Кръстю Никифоров е роден в Ловеч през 1838 г. През 1862 г. завършва Духовната семинария в Белград. Като ученик помага на Раковски при отпечатването и експедирането на в. „Дунавски лебед“. В сръбската столица Кръстю Никифоров се среща с Васил Левски и с други участници в Първата българска легия. Няколко години учителства във Враца, след което е ръкоположен за свещеник и служи в Ловчанския храм „Успение на Пресвета Богородица“. Поп Кръстю взема активно участие в борбата за независима българска църква. Той пръв донася и разпространява в Ловеч съчиненията на Г. Раковски. Заклева членовете на създадения от В. Левски революционен комитет в Ловеч и става негов касиер. През 1876 г. Ловчанският митрополит и бъдещ български екзарх Йосиф I отличава поп Кръстю с офикията иконом и го назначава за свой архиерейски наместник в Орханийска /Ботевградска/ духовна околия. След Освобождението свещеникът се връща в Ловеч. През 1879 г. той написва „Требник“ – сборник от авторски произведения: стихотворения, басни, епиграми, философски размишления и публицистика, част от които са публикувани от П. Р. Славейков във вестник „Целокупна България“. Поп Кръстю Никифоров умира в Ловеч на 21 септември 1881 г.
Високообразован за времето си, искрен проповедник на православната вяра, честен до фанатизъм, поп Кръстю влиза в противоречие с някои дейци на Ловчанския революционен комитет, користолюбиви и безогледни в своите помисли и действия. Конфликтите се задълбочават след Освобождението, когато облагите от властта вече са реални, а моралните устои на бившите поборници – нестабилни. Свещеникът се оказва изправен срещу стихията на алчността, беззаконието, жаждата за богатства и власт. За да бъде отстранен като морален съдник, срещу него е употребено най-коварното оръжие – Лъжата. Наклеветен е, че е предал Левски на турската власт. Измислицата, подхваната от печата, с насърчението на „силните на деня“ се превръща в легенда. Най-широко разпространената черна легенда в най-новата история на българите, просъществувала 120 години.
Но Истината „коги да е излиза налице“, както сам поп Кръстю пише в едно от своите съчинения.
Многостранните широчини и дълбочини на земята, безмерното пространство на небето, безчислените дневни и нощни светила, непрестанните временни въздушни явления, многоразличните растения, безбройните разни видове животни, па и самото сложение на човека, дали са на същия, като животно най-високо, надарено с оръдия, с които да може да мисли и разсъждава върху всичко, що го окръжава, да признае, че всичко това, което вижда и усеща, е направа на някоя по-силна ръка, а не случайно проявление.
Тази силна ръка човекът никоги не е виждал, нито опипал, нито подушил, а с ума само разбира, че всичко това, на което за направата той не може нито да помисли, трябва да е работа на едно силно същество, и толкова силно, колкото го показват нещата и толкова безбройните чудесии. Това същество човекът нарича Бог, и като се вижда нищожен пред Него, още и невъзможен в нищо без Него и без Неговата помощ, вижда за нужно и неотложно да му се кланя, да му се моли и да му се покорява.
А как му се кланя и как му се моли?
Човеците, които съставляват този пространен свят, както не са прилични един на други по лицата и по чертите, тъй не са еднакви и в умовете и в страстите, и според това, както за всяко нещо, тъй и за Създателя на този свят, се появили различни мнения, различни кланяния, различни молитви, различни вероизповедания. Кому, както е стигало ума, тъй е кроил; кому, както са заповядвали страстите и желанията, тъй е искал; кого, накъдето е влякло сребролюбието и славата, нататък е теглил; кому, додето е могла силата, дотам е стигал; и тъй се породили различни религии и вероизповедания.
Това се говори за всички времена и племена. Някога човеците като били по-глупави и неразвити, ако и да ги е карал Създателят чрез големите си чудесии да го познават и да му се кланят и почитат, тия като не са могли здраво да размислят за Него, глупостта ги вмъкнала сляпо да се кланят на разни неща, от което не само че не са добивали просвещение на душите си, но още и помрачение са навличали на себе си.
По едно време Бог, за да избави човечеството от греха и заблуждението, провожда единородния си Син да се въплъти на земята, дето със своята Божествена наука да уравни пътя към правия и вечния живот. Но, както казахме и по-горе, защото човечеството, както всякога, тъй и тогава, по разни страсти и желания, презирало истинното учение и, за да удовлетвори своите искания, гонило е всичко (което и днес не е другояче), което не е му идело на гайдата, и мъчело всекиго, който би се наел явно да говори срещу кривите му работи, затова и единородното слово Божие трябвало да изтегли най-големи тегла и мъки, дори и да умре с грозна смърт – след това да възкръсне, за да увери човечеството, че има Бог, който едничък може и иска да го избави от робството на тъмнината. Така Спасителят след възкресението си възкреси със себе си заедно и Божественото свое учение в лицето на своите избрани ученици, щото то най-после влезна почти по всичкия ясен свят.
