Докато навлизаме в стотната година от избухването на Първата световна война, в мисълта възникват множество неудобни паралели със собственото ни време. През 1914 свръхсилата, която доминира в света чрез контрол върху моретата и управление на империя, състояща се от колонии, доминиони и зависими страни – Великобритания – е предизвиквана от съперник, който започва да я задминава икономически и създава собствени въоръжени сили по суша и море, за да утвърди претенцията си за „място под слънцето“ – Германия. Всичко това изглежда някак заплашително близко до ситуацията днес, когато глобалното господство на Америка все повече е поставяно под предизвикателство от възхода на Китай.
Идеологическите съперничества между конкурентите тогава и сега също изглеждат поразително сходни, поне на пръв поглед: от една страна, Великобритания тогава и Америка днес, с техните демократични политически системи, които държат правителствата отговорни пред законодателните власти и заменими чрез процедурата на всенародни избори. От друга страна, Германия тогава и Китай днес, с техните назначавани и несменяеми правителства, отговорни единствено пред самите себе си. Свободната преса и откритото публично пространство от едната страна се намират в контраст с контролираната публична сфера от другата страна, при която цензурата и уловките на една полицейска страна по същество запушват устата на най-резките критици на правителството.
И, разбира се, както тогава, така и днес, в сила си остава зловредното влияние на национализма – китайското дрънкане на саби във връзка с различните оспорвани острови почти не отстъпва по реторична страст на бомбастичните речи на кайзера, утвърждаващи германските претенции в Африка и Близкия изток преди 1914. Сблъсъкът на идеологиите и религиите е очевиден преди 1914, също както и днес, като и в двата случая акцентът пада върху тревожните места по света.
В момента онова, за което се тревожим, са конфликтите в Близкия изток: злостната гражданска война между съперничещи си ислямски фракции в Сирия, както и борбата за надмощие между шиитския Иран и сунитската Саудитска Арабия. Допълнителен елемент на опасност се внася от Израел с неговия атомен арсенал и отново Иран, с непрестанните му опити да изгради свой собствен такъв. Китай и Русия застават зад едната страна, докато НАТО и САЩ се подреждат зад другата.
Преди 1914 критичното тревожно място са Балканите, където националистическите страсти са подсилени от религиозни конфликти между, от една страна, християнските държави (например Гърция и България) и Османската империя, от друга. Хабсбургската монархия, управлявана от католически елити, е предизвиквана от православна Сърбия. И точно както в днешния Близък изток вече имаше няколко войни (през 1948, 1967 и последно през 1973), така и тогава е имало предшестващи войни на Балканите (между Русия и Турция през 1877-78, и между Сърбия и България през 1885). Така че 1914, понякога наричана тук в региона „трета Балканска война“, не е нищо ново за тези страни.
Всички балкански сили от онова време са тежко въоръжени, като закупуват най-новите оръжия от водещите европейски производители с помощта на заеми, предоставяни от британските, френски и германски правителства. Всички тези страни са политически нестабилни, правителствата нерядко са сваляни чрез сила, а терористически организации като сръбската „Черна ръка“ или ВМРО, процъфтяват.
Балканските държави, също като днешните нации от Близкия изток, до известна степен са „упълномощени“ от по-големи сили, най-вече царска Русия, Германия и Австро-Унгария. Самите тези сили вече са се намирали на ръба по време на първата Балканска война през 1912-13, когато Черна Гора в съюз със Сърбия напада северна Албания, където сред жителите няма буквално никакви черногорци или сърби. Австро-Унгария изисква оттеглянето на Сърбия, Русия започва мобилизация в подкрепа на сърбите, а Франция обявява подкрепата си за руснаците. Ситуацията е разредена само чрез британската намеса, в резултат на която се провежда международна конференция, гарантираща независимост за Албания.
Целият епизод е един вид злокобно подсказване за онова, което ще се случи през август 1914. С разпадането на съюза между балканските страни през 1913 България преминава под патронажа на германците, като единствената оставаща държава-клиент на руснаците в региона е Сърбия. Сръбските амбиции вече са подбудили Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина, с тяхното значително сръбско население, през 1908[1]. Да се обявява всичко това за несвързано с амбициите и съперничествата на Великите сили (както го направи наскоро Борис Джонсън[2]) е също толкова погрешно, колкото би било да се обявяват за несвързани с международните отношения от по-голям мащаб днешните яростни антагонизми в Близкия изток.
