Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 Компютърно изображение на небостъргача Burj Dubai,
който ще бъде най-високият в света – два пъти по-висок от Empire State Building 
когато бъде завършен през 2008 г.

 

 

Иранският капитан в старото пристанище на Дубай знае за какво говори: родителите му са достигнали до 125 годишна възраст при отлично здраве, защото са живели в естествена среда и са се изхранвали от риба и фурми. Ние седим върху палубата на малкия търговски кораб и пием чай – отдалечени само на един хвърлей разстояние от най-високата кула и най-голямата строителна площадка на света.

Лицето на мъжа е толкова набраздено колкото и дъските по палубата на кораба му, но доверието му в бъдещето на столетния занаят – дребната търговия между бреговете на Персийския Залив и Индийския Океан – е непоклатимо. Междувременно потни мъже в мръсни набедреници търкалят в трюма опаковани в златно фолио автомобилни гуми. А на предната палуба по-късно ще се поберат още половин дузина автомобили с дребни повреди по каросериите, които ще бъдат поправени в някоя иранска работилница в Бушер или Бандар, за да бъдат продадени отново.

Търговията върви отлично по всички транспортни възли на Дубай, било то в свободните пристанища Дейра, Рашид, Джебел Али, било то по международните летища. Тук всеки намира по някоя ниша за бизнеса си – така подчертава и шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум, владетелят на емирата, в стратегията си за бъдещето до 2015 година. Пъргавият шейх във всеки случай е предвидил един квантов скок в развитието на Дубай, чиито измерения не може да си представи не само персийският капитан. Дори гланцираният език на рекламните съветници на шейха не е в състояние да опише неговите честолюбиви планове. Казва се чисто и просто, че икономическият растеж от 13,4 процента от последните пет години трябва да се задържи в обозримото бъдеще на поне 11 процента годишно.

Тъй като приходите на Дубай от добива на нефт постепенно привършват – междувременно те представляват само 3 процента от брутния вътрешен продукт – шейхът желае да утвърди своя град-държава като транспортен възел за излишния петрокапитал от целия регион. Дубай се грижи за своя търговски и инвесторски капитал, той създава специални зони за глобализирани сектори на услугите като висше финансиране, транзит на стоки, медии и реклама. Той лансира планове за хотелски комплекси и паркове за развлечения, курорти за голф и бизнес-квартали, строи мегапроекти.


Small Ad GF 1

Но само онзи, който се качи в колата и пропътува половин час на юг от стария център с вече много забележителните му небостъргачи, започва постепенно да разбира какъв невероятен бум се разгръща тук. По тридесеткилометровата отсечка до Джумейра, където само до преди десет години се издигаше единствено Дубайският Световен Търговски Център, днес се подреждат половин дузина мега-строителни площадки със стотици небостъргачи, шопинг молове, офиси и жилищни сгради. Пред брега на Джумейра се намират изкуствените острови Палмата и Светът, дори астронавтите от космоса вече можели да ги видят. До 2011 ще бъдат построени 200 000 нови жилищни единици. Населението на града-държава трябва да нарасне до 2020 от почти два милиона на пет милиона. Стойността на проектите, които се планират в момента, достига според оценките най-малко 500 милиарда долара. Дубай иска да изгради първата в региона не-петролна икономика и да държи целия свят в захлас.

Какво се строи и какво се планира в Дубай

Дремещият под жегата търговски филиал до рекичката беше още преди петдесет години единственият познат емират в Персийския Залив. Тогавашният владетел шейх Рашид дискутираше с народа си бъдещето на страната. В дискусиите често участваха двамата му сина Мактум и Мохамед.

Търговците от Дубай открай време пътуваха по целия свят, бяха отворени за влияния откъм Иран, Индия, Азия и Африка. И благодарение на едно решение от 1894, което освободи чуждите търговци от данъци, икономиката процъфтяваше.

Шейх Рашид развиваше още от 1958 далечната търговия и насърчаваше вноса и последващия износ на злато. Но радикалният растеж започна едва с добива на петрол, през 60-те години на 20-ти век. С петродоларите бяха построени пристанища, летища и улици. Но залежите на петрол в Дубай се оказаха минимални, сравнени с ония от Абу Даби или Саудитска Арабия. Именно затова водещото правило на шейх Рашид беше, че от временния златен дъжд трябва да се създаде икономическа структура, която да е в състояние да се носи сама. Шейх Мохамед, тогава още млад човек, посещаваше през 1966 Bell Language School в Оксфорд, след това получи офицерска подготовка в Mons Officer Cadet School в Адлършот. През 1968 баща му го постави на поста шеф на полицията в Дубай.

