От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 02 Hitler

 

Редица видни коментатори, сред тях историците Тимъти Снайдър и Сара Чърчуел, бившият държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт и професорът по обществени политики в Бъркли Робърт Райх, твърдят от известно време насам, че Доналд Тръмп е фашист. Писателката Ребека Солнит дори нарече привържениците му „нацисти“.

Вижте неговото презрение към демокрацията, казват те; неговите атаки срещу пресата и съдебната власт, неговите насъсквания, нетърпимостта му към всички, които му се противопоставят, авторитаризмът му, самоидентификацията му с чуждестранни диктатори и „силовици“, поставянето на национализма и външната политика на първо място в Америка. Погледнете начина, по който той отхвърля международните организации, договори и споразумения, неговия расизъм и насърчаването на белите върховистки групировки [т. Е. привърженици на идеята за върховенството на бялата раса, бел. пр.], подстрекаването му към насилие по улиците на САЩ.

Разбира се, всички тези неща носят силни отзвуци от фашизма. Хитлер и Мусолини атакуваха свободната преса, обсипваха с презрение съдебната система, призоваваха последователите си да атакуват и убиват политическите опоненти и поставяха в основата на идеологията си един убийствен расизъм. Те не зачитаха подписаните от самите тях договори, изоставяха международни организации, подкопаваха и в крайна сметка унищожаваха парламентарната демокрация и пропагандираха култ към собствената си личност, който съблазни милиони граждани да ги приемат като велики спасители.

Изкушението да се правят паралели между Тръмп и фашистките лидери от 20-ти век е разбираемо. Как по-добре да изразим страха, омразата и презрението, които Тръмп пробужда у либералите, отколкото като го сравняваме с крайното политическо зло? Но малцина от хората, които определят Тръмп като фашист, могат да бъдат наречени истински експерти в тази област, дори и Снайдър. Повечето истински специалисти, сред тях историците Роджър Грифин, Матю Фелдман, Стенли Пейн и Рут Бен-Гиат, са съгласни, че каквото и да е той, Тръмп не е фашист.

Фашизмът и нацизмът бяха порождение на Първата световна война, която милитаризира обществото и – в съзнанието на техните лидери и поддръжници – дискредитира либералната демокрация, като я свърза с идеята за военно поражение. В Германия поражението беше катастрофално и то доведе до големи териториални загуби, премахване на страната от групата на великите сили и изплащане на огромни финансови репарации на съюзниците. През 1918 г. Италия беше на страната на победителите, но очакваните печалби от съюзяването с Великобритания, Франция и САЩ не бяха постигнати и страната напусна войната с нагласа, която историците наричат ​​„манталитет на победена нация“.


Small Ad GF 1

Онова, което движеше фашизма и нацизма, беше желанието да се проведе отново Първата световна война, но този път с победа. Подготовката за война, въоръжаването за война, обучението за война и воденето на война определят фашистката теория и практика. Целта на Хитлер да се завладеят нови територии влиза в сила веднага след 1933 г., докато той превъоръжава Германия и все по-последователно започва да нахлува в съседни страни. Към средата на 1940 г. нацистка Германия вече е завладяла Полша, Австрия, Чехословакия и по-голямата част от Западна Европа. Третият райх живее за войната, диша войната и насърчава войната без каквито и да е ограничения. По същия начин централната цел на Мусолини е да създаде нова „Римска империя“, започвайки със завладяването на Етиопия през 1935-36 г. и продължавайки с по-малко успешни опити за подчиняване на някои страни около Средиземно море, при катастрофални резултати в случаите с Югославия, Гърция и Северна Африка.

При цялата враждебност на Тръмп към страните, които той възприема като врагове на САЩ, особено Иран, няма индикации, че той е търсил война с някаква чужда сила, а още по-малко, че е бил погълнат от желанието за чуждестранно завоевание и създаване на Американска империя. Той е изолационист, твърдо решен да изтегля американските войски от участията в чуждестранни авантюри, от Сирия до Афганистан. „Америка на първо място“ не е призив за започване на чужди войни, а за отказ от тях.

