СПИН. Не болестта, а призивите от най-високо ниво „да бъдат забравени предразсъдъците и страха в името на състраданието“ (думи от доклада на Уоткинс) днес са се превърнали в главна мишена с идеята, че по този начин намаляват възможностите или „желанието“ на това общество да наказва и изолира чрез присъди над сексуалното поведение.
Явно СПИНът е успял да пробуди в много по-голяма степен от рака тези злокобни представи за болестта като признак едновременно и на индивидуална, и на социална уязвимост и в това отношение е подобен на сифилиса. Вирусът е посегателство към организма; за болестта (или в по-новия вариант – страха от болестта) се казва, че е посегателство към цялото общество. В края на 1986 г. президентът Рейгън обяви, че СПИНът се разпространява (естествено, „коварно“) „на шир и длъж в нашето общество“.[13] Но освен че „прониква нелегално“, СПИНът изглежда и достатъчно достоверен като политическа метафора за вътрешния враг дори и във Франция, където набързо бе включен – като Le SIDA – в арсенала на политическите нападки. Льо Пен нарече някои от опонентите си „спинозни“ (sidatique), а антилибералният полемист Луи Повел каза, че стачкувалите предната година студенти имали „мозъчен СПИН“ (sont atteint d’un SIDA mental). Затова пък не се оказа особено подходящ като метафора за международното политическо зло. Наистина веднъж Джийн Къркпатрик не устоя пред изкушението да сравни международния тероризъм със СПИН, но подобни изблици са рядкост – може би защото в това отношение метафората за рака е много по-благодатна.
Това не означава, че не го използват безразборно като метафора, а само че метафоричният потенциал на СПИНа е различен от този на рака. Когато режисьорът във филма на Ален Тане „Призрачната долина“ (1987) ръсва сентенцията: „Киното е като рак“, и тутакси се поправя: „Не, то е заразно, по-скоро е като СПИН“, сравнението е не само неуместно, но и звучи като съзнателно омаловажаване на СПИНа. Не инфекциозността, а характерната латентност на СПИНа му предоставя много по-широко поле за метафорични употреби. Наскоро в йерусалимския седмичник „Кол Хаир“ израелският писател Антон Шамас в пристъп на медицински, сексуални и политически видения нарече Израелската декларация за независимостта от 1948 г. СПИН па еврейската държава в земята на Израел, чийто дълъг инкубационен период роди накрая религиозния екстремизъм и… [равина Меир] Кахане. Ето откъде започна всичко, ето и къде ще завърши. СПИНът, с извинение, че го казвам, въпреки моята симпатия към хомосексуалистите, поразяващ главно моноеротиците, а една многонационални еврейска държани по принцип съдържа и семената на собственото си разрушение, колапсът на политическата имунна система, която наричане демокрация… Рок Хъдсън, който някога беше прекрасен като първите заселници, сега умира дълго след края на първите заселници. Израелската държава (за евреите, разбира се) някога наистина беше красива…
Но освен латентността СПИНът загатва и за други, още по примамливи възможности – като метафора за замърсяването и мутацията. Ракът все още се използва често като метафора за нещо, което буди страх и поплак, макар и самата болест да не изглежда толкова ужасна като преди. Ако след време и СПИНът бъде привлечен за подобна употреба, то ще е не защото е посегателство (особеност, която споделя с рака), не и защото е заразен, а поради специфичната образност, която витае около вирусите.
Вирусологията предлага чисто нов набор от медицински метафори, които нямат нищо общо със самия СПИН, но въпреки това подхранват неговата митология. Години преди СПИНа Уилям Бъроуз каза пророческите слова, подети и от Лори Андерсън: „Езикът е вирус.“ И ето че вирусологичните интерпретации стават все по-актуални. Доскоро за вирусни зарази се смятаха само онези от рода на бяса и грипа, които имат много бърз ефект. Но категорията на бавно действащите вирусни инфекции нараства. Днес например се предполага, че много прогресиращи и неизменно фатални смущения на централната нервна система и някои дегенеративни мозъчни заболявания, които може да се появят с възрастта, както и т.нар. автоимунни заболявания, всъщност се дължат на бавно развиващи се вируси. (И непрестанно се появяват нови доказателства за вирусния характер на поне няколко онкологични заболявания.) Идеята за заговор се предава много добре чрез метафори за неизлечими, коварни и безкрайно търпеливи вируси. За разлика от бактериите, които са сравнително сложни организми, вирусите се описват като крайно примитивни форми на живот. Същевременно действията им са далеч по-сложни от представите в по-старите бактериологични модели на инфекцията. Вирусите не са просто преносители на инфекция, зараза. Те пренасят генетична „информация“, трансформират клетките. И поне повечето еволюират. Докато вирусът на едрата шарка изглежда непроменен от векове, вирусите на грипа се променят толкова бързо, че ваксините трябва да се модифицират всяка година съобразно промените в тяхната „външна обвивка“[14]. Вирусът и по-точно вирусите, за които се смята, че причиняват СПИН, са не по-малко променливи от вирусите на грипа. Всъщност „вирусът“ днес се е превърнал в синоним на промяна. Наскоро Линда Ронщад в желанието си да обясни защо предпочита мексиканския фолк пред рокендрола, каза дословно следното: „Ние нямаме никаква традиция в съвременната музика освен промяната. Преобразяваш се като вирус.“
Доколкото „чумата“ все още има някакво бъдеще като метафора, то ще е чрез много по-популярната представа за вируса. (За в бъдеще едва ли някое заболяване, причинено от бацил, ще бъде възприемано като чума.) Самата информация, днес неизменно свързвана с възможностите на компютрите, е застрашена от нещо, уподобявано с вирус. Действието на фалшивите или пиратски програми, известни като софтуерни вируси, се описва по аналогия с биологичните вируси (които могат да се докопат до генетичния код на част от някакъв организъм и да му предадат чужд генетичен материал). Замисълът па тези програми е умишлено заразяване чрез телефонна връзка или в мрежа с други компютри. Подобно на биологическите си cъименници те нямат незабавен ефект върху паметта на компютъра, което дава достатъчно време на току-що „заразената“ програма да плъзне и по другите компютри. Подобни метафори, пренесени от вирусологията и отчасти стимулирани от вездесъщата тема СПИН, днес изскачат навсякъде. (Вирусът, който унищожи огромно количество данни в студентския компютърен център в Лихай Юнивърсити, Бетлеем, Пенсилвания, през 1987 г., бе наречен PC AIDS. Във Франция компютърните специалисти говорят за проблема Le SIDA informatique.) И на свой ред подсилват усещането за вездесъщото присъствие на СПИНа.