През 1971, когато на 32-годишна възраст шейх Мохамед беше произведен в чин генерал, градът-държава наброяваше около 300 000 жители. В същата година владетелите на Абу Даби и Дубай си подадоха ръце за съюз, който скоро се разшири до Федерация на Обединените Арабски Емирати ( в която членуват още пет други емирати). Шейх Заид от Абу Даби, който беше израсъл като бедуин в оазиса Ал Айн, действаше като обединяваща фигура на федерацията; той обвърза своенравните емири с щедри подаръци и ловка политика. Шейх Рашид от Дубай стана вицепрезидент, а най-големият му син Мактум – министър-президент. Те донесоха в съюза дубайската светска опитност и търговски опит.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

С изкуствено изкопаното търговско пристанище Джебел Али и свързаната с него зона за свободна търговия и индустрия Дубай стартира своя първи, считан за напълно мегаломански, суперпроект. Местните строителни специалисти изобщо не стигаха, поради което от индийския субконтинент беше привикана една армия от наемни работници. Но също и за планирането, изчисленията, осъществяването и поддържането на комплексните проекти Дубай трябваше да внася специалисти от Запад, от братските арабски страни и от Индия.

Шейх Мохамед, както подчертава дворцовият биограф, постепенно пое отговорността за повечето от тези насочени към бъдещето мегапроекти. Той ръководеше сухите докове, от 1977 ръководеше комитета на международното летище, което разви до ниво на международна транспортна платформа, надзираваше добива на петрол, а по-късно и свободната търговска зона Джебел Али. Навън той си остана в сянката на по-стария си брат Мактум, приемайки имиджа на спортен меценат и притежател на расови коне. Едва когато Мактум почина през 2006 година, шейх Мо, както го наричат преди всичко неговите чуждестранни приятели, се превърна и във водеща политическа фигура на страната.

Мохамед умее отлично нещо, което никой освен него не може – да вдъхва на държавните управленчески структури и предприятия амбициозност, изразяваща се в ефективност и целенасоченост. Клубът от бъбриви търговци се превърна в конюшня от галопиращи мениджъри, заобиколени от кохорти от телохранители, които командват и наблюдават цели армии от чуждестранни специалисти и работници. Броят на местните хора сред жителите наброяваше около една четвърт през 70-те години, днес те са едва една десета. И когато през 2020, както се планира, броят на жителите достигне 5 милиона, то синовете на страната ще наброяват само един процент от тях.

Множество развития подпомагат играта на Дубай: бясното натрупване на долари в резултат на последните покачвания на цените създава у съседите настоятелната необходимост да паркират милиардни суми на сигурно място. Цялостното състояние на държавите от залива бива оценявано през 2008 на над два трилиона долара. При това мощната реакция на САЩ срещу септемврийския терор от 2001 доведе до огромен отлив на арабски петролен капитал от страната, тъй като инвесторите от залива вече не се чувстват добре дошли в Америка. Съответно пазарната капитализация на борсите в Дубай и Абу Даби нарасна от 2001 насам със седемстотин процента.

Продължаващата криза в Ливан и войната в Ирак изтласкаха напред емиратите от залива като сигурни финансови центрове, а благодарение на шумния си маркетинг Дубай постоянно се намира в центъра на вниманието. Иранците винаги (и особено засилено след избора на неоконсервативния президент Ахмадинеджад) са имали значителни активи в Дубай, който в известен смисъл представлява свободния бял дроб на тяхната инак ограничена от всички страни икономическа система. Един икономист в Техеран изчислява иранските капитали в чужбина на около 400 милиарда долара.

За саудитците свободните нрави в емирата предлагат възможността за изграждане на една втора резиденция за отмора от принудите на едно свръхконсервативно общество. А стратегията на експанзивното развитие вече оказва влияние и върху съседите. Абу Даби например пропагандира една „Визия 2030“, която ще утрои населението и ще осъществи проекти за 190 милиарда долара.

И толкова по-енергично направляват тенденцията владетелите на Дубай със собствените си голямомащабни операции. По строителните площадки на небостъргачите в Джумейра в продължение на километри се развяват знамената на само няколко големи фирми, чиито юзди, директно или индиректно, лежат в ръцете на шейх Мохамед. Строителната фирма Nakheel принадлежи изцяло на Дубай и междувременно е подчинена на владетеля, шейх Мохамед; Emaar, една от най-големите световни фирми за недвижима собственост, е акционерно дружество с правителствен дял от 32 процента; Dubai Properties е дъщерна фирма на Dubai Holding, която пък от своя страна се занимава единствено с управлението на личното състояние на шейх Мохамед (оценявано на около 16 милиарда долара). В края на краищата всички пътуват в една и съща колесница, която шейх Мохамед непоколебимо направлява по посока на блестящото бъдеще.