И все пак балканските нации от късния 19 и ранния 20 век са също толкова малко „просто марионетки“ на Германия или Русия, колкото и днешните държави от Близкия изток са „просто марионетки“ на Америка, Русия или Китай. Както президентът Обама откри сам, да се контролират израелските правителства е съвсем не лека задача; той може и да казва на израелците да не строят повече еврейски селища по окупирания Западен бряг, но те го правят въпреки това. Китай и Русия може и да блокират западните опити за налагане на санкции срещу режима на Асад в Сирия и да продължават да го снабдяват с оръжия, но те не могат да го контролират или да спрат неговите опоненти, така че се принуждават да търсят начини за прекратяване на конфликта по мирен път; сътрудничеството им при премахването на химическите оръжия говори за нежеланието им да поддържат режима при всякакви обстоятелства.
Китай снабдява Иран с оръжия и атомни технологии, но не може да направи почти нищо, за да посредничи при неговата политика в Близкия изток. Подходът му е смекчен от необходимостта да се поддържат добри отношения със Съединените щати. Не на последно място поради нарастващата важност на икономическите връзки със запада, Русия се огъна пред международния натиск за санкции срещу Иран и ограничи доставките си на оръжие в страната. Във всичко това няма особено много свидетелства в подкрепа на твърдението, че днешните велики сили са въвлечени в регионални конфликти така тясно, както са били през 1914.
Една от важните причини за това се крие в нашето променено отношение към войната. Европейските войни от 19 век са ограничени по времетраене и обхват, и рядко включват повече от шепа участващи страни. Казано обобщено, смъртните случаи в битките между 1815 и 1914 са седем пъти по-малко от същата цифра от двадесети век. Войните за немското обединение от 1860-те, Руско-турската война от 1877-78 и други подобни конфликти са били разрешавани бързо чрез решаващи победи от едната или другата страна. Дори Кримската война от 1854-56 не засяга нещо повече от задния двор на Черно море.
През 19 век страхът от резките политически промени и разрушения, причинени от Френската революция, обединява отново и отново европейските страни в съюза, познат под името „Системата на европейския концерт“, за да разрешава потенциалните конфликти чрез международни конференции. И макар да е сериозно увреден през 1850-те и 1860-те, Концертът е подновен отново през 1870-те, когато Берлинският конгрес преначертава картата на Балканите, докато една друга Берлинска конференция смекчава колониалните съперничества през 1884 (без, разбира се, да търси мнението на милионите хора, които ще бъдат колонизирани). Тези институции, подобно на Обединените нации днес, предоставят форум, на който дипломатите и държавниците могат да работят заедно, за да избягват войните, като усилията им са до голяма степен успешни.
Ако днес няма признаци за скорошно разпадане на ООН, въпреки всичките й недостатъци, то това се дължи не на последно място на факта, че следвоенните споразумения от 1945 почиват върху всеобщото разбиране, че международното сътрудничество във всички области трябва да бъде по-силно, отколкото е било при Лигата на нациите, злощастният предшественик на ООН. Разрушенията, причинени от Втората световна война, с нейните 50 милиона или повече убити, нейните разрушени градове, нейните геноциди, с широкоразпространеното отричане на гражданските ценности, има далеч по-мощно въздействие от смъртните случаи, причинени от Първата световна война, които са до голяма степен ограничени най-вече до войниците, участващи в активни военни действия (с важни изключения, особено геноцида срещу един милион или повече арменски цивилни лица, убити от турците през 1915). През 1945 Хирошима и Нагасаки предоставят едно допълнително, ужасяващо предупреждение за това какво би могло да се случи ако светът отново започне война.
