(Брой думи: 2640)
Появата на CRISPR, един инструмент за коригиране на гени, придаде на изследователите нова увереност, че се намираме на границата на епоха на генни терапии. Джордж Чърч и неговите аспиранти в Харвард са подбрали четиридесет и пет многообещаващи генни варианти, не само от „супер-столетници“ – хора, които са доживели сто и десет години – но също от мая, червеи, мухи и животни с голямо дълголетие. Но Чърч отбелязва, че дори само идентификацията на гените, свързани с дълголетието, е невероятно трудна: „Проблемът е, че гренландският кит или маймуната-капуцин, или голият подземен плъх, тоест видовете, които живеят значително по-дълго от най-близките си роднини, изобщо не са близки до тези роднини от генетична гледна точка – разделя ги разстояние от десетки милиони генетични базисни двойки“. Молекулярният генетик Джан Вийг казва, „Не може просто да се копира някакъв единичен генен механизъм на костенурката“ (която стига до възраст почти двеста години). „За целта би трябвало да превърнем генома си в онзи на костенурката – след което бихме били костенурки“.
Превръщането ни отчасти в костенурки не е нещо, което непременно тревожи Брайън Хенли. Ако само бихме могли да намерим правилните гени и да направим вирусното им пренасяне сигурно, казва той, „то бихме могли да направим възможни човешки трансформации, които ще съперничат на комиксите на Марвъл. Супер-мускулатура, изключителна издръжливост, свръх-издръжливост срещу радиация. Бихме могли да създадем хора, които да живеят на спътниците на Юпитер и да черпят енергия директно от гама-излъчването, на което са изложени“.
Макар че Нед Дейвид е запазил момчешкия си външен вид чрез борба срещу остаряването на различни фронтове, чак до избора на кецове, той не може да се освободи от представата, че основният ни враг е по същество един. Дейвид сравнява изследванията на дълголетието с огромно дърво и смята, че повечето настоящи опити, включително и терапиите, които предлага неговата компания, са само клони на едно и също дърво. „Никой не работи по стъблото“, казва той тъжно. Но през декември най-после е започнал да се надява, че „стъбловостта“, както сам нарича този вид изследвания, най-после се задава на хоризонта.
Вече отдавана той предполага, че ключът към разбирането на дълголетието се съдържа в епигенома.[1] Ако геномът е нашият молекулярен хардуер, то епигеномът е неговият софтуер: това е кодировката, която активира ДНК и нарежда на дадена клетка да се промени – да се превърне в макрофаг или неврон – а след това да запомни идентичността си. Самият епигеном се контролира от агенти, които събират или изваждат химически групи, известни като маркери, към/от протеините си. Биолозите предполагат, че когато в хода на времето епигеномът насъбере прекалено много маркери, сигналите, които той изпраща към клетките, се променят драматично – и тези нови сигнали водят до ефектите на остаряването. Този процес може да обясни защо например кожата на някой възрастен човек може да се обновява с нови клетки всеки месец, и въпреки това да изглежда стара.
През 2012 Том Рандо и станфордският му колега Хауърд Чанг са публикували статия, в която се отбелязва, че една оплодена човешка яйцеклетка съдържа протеини на вечната младост: спермата и яйцеклетката може да остаряват, но всеки ембрион започва отброяването на времето отново. Чанг, дерматолог и изследовател на генома, е открил, че епигеномът в застаряващата кожа, щом веднъж е насъбрал достатъчно много маркери, включва генома с помощта на протеин, наречен NF-kB – по начини, които възпаляват кожата и я правят да остарява. Когато потиснал разпространението на NF-kB при генетично модифицирани мишки, кожата им се подмладила. Работата на Рандо в областта на парабиозата изглежда зависи от някакъв подобен процес: тук щамовите клетки се завръщат към по-младежка фаза. Учените смятат, че „идеално би било да се занули часовника на остаряването, но да се остави недокосната програмата за диференциация“ – тоест да се ангажират щамовите клетки и да се накарат те да подновяват тъканите и органите, но без да се завръщат към едно пред-диференцирано състояние, което води до появата на вид тумори, наречени тератома. Целта е да се създаде някаква младежка версия на Брад Пит в ролята на Бенджамин Бътън.