Едва ли е изненадващо, че и на най-новия преобразяващ елемент в модерния свят, компютрите, се налага да заема метафори от най-новата ни преобразяваща болест. Не е изненадващо и това, че описанията на вирусните инфекции сякаш повтарят езика на компютърната ера, както когато се казва, че вирусът обикновено се самовъзпроизвежда с „нови копия на самия себе си“. Когато към техническите описания се добавя и начинът, но който вирусите се одушевяват – дебнеща заплаха, потайна, променлива и способна на биологично обновяване, – всичко това затвърждава усещането, че болестта може да бъде нещо коварно, изобретателно, непредсказуемо, необичайно. Тези метафори заемат централно място в представите за СПИНа, което и го отличава от останалите болести, възприемани като чуми. Колкото и стари да са страховете, които СПИНът олицетворява, статусът му на чисто нова болест с цялата й ненадейност и непредвидимост внася допълнителен ужас в картината.
3
Според някои нови болести няма, но други мислят, че много от старите са изчезнали, а и тези, които се смятат за нови, ще отшумят с времето. Милостивият Бог е разпръснал огромния куп на болестите и не е обременил никоя страна с всичките: някои може да са нови за една страна, но за друга да са стари. Новите географски открития откриха и нови болести… и ако трябва да бъдат включени Азия, Африка и Америка в техния списък, кутията на Пандора ще се разрасне и все ще се яви някоя нова патология.
Сър Томас Браун
„Писмо до един приятел по повод смъртта на най-добрия му приятел“
Естествено, СПИНът, удостоверен за първи път в началото на 80-те години, едва ли е нова болест. Най-вероятно вирусът се е появил отдавна, и то не само в Африка, макар че едва напоследък (и там) заболяването придоби епидемични размери. Но в популярната представа, а и за медицината той е нова болест: СПИНът бележи повратен момент в сегашното отношение към болестта и медицината, както и към сексуалността и катастрофата. От векове насам медицината бе схващана като военна кампания, навлизаща във финалната си фаза, която ще изкове победата. Появата на ново епидемично заболяване, когато от десетилетия се твърдеше, че подобни бедствия принадлежат на миналото, означаваше неизбежна промяна на статута на медицината. С идването на СПИНа стана ясно, че инфекциозните заболявания далеч не са овладени, нито пък списъкът им приключен.
Медицината промени нравите. Болестта ги връща към предишното им състояние. С контрацептивите и увещанията на медицината, че предаваните по полов път заболявания са лесно лечими (както и почти всички инфекциозни заболявания), стана възможно сексът да бъде възприеман като приключение без особени последствия. Днес СПИНът кара хората да свързват секса с може би най-отчайващите последствия: самоубийството. Или убийството. (Покрай масовата паника на тема херпес в началото на 80-те години в Съединените щати бе осъществен обрат в обществените представи за секса, който започна да се възприема като нещо опасно – а херпесът в повечето случаи е направо ужасен, еротично дисквалифициращ.) Страхът от СПИН наложи на акта, чийто идеал е изживяването на чистото сега (и създаване на бъдещето), специфично отношение към миналото, което човек игнорира на свой риск. Сексът вече не откъсва своите партньори от социалното – освен за някакъв мимолетен миг. Не може да се приеме и просто като чифтосване – той е верига, верига на предаване от миналото. „Помнете, че когато двама души извършват полов акт, те го правят не само помежду си, но и с всеки, с когото другият партньор го е правил през последните десет години“, гласеше едно трогателно двусмислено изявление от 1987 г. на министъра на здравеопазването и социалните грижи д-р Оутис Р. Боуен. СПИНът показва, че всеки полов акт освен постоянната моногамна връзка е промискуитетен (следователно опасен) и нереден, защото всички подобни връзки, макар и хетеросексуални, предизвикват същите възражения, както и хомосексуалните.
Страхът от сексуалността е новата захранвана от болестта графа във вселената на страха, в която днес всички живеем. Канцерофобията ни зарази със страха от замърсената околна среда; сега имаме страха от замърсени хора, който угнетението от СПИНа неизбежно ни предава. Страх от чашата за причастие, страх от хирургически инструменти: страх от заразена кръв, ако ще на Христос, ако ще на ближния. Самият живот – кръвта, семенната течност – е преносител на заразата. Те са потенциално летални. По-добре стой надалеч. Хората се запасяват със собствената си кръв за бъдеща употреба. Компрометиран е самият модел на алтруистично поведение в нашето общество – анонимното кръводаряване, – защото никой не може да бъде сигурен в получената анонимно кръв. СПИНът не само повлия злощастно върху американския морализъм, възкресявайки старите стереотипи за половия живот. Той затвърди културата на себичността, в която до голяма степен е прословутият превъзнасян „индивидуализъм“. Днес себичността добива допълнителна реклама като проява на най-обикновено здравно благоразумие.
Всяка бързо разпространяваща се епидемия, включително и тези, които изобщо не предполагат предаване по полов път или каквито и да било упреци срещу самите болни, възкресява двете сходни донякъде практики на отбягването и отхвърлянето. При грипната пандемия от 1918-1919 г.[15] – грипът е свръхзаразно заболяване с причинител вирус, пренасян по въздушен път (засяга горните дихателни пътища) – хората са съветвани да не се ръкуват и да си слагат кърпа на устата, когато се целуват. На полицаите е наредено да носят марлени маски, когато влизат в къща с болни от грип, както постъпват и много техни колеги днес, когато правят арести в гетата, тъй като СПИНът в Съединените щати все повече се превръща в заболяване на градската беднота, особено на черните и латиноамериканците. Много бръснари и зъболечители са носели маски и ръкавици, както правят и днес стоматолозите и сестринският персонал. Но голямата грипна епидемия, убила двадесет милиона души, е продължила петнадесет месеца. При бавно развиваща се епидемия същите предпазни мерки заживяват собствен живот. Те стават част от обществените нрави, а не просто практика, възприема на за кратък период, след което се отменя.