Ще рече, всичко се уравни и оправи – светът си влезе вече в реда. Не. Казахме го, че човеците не са в еднаква мяра на ума; не са склонни на едни и същи страсти и желания, затуй и Божественото учение почна да се тълкува на разни шарове; св. Евангелие – книгата на Божественото учение – почна да се презира; волята на Спасителя се обърна пак във воля на по-силния и по-могъщия, и най-после и Християнската вяра, по волята и желанието на разни дейци, се раздели на толкова различни секти, и Евангелието достигна да бъде една книга адетъ юдерике в черквите.
Тъй като се разчлени Християнската вяра, попитай сега кой е крив и кой прав; кой държи право значението на Евангелието и кой криво? Ще намериш, че всеки иска да каже и да те увери, че: „аз право, а ти криво; аз първи в рай, а не ти.“
По това и ние, православни наричащите се, за да излезем по-горе от всички други отделения на вярата, и за да покажем, че най-право ние изповядваме Христовото учение, даваме си титлата православни и с това мислим, че сме всичко извършили; че няма от нас други кой да влезе по-напред във вечното блаженство.
Да, хубаво нещо. Титлата, която носим, отлична, но дали е тъй, както мислим и говорим, и както титлата ни посочва? Тука е предметът, за който има да говорим: предмет, към който трябва най-сериозно да се погледне, а той е отвсякъде занемарен.
Думата православие по значението си показва, че ние право и непокътнато изповядваме Христовото учение, против неправото и неистинното изповедание на всички други народи. Тука ми е много чудно, в какво се състои православието ни?! Работите ни в духовно отношение, ако седнем отстрани да ги погледнем, ще ги намерим много противни и несъобразни с това, дето се нарича православие. Само онзи, който нищо не разбира, или който иска наопъко да говори, може да иска да възрази на това, което тука говорим. За да докажем това, че действително е тъй, ние ще се принудим вкратце и мимоходом да разгледаме тук-там работите на нашата народна черква, защото иначе, ако подробно поискаме да претръскаме всичко, дълго време не ще ни стигне, нито е пък в силите на нашето смирение.
Най-напред в следването си, ако заловим от миряните, знам, че щом им не дойде нещо на гайдата, тия ще кажат, че духовенството ни е криво, ако се нещо върши против православието, защото то е призвано да води народа и да го управлява в религията. И имат право. Затова ние ще заловим най-напред от духовенството – от кърмилото на вярата, то ще си обади най-после „кто есть развращаяй Израиля.“
Духовенството (свещенството – мирското свещенство, а не онова по манастирите, за което ние оставяме други да говорят) е призвано именно да управлява вярата, да наставлява народа в нея и да извършва обрядите на догмите й, които св. Отци са постановили. Апостолите бяха първото свещенство на нашата вяра. Тия, по определението на самого Исуса Христа, ходеха от къща в къща, от село в село, от град в град и проповядваха Христовото учение, като издържаха най-големи нищети и бедност. Които повярваха, кръщаваха ги; които бедстваха, помагаха им; които боледуваха, лекуваха ги; които биваха глупави, наставляваха ги; които биваха във вражда и разпра, примиряваха ги и пр. По този същи ред, в по-подирни времена и св. Отци наредиха и узакониха вярата, като и наредиха догми и обряди, основани на същите апостолски предания. Наредиха и натъкмиха свещеници – наместници на апостолите, които да извършват св. таинства и другите догматически обряди; да пасат Христовото стадо и да подкрепят вярата. Определиха Епископи, които да поставят свещенството и да го надзирават в служенето му и пр. На това свещенство и на Епископите се назначи да бъдат: мъдри, трезви, миролюбиви, точни изпълнители на длъжностите си, набожни в изпълнението им, тихи, кротки, прави, с една дума: сол на света и светлина на тъмнината.
Под такова изпълнение на Християнските длъжности и узаконения, думата православие не е крива, но е пълно определяща вярата в пълния смисъл. И, това – не знаем – но в първите времена може и да се е изпълнявало православието в правото си значение. Но какво правят днешните наши събратя свещеници? Как изпълняват длъжностите си и как и под какви условия управляват както стадото Христово, тъй и сами себе си? Това е задачата ни и това искаме да говорим.