През 1914, напротив, много малко хора имат каквато и да било представа за катаклизма, който ги очаква. Както адмиралите, които смятат, че войната по море ще бъде просто повторение на великите морски битки от миналото, така и генералите мислят, че сухопътната война ще бъде нещо като конфликтите от 1860-те, започващи с бързи, осъществявани чрез железници, прехвърляния на войски към фронта, последвани от решаващи сражения, в която едната от страните ще преживее унищожително поражение. Мирът пък ще бъде сключен само след няколко седмици или най-много месеци. Но в сравнение с миналите времена, някои нови технологически постижения, като простата бодлива тел, патентована през 1874, както и картечницата, усъвършенствана в преносима форма едно десетилетие по-късно, вече са се превърнали в стандартно защитно оборудване. Заедно с това обаче двигателят с вътрешно горене и бронираното покритие все още не са развити достатъчно, за да доведат до производство на танкове, които да преодолеят тези защитни технологии по достатъчно ефективен начин и да възстановят отново мястото на бързите движения във военното дело. Няколко души успяват да осъзнаят достатъчно рано тези неприятни факти, особено полският банкер Ян Блох, в чиято книга Модерни оръжия и модерна война, публикувана в началото на новия век, се твърди, че при следващата голяма война „лопатката ще бъде също толкова важна, колкото и пушката“, и се предсказва, че войната на бъдещето ще бъде мъртва хватка, в която бързите победи ще бъдат невъзможни.
Но никой не обръща внимание на това предсказание, понеже генералите, политиците и държавните служители са неспособни да приемат такова отрицание на идеята за лесни победи. Най-късно към 1910 година идеята, че наближава война, вече се споделя от мнозина – всъщност това разбиране допринася много за нейното приближаване. Адмирал Джеки Фишер пише за атмосферата, която тази представа е създала в Кралския флот след 1902: „Ние се подготвяхме за война в професионалните си часове, говорехме за война, мислехме за война и се надявахме на война.“ Шефът на германския генерален щаб обявява през 1912, че войната трябва да дойде „и колкото по-скоро, толкова по-добре!“. В това разбиране войната се привижда като нещо не само неизбежно, но и положително. Един германски писател пише за август 1914: „Най-после животът отново беше придобил реалното си значение… Великите добродетели на хуманизма… верността, патриотизмът, готовността да се умре за един идеал… триумфираха над търговския и търгашески дух… Войната ще пречисти човечеството от всичките му нечистотии“[3] Войната е изглеждала като шанс да се извърши нещо величаво в една прозаична епоха.
В подобен дух, британските писатели се възторгват от възможностите, предлагани от войната:
Да умреш млад, чист, пламенен; да умреш бързо, в перфектно здраве; да умреш, спасявайки други от смърт, или още по-лошо – от безчестие… да умреш и да занесеш в по-цялостния, по-пълен живот отвъд, незацапани надежди и аспирации, невгорчени спомени, цялата свежест и веселост на май – не е ли това повод за радост вместо мъка?
Както пише Хоръс Ансли Вейчъл в Могилата (1905). Войната е изглеждала като избавление, като пускане на свобода на множество енергии, потискани дълго време, като разрешаване на нерешимите проблеми, измъчващи европейската политика и общество във все по-голяма степен през късния 19 век: едно бягство в по-проста, по-ясна и по-славна реалност.
Освен това преди 1914 войната е разглеждана от висшите класи в Европа като утвърждаване на мъжествената чест, подобно на дуел, само че в много по-голям мащаб. По онова време дуелът е общоприет начин за отмъщаване на реални или въобразени засягания на мъжката чест в буквално всички европейски страни[4]. Френският политик Жорж Клемансо се е бил в дуел; същото е правил и руският премиер-министър Пьотр Столипин. Дуелирането се среща често сред юнкерската аристокрация в Германия, а и политиците в Австро-Унгария редовно участват в дуели. Само във Великобритания те вече са отживелица: смисълът на дуела е в това да се докаже нечия мъжка чест, като се стои неподвижно, докато противникът изстрелва срещу вас куршум от разстояние двадесет или тридесет крачки, а изобретяването на модерния крикет, при който от мъжа се изисква да се изправи пред един по-различен, кръгъл и твърд обект, запокитен насреща му откъм другата вратичка в игралното поле, се е оказало задоволителен (и някак успокоително-законен) заместител. Енергичността, силата на волята, способността за себеутвърждаване и неотстъпчивост пред лицето на врага – всичко това са неотменни части от поведенческия код на мъжете от висшите класи, чиито действия довеждат Европа и света до войната от 1914, в противоположност на гъвкавостта и проницателността на великите държавници от едно по-ранно поколение, като Бисмарк, чието дълбоко разбиране за несигурността на позицията на германската империя в международния ред е също толкова силно, колкото и пренебрежението на кайзер Вилхлем II към него.