Когато няма никакви изгледи да бъде открита скоро ваксина за дадена епидемия, да не говорим за лекарство, мисълта за превенцията играе по-голяма роля. Но с венерическите заболявания здравните кампании обикновено зациклят. За американските здравни кампании е типична огромната неохота да се дава информация за начините, по които може да се прави безопасен секс. „Американски наръчник за училищата“, издаден в края на 1987 г. от Министерството на здравеопазването, буквално отказва да дискутира степента на риска и препоръчва въздържанието като най-добрия начин за предпазване от СПИН, с което напомня сказките за войниците по време на Първата световна война, според които целомъдрието било единственото сигурно средство срещу сифилиса, а и патриотичен дълг в борбата срещу вандалите[16]. Тогава се смята, че самото споменаване на презервативи и изварени игли може да се изтълкува като опрощение и поощрение за нестандартен секс или забранени препарати. (И донякъде е точно така. Една образователна кампания за предпазване от СПИН предполага признаване, следователно и толерантност към неизкоренимите различия при изразяването на сексуалното чувство.) В Европа, където са по-малко податливи на сексуалното лицемерие, особено под формата на обществена присъда, едва ли биха призовали хората към целомъдрие като синоним на благоразумието. „Бъди внимателен. СПИН.“ И „СПИН. Не умирай от невежество.“ Конкретният смисъл на тези обобщения по билбордите и телевизионните екрани, тръгнали от няколко години по цяла Западна Европа, е следният: използвай презервативи. Но има и по-широк смисъл в тези призиви да бъдеш внимателен, а не невеж, което улеснява и възприемането на подобен тип съвети на здравната просвета. За да накараш поне отчасти хората да усетят реалността, трябва просто да им го казваш, и то непрестанно. В този случай непрестанното повтаряне означава да внушиш преди всичко съзнанието за риск, за необходимостта от предпазливост, а не толкова да раздаваш конкретни препоръки.
Разбира се, огромна е бездната между вековното официално лицемерие и модното свободомислие от последните десетилетия. Възгледът, че полово предаваните заболявания не са сериозни, достигна своя апогей през 70-те години, по същото време, когато и много мъже-хомосексуалисти се преосъзнаха като своеобразна етническа група, чийто фолклор се изразява в сексуалната ненаситност, а институциите на градския хомосексуален живот се превърнаха в система за сексуални доставки с непредсказуема бързина, ефективност и сила. Страхът от СПИН наложи много по-голяма умереност в апетитите, и то не само сред мъжете-хомосексуалисти. За средната класа сексуалното поведение в Съединените щати преди 1981 г. сега изглежда като част от някаква изгубена ера на невинността – естествено, невинност под маската на невъздържанието. След две десетилетия сексуална злоупотреба, сексуални спекулации и сексуална инфлация навлизаме в началния стадий на сексуалната депресия. Погледната днес, сексуалната култура на 70-те години изглежда точно като ерата на джаза в най-лошите моменти на кризата от 1929 г.
Цяла поредица послания в нашето общество гласи: Консумирай. Расти. Прави каквото искаш. Забавлявай се. Функционирането на въпросната икономическа система, която предлага такива безпрецедентни свободи, възприемани най-често като физическа мобилност и материален просперитет, зависи от това дали насърчаваш хората да отхвърлят ограниченията. Апетитът е неумерен по принцип. Идеологията на капитализма превръща всички ни в ценители на свободата – на безкрайното разширяване на възможностите. Буквално всеки вид пропаганда предполага някакъв елемент на освобождаване. В интерес на истината, не каква да е свобода. В богатите страни свободата се отъждествява с „личната реализация“ – свобода, на която се наслаждаваш или практикуваш сам (поне видимо). На това се базира отчасти днешният възглед за тялото като инструмент, с който можеш да осъществяваш най-различни програми за самоусъвършенстване и да разширяваш възможностите си. Нима можеше сексуалността – при тези призиви за консумативност и абсолютно неоспоримата стойност, придавана на самоизразяването – да не се превърне, поне за някои, в консумативен продукт: упражняване на свобода, все по-голяма мобилност, преодоляване на ограниченията. Едва ли създаването на мъжката хомосексуална субкултура и на развлекателния безопасен секс е само някакво находчиво хрумване на типичната капиталистическа култура, гарантирано от успехите на медицината. С появата на СПИНа всичко явно се промени из основи.
СПИНът влива допълнителна мощ в някои различни, но взаимодопълващи се послания, с които членовете на това общество, привикнало да му предлагат развлечения, все по-често се призовават към самодисциплина и самоконтрол (диети, спорт и т.н.). Внимавай с мераците. Погрижи се за себе си. Вземи се в ръце. Открай време са били предлагани ограничения в името на здравето или създаването на идеалния физически облик – доброволни ограничения, друг вид упражняване на свобода. Катастрофата СПИН внушава необходимостта от самоограничения, въздържание, и то пред съвсем реална опасност. Тук също се изразява някакво позитивно желание, желанието за по-стриктно набелязани ограничения в личния живот. СПИНът стимулира една популярна тенденция в нашата култура, усещането за „края на века“, а за мнозина той се изразява в залеза на чисто светските идеали – идеалите, които на пръв поглед насърчаваха свободомислието или поне не предизвикваха по-съществена ответна реакция – и това също е отклик на СПИН. Донякъде поведението СПИН се насърчава като част от по-мащабна кампания за завръщане към нещо, което обикновено се определя като „условностите“ – както завръщането към образа и пейзажа, тоналността и мелодията, сюжета и персонажа и ред други твърдини, отхвърляни от сложния модернизъм в изкуствата. Компрометирането на самата идея за промискуитет сред средната класа, възкресеният идеал за моногамия и благоразумен сексуален живот проличава съвсем ясно не само в Стокхолм, да речем, с неговия скромен списък от случаи на СПИН, но и в Ню Йорк, където спокойно може да се каже, че болестта е добила епидемични размери. Тази реакция, донякъде абсолютно рационална, все по-често води и до усъмняване в много от идеалите (и рисковете) на просветената модерност. Новият сексуален реализъм върви редом с преоткритите радости на забавната музика, банковия влог и църковния брак.