След тази статия Рандо се завърнал обратно към парабиозата, а Чанг започнал да работи върху създаването на крем, който прави кожата да изглежда с десетилетия по-млада. „Това е, което хората искат“, обяснява той. Но освен това добавя, че общността на хората, интересуващи се от дълголетие, се е оказала прекалено разпокъсана“ Това е най-трудната област, в която някога съм работил и не бих искал научният ми живот да бъде определян от всички тези битки“.
Голяма част от статиите, занимаващи се с въпросите на дълголетието, завършват с мистериозни ръкомахания по посока на някакви неизвестни „системни фактори“. Решаването на загадката с остаряването е не просто въпрос на „кой го прави“, а на „как го прави“ и „къде го прави“, както и „защо, о защо го прави“. Според Том Рандо „това не е точно [причинно-следствена верига от рода на] А причинява B, което причинява C, което причинява D, което причинява остаряване. Това е мрежова диаграма от възли и връзки – всички те подчинени на информационни цикли, при които следствията стават причини – и които постепенно стават все по- и по-нестабилни“. Ако [бихме сравнили] тялото с някакъв набор от коледни лампички – каквото то не е – то всеки път, когато го включваме в някакъв нов контакт, някои от тях светват, а други угасват. Стабилизирането на една част от мрежата дестабилизира някоя друга. Онова, което ни укрепва, също и ни разгражда, а процесът на живеене изглежда неразривно свързан с онзи на умирането.
Поне засега най-мощните интервенции, които човек може да предприеме, за да удължи живота си, са онзи вид нискотехнологически неща, които докторът и без това ви повтаря непрекъснато. Спрете пушенето (добавя десет години), закопчавайте предпазния колан (две повече). Ако вече сте направили тия неща, спортувайте редовно и внимавайте с храната. Преди известно време Панкадж Капаи, изследовател към института Бък, ми показа две прозрачни кутии, пълни с плодови мушици в стъклени шишенца, с два различни вида храна на дъното: едната оранжева, другата жълта. „Това са мушиците, които са на диета от бургери, другите са на спартанска диета“, обясни той. „Можете да прецените здравето им по това колко бързо политат нагоре, ако разклатите шишенцето“. След което здраво ги разклаща. Мушиците, хранени с бургери, едва-едва се вдигат от храната, докато другите политат моментално. „Някои от тези режими могат да удвоят продължителността на живота им“, казва той.
Както ограничаването на калориите, така и редовните телесни упражнения изглежда забавят т. нар. mTOR – един вид сигнална система, която регулира клетъчния метаболизъм. Когато се намира под напрежение, тялото разбира, че сега е лош момент за възпроизвеждане и добър момент за поправка на клетките и увеличаване на съпротивата срещу стрес. Учените вярват, че това е начинът, по който природата реагира срещу глада: стягай се и изчаквай по-добри времена за възпроизвеждане. Изглежда освен това, че има връзка между избягването на секс и удължаването на живота, тъй като онова, което французите наричат „малката смърт“ очевидно ускорява голямата. Имунопотискащият агент рапамицин кара мишките да живеят по-дълго, но заедно с това изсушава тестисите им. По същия начин, най-доказаният начин за един мъж да живее четиринадесет години по-дълго от средното е да стане евнух. Добри новини/лоши новини.
Но гладуването, разбира се, има собствени неудобства. Ако бихте искали ограничаването на калориите да получи шанс за въздействие, то трябва да приемате поне тридесет процента по-малко калории, а най-полезният начин да се върши това, редовното гладуване, е колкото неприятно за понасяне, толкова и невъзможно за патентиране. Така че целта е да се разработят мощни лекарства, които потискат mTOR, без да ни карат да изпитваме чувството, че умираме от глад. А междувременно уебсайтът на обществото за ограничаване на калориите предупреждава срещу необмислени действия: „Внезапните и резки намалявания на калориите съкращават продължителността на живота на мишките“.
* * *
Всички по-важни безсмъртници идват от технологическите сфери, и всички са имали бащи, които или са умрели рано (бащата на Рей Курцвайл е починал когато той е бил на двадесет и две), или са ги напуснали в детството. Те споделят ранната загуба на невинността и дълбоката вяра в способността на човешкия ум да подобри тялото. Лари Елисън, съ-основателят на [софтуерния концерн] Оракл, е изгубил майката, която го е осиновила, когато е бил студент – и по-късно е дарил триста и седемдесет милиона долара за изследвания на остаряването.
