Хората, желаещи да представят мюсюлманско-арабския свят като монолитен блок, в който няма място за несъгласие, трябва да се подготвят за възприемането на една много по-сложна реалност. Настоящата серия от атаки и заплахи срещу западния свят, идеща от „отклоняващи се ислямски елементи“ до голяма степен замътва въпроса, правейки целия проблем още по-труден за разбиране. Тези атаки много често представят исляма само отчасти, затова пък почти винаги имат точно определени политически, стратегически или териториални цели. Действително, много често някои от мюсюлманските страни поддържат едно гледище за исляма (или за отношението между религията и обществения живот), което е резултат от старата пост-колониална логика, напълно остаряла в контекста на модерния свят. Но западното обществено мнение изглежда е неспособно да схване разликата между неподвижността и изостаналостта на правителствените политики в тези страни и изключително динамичните характеристики на техните граждански общества.
Масите от млади мюсюлмани, които имат достъп до Интернет, блогове и информация, която не се контролира от правителствата, поддържат едно много по-различно гледище за необходимостта от обществени промени, отколкото съответните правителства. Промяната засяга не толкова традиционните медии, колкото новите форми на комуникация като форуми и блогове. Един пример за това е Египет, където блогърите наскоро създадоха една така наречена „обсерватория за граждански права“, с точно определената цел да следят какво се случва с блогъри, които са били арестувани и да пречат на службите по сигурността да ограничават свободата на словото.
Обсерваторията включва експерти по право, информация и човешки права, назначени с цел да защищават свободата на електронната преса и блогърите, и да организират кампании за солидарност. Една от първите планирани инициативи е оценката на всички закони за свободата на пресата, в частност на онези, които предвиждат затворнически присъди за журналисти, извършили „престъпления“ в пресата. Формите на несъгласие целят да изпратят едно специфично „вътрешно“ послание, насочено към местните общности, но също и „външно“ такова, насочено към останалия свят. Целта следователно често включва подклаждането на публични дебати по чувствителни въпроси. В Турция, например, една група от интелектуалци, водена от журналиста Али Байрамоглу, пусна в ход една онлайн-петиция, изискваща да се направи официално извинение за жертвите от арменския геноцид през 1915, с което отправи ясно предизвикателство към една от вкоравените тези на турската национална политика. Турските лидери определиха инициативата като „неоправдана“ и заявиха, че тя ще навреди на страната. Навсякъде из медиите водещи писатели, политици и интелектуалци реагираха, някои за, а други против инициативата. Но целта на Али Байрамоглу, да се започне обществен дебат по въпроса за арменския геноцид, беше постигната.
Несъгласието бива изказвано и в по-традиционни артистични форми като кино и театър. Например, младият турски режисьор Ошкан Алпер отхвърля публично във филма си Сонбахар това, че в неговата страна има над осем хиляди души, обвинявани в политически престъпления. Филмът също отрича цялото физическо и психическо насилие, което Турция все още практикува, въпреки подготовката за членство в Европейския Съюз.
Интелектуалците се опитват да променят своите общества и в други мюсюлманско-арабски страни. В Ливан една група от 290 политици, интелектуалци, медийни лидери и граждански активисти подписаха петиция за „мирна гражданска съпротива“ против религиозната война, подхваната от Хисбола срещу сунити и друзи. Също в Ливан, публични протести доведоха до премахването на цензурата над филма Персеполис – създаден от френско-иранската режисьорка Маряне Сатрапил – представящ живота на осемгодишно момиче на фона на прозападния режим на иранския шах. Този филм беше окачествен като „ислямофобски“ и „анти-ирански“ от властите в Техеран.
В Йордания, благодарение на една театрална постановка, режисьорката Лина Тал успя да разруши стената от мълчание, заобикаляща въпроса за така наречените „престъпления на честта“. В Йордания всяка година между 15 и 20 жени биват убивани в името на „честта“, като убийците често биват наказвани само с няколко месеца затвор.
В Алжир Ясмина Кадра продължава да пише за колониалните времена, както и за мирното съседство между французите и алжирците, за приятелствата между „черните крака“, мюсюлманите и евреите преди войната за независимост. Ясмина Кадра не е просто някакъв автор. Неговото истинско име е Мохамед Мулесехул и той е бивш офицер от алжирската армия. Той се е борил срещу въоръжените екстремисти в собствената си страна, преди да забегне за Франция, където сега ръководи Френския културен център. Псевдонимът, който е избрал, се състои от двете първи имена на съпругата му.
Всички тези примери и форми на несъгласие ни водят до прочутото есе на Юсеф Курбаж и Емануел Тод, Срещата на цивилизациите, в което се поддържа тезата, че мюсюлманският свят постепенно навлиза в една демографска, културна и ментална революция, подобна на онази, която преди няколко века позволи на Запада да се превърне от селскостопанска, патриархална цивилизация, в модерно, индустриализирано общество. Нивото на раждаемостта, в частност, спада драстично – в Иран и Тунис то е практически същото като във Франция – което е неопровержим сигнал за промяна на властовите отношения, организацията на семейството, идеологическите и социални ориентири, и в края на краищата – на цялата политическа система.