Нарастващата паника около развлекателната и комерсиализирана сексуалност надали ще се отрази негативно на другите апетити: смята се, че в най-скоро време мястото на т.нар. „Ерос-център“ в Хамбург ще бъде заето от бутиците. Сексуалната размяна вече ще се осъществява само след предварителни консултации. Рутинната консумация на наркотици – като стимул за умствена дейност, а и просто за развлечение (която доведе и до типично буржоазната употреба на кокаин през 70-те години), също изигра своята роля в подготвянето на необезбрачието и залиняването на сексуалната спонтанност сред образованите съсловия през това десетилетие. Технологията предостави нови и достъпни начини за заиграване с желанията и подсигуряването им в рамките на възможностите: комерсиално организираният разврат по телефона (във Франция чрез „Минител“), който предлага нещо като анонимен секс без обмяна на секреции. Ограниченията на контактите днес намират място и в компютърния свят. На потребителите се препоръчва да внимават с всеки нов софтуер като потенциален „бацилоносител“. „Никога не слагай дискета в своя компютър, без да си сигурен в нейния произход.“ За т.нар. антивирусни програми на пазара се твърди, че предлагат някаква защита, но най-сигурният начин да се предпазиш от вируси според единодушното мнение на експертите е да не обменяш програми и данни. Консумативната култура действително може да бъде стимулирана с подобни предупреждения към консуматорите да бъдат по-предпазливи, да бъдат по-себични. Защото насажданите днес страхове ще наложат утре и допълнително производство на стоки и услуги.
4
Епидемиите от особено ужасни болести винаги са предизвиквали вой на възмущение срещу снизходителността и толерантността – днес определяни като нехайство, слабост, безпорядък, разложение: с една дума, нездравословност. Тоест трябва задължително хората да се подлагат на „тестове“, да се изолират болните, включително и тези, за които има съмнения, че са болни или преносители на болестта, а също така да бъдат издигнати бариери срещу реалната или въображаема заплаха от заразяване в лицето на чужденците. Обществата, които се управляват като казарми – например Китай (с нищожен брой регистрирани случаи) и Куба (със значителен брой заболели), – реагират още по-бързо и безапелационно. СПИНът за всички е троянски кон: шест месеца преди Олимпиадата през 1988 г., южнокорейското правителство обяви, че ще раздава безплатни презервативи на всички участници от чужбина. „Това си е чуждестранна болест и единственият начин да спрем разпространението й е да спрем сексуалните контакти между индийци и чужденци“, заяви генералният директор на Съвета за медицински изследвания към индийското правителство, позовавайки се на пълната беззащитност на едно население, наближаващо вече милиард, за което в момента няма подготвени медицински кадри и клиники, специализирани в лечението на болестта. Неговата идея за забрана на сексуалните контакти, затвърдена със съответните глоби и присъди, ще има същия практически ефект като мярка за ограничаване на венерическите болести, както и много по-популярните предложения за налагане на карантина, тоест изолация. През Първата световна война близо 300.000 американски жени – проститутки или жени, подозирани в проституция – са затворени в специални лагери, оградени с бодлива тел, под предлог, че така щяло най-добре да се контролира разпространението на сифилиса сред армейските кадри. Това обаче изобщо не се отразява на процента заболели войници – по същия начин, както през Втората световна война затварянето на десетки хиляди американци от японски произход като потенциални изменници и шпиони най-вероятно не е осуетило нито един акт на държавна измяна или саботаж. Горното не означава, че няма да чуем подобни предложения и за СПИНа или че те няма да намерят подкрепа, и то не само в предполагаемите среди. Ако официалните медицински лица засега реагират в общи линии адекватно и рационално, отказвайки дори да разглеждат предложенията за карантина и изолация, това би могло да се обясни по-скоро с факта, че размерите на кризата изглеждат ограничени, а и не е ясно развитието на самата епидемия.
Именно тази неяснота – в каква степен ще се разпространи болестта, с каква скорост и кого ще зарази – остава в Центъра на обществения дебат за СПИНа. Дали ще пламне в целия свят, но ще се ограничи предимно в средите на маргиналите – т.нар. рискови групи — и най-много да обхване известна част от градската беднота? Или след време ще се превърне в класическа пандемия, поразяваща цели региони? Всъщност и двата варианта са валидни засега. След поредната вълна изявления и журналистически материали, според които СПИНът заплашва всички, идва ред на следващата, според която пък болестта засяга само „тях“, „ония“ (във всеки случай не и „нас“). В началото на 1987 г. американският здравен министър вещаеше, че СПИНът ще се разпространи в световен мащаб и ще се превърне в такова бедствие, пред което ще бледнее дори „Черната смърт“ – най-голямата епидемия в историята, покосила между една трета и половината от населението на Европа. Това не му попречи в края на същата година да заяви, че не става дума за „някаква масивна епидемия, която би намерила широко разпространение и сред хетеросексуалните, както мнозина се опасяват“. Но още по-удивителна от цикличността на дебата е готовността, с която мнозина предвиждат дълготрайните последици от катастрофата.
Напоследък в Съединените щати и Западна Европа все по-често се презастраховат с уговорката, че „преобладаващата част от населението“ е в безопасност. Само че кодовата фраза „преобладаваща част от населението“ може да важи в еднаква степен и за белите, и за хетеросексуалните. Всеки знае за „непропорционалния“ брой черни със СПИН, но също толкова непропорционален е и броят на черните във въоръжените сили, да не говорим за затворите. „Вирусът на СПИНа е еднакво унищожителен за всички“, гласеше мотото на една неотдавнашна кампания за набиране на средства от Американската фондация за изследване на СПИН. В случая се заиграваше с „равните възможности“ – фразата подсъзнателно потвърждава онова, което уж трябва да опровергае, а именно, че в тази част на света СПИНът поразява малцинствата, расови и сексуални. А и от уклончивата прогноза на Световната здравна организация, в която кой знае защо се отхвърля възможността да бъде открита скоро ваксина, но затова пък се настоява, че заболяванията от СПИН до пет години ще се увеличат с 10 или 20 % в сравнение с последните пет, става достатъчно ясно, че повечето от тези милиони хора ще бъдат африканци.
