Какво е попмодернизъм? Ако потърсим в интернет на кирилица, няма да го намерим, а на латиница ще излезе книгата на Марк Дегенс. Понятие, изнамерено от автора, но „до болка познато“. След всички постмодерни изявления най-сетне се намери и определението за попмодернизма, който върлува не само у нас, но и „у нас в Европа“: популярно, популистично изкуство, попфолк, попарт, попфолк, попчалга…
Нека проследим неговите изяви, представени от колумниста, журналиста, писателя и поета Марк Дегенс, който ясно и точно, някъде чрез преувеличение, някъде с интертекстуални препратки успява да разкрие това, което всеки ден виждаме и чуваме и с което дотолкова сме свикнали, че дори не го забелязваме, или се опитваме да не забележим, но което въздейства на масовите очаквания. В този набор от „избрани произведения“ ние сме конфронтирани с поптенденциите, промъкнали се във всички сфери на изкуството, предизвикващи „масовите очаквания“, цитиращи класации на публиката, на критиците, тук има само „бестселъри“.
Всъщност кои са критериите за това една творба да стане „бестселър“? На първо място е скандалността. Когато е предизвикан скандал, публиката се впуска да го разнищи или да хване нещо от „клюката“: още първият разказ ни конфронтира със скандалната история на ученика отличник, определен да влезе в политиката, но който всъщност става панаирджия. Много важен за успеха на едно произведение е автобиографичният характер на „изповедите“, публиката жадува за „автентичност“. Фикцията, фантазията, утопията като че ли са изпаднали в немилост, девалвирали са след срива на идеологиите и търсенето на литературния пазар е насочено към „автобиографични“, автентични разкрития, воайорско надзъртане зад спуснати завеси, скандални самопризнания на дъщерята на виден журналист за инцестуозните ѝ връзки с бащата и многобройните ѝ връзки с видни личности от френския хайлайф. Естествено в този момент е важно да се съобщи, че срещу авторката е заведен процес и че тя намира подкрепа от писателското и интелектуалното съсловие… Или описанието на „последните месеци на съпругата на бившия федерален канцлер на Германия“ Ханелоре Кол, която страда от алергия към светлината и през юли 2001 година избира пътя на самоубийството (В джоба на историята). Или еротични дневници, изпълнени със сексуална откровеност, стигаща до пошлост, на границата на перверзията (От легло в легло, Един е много, двама са малко), и то все с известни личности. Пошлостта и перверзията не са измислени от автора, те интертекстуално препращат към цитати от съществуващи книги, например към „Релакс“ на Алекса фон Хениг-Ланге (Издухвачки на шума и нежни принцове). Другаде пък двойникът на Борис Бекер обещава да разкаже подробности от интимния живот на Бекер и слава Богу, не ги разказва. Но затова пък книжарите и заинтригуваната публика започват да търсят несъществуващата книга.
Литературата също е продукт, също е „стока“, която се продава и която трябва да се търси на пазара, трябва да се предизвиква интерес към нея. И „докато днешната лирика се окопава зад ерудитски цитати и се съсредоточава върху въпросите на формата, поплириката е сетивна, духовита и с интересни форми“.
Друг критерий за успех са наградите. Всички изброени награди в книгата съществуват, само творбите са измислени: наградата на името на Ингеборг Бахман и на Георг Бюхнер, наградата open mike, литературната награда „Леонс и Лена“, награда „Мизерия“ на Хесенското литературно бюро, Fast-Moving-Consumer-Book-Prize и т.н. Авторът тук работи с установени очаквания, първосигнални дразнители за гарантиране на интерес, маркетингова политика на журналиста колумнист, който успява да поднесе очакваната изненада на читателите, а след това да им се усмихне закачливо.
И още един критерий за успех е експерименталността: експерименти с езика и структурата на текста, нова естетика на литературни сдружения напр. да се пише без прилагателни, без да се използват метафори и в сегашно време, да се пише с малки букви в немския език, където голямата буква е отличителен знак за съществително, да се използват възможностите на компютъра и да се оформи компютърно конструиран текст от база данни. Какво става, когато на електрониката се предостави творческа дейност: сякаш това е била мечтата на технократската част от човечеството, която иска да подмени творчеството с компютъризация, раждаемостта с клониране. Марк Дегенс предлага забавен експеримент: от словесния запас на 500-годишна литературна традиция е съставен текст, съдържащ перли на мисълта и рими, случайно подбрани и подредени: без необходимия за това интелект, който да ги осмисли. Това, което се получава, е пълна безсмислица. Това ли трябва да бъде творчеството на компютърния век, компютърът ли трябва да замени човешкия интелект? Този текст като че ли е изработен по ироничната рецепта на Умберто Еко, „как да се напише бестселър с компютърна програма“:
„Преди всичко очевидно ви трябва компютър – той е интелигентна машина, която мисли вместо вас. За много хора това ще е категорично предимство. Нужна ви е само програма от няколко реда, дори децата могат да я направят. После вкарвате в компютъра съдържанието на стотина романа, Библията, Корана и няколко телефонни указателя (много са полезни за имената на героите). Да кажем нещо от порядъка на 120 000 страници. След това с помощта на друга програма ги разбърквате; тоест смесвате всички тези текстове заедно и задавате някакви условия – например махате всички букви „е“ – за да имате не просто роман, а липограма в стила на Перек.“[1]
С умбертоековски хумор Дегенс демонстрира незаменимостта на творческия Аз в един компютърен микс от словесни перли на петвековна традиция.
