Нюрнберг, 2 октомври 1946
AFP/Getty Images
Главните процеси във връзка с военните престъпления започват в Нюрнберг през ноември 1945 и продължават до октомври 1946. Ребека Уест, която описва болезнено бавния развой на процесите в поредица от репортажи за Ню Йорк Таймс, нарича съдебната зала „цитадела на скуката“. Но има и драматични моменти: например когато Херман Гьоринг успява да направи смешен главния американски обвинител Робърт Х. Джаксън по време на кръстосания разпит. И все пак уводното изказване на Джаксън предоставя едно от най-важните твърдения по време на целия процес.
Не трябва да забравяме никога, че споменът за това по какъв начин сме съдили днес тези обвиняеми ще бъде и споменът според който историята ще съди самите нас утре. Просто да поднесем пред устните им чаша с отрова би означавало да я поднесем и пред собствените си устни. Ние трябва да извършим задачата си с такова безпристрастие и интелектуална интегралност, че този процес да се представи пред идещите поколения като нещо, което осъществява аспирациите за справедливост на човечеството.
Колко добре самото човечество е успяло да се придържа към тези думи, след дълга поредица от кървави конфликти, включващи същите сили, които са съдили нацистките лидери, е тема на Споменът за справедливостта – четири-и-половина-часов документален филм, сравнително рядко гледан след премиерата му през 1976, но считан от режисьора му, Марсел Офюлс, за най-доброто, което някога е правил – по-добър дори от далеч по-известния му Печал и жалост (1969), в който става дума за нацистката окупация на Франция, правителството на Виши и френската съпротива.
Малко след началото на Споменът за справедливостта цигуларят Йехуди Менухин заявява, че варварството на нацистка Германия може да бъде разглеждано единствено като универсална морална катастрофа: „Изхождам от разбирането, че всяко човешко същество е виновно“. Фактът, че това се е случило в Германия, казва той, не означава, че то не може да се случи и другаде. Това твърдение идва малко след като сме видели как нацистките водачи, един след друг, заявяват невинността си откъм съдебната зала в Нюрнберг.
Освен това чуваме един бивш френски парашутист, който си припомня как французите систематично са измъчвали и убивали мъже, жени и деца в Алжир. Виждаме отвратителни кадри от виетнамската война. А Телфърд Тейлър, американски съветник в Нюрнберг, се пита как някой от нас би могъл да приеме „дегенерацията на стандартите при определен натиск“. По-късно във филма Тейлър казва, че възгледите му за американците и американската история са се променили повече от възгледите му за германците, които някога е съдил.
Такива съпоставки са достатъчни, за да хвърлят някои хора в необуздан гняв. Художественият критик Харолд Розенберг обвинява Офюлс на страниците на същото това списание [Ню Йорк ривю ъф букс], че е „затънал… в едно почти нихилистично блато, където никой не е виновен, защото всички са виновни и никой не е морално квалифициран да съди“.[1] Офюлс, според Розенберг, „тривиализира“ нацистките престъпления и „размива“ моралната отвратителност на лагерите на смъртта.
Но всичко това означава просто да се разбират погрешно намеренията на Офюлс. Филмът никога не внушава, че Аушвиц и клането в Ми Лай или френските мъчения в Алжир са едно и също, камо ли пък да твърди, че Виетнамската война е криминално начинание на същото нива като Холокоста. Нито пък Офюлс се съмнява, че осъждането на Гьоринг и останалите в Нюрнберг е оправдано. (Самият Офюлс е беглец от нацистите, принуден да напусне Германия през 1933, и да бяга отново след като Франция е окупирана през 1940.) Вместо това той се опитва, безпристрастно и понякога с малко сардоничен хумор, да усложни проблема, свързан с моралното осъждане. Какво кара човешки същества, които при нормални обстоятелства са напълно незабележителни, да извършват жестокости при ненормални обстоятелства? А ако тези престъпления са извършени от наши сънародници в името на собствената ни страна? Как изглежда собствената ни обвързаност с идеята за справедливостта на фона на присъдите от Нюрнберг? И ще ни накара ли споменът за справедливостта, както твърди Платон, да се стремим да достигнем още по-високи стандарти?
Офюлс изобщо не размива чудовищността на нацистките престъпления. Но той отказва да разглежда извършителите просто като чудовища. „Увереността, че нацистите са чудовища“, казва той веднъж, „е форма на самодоволство“. Това ми напомня за нещо, което противоречивият германски романист Мартин Валзер беше казал веднъж по повод на Аушвиц-процесите, проведени във Франкфурт през 1960-те. Той не е против тях, но твърди, че ежедневните ужасяващи истории в популярната германска преса, разказващи за гротескните мъчения, налагани от нацистките касапи, правят по-лесно за обикновените германци да се дистанцират от тези престъпления и режима, който ги е направил възможни. Кой би бил в състояние да се идентифицира с такива зверове? Ако отговорни за Холокоста и другите масови престъпления биха били единствено някакви чудовища, то за останалите нас не би имало никаква нужда да поглеждаме към огледалото.