СПИНът бързо се превърна в световно събитие – обсъждано не само в Ню Йорк, Париж, Рио, Киншаса, но и в Хелзинки, Буенос Айрес, Пекин и Сингапур, – и то в момент, когато определено не можеше да мине за основната причина за смъртността в Африка, да не говорим за останалия свят. Има прочути заболявания, както и прочути страни, но не е задължителни те да са с най-голямото население. СПИНът не стана толкова прочут само защото поразява и белите, както изтъкват с горчивина някои африканци. Но едно е ясно: ако беше чисто африканска болест, колкото и милиони да измираха, малцина извън самата Африка щяха да се заинтересуват от него. Щеше да си остане едно от онези „естествени“ явления като глада, които периодически се случват в бедните пренаселени страни и пред които хората в богатите страни се чувстват съвсем безпомощни. Но тъй като е световно събитие – тоест засяга Запада, – той не се възприема просто като природно бедствие. Изпълнен е с исторически смисъл. (Част от самоопределението на Европа и неоевропейските страни гласи, че Първият свят е място, където големите бедствия променят, преобразяват историята, докато в бедните африкански или азиатски страни те са част от естествен цикъл, едва ли не особеност на пейзажа.) СПИНът нямаше да придобие такава публичност, смятат някои, ако в богатите страни болестта първо не беше поразила част от населението, всичките мъже, почти всички бели, много от които образовани, обиграни и знаещи как да лобират и организират общественото внимание и ресурси в полза на своята кауза. Болестта обсебва до такава степен съзнанието ни заради онова, което се смята, че е – тя като че ли е идеалният модел на всички катастрофи, които евентуално заплашват привилегированите общности.
Междувременно прогнозите на биолози и експерти в здравеопазването сочат още по-голямо бедствие, отколкото можем да си представим или обществото (и икономиката) може да толерира. Никой отговорен държавен служител не храни и най-слабата надежда, че африканските икономики и здравни учреждения могат да се справят с очакваното в близко бъдеще разпространение на болестта, затова пък всеки ден четем смразяващи данни за цената на СПИНа в Щатите – страната с официално обявен най-висок брой случаи. Цитират се потресаващи суми дори като минимални разходи за онези, които ще бъдат засегнати от СПИН през следващите няколко години. (С други думи, презастраховките с „преобладаващата част от населението“ са оправдани – условност, много оспорвана в медицинските среди.) В САЩ – и не само в САЩ – вече стои въпросът за национално бедствие, „може би дори оцеляването на нацията“. Миналата година един от редакторите в „Ню Йорк Таймс“ занарежда и заопява в следния дух: „Всички знаем истината, знае я всеки от нас. Живеем във времето на ужасна чума, каквато никога не е сполетявала нашата нация. Можем да се правим, че тя не съществува или съществува за онези, другите, и да си продължаваме така, сякаш нищо не знаем…“ А един френски плакат показа гигантска черна фигура с вид на НЛО, захлупила и затъмняваща с паяжинно лъчение почти цяла асоциативно шестоъгълно оформена страна под себе си. Отгоре пише: „Зависи от всеки от нас да премахнем тази сянка“ (Il dépend de chacun de nous d’effacer cette ombre)“. И по-долу: „Франция не желае да умре от СПИН“ (La France ne veut pas mourir du SIDA). Подобни лозунги, призоваващи към масова мобилизация за отпор на поредната безпрецедентна заплаха, се появяват често и навсякъде. Но и по типично съвременен начин призивът за мобилизация е най-широко разгласен, а реалният отклик е нищожен спрямо начина, по който би трябвало да се посрещне предизвикателството на подобна заплаха за всяка нация. Този тип словотворчества имат собствен живот: обслужват някаква цел, като просто поддържат в обръщение идеала за унифицирана обществена практика, който пък е в пълно противоречие със стремежа към натрупване и отсяване на развлеченията, предлагани на населението в модерната масова общност.
Непрестанно се говори, че оцеляването на нацията, на цивилизованото общество, на целия свят е поставено на карта – все познати фрази, които най-често са част от поредната репресивна кампания. (Бедствието изисква „драстични мерки“ и т.н., и т.н.) Есхатологичната реторика, провокирана от СПИНа, неизбежно създава точно това положение. Но и още нещо. Тя предлага стоическо и в крайна сметка безмълвно съзерцание на катастрофата. Видният харвардски историк Стивън Джей Гулд заяви, че пандемията СПИН може да бъде сравнена с ядреното оръжие „като най-голямата заплаха на нашата епоха“. Но дори и да покоси една четвърт от човечеството – според Гулд съвсем реална перспектива, – „все ще останат достатъчно от нас, за да започнем отново“. Ето как рационалният хуманен учен, изпълнен с презрение към йеремиевите вопли на моралистите, ни предлага минимално утешение: апокалипсис без никакъв смисъл. СПИНът е „природен феномен“, а не събитие „с морален смисъл“. Разбира се, че е чудовищно да приписваш подобно значение, в смисъл на морална оценка, на разпространението на едно инфекциозно заболяване. Но може би е само малко по-малко чудовищно да те приканват да съзерцаваш с равнодушие смъртта, и то в такива ужасяващи мащаби.
Добронамереният обществен дебат в наше време като цяло изразява желанието да бъдем откровени за една или друга опасност, която би могла да доведе до всеобща катастрофа. И ето я поредната. Към измирането на океаните, езерата и горите, необуздания ръст на населението в по-бедните страни, инцидентите от рода на Чернобил, дупката в озоновия слой, отколешната заплаха от ядрен конфликт между свръхсилите или от ядрена атака на някоя мрачна държава извън техния контрол – към всичко това сега се притури и СПИН. Когато текат последните мигове на едно хилядолетие, апокалиптичната нагласа може би е неизбежна. Все пак развихрилите се мрачни фантазии, вдъхновени от СПИНа, не могат да бъдат обяснени единствено с календара и дори със самата реална заплаха от болестта. Съществува и необходимостта от апокалиптичен сценарий – нещо специфично за „западния“ свят и особено за Съединените щати. (Америка, както някой бе казал, е нация с душа като църква – протестантска църква, която никак не се церемони да обяви както внезапния край, така и чисто новото начало.) Вкусът към подобни сценарии отразява необходимостта да се овладее страхът от смятаното за неконтролируемо, но е израз и на въображаемата съпричастност с бедствието. Чувството за културен упадък или разруха поражда желанието да си изчистиш съзнанието, да бъдеш tabula rasa. Никой не иска чума, разбира се. Но да, така е – то би било шанс да се започне отново. А да се започва отново – това също е много модно, много американско.