Не са далеч от реалните компютърни утопии представите, че компютърът може да свърши работа, която авторът след двадесетгодишен труд не е могъл да свърши – например дописване на мегаопуса на Роберт Музил „Мъжът без свойства“. Не е далеч от реалността и процентната равнопоставеност на жените и техният принос за творчеството на мъжете им; или политически коректното „включване“ на темата за мъжката и женската хомосексуалност. Накратко казано: в този попмодернистичен сборник са включени „актуалните теми“ на ежедневието.
Друг експеримент ни води към репродуктивността на вековните традиции. Написан текст, съставен от цитати на световноизвестни автори, нобелисти и носители на престижни награди, литература с висока художествена стойност, събрана върху две страници със 76 цитирани произведения, т.е. средно аритметично всеки ред е цитат от „класиката“. Това ли е резултатът, когато липсва собственото творческо въображение? И няма ли читателят да разпознае в този експеримент още по-баналната скрита експлоатация на класиката от някои „модерни“ автори, които поради липса на свои идеи пренаписват и преописват стари текстове. Къде е автентичността и идентичността на съвременния автор?
В немската литература отдавна се говори за това, че краят на творчеството вече е настъпил, че продукцията се замества с репродукция, че всичко вече е казано по уникален начин и че след романтизма трудно може да се каже нещо ново. От друга страна, Адорно беше предупредил, че след Аушвиц не може да се пише поезия. Затова пък поппоезията и попкултурата може да разцъфтява: с политически клюки и загадъчни служители, със сълзливи историйки и воайорско надзъртане зад завесите на привидния морал на бюргерското общество, с кални кампании за известни личности, с онази повърхностност и пошлост, с които като че ли дотолкова свикваме, че преставаме да ги забелязваме. Ако авторът си беше измислил някой български автор, със сигурност щеше да обогати палитрата на този попмодернизъм – например с някоя коренотърсаческа тема, практикуващи ясновидки, или с някой световен заговор, но чак такава фантазия като това, което се случва тук, би била прекалена…
В книгата на Марк Дегенс има един особен апогей в търсенето на оригиналност, при който вече текстът окончателно се изгубва и остава единствено умопомрачителен „екшън“: това е achterloo.nuklid, ядрото, което остава, когато текстът изчезне. Тук става въпрос за една от най-философските драми на Фридрих Дюренмат, „основоположника“ на модерния театър. Пиесата си Ахтерлоо Дюренмат обработва и пренаписва четири пъти и я определя като „Сбогуване със сцената“. В нея може да се открие квинтесенцията на Дюренматовото мислене: става въпрос за изключително интертекстуализиран, историко-политически паноптикум на събития и личности от последните хилядолетия. Действието се развива, което не е изненадващо при Дюренмат, в психиатрично заведение, Ахтерло, което може да бъде и Ватерло, но може да бъде и детска скоропоговорка или да напомня за влакче за екстремни преживявания в увеселителен парк (ахтербан). В тази световна лудница от последните хилядолетия се срещат единайсет луди или симулиращи лудост, които обединяват в себе си поне по три различни исторически личности – Наполеон Бонапарт и Олоферн, Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг, Наполеон III и Карл Маркс, Георг Бюхнер и Бенджамин Франклин, Юдит и Жана д’Арк, внучка на нацистки престъпник, Господ и херцог Ришельо, Ян Хус и Войцек, Роберспиер и Фуке, няколко папи и съвременни полски политици. Един от тези луди, който се смята за Георг Бюхнер – звездното явление на немския модернизъм, автора на историческия песимизъм, на трагедията за безсмислието на историята – пише пиеса, която да бъде поставена в психиатричното заведение. Но естествено лудите от последните хилядолетия не се подчиняват на неговия текст и продължават да „творят“ историите и истериите си. Дюренмат пише пиесата през 1983 г. и съотнася някои фигури към събитията в Полша през това време и опитите да се преосмисли и пренапише историята. В пиесата се получава „игра в играта“, „пиеса в пиесата“ и всяка от фигурите е тройно детерминирана в различни времеви измерения. На фона на историческата самозабрава и постисторическото объркване Историята се представя като гротескна амалгама. Това, което мнимата драматургична авторка Даниела Андрес Фридрих прави, е да освободи пиесата от текста, да остави само движението на „историята“, изпълнение на режисьорски бележки без никакви реплики. И без имена. Цялата „философия“ се свежда до безсмисленото движение на няколко луди, наименувани като пионки с първите единайсет букви на азбуката, които се движат безцелно в пространството, задвижвани на невидими конци от невидими кукловоди, както вече го е казал Бюхнер.
А може би именно в това изчезване на езика се крие и трагедията на съвременната попкултура? Нещо повече, в изчезването на смисъла, в отказа от размисъл и оставянето на смисъла в ръцете на електрониката и други технически съоръжения; в свеждането на вербалната комуникация до невербална, в постепенното размиване на езика в иконите и символите на айпадите и смартфоните.
Книгата на Марк Дегенс убедително доказва, че има още какво да се каже и да се покаже по въпроса.