Ако наистина има Създател Бог, който да иска ответ за делата на света; ако наистина има вяра, която да иска точно изпълнение; ако наистина без това, както ни учи Писанието, ние не можем да получим улегкчение на душите си и вечно блаженство, аз с голям ужас ще извикам: Изгубени сме!!! Изгубени сме! Изгубени сме ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито на пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!
У нас никаква догма, никакъв обряд, никакво свещенодействие се не изпълнява тъй, както го иска религията. Нашите свещеници, с изключение на рядко някои (ако можем да направим такова изключение), извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности се съсредоточават. Такова, като ред, святост, набожност, точност, тия са всичките назад при тяхното свещенодействие. При освещаването на бабината називаема вода, вярата иска от свещеника не само да промърмори над нея и да гледа да вземе гроша и да бяга, но да съветва лехусата и да я увещае как трябва да се пази от настинка; да се пази в чистота; как да постъпва с детето; да отбягва от безполезните и вредителни още бабешки суеверия и пр. При кръщението на детето – да съветва и наставя простия възприемник, който без никакво знание, без никакво понятие в извършването на това тайнство, е дошъл само като да извърши един прост обичай – да му докаже: какво е кръщението и защо е възприемничеството, и как възприемникът трябва да постъпи с духовното си чедо; а не само с едно духане и плюване, и с едно елици во Христа крестисте ся, да раздрънка кадилницата и да гледа кой час да вземе мнимозаслужената си заплата, и да бяга.[1] При изповеданието и причастието: да увещае християнина как трябва да постъпи в това; как да пости и защо е постът; какво значение има изповеданието и причастието и пр. При венчанието: да съветва и поучи нововенчаните какво е венчанието; как трябва да живеят; как да се управляват в бъдещето си; как да постъпят с бъдещите си рожби; как да състрадават един за друг; как да понасят тяготите си и пр. При маслоосвещението: да разпита за нуждите на болния; да го увещае, че покрай молитвите трябва и лекар да подири, като му докаже, че „Господ дава, но в кошара не вкарва“ и пр. Най-после, при смъртта на християнина да съветва ближните и роднините му да не тъжат безмерно; да им докаже, че всички разноски за ядене и пиене около него не ловят място, и че молитвите, литургиите, както и помагането на бедни, на болни и на общи заведения е онова, което е за облекчение на душата на покойния и пр.
Всички тия и много още такива длъжности не че са далеч от нашите свещеници, но никак не ги има и в ума им. Тия знаят, както казахме и по-горе, да промърморят над обряда и умът им да бъде повече в кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в правилата на черквата и в Бога.
Да направим едно голямо снизхождение и да им не препишем всичко това за грях, като си наумим, че тия са прости и невинни, като надзирателите им в миналото (както и в настоящето време) не са гледали на наука, достойнство и извършване на свещеническите длъжности, колкото на своето спокойствие. Но, друго едно иде, което никак не допуща да им се направи такова снизхождение.
Прощава се греха само на оногова, който признава, че е прост; което не знае, за него се допитва; иска съвет от по-разумния и по-достойния; което види, че не е право, не го извършва и пр. Тъй ли правят нашите свещеници? Не. Тия гледат веднъж да наложат капата и да облечат расото, и с идея, че всичко в това се състои, не щат вече нищо да знаят, само гледат как, с какви интриги, с какви лъжи, с какви подмазвания да присвоят повече енория, повече села, повече приход; и се дерат, карат, кряскат, да запазят заслуженото си (по тяхно мнение) право. На много места, даже и пред очите ни, е ставало между свещениците (братята, служещи на една черква и на един престол, и които, според вярата и закона, трябва при всяка служба да се прегръщат с думите „Христос посред нас“) кавги, гюрултии, даже и бой, за енории, приходи, първенство и пр.
Тези са негли причините, дето нашите православни наричани черкви на днешно време пропаднаха и отиват на запустение. Тия се не посещават ни в най-големите празници; никой не ще да знае що е вяра, що е служба, що е свещенодействие, що е свещенство. Свещениците се в нищо не почитат; тия се държат само като едни извънредни ратаи, без да имат някакво уважение, и без да се знае за какво са призвани. И разбира се, каквото заслужават, това ще и да им се отдава.
С една дума, вярата ни е презряна, занемарена, и криво разбира онзи думата православие, който я носи на себе си и се нарича православен, при такива противоправославни работи.
Ние дотука споменахме тук-там какво е нашето свещенство, какво върши то, и до де е докарало вярата ни. Сега остава да попитаме пак, кой е причината на това, дето свещенството ни е такова?