СПИНът може би стимулира склонността ни да привикваме с мисълта за глобално унищожение, което вече е реална възможност покрай натрупването и заплахата на ядрените оръжия. С развихрянето на апокалиптичните словоизлияния пролича и все по-нарастващата нереалност на самия апокалипсис. Вечният модерен сценарий: апокалипсисът наближава… но така и не идва. Сега пак наближава. Явно сме свидетели на родилните мъки на някоя от модерните версии на апокалипсиса. В една от тях той изобщо не настъпва, но финалът продължава да ни държи в напрежение: ракети кръжат около Земята над главите ни, всяка от тях с ядрен заряд, който може да унищожи няколкократно целия живот на планетата, но още не падат (засега). Има и сценарии, които се реализират и въпреки това сякаш не се стига до най-страшните последици (засега) – астрономическият дълг на Третия свят, свръхнаселеността, екологичното замърсяване, – или се реализират, а после се оказва, че не е имало такова нещо (поне така ни се казва) – сриването на борсовия пазар през октомври 1987 г., което си беше „крах“ като онзи през октомври 1929 г., но и не съвсем. Апокалипсисът сега е безкраен сериал: не „Апокалипсис сега“, а „Апокалипсис отсега нататък“. Апокалипсисът се е превърнал в събитие, което се случва и не се случва. Може да е някое от най-страшните неща – като безвъзвратното разрушаване на околната среда, което вече е факт. Но ние още не го знаем, защото стандартите са се променили. Или защото не разполагаме с подходящи средства, за да изчислим размерите на катастрофата Или просто защото това е катастрофа на забавен каданс, защото знаем за нея, можем да предвидим последиците и сега ни остава просто да изчакаме, за да ги сверим с онова, което сме си мислели, че знаем.)
Модерният живот ни е научил да живеем с периодически повтарящата се мисъл за чудовищни, невъобразими – но както се казва, напълно вероятни – катастрофи. Всяко голямо събитие е изпълнено с призраци, и не само когато е представено в образ (онова старо дублиране на реалността сега, започнало още през 1839 г. с изобретяването на фотоапарата). Наред с фотографската и електронната симулация на събитията има и калкулиране на евентуалния им изход. Реалността се е раздвоила – в реалното нещо и неговия алтернативен вариант, винаги двойно. Има събитие, има и негов образ. А има и събитие, и неговата проекция. Но както истинските събития често сякаш не са по-реални от изображенията и се нуждаят от потвърждението на своите образи, така и нашата реакция на събитията от миналото дири потвърждението им в някакъв въображаем общ план – със съответните изчисления на конкретното събитие в неговата проектирана, окончателна форма.
Обсебеността от бъдещето е характерната за нашия век интелектуална склонност – и същевременно разхищение на интелекта, – точно както обсебеността от историята, по думите на Ницше, е преобразила мисленето през XIX в. Способността да преценяваш как ще се развият нещата в бъдеще е неизбежният страничен продукт на все по-просветеното (количествено измеримо, практически приложимо) разбиране на протичащите процеси, обществени и научни. Способността да предвиждаш с някаква точност събитията в бъдещето е разширила онова, от което се състои властта, защото е била един огромен нов източник на инструкции за настоящето. Но днес на практика този поглед в бъдещето, което преди се виждаше като линеарен прогрес, при цялото знание, с което разполагаме и за което някога не са можели и да мечтаят, се е превърнал във визия на катастрофата. Всеки процес е прогноза и изисква съответните статистически данни. Кажете: броят сега… след три години, след пет, след десет и, разбира се, в края на века. Всяко нещо в историята или природата, което може да се опише като постоянно развиващо се, може да бъде видяно на същото основание и като вървящо към своя край. (В това число твърде малкото и все по-намаляващото: линеене, упадък, ентропия. Или пък прекалено голямото, с което не можем да се справим или да смекчим удара: неконтролируемият ръст на раждаемостта.) В по-голямата си част онова, което експертите твърдят за бъдещето, спомага за въпросното ново двойно усещане на реалността – при цялата досегашна двойственост, с която сме привикнали чрез педантичното дублиране на всичко в образи. Има нещо, което се случва сега. Но има и нещо, което то предвещава: неизбежната, но засега неактуална и не напълно предвидима катастрофа.
Всъщност два типа катастрофа. И между тях бездна, в която въображението отчаяно се мята. Разликата между настоящата епидемия и пандемията, която ни обещават (в днешните статистически екстраполации) се усеща като разликата между войните, на които сме свидетели (т.нар. ограничени, локални конфликти), и невъобразимо по-ужасните, които също бихме могли да видим, като последните (не без помощта на научната фантастика) сякаш са от онзи тип занимания, към които хората се пристрастяват уж за развлечение, като електронните игри. Защото зад реалната епидемия с нейната неизменно нарастваща степен на смъртност (статистиките се издават от национални и международни здравни организации всяка седмица, всеки месец) се крие друга, качествено различна, много по-мащабна катастрофа, за която сме еднакво убедени, че идва и че няма да дойде. Нищо не се променя, когато най-смущаващите данни се занижават – а в момента това е характерно за спекулативните статистики, разпространявани от здравните чиновници и журналистите. Както демографските прогнози най-вероятно са точни, така и големите новини обикновено са лоши.
Изобилието от доклади или прогнози за нереални (тоест непредвидими) апокалиптични последици може да предизвика най-различни изобщо отхвърлящи реалността реакции. Затова и в повечето дискусии за ядрените оръжия да бъдеш рационален (както се описват самите експерти) означава, че не признаваш човешката реалност, а когато приемаш емоционално дори и една нищожна част от онова, което е поставено на карта (общността на онези, които се смятат за застрашени), когато настояваш за бързото преодоляване на опасността, означава, че имаш нереалистични желания. Това раздвоение в обществената позиция на „нечовешко“ и „твърде човешко“ не проличава толкова ясно в дебата за СПИНа. Експертите отхвърлят стереотипите, свързани със заразените от СПИН, както и с континента, на който се предполага, че е възникнал, и подчертават, че заболяването засяга много по-голяма част от населението, отколкото рисковите групи. То засяга целия свят, не само Африка[17]. И когато СПИНът се превръща, далеч не изненадващо, в една от най-обременените смислово болести, проличават ясните признаци на отколешния импулс да се петнят и заклеймяват заболелите. Но фактът, че болестта се оказва такова съвършено хранилище за най-разпространените хорски страхове за бъдещето, до някаква степен обезсмисля предвидимите усилия да се пришие болестта на определена рискова група или на Черния континент.
