Историята на българското езикознание ще има да отбележи един день редица наши заблуди относно до езика изобщо и до българския книжевен език в частност, и да разясни практическите последици от тия заблуди. Не по воля блуждае човешкият разум, но по недостатъчност в знание или в мислене. Всяко знание днешно може да открие заблуди в знанието вчерашно, когато заблудата е важила за истина. А колко заблуди сее и подържа при знанието и истината през всяко време неправилното мислене или съждение!
Ако поимам да отбележа тук „десет заблуди за езика“ у нас, то не е че са само толкоз; но толкоз намирам от пòважните, за да обърна върху тях вниманието на радетели, които обичат да решават въпроси за българския книжевен език и правопис.
I. За нас е днес най-пакостна заблудата, че щом си роден българин, ти можеш вече с природно право да участваш в книжевното устройство на българския език и правопис. Не се е мислило и блуждало така преди половина век; тогава с разумно смирение българинът, неборавил исторично и теоретично с въпроси за език и за книжнина, е предоставял на своите видни за времето вещаци да обсъждат и решават в тая област свободно, без външен натиск или притезания от какъвто-да било вид.
II. През целия XIX. век разискванията около българския език и правопис комай не различават буква от звук. Тия две съществено различни неща и днес още се бъркат и отъждествяват у тогоз, у оногоз. Заблудата, че буква е звук, е голяма виновница и грешница за наследствени пороци чак до нашия официялно наложен правопис. Тя не е сама крива за това, но тя е найважната в дружина; тя е основна заблуда.
III. Достойна другарка на втората заблуда е, че азбуке и правопис са език. Речовит израз на тая заблуда представят всички ония разисквания у нас по повод на опити за правописна реформа, дето залитанията за промяна в системата за изобразение на звуковете от езика се смятат и отблъсват като нападения въз строя и битието на самия език; промяната в изобразението на звуковете, а от там негли и в азбучната система се отъждествява с промяна на езика и обявява за развала на езика!
IV. Не е толкоз далечно времето, когато и в общата наука за езика траеше заблуда, че езикът е жива тварь, особен организъм. Наистина, с таково философско понятие за същината на езика не са боравили български работници над езика ни и други любители; ала то логично изхожда от блъдното схващане, че разваляш езика, щом посегнеш върху правописа му. Съвсем странно е, че днес се подписва под тая зарязана от съвременната наука заблуда – да е езикът особен организъм – един български професор класически филолог.
V. Заблуда е, че само писателите (разумявай художествените писатели, литераторите) творят книжевния език. С тая заблуда особито българските писатели от съюза на това съсловие не пропускат да величаят значението си и да умножават заслугите си, като не признават право за езикова творба и на други съсловия. А истината е, че творец в един език е всякой, който борави с него в общество. Едни са творци несъзнателни, а други съзнателни; едни добри, а други лоши. И езикът, с който писателите започват своето поприще, е сътворен преди тях от неписатели и писатели, изобщо от люди на говорена и на писана реч, дори без нарочити притезания за литературно „писателство“.
VI. Заблуда е, че една българска езикова творба, предлагана за книжевния език, внася в езика ни сръбщина, ако прилича повече на нещо сръбско, отколкото на руско. Тая заблуда е пòскоро рожба на политическа страст, отколкото на езикословен разум. Българският език е от купчината южнославянски езици, в които спада и сръбският език, ала не и руският. На руския книжевен език прилича повече, отколкото на сръбския нашият книжевен език, ала не и народният; защото : а) з основата на руския книжевен език лежи обилно достояние старобългарско ; б) църковнославянският език, изработен в Русия, й езикът на руската книжнина влияят един подир други върху създаването на днешен новобългарски книжевен език, и то в найкрехкото за него време. И сръбският нов книжевен език изпита в свое време подобно руско влияние; ала той подир кратко време смогна да се отресе от всички важни признаци на това влияние и да стане свой език народностен и в книжнината. Побългаряването на българския книжевен език не ще може да се извърши тъй бърже и лесно, както за себе направиха сърбите; ала всякой опит нататък, изместяйки нещо характерно руско, естествено прави езика повече народен и южнославянски, пòмалко източнославянски или руски.
VII. Не е „богатство“ всяко „множество“, та не е без друго езиково богатство и множеството думи за едно и също нещо в говорите на българския народен език. Каква полза от това, че българският речник на Н. Геров показва 95 особни имена за охлюв, когато не се знае, кои от тия имена са същинските за разните видове „охлюви“ с черупка и без черупка? От множеството думи се добива богатство само подир умствена и културна работа за множество отделни понятия и представи, от които всяка да се свързува определено с една или друга от думите на множеството. Или обратно : езикът става богат, когато умножението на думи е последица от умножението на понятия и представи.
VIII. Заблуда е, че чуждите думи в един език го правят несвой, ненароден, та трябува да се гонят. Във всякой език са чуждите думи естествена последица от културно общуване с други народи. Нашият историчен живот е внесъл в говорите на българския език разни чужди думи; ала те стават негови, или равни на коренните негови от внедрение в тях на български живот с български дух. Безумно ще е да се гонят из езика такива именно думи. Безумен е, който гони турската дума у нас кат, за да я замести с френската етаж! Право е на всяка народностна книжнина и дълг е на нейните работници и „творци да гонят чужди думи, дошли от чуждопоклонство, или от безпомощно незнание. Който поиска да ни очисти от „кат“, нека поработи между нас умствено и културно с дума „строп“, известна на чисти български говори.
IX. Заблуда е, че щото пишат днес, или са писали пòрано предни български писатели, то е все право българско и чисто; че то е възможното богатство, сила, хубост и др. на българския книжевен език. У Каравелова, у Ботева, у Вазова и пр. има груби русизми, или изобщо варваризми, които постепенно ще измести едно здраво и целесъобразно българско езиково образование, ще ги измести едно съзнателно движение в устройството на българския книжевен език, повече грижливо за народния дух. Кличката „право на гражданство“ е за врабците. Кривото „право“ подлежи на оправка, а неправото „право“ подлежи на отнимане. Съдия за правото „право“ са законите, които почиват в народните говори от всички български земи и могат да се извеждат из тях или основават върху тях.
X. Заблуда е, че българският книжевен език няма нужда от новщини. Всякой език, докле живее, все се обновява; защото постоянната обнова, като „промяна“, е съществен признак на живот. Умрял е оня, който не се обновява. В езика обновата се вести в звукословие, в морфология, в синтакса, в речник, в семантика, в слог, и още в други подробности. Ако ние българите сме засега чувствителни само спрямо новщини в речник, то тълкува съвсем непохвално нашето разбиране и усет за език изобщо и за устройство на българския книжевен език нарочито – сиреч специялно!
„Философски преглед“, III, 1931, стр. 287–289.