***

Призивите на Тръмп за насилие срещу опонентите му у дома е несистематично. Той призова привържениците си да бият репортери и по време на предизборната кампания през 2016 г. предложи на последователите си, че те „може би“ ще пожелаят да се възползват от Втората поправка на конституцията на САЩ (правото да се носи оръжие) срещу Хилари Клинтън. Освен това той описва белите върховисти като „добри хора“. Но във всичко това не може да се открие реална база за сравнение със стотиците хиляди въоръжени и униформени щурмоваци и ескадристи, които нацистките и фашистките лидери ежедневно изпращаха по улиците през 1920-те и началото на 1930-те години, за да сплашват, бият, арестуват, затварят и често убиват политическите им опоненти.

Хитлер и Мусолини се стремяха да превърнат страните си във вечни военни държави: чрез комбинация от образование и пропаганда, от една страна, и насилие и сплашване на улично ниво, от друга, с което целяха да създадат нов вид гражданин – агресивен, военно организиран, арогантен, решителен, и послушен на диктата на държавата. Г. М. Тревелян[1] подхвърли на презрение усилията на Мусолини да превърне, по собствените му думи, „италианците във второкласни германци“; но дори и в Германия това начинание се провали, с изключение на малцинството от най-пламенните последователи на Хитлер.

Обществото, което Хитлер искаше, е изобразено най-добре в последните минути от филма Триумф на волята на Лени Рийфенщал (1935), с безкрайните редици от униформени войски на СС, които маршируват по екрана като добре смазани автомати. Но реалността е била по-различна, тъй като по-голямата част от германците са се оттеглили от тази дехуманизираща перспектива в укритията на личните си животи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тръмп, напротив, насърчава една изкривена визия за личната свобода: общество, в което хората не подлежат на правителствени регулации или надзор, където цари анархия и объркване, изоставя се сдържаността, не се контролира насилието, а политиката е овладяна от всепроникваща корупция.

Тръмп зачита само онези, които смята за „победители“, и не може да понася идеята за поражение под каквато и да е форма. Отказвайки посещението на военно гробище в Париж през септември 2020 г., той отбеляза, че войниците, загинали за страната си на бойното поле, били „губещи“ [losers] и „издънки“ [suckers].

Този манталитет силно контрастира с централната роля на саможертвата във фашистката идеология. Хитлер е смятал себе си за комарджия: „Винаги играя вабанк“, казва той пред Херман Гьоринг през 1939 г. За него не може да има нищо друго освен пълна победа или пълно поражение. Самоубийството в случай на провал винаги е било част от съзнанието му. Хитлер и неговият ръководител на пропагандата Йозеф Гьобелс изграждат култ около нацистките „мъченици“ като Хорст Весел, 22-годишният щурмовак, убит от комунистите три години преди завземането на властта от нацистите. Освен това те почитат мъжете, застреляни от полицията в опита за преврат от 1923 г., парадирайки с „кървавото знаме“, развявано на церемониалните чествания през всяка година от нацисткото властване.

Саможертвата в името на нацията е толкова важна за нацистката идеология, че когато в края на Втората световна война става ясно, че нацизмът е победен, горните нацистки ешелони са обхванати от вълна от самоубийства, начело с Хитлер, Гьобелс, Химлер и Гьоринг.

***

Отвъд различията в идеологията и темперамента са налице и системни различния, например в държавната организация. През 1930-те и 1940-те години в Германия и Италия големите бизнеси се превръщат в помощници на „корпоративната държава“. Синдикатите и трудовите организации са смазани, докато фирмите и водачите на индустрията реализират огромни печалби, стига произвежданите от тях продукти да служат на партията и армията.

Както Хитлер, така и Мусолини осигуряват почти пълна „координация“ на социалните институции и доброволните сдружения, тъй като всички форми на социален живот, от футболните клубове до мъжките хорове, са погълнати от структурите на фашистката държава. Тази социална политика се поддържа от огромни бюрократични режими, осигуряващи работа на хиляди техни последователи, жадни за доходи и статус след дългите години на трудности и лишения.