С ефекта си, съотносим с тези на промишленото замърсяване и новата система за световни финансови пазари, кризата СПИН доказва, че живеем в свят, в който важните неща никога не остават само регионални, локални, ограничени; в който всяко нещо, което може да се разпространява, да циркулира, тоест всеки проблем е – или му е съдено да стане – проблем от световен мащаб. Стоките циркулират (включително образите, звуците и документите, които се движат най-бързо – по електронен път). Боклукът циркулира: отровните индустриални отпадъци на Сент Етиен, Хановер, Местре и Бристол се трупат в крайбрежните градове на Западна Африка. Хората циркулират – дори повече от когато и да било. И болестите. От безпрепятствените трансконтинентални полети за развлечение или бизнес на привилегированите до безпрецедентната миграция на непривилегированите от селата към градовете и, кога легално, кога нелегално, между отделните страни – цялата тази физическа мобилност и взаимообвързаност (с неизбежното отпадане на старите табута, социални и сексуални) е точно толкова важна за оптималното функциониране на развитата световна капиталистическа икономика, както и свободното движение на стоки, образи и финансови средства. Но ето че днес тази разрастваща се, модерна взаимообвързаност, не само лична, но и социална, структурна, е преносителят на едно заболяване, понякога определяно като заплаха за цялото човечество; а страхът от СПИН се вписва във вниманието към други необратими катастрофи, странични продукти на развитото общество, особено тези, които нагледно показват разрушаването на околната среда. СПИНът е един от най-лошите предвестници в глобалното село, чието бъдеще вече е тук и винаги пред нас, без да има начин да му се откаже.
Това, че дори апокалипсисът може да бъде част от обичайния спектър на очакванията, представлява безпрецедентно насилие над чувството ни за реалност, над нашата човечност. Но е крайно привлекателно една особено ужасна болест да изглежда като нещо обичайно. Дори и най-обремененото (смислово) заболяване може да се превърне просто в болест. Случило се е с проказата, независимо че около десет милиона души в света (лесни за игнориране, тъй като почти всички живеят в Африка и Индия) имат сега наричаната в тон с тоталната дедраматизация болест на Хансен – по името на норвежкия медик, открил преди повече от век възбудителя й. Това задължително ще се случи и със СПИНа, когато болестта бъде много по-добре разбрана и най-вече лечима. В момента индивидуалното му възприемане и социалната политика зависят главно от борбата за словесна собственост върху заболяването: как да бъде притежавано и усвоено като аргумент и клише. Винаги си струва предизвикателството да застанеш срещу онзи прастар и вероятно неизбежен процес, в който болестите се сдобиват със смисли (като олицетворение на най-съкровените ни страхове) и в крайна сметка се стига до заклеймяването, но явно и неговата достоверност намалява в модерния свят, поне сред хората, които желаят да бъдат модерни – днес процесът е под контрол. При болестта, предизвикваща толкова срам и вина, усилието да я откъснеш от тези смисли, тези метафори като че ли е особено разкрепостяващо, дори разтушаващо. Но не можеш да се дистанцираш от метафорите просто като се въздържаш от тях. Те трябва да бъдат изложени на показ, критикувани, ругани, разнищвани.
Не всички метафори, прилагани към болестта и нейното лечение, са еднакво пагубни и изопачаващи. Тази, която най ми се ще да бъде изтеглена от употреба – още повече пък след появата на СПИНа, – е милитаристичната. Нейната метаморфоза – медицинският модел за обществено благоденствие – е вероятно по-опасна и с по-дълготрайни последствия, тъй като предлага не само убедително звучаща мотивация за авторитарно управление, но косвено налага необходимостта от репресии и насилие като държавна политика (еквивалентът на хирургично отстраняване или лекарствен контрол над оскърбителните за добрите нрави или „нездравословни“ части на държавния организъм). Но ефектът от военната образност в идеята за болестта и здравето следва своя логика. Тази образност свръхмобилизира, преекспонира и дава огромен принос в отлъчването и заклеймяването на болните.
Не, не е желателно нито медицината, нито войната да бъдат „тотални“. Нито пък кризата, предизвикана от СПИНа, трябва да се схваща като нещо „тотално“. Не ни нападат нашественици. Организмът не е бойно поле. Болният не е нито жертва на някаква неизбежна злополука, нито пък враг. Ние – медицината, обществото – не сме упълномощени да се борим с всякакви средства срещу каквото и да било…
А колкото до тази метафора, военната, бих казала, ако ми е позволено да перифразирам Лукреций: както и да е, нека си я запазят военните.
превод Юлиян Антонов
Текстът е част от:
„Болестта като метафора. Спин и неговите метафори“, Изд. „Златорогъ“, 1999 г.
[1] „От чумата, макар че тя върлуваше по цялата земя (…) оцеляха поне толкова хора, колкото и измряха (…), а от този човек не успя да се спаси нито един ромей…“ – Прокопий. Тайната история. С., Нар. култура, 1983, с. 34, прев. Иван Генов. – Б. пр.
[2] Което се подчертава още в първите описания на заболяването: „Различните хора я наричат с различни имена“, пише Джовани ди Виго през 1514 г. Както и в по-ранните трактати, писани на латински – на Николо Леоничено от 1497 г. и Хуан Алменар от 1502 г., в този на Ди Виго сифилисът е наречен morbus Gallicus, „френска болест“. (Откъси от този, както и някои други трактати, включително „Сифилис, или Поетична история на френската болест“ (1530) на Джироламо Фракасторо, създател на името, което впоследствие се налага, са включени в: Classic Descriptions of Diseuse, издадени от Ралф Мейджър през 1932 г). От самото начало преобладават моралистичните тълкувания. През 1495 г., т.е. една година след началото на епидемията, със специален едикт на император Максимилиан сифилисът е обявен за Божие наказание за хорските грехове. – Б.а.
[3] Прев. Петър Драгоев (Мандзони, Алесандро. Годениците. С., „Нар. култура“, 1977). – Б.пр.
[4] Прев. Васил Атанасов (Дефо, Даниел. Дневник на чумавата година, който представлява наблюдения или спомени за най-забележителните събития, както обществени, така и частни, които се случиха в Лондон по време на голямата епидемия в 1665 г. Написа един гражданин, който прекара всичкото време в Лондон. Никога неиздаван досега. С., Нар. култура, 1983). – Б.пр.
