Изгледи – България

Показателно в това отношение е изказването на „водещия“ наш историк, Божидар Димитров, което в съкратен вид дава следната информация, съдържаща три лъжи: германският учен Улф Брунбауер, обслужвайки германската политика за подобряване на отношенията им с Турция, оспорва Баташкото клане. Това, че Улф Брунбауер не е германски, а австрийски учен и гост-професор в Свободния университет в Берлин „водещият“ български учен може и да не знае, въпреки че австрийският учен често е посещавал и публикувал за България. Обаче предположението, че един учен трябва да обслужва политиката е много по-показателно за мисленето на българския учен, отколкото това на австрийските или германски негови колеги, тъй като явно той е поставил целия си творчески път в обслужване на политиката, независимо на коя система. И третата лъжа се отнасяше за отричането на клането, което излезе на яве след публикацията на сборника – след което по въпроса напълно се замълча. Да, в България всяко чудо е за три дни, но все пак е много важно в кои именно дни се отвлича вниманието на хората от социалните и политически проблеми. И кога точно политиците и обслужващият ги персонал разиграват сценария на „спасители на имиджа и на историята на България“.

Вторият сценарий беше през месец януари 2009 г. с поемането на президентството на ЕС от Чехия и инсталацията на чешкия художник Давид Черни. И тук отново политиците се намесиха като спасители на българския имидж и специалисти в областта на изкуството; искаха обяснение от чешкия посланик, подариха му официално тоалетна чиния, наложиха поставянето на черно платно върху инсталацията за България.

Примерите могат да бъдат продължени ентропично, като например се споменат университетски академични съвети, които, изпълнявайки политическа поръчка, присъждат титлата „Почетен доктор на университета“ на политици, какъвто е случаят с решението на Академичния съвет на Великотърновския университет за присъждане званието на Владимир Путин.

Важно е обаче да се отбележи, че във всички тези случаи има гласове и подписки и против тези официални кампании; има хора, настояващи за свободата на изкуството и за премахване на варварството в науката. Важно е да се спомене това, тъй като въпреки опитите за манипулация и унификация в страната ни има и свободно мислещи хора, които са демократично и граждански-обществено ориентирани.[2] 

 В контекста на казаното дотук ще си позволя да поставя три тези, на които ще се спра накратко.

1. Първата теза е, че по конституция в България съществува разделение на политическата и гражданската сфера, в действителност обаче то не е имплементирано, не е практически приложено и както сред голяма част от гражданите, така и сред политиците, съществува практикуваното вече от шест десетилетия насам сливане на гражданската с политическата сфера. Тук явно 45 години НЕ стигат. В контекста на „лицата на труда“, тук може да се каже, че „професията политик“, която основоположникът на социалната политология Макс Вебер определя още през 1919 г. и която е традиционна даденост за други европейски общества (не твърдя, че и там няма нарушения, но те се санкционират, когато бъдат открити), тук все още е твърде размито понятие и както в очакванията на отделни граждани, така и в дейността на политиците, разделението не се съблюдава.

Дори напротив. В България може да се наблюдава една остра партизация на наченките на гражданско общество. Гражданското общество се взривява отвътре от намесата на политическите партии и от обвързаността с политическата власт. Могат да се посочат три начина на обвързване:

Първият и най-изпитаният е чрез създаване на движение, което след първите си успехи се превръща в партия. Неправителствената организация в този случай служи само като апробация за участие в поделянето на властта и заявка за желанието да се живее „от политиката“. Оправданието, че това е единственият начин да се окаже влияние, да се променят нещата, е известно още от последното десетилетие на комунистическия режим, когато вече беше малко неудобно да се кандидатства за Партията и като обяснение и оправдание съответният той или тя казваше на приятелския си кръг, че само така може да се промени нещо. В конкретните следноемврийски случаи става въпрос за използване на гражданското общество като трамплин към политическа власт, било то в национален или регионален мащаб. Борбата е за място в парламента или в общинския съвет, за живот „от политиката“, а не „за политиката“.

Вторият начин на обвързване е чрез създаването на някаква гражданска организация в различни региони на страната след изборната победа на някоя партия. Тогава „избраникът на народа“ идва в съответния регион и заедно със застъпниците си от предизборната кампания основава някакво движение за защита, възраждане или някоя друга обновителна идея в полза на региона. Забележително е обаче, че тези общества остават затворени на партиен принцип. В този случай гражданската организация обслужва определена партия, а партията се грижи да намери средства за някакви проектчета, да създава международни контакти.

И третата форма на партизация е, когато гражданските сдружения сами си търсят партия, която да обслужват и я сменят с тази, която е на власт.