Вярно е, че Офюлс интервюира не като обвинител бивши нацисти като Алберт Шпеер и адмирал Карл Дьониц. Неговата роля е не да обвинява, а да разбира по-добре какво мотивира такива хора – особено мъже (и жени), които инак изглеждат напълно цивилизовани. Розенберг го осъжда и за това, твърдейки, че е трябвало да балансира гледищата, изказвани от тези престъпници с онези на жертвите им, тъй като инак зрителите биха могли да дадат на старите мошеници известен кредит на доверие.
Но опасността от нещо подобно изглежда сравнително малка. Помислете например за Дьониц, който прави чудатото твърдение, че няма как да е бил антисемит, тъй като никога не извършвал дискриминация срещу евреи в германската армия, забравяйки напълно, че в хитлеровата Kriegsmarine просто не е имало евреи. И когато Офюлс го пита дали наистина вярва, че не е имало никаква връзка между яростно-антисемитските му речи и съдбата на евреите при правителството, на което е служил, стегната малка уста на адмирала се изкривява за момент в тревога, преди да започне да отрича всичко с яростния лай на куче, притиснато в ъгъла. Това говори само по себе си и не се нуждае от „балансиране“ от друг глас.
Офюлс е великолепен интервюиращ – вежлив, хладен и неуморим. Тонът му често е скептичен, но никога морализаторски или агресивен. Това му позволява да накара хората да кажат неща, които сигурно не биха разкрили пред един по-конфронтационен събеседник. Алберт Шпеер е отговорен за – сред много други неща – ужасяващата съдба на безброй много работници-роби, изтеглени от концентрационни лагери, за да работят в германски оръжейни фабрики. Отговаряйки на спокойните въпроси на Офюлс, този най-изплъзващ се от всички интервюирани говори надълго и нашироко за моралната слепота и престъпния опортюнизъм, идещи заедно с несдържаната амбиция. За разлика от повечето германци от неговото поколение Шпеер вярва, че Нюрнбергските процеси са били оправдани. Но пък може и да се каже, че се е измъкнал доста леко със затворническа присъда, вместо да бъде обесен.
Докато Дьониц е рязък и винаги в отбранителна поза, Шпеер е гладък, дори очарователен. Почти сигурно е, че това е спасило живота му. Телфорд Тейлър смята, че Шпеер е трябвало да бъде обесен, в съгласие със свидетелствата и критериите от Нюрнберг. Юлиус Щрайхер е екзекутиран за това, че е бил отвратителен антисемитски пропагандист, макар че никога не е разполагал с власт като онази на Шпеер. Но той е бил недодялан, яйцеглав грубиян, описван от Ребека Уест като „стар мръсник от онзи вид, който създава неприятности по парковете“. Това е човек, който лесно може да се разглежда като чудовище. Съдиите възприемат Шпеер като един вид облекчение. В сравнение с Щрайхер или с вулгарния, наперен Гьоринг, с помпозния педант генерал Алфред Йодл или тромавия шеф на SS Ернст Калтенбрунер, Шпеер изглежда като джентълмен. Онова, което го е спасило, припомня си Тейлър във филма, е висшата му класа. Когато Офюлс му казва това, по лицето на Шпеер се чете лека усмивка: „Ако това е обяснението… то мога да бъда само поласкан, че съм оставил толкова добро впечатление“. Във всеки случай Шпеер получава двадесет години; Дьониц получава само десет.
Офюлс казва в едно интервю, че е лесно човек да харесва Шпеер. Но не намеква, че това по някакъв начин смекчава вината му. Историкът Хю Тревор Роупър, който също е интервюирал Шпеер надълго и нашироко, го нарича „истинския престъпник на нацистка Германия“, именно защото той не е някакъв садистичен звяр, а високо образован, с добри маниери, „нормален“ човек, който би трябвало да има по-добра представа за това какво означава да сътрудничиш на престъпен режим. Може би това е и основния смисъл на филма на Офюлс: няма нищо специално у германците, което да ги е накарало да се превърнат в убийци или, по-често, да си затварят очите когато се извършват убийства. Няма такова нещо като престъпен народ. Един архитект с меки маниери може в края на краищата да има повече кръв по ръцете си от някой ненавиждащ евреите главорез. Именно това според мен има предвид Йехуди Менухин с предупреждението си, че то може да се случи навсякъде.