Ако, подобно на множество европейци, човек е израсъл с определени представи, то той сигурно ще предположи зад всичко това някакви не съвсем чисти машинации. Да, емиратът е успял да се утвърди в икономическия и финансов свят като стратегическа позиция между Стария Свят и Азия. Но това може да бъде обяснено чрез големите предимства, предлагани тук: по традиция Дубай не събира данъци, с малки изключения; в многото свободни зони са отменени всякакви мита; енергията не струва почти нищо, а работната сила е сравнително евтина. Но в течение на следващите десет години според повечето оценки петролът в Дубай ще свърши и тогава емиратът ще трябва да печели парите си както всички останали страни. Какво ще се случи когато освободеният от данъци емират започне да облага с данъци чуждите фирми и личности? И кой може да си позволи в този нажежен климат, където през три четвърти от годината климатичните инсталации работят без прекъсване, където придвижването е възможно единствено с автомобил, кой може да си позволи тук една сметка за електричество, вода и бензин на реални световни цени?

Чиновниците обявяват, че още през следващата пролет във федерацията на емиратите ще бъде въведен данък върху стокооборота. А специалистите на Международния Валутен Фонд посочват в анализа си на икономиката на Дубай една доста необозрима ситуация с държавните доходи. Според тези цифри през 2006 година почти 60 процента от общо 5,4 милиарда държавни приходи са идвали от „други“, т. е. не притежаващи реално определение, източници. Петролът и газът са донесли цели 816 милиона долара, а печалбата от престижни фирми като Емиратската авиокомпания или Дубайската алуминиева фирма са само 361 милиона. Икономическата преса спекулира по въпроса дали тези неясни приходи не са дискретна финансова инжекция от страна на по-големия и много по-богат брат Абу Даби, приходи от държавните инвестиционни фирми на Дубай или прикрита дупка за дългове. Ясно изглежда само, че държаният бюджет на Дубай стои на по-малко стабилна основа, отколкото би била необходима за една общност, процъфтяваща по подобен начин.

Най-големият капан се крие в зашеметяващия бум на недвижимата собственост. През 2002 година Дубай скъса с традицията на останалите монархии от Залива, които от грижа за националното богатство не продават недвижима собственост на чужденци. Оттогава насам чужденците могат да купуват недвижима собственост и офиси в някои особени зони като палмовите острови и в Дубайския Международен Финансов Център (DIFC). Мощната PR-машина на емирата се упражнява тук в споменаване на имена: в DIFC са представени редом с Credit Suisse и Union Bank of Switzerland почти всички големи фирми от банковия свят. Звезди като Роджър Федерер, Дейвид Бекъм и Род Стюарт са предполагаеми притежатели на вили и апартаменти с изглед към Персийския Залив.

Тази изкуствено предизвикана златна треска бързо придоби гигантски размери. Купувачите на жилища произхождат, по думите на един голям търговец на недвижимо имущество, почти до 70 процента от чужбина. Хиляди и хиляди представители на азиатската и европейска горна класа са закупили собственост в Дубай. Но само около 30 процента от купувачите са действително и истинските окончателни притежатели.. Това говори за една изключително жива спекулация, тъй като бързо нарастващите цени позволяват да се осъществят печалби до 40 процента. Спекулационните обекти най-често изобщо не са построени: фирмите продават директно от чертожната дъска или от екрана на компютъра – и едва с вноските на купувачите бива финансирана самата строителна дейност. Според местната преса тези дейности вече много често са били забавяни, качеството на строителните работи не е задоволително или фирмите купуват обратно проектите си срещу заплащане на бонус, тъй като междувременно парцелите са изгубили голяма част от стойността си.

Междувременно 321 метра високият хотел Burj-al-Arab на брега на Джумейра, който само допреди няколко години изглеждаше като „Еверест на феновете на луксозните хотели“, изглежда почти скромно пред кулисите на растящите наоколо жилищни небостъргачи, всеки от тях повече от 50 етажа висок. Джумейра Бийч, Дубай Марина и Джумейра Лейкс Тауърс вече го засенчват. Фантазията на планиращите не познава граници. Онова, което горещият климат и пустинният ландшафт не позволяват, се осъществява от булдозери под формата на закътани лагуни и палмови горички, охладени зали с мраморни подове, ски лифтове върху изкуствени снежни хълмове и водни паркове с машинно-създадени вълни за сърфинг. Че Дубай трябва да притежава възможно най-голямото от всички съоръжения междувременно се счита за нещо, подразбиращо се от само себе си. И оборота от бизнеса за сноубординг, както и онзи от «Ski Dubai», е чудесен, както уверява продавачът.