Всеки от нас знае, че както владиците, тъй и свещениците у нас се избират направо от народа. Ние можем да кажем, че истина от народа се избират, но в миналите времена, на гръцкото време, малко се гледаше народа, а по-много вършеше властта и влиянието на гръцките владици, и тогава се наложиха тия свещеници на народа ни, които и до днес влачат след себе си гръцкото вдъхновение да вършат онова, което е за злото на народа и вярата ни, а не за доброто му. Истина, че е тъй било, но ние с доказателства ще покажем, че не са криви само миналите времена, но повече са криви и последните. Покойният Ловчански Дионисий, както и други някои, не са от гръцкото време, но са от Българската Екзархия ръкоположени и определени за владици. Покойният Дионисий изпопи и свинарите из Ловчанската Епархия, без да е имало толкова нужда за свещеници, и без да е гледал ни най-малко на наука и
достойнство. Тъй също и на други места знаем какво се е вършило.[2] Ще се рече, не можем да упрекнем само вехтите времена в това, когато виждаме същото и в настоящите.
Владиците във вехтите времена, ако бяха противници на нашето добруване и се трудеха да ни съсипват и оголват, та ни налагаха такива свещеници и ние не можехме да се противим; или, както някои искаха да кажат, нямаше достойни хора за свещеници; владиците от последни времена такива ли трябваше да бъдат, или, ако тия бяха такива, ние не можахме ли, и не даваше ли ни се да си сами избираме свещеници, каквито ни трябват? Ако това е тъй, тогава не е ли крив повече народът, който не е внимавал на тия работи? Крив е: потвърждавам го това, и ще го потвърждавам докогато виждам, че е той крив, а не други. И за доказателство на това ще продължа приказката си.
Нашият народ откъм обществените работи ако го погледнем, ще го намерим състоящ се от три категории. От едната категория са малцината онез, които обичат, искат и напрягат се да налагат влиянието си на народа; да вършат тия всичко, както си искат; да не става нищо против тяхното желание, ако че било то криво или право – вредително или полезно – и, за да могат да поддържат домогванията си в защита на влиянието си, т. е., за да бъде тяхната, на много места поддържат даже и онова, което тия самите виждат, че няма място, или че е вредително. За тяхна чест, намират се други, от втора категория, неголямо число и тия, които, за да им се не поврежда интереса, или за да угодят на ония, от които имат нужда; или за да се доловят до някой меснет или облага; или пък от криво разсъждение; или от боязън, съобразяват се с тях, и тъй, влиянието е тяхно и всичко се върши по тяхному. От трета категория е всичкото останало болшинство, което едно от простота; друго от немара за обществените работи; трето от неискане да се борят там, дето виждат, че няма що да сторят, остават си неутрални и се подлагат на всичко, което влиятелните вършат: „Дай – на! Земи –дай!“. На нищо и по никакъв начин не възразяват на техните домогвания. Само понякога частно тук-там попродумват помежду си и критикуват; защо туй тъй да бъде; защо онова тъй да стане, и пр. и то си там и остава, а ония си вършат работата.[3]
Тъй като са работите, ние, за наша сметка не можем да потвърдим, че и целият народ е крив в това, което в черковните ни работи става безредно и криво – крив е, разбираме, народът само затова, защото е прост, та се оставя неколцина користолюбци да му решават съдбата.
Така, у нас неколцина са онези, които вършат всичко в обществото, гражданско било, или духовно. Ако затрябва поп в една махала да се ръкоположи, там няма, както го изискват св. правила, да се разгледа знанието и достойнството, както и поведението на оногова, който поиска да се ръкоположи; да вземе редовно свидетелство за него; да получи подписи от махалата и от свещениците, на които той се тъкми събрат да бъде. Там като иде един шарлатанин при едного, комуто думата се чуе, и като му се примоли, или за приятелство, или за роднинство, или за друго нещо, да му пристои, за да се ръкоположи, ето ти го той ще вдига, ще слага, докато му наложи капата на главата. При разпореждането на махали, или села, също тъй се постъпва.