Напротив – по време на катастрофалните четири години на Тръмп в Белия дом множество правителствени постове останаха незапълнени, висши служители бяха уволнявани редовно, а главнокомандващият прекарваше голяма част от времето си в игра на голф. Онзи вид хиперактивен динамизъм, който характеризира фашистките режими, липсваше напълно. Конгресът успя да надделее над опитите на Тръмп да сведе неговата роля до минимум, а съдиите, включително и назначените от него във Върховния съд, се придържаха към тълкувания на закона по начини, които понякога осуетяваха амбициите на президента, особено когато отхвърлиха правните му предизвикателства срещу начина, по който се провеждат и отчитат президентските избори. Изборните служители, сред които има множество дългогодишни републиканци, се противопоставиха на опитите му да ги сплаши, докато основните медии отказаха да излъчват без проверки неговите лъжи и заблуждаващи твърдения.

Щетите, нанесени от Тръмп на американската демокрация, са значителни, но последните четири години на хаос демонстрираха устойчивостта на американските институции, закони и Конституция. Американската демокрация беше ощетена, но тя оцеля.

В европейските страни, където фашизмът надделява след 1918 г., демократичната култура имаше плитки корени. Германската съдебна система е силно враждебна към Ваймарската република, а идеята за безпристрастна, безпартийна преса е по онова време твърде нова, за да се утвърди като приета характеристика на политическия живот. Легитимността на германската политическа система през 1920-те и началото на 1930-те години е слаба, а корумпираната италианска държавна власт е широко дискредитирана.

Значителна част от американското население – и всъщност мнозинството от членовете на Републиканската партия – днес отказва да приеме избора на новоизбрания президент Джо Байдън. Но това не означава, че те искат конституцията да бъде отменена, просто защото не смятат, че тя е приложена справедливо.

Шокиращите сцени в Капитолия на 6 януари и спектакълът на Тръмп, който възхваляваше като патриоти хората, които атакуваха полицейските сили и разбиваха офисите на Демократическата партия, подчертават реалната заплаха, която той и последователите му представляват за демократичните норми и върховенството на закона. По повод встъпването в длъжност на Байдън множество ултрадесни групи в цялата страна направиха заявления за предстоящи въоръжени бунтове.

Но 6 януари не беше опит за преврат. Няма вероятност нещо такова да се случи и на 20 януари. При цялата подстрекателска реторика на Тръмп атаката срещу Конгреса не беше предварително планиран опит за вземане на властта. Тръмп е твърде хаотичен и недисциплиниран човек, за да подготви и извърши някакъв вид организирана атака срещу демокрацията.

Щурмът на Капитолия беше многократно сравняван с прословутия опит за преврат на Хитлер от 9 ноември 1923 г. На тази дата Хитлер събира своите въоръжени и униформени привърженици в една бирария в Мюнхен, откъдето те тръгват към центъра на града. Германия се намира в тежка икономическа и политическа криза: инфлацията е извън контрол, а французите са окупирали Рурската област по-рано през същата година.

Хитлер смята, че условията са благоприятни за държавен преврат и провъзгласява формирането на „национална диктатура“ под собственото му водачество. Но превратът се проваля, превратаджиите са посрещнати от градушка от полицейски куршуми, а самия той е арестуван и подложен на пет години „строг тъмничен затвор“ (който изобщо не е строг, а и бъдещият диктатор излежава само девет месеца от присъдата си). Първоначалното намерение е да се превземе правителството в Мюнхен, след което да се организира марш към столицата, както Мусолини успешно е направил през 1922 г. в Италия. Но превратът е объркан и хаотичен, което го обрича на провал още преди да е започнал.