2. В България постепенно се оформя едно разделение на обществото, което няма партийна окраска, не е на възрастов принцип, а на базата на начин на мислене. Понякога това разделение придобива обичайни от миналото форми на русофилство и русофобство, на западна и източна ориентираност, но това е само повърхностна структура, докато в дълбинната си структура това разделение се базира върху гражданско, демократично от една страна, и поданическо, тоталитарно мислене – от друга. Топлият оборен уют от тоталитарното време, когато всички отговорности бяха насочени към единствената партия и не се допускаше собствена инициатива, все още е в спомена на голяма част от хората. Навиците да не се поемат индивидуални или обществени отговорности, да се очаква политическа намеса, се предават през поколенията.

Обществените структури не са даденост, а процес, в който всички активно или пасивно участваме. И при този процес можем да наблюдаваме постепенното формиране на граждански и демократично мислещо общество, което все още е твърде слабо, но все пак се проявява в работата на различни неправителствени организации (не от горните изброени три типа), в подписки и демонстрации, в достъпните за тези гласове медии. Тук можем да приложим разделението на Алмънд и Верба, които в книгата си „Гражданската култура“[3] различават между „поданическа“ и „активистка“ култура. В двадесетте години преход, който в България много трудно се осъществява поради липсата на активна съпротива преди 89-та година, както и на традиции в демократичното мислене, това разделение е признак за начеваща демократизация на обществото. Съпротивата обаче е силна и тя се проявява навсякъде: като пример мога да дам студентското недоволство от месец януари тази година, което беше взривено от провокатори и заглушено от друга демонстрация на обслужващи партийни интереси поданици.

Необходимо е да се направят допълнителни изследвания за социалния състав на това обществено разделение и в този контекст трябва да се преосмисли и мястото на така наречената „интелигенция“, която в България е компрометирана и в мнозинството си поданически е обслужвала номенклатурата.

3. В началото споменах за несвойственото „доверие“, несвойствените очаквания, които поданическата част от населението залага на политиците. Същевременно обаче недоверието към същинските задължения на властите – борбата с престъпността и корупцията – непрекъснато нараства сред населението като цяло. Това огромно недоверие към властите създава една ниша, която умело се използва от две нови „професии“ в българското обществото, които вероятно не са така разпространени никъде другаде: ясновидците и телефонните изнудвачи. Всяка седмица в различните български медии излиза информация за някой опарен от телефонни изнудвачи човек. Обажданията са стереотипни: „добър човек“ се обажда на мним потърпевш, че негов близък е задържан при дадена простъпка, обикновено катастрофа с лек автомобил, и трябва да плати откуп, за да бъде освободен, защитен и т.н. Тези обаждания са обикновено под строга тайна, „не казвайте на други“. Близкият роднина, който НЯМА доверие в българската полиция, който е свидетел на беззаконието и произвола, царящи в страната, е готов да даде мило и драго, за да спаси детето или мъжа си. А за това, че такива услуги се плащат, българските медии непрекъснато ни осведомяват. За корупцията на всички нива – доказана и недоказана – от лекари, през университетски преподаватели, до полиция – българският гражданин има пълна информация от медиите. Многобройните жертви на тези телефонни измами са убедени в повсеместната корупция, недобронамереност и безхаберие на полицията и правната система – и по този начин сами се включват в тази система, опитвайки се да я надхитрят или да я заобиколят. И на помощ им идва „добрият човек“[4] от телефонното обаждане. Нишата на „добрия човек“, на човека, който ще прояви солидарност, ще направи услуга, ще помогне, в българското общество е застрашително празна – и, разбира се, е напълно естествено, че тя се заема от мошеници. Много често те не отиват лично да вземат „пратката“, а наемат помощници-куриери срещу някакво заплащане – отново едно ново лице на труда..

Каква е ролята на ясновидците и екстрасенсите в тази неблагоприятна картина на обществото? Не съм специалист и не мога да говоря за техните възможности и способности, а и не зная дали има такива специалисти, но се твърди, че в България има над 600 екстрасенси, които си плащат данъци и чийто работен ден е препълнен. Те са претоварени. От социологическа гледна точка те също заемат мястото на „добрия човек“ и на психоаналитика, на човека, който може да даде информация, който може да помогне. Кой ходи при екстрасенси? Корабокрушенци от несполуките на полицията и медицината. Коя е най-добрата атестация за екстрасенса? Работата му за полицията.

Не са ми познати европейски общества, в които този тип „обществени услуги“ да са така разпространени. И това е един особено тревожен симптом.  

Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.