Безсмъртниците се делят на два лагера. Едните, които могат да бъдат наречени „Месни кукли“ (водени от Обри де Грей), смятат, че можем да подобрим биологията си и да останем в собствените си тела. Другите, които ще наричам „Робо-Копс“, водени от Курцвайл, вярват, че в някакъв момент ние ще се „преселим“ в (отчасти) механични тела и/или в Мрежата. Курцвайл е дългогодишен изобретател и вярва в онова, което сам нарича „законът за ускоряващата се възвръщаемост“ в областта на технологиите – и който тепърва ще започне да оказва влияние върху сферата на човешкото дълголетие.
Срещнах се с Курцвайл в сградата на Гугъл, където той е директор по технологиите, но той подчерта, че говори единствено от свое име и като футурист. Макар и на шестдесет и девет години, той изглежда много по-млад. След като в тридесетте си години открил, че има диабет от тип 2, той радикално променил живота си и започнал редовно приемане на хранителни добавки. Всеки ден гълта около деветдесет хапчета, сред които: метформин; Basis; един коензим, наричан Q10, за увеличаванена мускулната сила; фосфатидхлорин, за поддържане гъвкавостта на кожата. „Как ви изглежда?“, пита ме той, като пощипва кожата на ръката си. „Мека“, отговарям аз.
Курцвайл нарича този вид поддръжка на здравето (тоест опити за забавяне на остаряването чрез използване на сегашни технологии) „Мост едно“ към безкрайния живот. Освен това той счита човешкото тяло за вид компютър, направен от заменими части. Ето защо, според него, ние скоро ще се окажем насред биотехнологическа революция, която ще предлага индивидуални имунни терапии срещу рак, както и изкуствени органи, изградени въз основа на собствената ни ДНК. Това е фазата „Мост две“, която според него ще достигнем след около петнадесет години. „Мост три“, който той очаква да достигнем някъде към 2030-те, е свързан с наноботовете – приспособления с големината на кръвни клетки, които ще се движат свободно в тялото и мозъка, и ще почистват всички увреждания, които де Грей иска да премахва с помощта на медицински интервенции.
Когато достигнем фазата „Мост четири“, същите тези наноботове ще свържат мозъците ни директно с мрежата и умствените ни способности бързо ще се увеличат милиарди пъти. Щом само се получи тази трансформация, някъде около 2045, ще се достигне онова, което той нарича „сингуларност“ и ние ще станем нещо като богове. „За известно време все още ще бъдем някакъв хибрид от биологично и небиологично мислене, но с удвояването на капацитетите на Облака [Мрежата], небиологичният интелект ще започне да доминира“, казва Курцвайл. „И тогава ще бъде просто анахронизъм да се притежава тяло“.
В борбата си срещу остаряването „Месните кукли“ трябва да се съобразяват с еволюционните случайности. Ян Вийг, който е съавтор на една скорошна статия, в която се твърди, че по същество горната граница на човешкия живот е сто и петнадесет години, ми казва, „Да, нашите тела са системи за преработване на информация. Но за да се ремонтира тялото-като-компютър е необходимо дълбинно разбиране на нещата, които се случват в клетките ни на молекулярно равнище. А засега не знаем дори колко точно вида клетки има! Да се създаде човешко същество не е толкова лесно като създаването на изкуствен интелект, тъй като ние сме направени толкова объркващо и неинтелигентно, според случайните промени, на които реагира естественият подбор“.
„Робо-коповете“ пък трябва да се примирят с ограниченията на човешкия терен. Осман Кибар, главният мениджър на биотехнологическата компания Samumed, казва, „Ние хората сме страшно изобретателни. Когато стигнем до някоя биологическа граница, ние започваме да прилагаме трикове – като например Курцвайл, който казва, ‚Нека да променим определението за това що е човек‘. В процеса на замяна или качване в мрежата на нашите функции, в един момент всичко това престава да се нарича човек и се превръща в изкуствен интелект“. Вече разполагаме с технологии, които работят вътре в тялото, като например уреди за регулиране на сърцебиенето или вградени в ухото слухови апарати. Наскоро един изцяло парализиран човек е успял да пише по осем думи в минута с помощта на компютърен интерфейс, вграден директно в мозъка му. Колко време ще измине, докато напредъкът в миниатюризацията и прецизните производства ни позволят да използваме технологии, приложими към цялото тяло?