***

От този провал Хитлер извлича два урока. Първо, завземането на властта чрез сила, в открита и пряка конфронтация с правителството, няма да доведе до успех; начинът да се вземе властта е чрез изборните урни, а не чрез куршуми. Вторият урок е също толкова важен: „биреният преврат“ е бил неуспешен не на последно място и защото Хитлер не е успял да си осигури подкрепата на политическия елит, армията, големия бизнес, държавните служби и полицията.

Той няма да повтори грешката си. Между 1932 и 1933 г. Хитлер използва изборните си успехи като основа за преговори със същите тези групи, за да си осигури подкрепата им за коалиционно правителство, което ще оглави. Жизненоважен фактор в това отношение е безсилието на законодателната власт: напълно скован от непрестанните улични битки между воюващи фракции на униформени нацисти и комунисти, през 1932 г. Райхстагът заседава само в няколко случая и правителството управлява предимно чрез издаване на постановления. Като използва тази ситуация и отприщва вълните от кафяворизци по улиците, само в рамките на няколко месеца Хитлер успява да трансформира канцлерството си в реална еднопартийна диктатура.

И все пак, дали щурмът на Капитолия на 6 януари, подобно на „бирения преврат“, не е по-скоро начало, отколкото край? Изглежда ясно, че Тръмпизмът като политическа сила в американския живот няма да изчезне скоро. Много от привържениците на бившия президент ще продължат да оспорват легитимността на избора на Байдън и да разглеждат Доналд Тръмп като истинския президент на САЩ. Но има признаци, че събитията от 6 януари са шокирали много републиканци и са ги накарали да изоставят Тръмп и неговите най-фанатични поддръжници. Това може да доведе до разделение на Републиканската партия; Тръмп може да стане лидер на твърдо дясната ѝ страна, като я управлява от резиденцията си във Флорида. Времето ще покаже.

Но времето работи срещу него. През 1923 г. Хитлер и неговите последователи са били млади мъже. Те са могли да си позволят да изчакват. А Тръмп е в седемдесетте си години и не разполага с подобни предимства. Може да се появи негов наследник, но изглежда малко вероятно някой друг да постигне онзи вид контрол над тълпите, който постига Тръмп. Поставят се въпроси около неуспеха на полицията да предотврати щурма на Капитолия, но няма никакви указания за това, че силите на реда – административните и правните оръжия на държавата, както и военните – ще се опитат да попречат на мирното прехвърляне на властта на 20 януари. Ситуацията в САЩ днес е по-скоро като онази в Мюнхен от 1923 г., отколкото в Берлин десет години по-късно.

Да се заявяват тези очевидни факти не означава да се насърчава самодоволството. Това означава, че вместо да се борим с демоните от миналото – фашизма, нацизма, милитаризираната политика от междувоенните години на Европа – днес е необходимо да се борим с новите демони на настоящето: дезинформацията, конспиративните теории и размиването на фактите до степен на неконтролирана от нищо лъжата.

Забраната за използване на социалните медии от страна на опасни и безотговорни фигури като Тръмп е напълно възможно начало – хора като него подстрекават към насилие и разпространяват дезинформация до степен, която прави Гьобелс да прилича на Джордж Вашингтон (за когото се казва, че не е лъгал никога). Непрестанните и неверни твърдения на Тръмп, че изборите са фалшифицирани, убедиха много американци, че гласовете им вече не се броят за нищо. Именно тази липса на демократична вяра, а не насилственото завземане на властта, е истинската заплаха пред американската република.

Дали САЩ и техните граждани ще успеят да запазят демокрацията и институциите си зависи до голяма степен от това дали ще успеят да осъзнаят кои са истинските заплахи и да разработят подходящи средства за тяхното отстраняване. Твърденията, че те преживяват някакво повторение на фашисткото завземане на властта, няма да им помогнат особено много в тази задача. Не можете да спечелите политическите битки на настоящето, ако винаги си оставате в миналото.



Източник

 

[1] Виден английски историк (1876–1962). Бел. пр.

 

Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх. Понастоящем е професор по история в университета Кеймбридж

Pin It

Прочетете още...