Далеч от това да бъде морален нихилист, който тривиализира нацистките престъпления, Офюлс е толкова отдаден на изследването на въпросите на вината и справедливостта, че Споменът за справедливостта едва успява да избегне пълното забвение. Компаниите, които са го поръчали, включително и BBC, не харесват суровата версия. Намират я прекалено дълга. И тъй като филмът е базиран на книгата на Телфорд Тейлър Нюрнберг и Виетнам: една американска трагедия (1970), те искат повече Виетнам и по-малко Нюрнберг. Но отхвърлянето само кара Офюлс, който никога не е обичал да му се казва какво да прави от хората в костюми, да се придържа още по-упорито към собствената си версия. Той се интересува по-малко от една специфично-американска трагедия (или специфично-германска такава), отколкото от изпадането на човека във варварство, където и когато и да се е случило.
Разбира се, много се е променило от 1976 насам. Днес Германия е друга страна – географски, политически, културно. Когато Офюлс разговаря с Дьониц, западногерманският истеблишмънт все още бъка от бивши нацисти. По-голямата част от военновременното поколение маскира мръсните си тайни зад уклончивост или евтини оправдания. Историята на Третия райх, по думите на Ойген Когон, оцелял от Холокоста и първият германски историк, който пише за лагерите, все още е „мъртвецът в килера“.
Най-обикновени хора, като усмихнатият човек, когото Офюлс среща в малко градче в Шлезвиг-Холщайн, все още си припомнят Третия райх с голяма привързаност, като време, в което хората са знаели как трябва да се държат и „нямаше проблеми с престъпността“. Офюлс се среща случайно с този добродушен бюргер докато се опитва да издири една лекарка, която е била осъдена в Нюрнберг за убийства на деца в концентрационните лагери, чрез инжектиране на масло във вените им – за да се спомене само един от ужасяващите експерименти. След като е освободена от затвора през 1952, тя продължава да практикува за известно време като семеен лекар. Както изглежда, била е уважавана и дори посрещана с приятелство.
Когато Офюлс най-после успява да я намери, тя много учтиво отказва да бъде интервюирана, поради лошо здравословно състояние. Но друг един бивш доктор от концентрационните лагери, Герхард Розе, се съгласява да говори – само за да отрича каквато и да е вина, твърдейки, че медицинските му експерименти (например заразяване на пациенти с малария) са служели на хуманитарни цели, и че американската армия също е провеждала експерименти. Офюлс отбелязва, напълно вярно, че американските експерименти едва ли са били провеждани при вида обстоятелства, царящи в Бухенвалд и Дахау. Но лицемерието на западните съюзници по този въпрос може да се илюстрира дори още по-добре чрез посочване на факта, че германските и японски доктори, които са извършвали дори още по-тежки престъпления от д-р Розе, са били защитени от американското правителство, тъй като знанията им биха могли да се окажат полезни по време на Студената война.[2]
1970-те са ключово време за Германия. Все още има много хора, като сина на бившия офицер от Waffen SS, интервюиран от Офюлс, който вярва, че нацистките лагери на смъртта са лъжа, а газовите камери са били построени от американците. Но следвоенното поколение е започнало да поставя под въпрос родителите си сред студентските бунтове от 1960-те. Само една година след завършването на Споменът за справедливостта радикализмът в Германия става токсичен и членове на RAF започват да убиват банкери, да отвличат индустриалци и самолети – все в името на антифашизма, сякаш за да компенсират съучастничеството на родителите си с нацистите.
* * *
Може би Съединените щати от 1945 са поставили идеалите си твърде високо. И все пак е трагично, че същата онази страна, която е вярвала в международното право и е направила толкова много за утвърждаването на норми за справедливост, е направил толкова малко, за да се придържа сама към тях. САЩ дори не подписаха споразуменията за Международния съд [в Хага] – една несъвършена институция, също като трибунала в Нюрнберг, но все пак необходима крачка в правилната посока. Никой не може да търси сметка на най-голямата военна сила на света за онова, което тя върши – нито за мъченията в Абу Граиб, нито за затварянето на хора без съд и присъда, за неопределено дълго време, нито за убийствата на цивилни граждани с помощта на дрони.
За германците, живеещи при Третия райх, е било рисковано да си представят прекалено добре какво точно вършат управниците им. Да се протестира е било определено опасно. Но това не е вярно за нас, живеещите в епохата на Тръмп, когато президентът на САЩ открито оправдава мъченията и аплодира на грубияните, които бият хора по неговите политически митинги. Днес повече от всякога ние имаме нужда от филми като майсторското произведение на Офюлс, които да ни напомнят за онова, което се случва, когато спомените за справедливостта започнат да се размиват.
[1] “The Shadow of the Furies,” The New York Review, January 20, 1977; see also the exchange between Rosenberg and Ophuls, The New York Review, March 17, 1977.
[2] Най-известният случай е онзи на доктор Ишии Широ от поделение 731, отделението за биологически оръжия на Японската имперска армия, който е измъчвал до смърт безброй много хора в Манджурия в хода на експериментите си. Той е защитен от обвинения във военни престъпления в замяна на данните от експериментите му.