Такива кодекси на мъжкото поведение изглеждат почти неразбираеми един век по-късно. Политиците от атомния век осъзнават твърде добре крехкостта на световния ред. В наши дни мъжествените пози печелят единствено насмешка. Ужасите на нацисткия расизъм и геноцид сложиха край и на доктрината на социалния дарвинизъм, която е широко разпространена сред европейските елити в началото на 20 век, но не оцелява след войната от 1939-45.
В същото време обаче, лидерите на почти всички европейски страни през 1914 са измъчвани от страх пред бъдещето. Германия се страхува от нарастващата мощ на Русия; Австро-Унгария е изнервена от надигането на славянския национализъм вътре в нейните граници; Русия се страхува от допълнителни унижения от вида, който е била принудена да понесе във войната си срещу Япония през 1904-1905. Но и отвътре европейските страни са измъчвани от стачки, кампании на суфражетки и конкретно заплахата от гражданска война в Ирландия, която дестабилизира Великобритания. Политически убийства и работнически протести подкопават царския авторитаризъм в Русия, а победата на марксистките социалдемократи на изборите от 1912 в Германия довежда до криза на доверието към управляващия елит.
Човек би могъл да посочи паралели с настоящата криза в еврозоната, в която всички държави-участнички се надяват да избегнат колапса, но заедно с това преследват собствените си интереси и по този начин не могат да постигнат единно мнение по това как кризата да бъде преодоляна. Но пък социалното недоволство, разпалено от нея, е ограничено най-вече до Гърция, а основните държави все пак успяват да работят заедно, за да ограничат вредите – в резултат на което, поне засега, колапсът действително се избягва успешно.
И все пак икономическите фактори играят роля и през 1914, точно както го правят и в наши дни. Във Франция и особено във Великобритания се започват големи дебати, породени от привидно неудържимия успех на германската икономика. И действително, в навечерието на войната германската индустрия вече е задминала онази на Великобритания. Делът на Германия в световната индустриална продукция се е увеличил четирикратно от 1860-та, докато делът на Великобритания е намалял с една трета. Германия произвежда два пъти повече стомана от Великобритания и е доминираща в химическата и електрическа индустрии по цял свят, чрез фирми като Сименс, BASF, AEG и много други. В науката, теориите на Макс Планк и Алберт Айнщайн революционизират физиката, докато Роберт Кох и учениците му поемат водачеството при откриването на причинителите на една болест след друга, чрез новаторската си работа в областта на бактериологията. Автомобилът е германско изобретение, както и дизеловият двигател. Има очевидни паралели между тези страхове и безпокойството на САЩ пред Китай, понякога стигащо до параноя. Но поне засега американските безпокойства не се превръщат в политическо действие. Интервенциите на САЩ са насочени не срещу ролята на Китай в други части от света, а срещу средни или малки регионални сили като Сърбия, Афганистан и Ирак.
Преди 1914 обаче, поне в Германия има много хора, които вярват, че германският икономически и технологически растеж трябва, или би трябвало, да се трансформира в политическа мощ на световната сцена. В късния 19 и ранния 20 век доминиращата в Европа представа за глобална мощ се базира на притежаването на отвъдморски колонии. Наскоро обединената Германия до голяма степен е пропуснала участието в имперските плячкосвания по време на „разпарчетосването на Африка“ през 1880-те. Британското правителство не се противопоставя рязко на немските претенции за получаване на собствени колонии; всъщност, в един момент дори е предложена сделка, при която Лондон се съгласява германците да получат разнебитената и зле защитена отвъдморска империя, държана тогава от португалците.