Но дали е разумно, като се имат пред вид нарастващите цени на горивата, да се строят такива невероятни капацитети тук в пустинята, в пълна увереност в процъфтяващото бъдеще, в което потребители от цял свят ще се стичат насам? Планираните три палмови острови, от които е населен само един, при това отчасти, трябва да привлекат до 2015 година почти 2 милиона обитатели. Развлекателният парк Дубайленд очаква дневен поток от посетители от 40 000 души и уседнало население от 2,5 милиона. За 2015 година малкото емиратство, което през миналата година имаше почти 6 милиона туристи, планира общо 15 милиона посетители. Един арабски архитект свива рамене: „Когато строяха международното летище в Гархуд, ние предсказвахме, че то ще бъде само безполезна руина, с разхождащи се из нея инженери. Днес, след множество разширения, то е натоварено далеч отвъд капацитета си и човек трябва да чака на опашка за всичко, включително и за писоара. Междувременно Дубай планира най-голямото в света летище Джебел Али, което ще бъде пет пъти по-голямо от лондонското Хийтроу. Шейховете с техния гигантизъм винаги досега успяват да докажат, че нашите предупреждения са лъжи.“

Но какво търсят тук западните чужденци, които живеят в Дубай или редовно идват на почивка? Само британците вече са почти толкова, колкото и местните хора. Из моловете се разхождат светлокожи купувачи, бутащи пред себе си препълнени колички, сякаш са си у дома. Но по един вълшебен начин те изглежда се нагаждат към тукашните обстоятелства. Това са хора като от утопичен филм: тук няма да видите уморените лица на застаряващите европейски общества. Само млади и амбициозни хора се бутат пред касите.

Мнозина хвалят по-добрите условия за живот в Дубай. Една млада френска търговка на недвижими имоти се възхищава от рая на свободните от данъци пари с невероятни печалби. Човек гласува с краката си срещу системата у дома, срещу тежестите, които тя налага на своите граждани. Но не протестират ли емигрантите в Дубай срещу липсата на социални грижи, право на глас и отговорност? Указва ли Дубай криза на ценностите в Европа? Наистина ли тези хора предпочитат да живеят в една монархия, в която всяка сутрин узнават решаващите новини под формата на изненада?

Владетелят на Дубай, шейх Мохамед, управлява града си като голяма фирма. И мнозина граждани по принуда говорят в бизнеса си много по-добре английски, отколкото арабски език. „Стратегическият план Дубай“ определя като ъглови пунктове на новия обществен ред „запазването на едно демографско равновесие“ и стимулирането на чувството за принадлежност. Държавата трябва да гарантира сигурност и обществен ред, да защищава правата, свободите и равенството пред закона.

За политически права във всеки случай не става и дума. Свободното пазарно общество, търпимостта към нравите и свободното пространство за невярващите в исляма не трябва да ни заблуждават относно това, че всички важни решения се намират в ръцете на шейха. Действително той привлича най-добрите специалисти от целия свят, но все пак решава сам. И не малко хора треперят при мисълта докога ли ще успява да запази ясна представа за нещата и съответно да приспособява управленските структури към изменящите се обстоятелства.

За да контролира обществените процеси владетелят е изградил с помощта на модерните технологии една всеобхватна система за видеонаблюдение, чрез която всяко място в Дубай може да се наблюдава на монитор. Владетелският дом внимава и за това стратегически собствености да не попадат в ръцете на случайни хора. Големите семейства от града биват възнаграждавани с търговски монополи, например лицензиите за внос на луксозни автомобили. Местното население получава безплатно образование и медицински услуги. Чужденците, напротив, не могат да получат нито гражданство, нито дори право на безсрочно пребиваване. „Не ни е разрешено дори да носим Дишдаша, бялото арабско облекло“, оплакват се читатели на местния вестник Gulf News.

Това ли е, което си обещават старите жители на Дубай? Един местен меценат на изкуствата, който пътува наоколо в новата си немска лимузина, казва по този повод: „И без това не мога да се противопоставя на развитието. Значи гледам да оставам в крак. Но ние трябва да докараме младежта дотам да разбере истински целия процес, вместо само да тъне в консуматорско опиянение. Цялата ни възпитателна система е безполезна ако не може да даде на следващото поколение необходимите самостоятелни ценностни понятия, с които то да осъществи бруталния скок в бъдещето. Досега единствено ислямските фундаменталисти запълват тази празнина, а те правят конфликтите само още по-лоши. А междувременно много хора тук просто теглят пари с кредитните си карти и ги харчат наоколо. Но откъде идват тия пари, това не ги интересува изобщо.“

Един западен банкер казва: „Толкова много от местните хора виждат в страната си по-скоро бизнес, отколкото родина.“

 

 

 

 

Източник

 

 

 

Виктор Кохер е близкоизточен кореспондент на Neue Züricher Zeitung. Той живее в Никозия, Кипър.

Pin It

Прочетете още...

На върха

Георг Блуме 07 Апр, 2007 Hits: 44902
Китайските водещи умове бяха образовани като…