Този текст е посветен на сериала Чернобил (2019), но не е рецензия на филма, а лично свидетелство. Между 1975 и 1984 г. учих в Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ, в София. Училището продължава да съществува на същото място, по пътя между хотел „Хемус“ и Семинарията, мисля, че като скъпо частно руско училище, но не съм се интересувал. От години не съм минавал оттам, не знам дали Ленин с каскета продължава да маха с ръка от стенописа на плувния басейн на училището, с ведро-макиавелистична усмивка посрещайки децата на буржоазията.
Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово съветско училище, в което от чистачките (тьотките) до директора всички бяха руснаци, учебната програма беше руска (съветска). Май имаше двама българи: един техник и шофьорът на училищния автобус. Споменавам това, за да обясня защо мога, а не просто искам да свидетелствам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм проследил официалната руска дискредитация на филма, но мога да си я представя, особено след като го гледах. Аз също имах моите съмнения как западен сериал може да разкаже адекватно това събитие, което е смален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и прозрение след Сталкер (1979) на Тарковски. В този текст свидетелствам, че Чернобил го прави.
На първо място, с уважителен опит за разбиране на обсесията, довела до катастрофата, и впрегната с последни сили при справянето с нея. Руският и съветски волунтаризъм е показан в цялата му чудовищност и героичност, идеща да компенсира липсата на икономически, технологичен и административен капацитет. Гордостта на руснака, наследена и генно манипулирана за създаването на „съветския човек“, не е само имперско-тоталитарна. В отчаяното усилие да не се признае слабостта и да се избегне унижението има достойнство, което Чернобил предава въпреки – и с помощта на – дистопичното жанрово форматиране на визуализацията на съветския начин на живот. Той е представен убедително от пепелниците до белите ученически престилки на момичетата. Натъртват се наистина стаканите водка, но и Чехов прави това в Иванов (1887) и е критикуван от съвременниците си за безкрайната „безсмислена“ итерация на наливането и пиенето – критикуван от позицията на един предмодерен театър на символично-художественото „издигане“ на действителността.
На второ място, с откритото възхищение от учените, търсещи истината, и миньорите, копаещи под разтопеното ядро на реактора при температура от над 50 градуса. Тези хора за филма са герои, без да го е страх от идеологическата злоупотреба с този героизъм. Обективно волунтаризмът е коренът на злото, довело до катастрофата, и единственият ресурс за справяне с нея в условията на апокалипсис. Но има и емпатия отвъд този социологически анализ – в Чернобил има герои работници и герои учени, абсолютните фигури на модерната западна цивилизация по Юнгер (преди националсоциализма) и Брехт (преди ГДР). Тези фигури остават непокътнати от (полу)разпада на Съветската империя и филмът знае това, еднакво далече както от Путинската, така и от неолибералната пропаганда, които си подават ръка за дискредитацията на реалните герои на модерността.
На трето място, Чернобил успява да намери визуални еквиваленти на вътрешноприсъщата на модерността апокалиптика, която не е снета от (полу)разпада на Съветската империя. Тази източна чудовищна реализация на западния проект на модерността просто стига немислимо по-далече в реализацията на западния проект – и би трябвало да служи за поука за Запада, а не за повод за неоколониално високомерие и презрение. Дъното на ада е визуализирано в средоточието на сериала, в 3 серия, представяща разпада приживе на плътта на пожарникарите и инженерите на смяна при взрива. След смъртта им тленните им останки са третирани като високотоксичен ядрен отпадък: опаковани в найлони, поставени в оловни ковчези, залети със саркофаг от бетон.
В смисъла на тези наблюдения и личния ми ученически опит със съветския начин на живот свидетелствам, че сериалът Чернобил е събитие на истината. Уникално в един политически и естетически свят на възтържествувалия глобално капитал, който вече няма нужда от идеология, но продължава с 24-часовия спектакъл-агитпроп, в който неолиберализмът и Путин си подават ръка, за да дискредитират възможността на подобно събитие. Представяйки катастрофата в Чернобил, филмът инсценира един GAU, „възможно най-голямата подлежаща на допускане авария“, както казват немците, взели политическо решение да приключат с атомната енергетика. Най-голямата мислима катастрофа за свещения неолиберално-путиновски алианс, в който живеем като реципиенти на правилни и неправилни пари – възможността на истината.