Всичко това указва наличието на огромни разлики между света от 1914 и днешния. Преди един век Великобритания, Франция, Испания, Португалия, Италия, Холандия, Германия, Дания и Русия притежават огромни колонии с милиони поданици. Със своята все по-увеличаваща се мощ и влияние, Съединените щати също започват да се присъединяват към клуба. Първата световна война е борба между империи и едно от следствията й е ново разделение на земното кълбо, при което германските колонии са иззети и разделени между победителите.
Колониализмът изгуби легитимността си след 1945. Ранният 21 век е свидетел на възхода на някои бивши колонии като Бразилия, Нигерия или Индия, и превръщането им в основни участници в глобалната икономическа игра. В противоположност на десетилетията на Студената война, когато международните отношения се състояха от двуполюсна система, противопоставяща Съветския съюз на западните сили, днес имаме многополюсна система. Светът днес е станал по-подобен на онзи от късния 19 век, макар че Великобритания, въпреки огромната си отвъдморска империя, никога не е била толкова доминираща колкото Съединените щати станаха след колапса на комунизма. По онова време международните отношения също са се състояли от многополюсна система. Основната разлика е в това, че тогава почти всички основни играчи са били от самата Европа.
Разпадането на тази система е един от главните фактори, довели до избухването на войната през 1914. Докъм 1904-05 Великобритания гледа на Франция и Русия като на основните си съперници в борбата за глобално влияние, но когато опасните англо-френски колониални противоречия са разрешени, а Русия се отвръща от Азия, след поражението от Япония, възходът на Германия получава централно място и Европа се разделя на два въоръжени и все по-антагонистично настроени лагера, приблизително по границите на по-късната Студена война. В една атмосфера, която насърчава най-вече положителни отношения към войната, това е злокобно развитие, за което липсва паралел в ранния 21 век, въпреки всички пози около Сирия и Иран от страна на Русия и Китай или силите на НАТО.
Между двете епохи има и още един паралел. По същия начин, по който днес ние се намираме по средата на епоха на бърза глобализация, така и през 1914 процесите на глобализация са доста силни, благодарение на открития като телефона, парахода и потенциално самолета. Съвместни инвестиции на френски и германски фирми създават нови икономически единици, които прекосяват Рейн. Културният обмен, туризмът, икономическите взаимозависимости – всичко това достига глобални измерения през 1914.
При всички заплетени опити на марксистите да докажат, че движещите сили зад Първата световна война са икономически, логиката на капитализма всъщност говори против войната, а не в нейна подкрепа. И все пак нито икономическата рационалност, нито културната близост се оказват пречки по пътя към конфликта. Причината за това обаче не е идеологическа. Едва ли могат да се намерят по-неубедителни аргументи от ония на съвременни консервативни политици и писатели като Майкъл Гоув и Борис Джонсън, представящи избухването на Първата световна война като сблъсък между либералната демокрация на Великобритания и авторитарния милитаризъм на Германия.
През 1914, 40 процента от възрастните мъже в Англия нямат право да гласуват; войниците, които се записват доброволци, го правят не в защита на права, които почти половината от самите тях не притежават. Всички възрастни в тогавашна Германия могат да гласуват. Най-голямата политическа партия в Германия, марксистката социалдемократическа партия, първоначално се противопоставя на войната и гласува за военните кредити само защото правителството успява да представи нещата като акт на защита срещу царисткия деспотизъм; партията си остава привърженик на идеята за мир без присъединяване на чужди земи. Към втората половина на войната кайзерът е принуден да прокара демократични реформи в Прусия. Кайзер Вилхелм – непостоянен, нерешителен и нестабилен – не е Хитлер. Имперска Германия не е диктатура.
Едно от нещата, които хората, желаещи да ни накарат да си спомняме Първата световна война като битка за британски ценности, споделят с героите от телевизионната серия „Черното влечуго“[5] е, че всички те съсредоточават вниманието си единствено върху Западния фронт. Но ние трябва да вдигнем глава над окопите и да възприемем по-широките измерения на войната. Това, че един от двамата главни съюзници на Великобритания е деспотичната Русия на Николай II, би трябвало вече да прогонва всякакви представи, че войната се водела в защита на „западния либерализъм“, поне до излизането на Русия от войната през 1917-18. Британската пропаганда разбира се представя конфликта чрез морални идеологически понятия, справедливо посочвайки германските жестокости в Белгия през началните седмици, макар че по-късно бързо започва да ги преувеличава. Но на Балканите и на източния фронт също има много жестокости и би било погрешно, ако коментаторите започнат да пренебрегват по-широките европейски и глобални измерения на конфликта в някаква опростена форма на повторение на английската пропаганда от онова време.