[5] Прев. Г. Константинов. – Б. пр.
[6] Слухът може и да не е изфабрикуван като поредната „дезинформация“ на КГБ, но решаваща роля за разпространението му изиграва тъкмо съветската пропаганда. През октомври 1985 г. „Литературная газета“ публикува статия, в която се твърди, че вирусът на СПИН бил създаден по поръчка на американското правителство като средство за бъдеща бактериологична война в лабораторията във форт Детрик, Мериланд, след което бил разпространен в чужбина от американски служители, използвани като морски свинчета. Цитираният източник е статия в индийския вестник „Пейтриът“. След като е излъчена и на английски от Радио Москва, версията се подхваща от най-различни вестници и списания по целия свят. След една година се появява и на първата страница на лондонския консервативен многотиражен „Сънди Експрес“. („Вирусът-убиец е изкуствено създаден от американски учени по време на лабораторни изследвания с катастрофални последици, пазени под най-строга тайна досега.“) Макар и игнорирана от повечето американски вестници, версията на „Сънди Експрес“ периодически се появява в буквално всички други страни. До лятото на 1987 г. се публикува във вестници в Кения, Перу, Судан, Нигерия, Сенегал и Мексико. Едно от следствията на Горбачовата ера бе, че се появи официално опровержение на обвиненията от двама видни членове на съветската Академия на науките, публикувано в „Известия“ в края на октомври 1987 г. Но тази версия продължава да се цитира от Мексико до Заир и от Австралия до Гърция. – Б.а.
[7] Според по-обоснована диагноза, лансирана от светските реформатори, холерата се дължала на лошо хранене и „неизградени навици“. Служителите от Министерството на здравеопазването в Лондон предупреждавали, че за тази болест няма лекарства. Трябвало да се отделя по-голямо внимание на чистия въздух и хигиената, защото „най-добрата профилактика е здравото тяло и трезвият, бистър ум“. (Цит. по: R. J. Morris. Cholera 1832 (1976). – Б.а.
[8] Впрочем за първи път се среща в проповед на Джон Уесл и (1703-1791), основателя на методистката църква. – Б.пр.
[9] Цит. по: Charles Е. Rosenberg, The Cholera Years: The United States in 1832. 1849, and 1866 (1962). – Б.а.
[10] Не толкова отдавна, през 1983 г., историкът Уилям Макнийл, автор на Plagues and Peoples, започва своята рецензия за едно ново историческо изследване на Черната смърт със следното твърдение: „Едно от нещата, които ни разделят от нашите предци и правят съвременния опит абсолютно различен от този на другите епохи, е изчезването на епидемиите като сериозен фактор в човешкия живот.“ („Ню Йорк Ривю ъв Букс“, 21 юли 1983). Европоцентричната нагласа в това и много подобни изявления едва ли се нуждае от доказателства. – Б.а.
[11] Превод Светомир Иванчев (Чапек, Карел. Избрани фантанстично-утопични произведения в два тома, Т.2, С., Народна младеж, 1У85).
[12] Котън Мадър (1663-1728)-виден бостънски пуритан, свещеник и ректор на Харвардския колеж, свързан между впрочем и с процесите срещу вещици. – Б. пр.
[13] С това клише Рейгън потвърждава плашещата реалност на заболяване, засегнало други хора, което контрастира с неговото значително по-оригинално отричане на реалността на собствената му болест. Когато го попитаха как се чувства след направената му операция от рак, той заяви: „Не съм имал рак. Имах нещо в себе си, в което пък имаше рак, и то бе отстранено.“ – Б.а.
[14] Причината, поради която ваксината се смята за оптималното средство срещу вирусите, е свързана с онези техни свойства, по които ги определят като „примитивни“. Бактериите имат много метаболични различия с клетките на бозайниците и могат да се възпроизвеждат извън клетките на приютилия ги организъм, което позволява да бъдат открити и специфичните лечебни субстанции. Вирусите са обвързани с клетките на своя „приемник“ и е много по-сложно да се направи разграничение между техните функции и тези на нормалните клетки. Затова и основната стратегия за контрол над вирусните инфекции си остава усъвършенстването на ваксините, които не „атакуват“ директно вирусите (както пеницилинът бактерията), а „парират“ инфекцията с предварително стимулиране на имунната система. – Б.а.
[15] По това време върлува грипна инфекция, наречена „испанска болест“. – Б.пр.
[16] От друга страна, този отказ да се дават инструкции за практиките, свързани с по-малък риск, подклажда чувството, че не е особено мъжествено да съобразяващ собствения си сексуален живот с неща като безопасност и благоразумие. В представите на Хемингуей („Смърт след пладне“, 1932) „Сифилисът е болестта на средновековните кръстоносци. Смята се, че е донесен в Европа от тях и бил болестта на всички, които не се притесняват кой знае колко от последиците. Той е нещо като трудова злополука, която би трябвало да очаква всеки, който води нередовен полов живот и разчита повече на шанса, отколкото на елементарната профилактика, и е предвидимият край или по-скоро фаза в живота на всички прелюбодейци, които прекалено са се увлекли в заниманието.“ – Б.а.
[17] „СПИНът не може да бъде спрян в никоя страна, докато не бъде спрян във всички страни“, декларира оттеглилият се ръководител на Световната здравна организация в Женева Д-р Халфдан Малер на Четвъртата международна конференция за СПИНа (Стокхолм, юни 1988 г.), когато глобалният характер на епидемията беше водеща тема. „Тази епидемия е в световен мащаб и няма да пощади никой континент, заяви френският специалист д-р Вили Розенбаум. Тя не може да бъде овладяна на Запад, докато не бъде преодоляна навсякъде другаде.“ В контраст с реториката за глобалната отговорност, специалитет на международните конференции, е възгледът, който все повече се утвърждава, че СПИНът трябва да се възприема като своеобразен дарвинистки тест за способността на дадено общество да оцелява, което пък вероятно предполага „отписването“ на онези страни, които не могат да се защитят. Д-р Айке Брйгите Хелм, немски специалист, заяви: „Вече може да се види, че в определени части на света СПИНът драстично ще промени структурата на популацията. Особено в Африка и Латинска Америка. Общество, което не е способно по един или друг начин да предотврати разпространението му, има много печални перспективи за бъдещето.“ – Б.а.