Проблемният момент изглежда е какво да правим с главите, и по-точно с мозъците си. Футуристът Хуан Енрикес ми казва, „След пет години ще бъдем в състояние да трансплантираме глави на мишки. И тогава вече нещата стават истински интересни – ще може ли Мики все още да си спомня за Мини?“ Но поне до момента още никой не е измислил начин за подновяване на мозъчната биология на Мики, независимо от това към кое тяло е прикачена главата му. Невроните не се възстановяват, нито пък ни се появяват нови, освен в хипокампуса. Щамовите клетки, внедрени в мозъка, не помагат с нищо; те просто си стоят там докато умрат.
Бенджамин Рапопорт, неврохирург в Центъра за изследване на мозъка към Корнелския университет, който работи по собствен проект за осъществяване на директна връзка между мозък и изкуствен интелект, казва, „Въпросът е кое точно е онова фундаментално нещо, което прави Аза? Повечето хора смятат, че това е умът. Но може ли умът ви да съществува единствено в една биологическа опаковка, която тежи около 1,5 килограма, е изключително влажна и плува във вода като медуза? Или може би той може да съществува и някъде другаде?“ Например в един компютър. Един двустранен интерфейс за директна връзка с мозъка може би ще бъде постигнат през следващото десетилетие, а учените вече правят опити за съставяне на карта на стоте милиарда неврони и над стоте билиона връзки между тях – нещото, което на научен жаргон се нарича „конектом“. Понастоящем е възможно да се моделира нечий мозък на синапсово ниво единствено чрез разрязването му на микроскопично тънки резенчета, след като човекът е умрял. Но вече изглежда, че ще бъде възможно да се постигне „емулация на цялостен мозък“ при живи хора. И тогава вече ще има перманентни копия на мозъците ни, които – така поне се надяваме – ще имат собствени съзнания.
Но ще бъде ли всичко това ние? Дори ако се остави настрана въпроса каква точно част от човешкостта е телесна – тоест каква част от нашата идентичност произлиза от сензорните и емоционални последици от факта, че живеем в обвивка от плът, а не в редицата D на някоя сървърна ферма – то все пак не можем да се отървем от проблема за паметта. За разлика от паметта на компютъра, човешките спомени възникват в резултат на електрохимически импулси, които карат мозъка да създаде някакъв вид изходна информация. Няма физическо място, където се съхранява паметта за първата ни целувка. Споменът се променя заедно със стимула, който го пуска в ход, в зависимост от това дали си припомняме целувката на следващия ден, четем за нея в писмо или срещаме онази стара любов двадесет години по-късно. Така че ако проектът за конектома проработи и ние бъдем прехвърлени в силиций, то може би наистина ще бъдем неуязвими за физическа деградация и ще разполагаме с невероятни нови способности, но няма да имаме спомена за миризмата на минзухари под пролетен дъжд. Но пък може би няма да имаме и памет за това, че би трябвало да ни пука.
Миналата година генетикът Нир Барзилаи беше домакин на прожекция на документален филм за дълголетието, след която задал на аудиторията си от триста души следния въпрос: „Представете си, че имате два различни избора. Избор едно – вие сте безсмъртни, но на земята вече няма човешко възпроизводство, няма бременност, няма първи рожден ден, нито първа любов – и така нататък. Избор две – живеете до осемдесет и пет, без да сте болни нито ден, а след това една сутрин просто е се пробуждате“. След което ми казва, „Изборът беше еднозначен. За първия вариант вдигнаха ръце десет или петнадесет души. Всички останали избраха вариант две“.
Това желание да запазим живота такъв, какъвто го познаваме, е дълбоко човешко. Ние сме кодирани с вярата, че смъртта е майка на красотата. Както и с противоречивата решителност да си останем точно каквито сме, завинаги – или поне малко по-дълго, преди да си отидем.
[1] Понятие от научната област, наречена Епигенетика, което обозначава съвкупността от химическите промени на ДНК и хистон-протеините в един организъм. Бел. пр.