Може би най-поразителната разлика между света на 1914 и онзи от 2014 се крие – по начин, който би изненадал нашите предшественици отпреди един век – в по-голямата сила на религията днес да нарушава международния ред. За каквото и да се е водела Първата световна война, тя е определено секуларен конфликт. Само в Османската империя, и може би донякъде на Балканите, религията играе някаква роля, но дори и Арменският геноцид е оправдаван от турците най-вече от гледна точка на етнически и такива на сигурността, разбирания. Водещите участници в Първата световна война преследват определено секуларни интереси.
[…]
Между другото, през 1914 и след нея, националистическите страсти сред основните воюващи сили са най-вече следствие от избухването на войната, а не нейна причина. Войната поставя в ход три десетилетия на националистическа омраза в Европа, подклаждана от необходимостта да се оправдае конфликта. Всичко това е влошено още повече от нещото, което днес изглежда като доста бедствена политика на национално самоопределение, проповядвана от президента Удро Уилсън в неговите „Четиринадесет точки“. Между новите държави, създадени след войната, избухват икономически съперничества, които правят невъзможно да се поправят финансово разорителните последствия от конфликта – първо чрез поставянето в ход на катастрофална инфлация, а след това, като допринасят за разрастването на Голямата икономическа криза. Демокрациите се срутват под натиска на националистическите страсти из цяла Европа през 1920-те и 30-те. Идеята за етнически хомогенната национална държава причинява необозримо страдание и милиони смърти между 1918 и 1948, когато различни малцинства са потискани, изхвърляни и избивани из цяла централна и източна Европа.
Припомняйки си Първата световна война, ние със сигурност трябва да се съсредоточим преди всичко върху тези трагични преживявания. По време на Кубинската ракетна криза от 1962 президентът Джон Ф. Кенеди показа, че е научил урока си: прочитът на Оръдията на август от Барбара Тъкман го е убедил, че размътването, нерешителността и лошата комуникация между лидерите на Великите сили от 1914 са причинили подхлъзването към войната, и че атомният конфликт със Съветския съюз може да бъде избегнат само ако той представи позицията си пред Никита Хрушчов по недвусмислено ясен начин – нещо, което той действително прави.
В ранния 21 век обаче, когато заплахата от атомен конфликт между водещите световни сили е намаляла, урокът, който трябва да научим от катастрофата от 1914 вече е по-различен. Макар че Франция, Германия и други участници в Първата световна война ще ни казват, че начинът да се избегне повторение на катастрофата е чрез изграждане на европейско единство и разбирателство, фокусът на политиците всъщност трябва да бъде съсредоточен върху Близкия изток – Балканите на 21 век – който все още заплашва да се разрасне в много по-голям и по-опасен пожар.
[1] Както е добре известно, един от неочакваните ефекти от австорунгарската акция е обявяването на окончателната независимост на Българското княжество през същата година. Бел. пр.
[2] Британски публицист и политик от Консервативната партия; от 2008 насам – кмет на Лондон). Бел. пр.
[3] Думите принадлежат на Ернст Глезер (1902–1963) – днес вече до голяма степен забравен, но между двете войни влиятелен и широко четен германски публицист и романист (цитатът е от най-известния му роман, „Набор 1902“, издаден през 1929 г.) Бел. пр.
[4] Горното твърдение звучи като израз на една доста частична представа за това какво е „Европа“, дори и във времената на късния 19 век. Достатъчно е човек да си припомни вазовия „Дуел“ и цялата пародийност на това понятие в тогавашна България, плюс съпътстващите го процедури на паунови пози и пр., за да се убеди, че дуелът далеч не е част от „мъжкия код на честта“ навсякъде в Европа. Бел. пр.
[5] Известна британска комедийна телевизионна серия с участието на Роуън Аткинсън (който е и съавтор на сценария). Бел. пр.