Като тъй са поставени нашите свещеници – без достойнство и под влиянието на някои си – тия остават вързани и под командата на тогоз или оногоз. Той не може да върши нищо по съвестта си и самоубеждението си; той трябва да клати шапка; да ходи по волята на тогоз и оногоз, или в противен случай, той трябва да се хули, да се презира – да се наказва. Така нашите свещеници нямат никакво влияние в черквата. Тия нямат един свой ред, по който да следват. Ако им се рече: „четете“ четат, ако им се рече: „рано заловете“ – тъй трябва да бъде; ако ли – „късно“ – късно ще бъде. Черквите имат настоятели само за да прибират прихода на черквата. Разноски за поправяне, за уреждане и украшение на черквата не бива да стават, защото нямало отде. Нашата черква, за пример да вземем, е почерняла от немазане и прахове; иконите са изпочернели и от червоточини изядени; кандила, свещници – да те е гнус да ги погледнеш; полиелеите се вдигнаха, защото няма свещи да се палят; за вреден слуга на черквата пари няма и пр. и пр. За такива работи няма духовно управление, което да вникне в тях, или да изпита какви недостатъци има черквата. Духовно управление има само за сянка и не знам за какво, а полицията има черквата колкото има селянинът просото между другите храни.
А като са в такова положение черквите ни, ние ги виждаме днес съвсем занемарени и празни и в най-големите празници. И младото сегашно поколение, най-много зелената наша интелигенция, която има идеята на безбожеството; която малко мисли, че има Бог, какво ще бъде свещенство и черква; тия, за да не изобличат безбожеството си, намират ред да говорят, че затова не посещавали черквите, защото нямали добър ред и добро свещенство, което да ги привлича към тях, когато ние напротив знаем, че дето черквите са такива на днешно време, то никой друг не е крив на това, а са криви най-много същите градски чиновници и управители, които имат властта само за запазване постовете и подкрепяне интересите си, без да са дали ни най-малко внимание на черквите и училищата.[4]
В такова положение като е дошло нашето православие вътре между свещенството, интелигенцията и чорбаджийството, какво остава до останалата проста маса? Тя гледа на това с учудване и е почнала да се двоуми за съществуването на Бога и вярата. На много места сме слушали от простите хора да се говори, че когато учените и първите хора правят тъй, т. е. черква не познават, вяра не почитат и закон не изпълняват, то до тях ли е останало да го направят, когато нищо не знаят?
Всичките тези и хиляди подобни на тях работи, в миналите времена намирахме как да се извиняваме за непоправянето им, като думахме, че тоз или оня не ни допускал да ги изпълняваме; или – тоз или оня ни препятствал на това. Сега обаче „скача скоклю, доскача“, няма вече кой да ни не дава, нито има кой да ни препятства – да видим до де ще я изкараме.
Като член от тази черква, за която говоря, още повече като свещеник, аз се намирам за длъжен да поднеса това на вниманието както на духовното ни началство, тъй и на почитаемото народно събрание, което е призвано днес да тури основа както на гражданското, тъй и на духовното ни управление.
Преди няколко време слушахме, че е ставало духовно народно събрание, уж за съставяне проект за уреждането на българската черква и за туряне в ред изпълнението на нейната дисциплина, който проект да се предложи на разглеждането и потвърждението на народното събрание. Доколко е истина съставянето на такова духовно събрание, и доколко е могло то да представи в проекта си всичките нужди на народа в духовно отношение, това не знаем, па и мнозина го не знаят. Ние молим Бога, дано е било то в пълния си смисъл народно духовно събрание, и дано е имало предвид всичките народни духовни нужди, за да вземат край веднъж завсякога бъркотиите, които са плодът на някогашното влияние на Гръцката Патриаршия у нас, и които са за срам и укор на истинното православие. Както обаче тайно, без известието на народа и без правилно повикване на членовете на това събрание се е извършило то, не можем да се не съмняваме за недобрата му сполука.
9 Ноември 1879
[1] Известният на мнозина от нас г. доктор Роберт, вникнал, види се, в тези наши работи отблизо, като го попита един нашенец какво е това морално, той му го определи по тоя начин: „Морално е, когато един поп кръсти едно дете с набожност; правилно извърши обряда на кръщението, без да туря на ума си, че трябва пари да взема за това. А материално е“ казва му той „когато попът кръсти едно дете надве-натри, както завърне и умът му във всичко време на кръщението не е у Бога, но в кесията на приемащия кръщението. Единият се казва „кръстил морално, а другият – материално.“ (Всички бележки към текста са на поп Кръстю).
[2] Един е Негово Блаженство Екзархът Г. Йосиф, който колкото време живя като Митрополит в Ловчанската Епархия, не прие да тури ръка на недостойни хора за свещенически чин, а ги пращаше първо да се изучат и удостоят за това.
[3] Тука, ония, на които изнася това, може да ни кажат, че какво да сторим на простаците, като законът без възражения и доказателства нищо не може да реши. Но ние ще им кажем, че тогава законът съществува само за такива хитри хора, а не и за простите, за които най-много е той.
[4] За училищата, както и за други градски обществени работи, ще говорим дореда.
