Един от най-странните епизоди в и без това изключително странната кампания на Доналд Тръмп беше появата на един англичанин, който изглеждаше доста доволен от самия себе си, на предизборния митинг от 24 август в Джаксън, Мисисипи. Англичанинът беше Найджъл Фарадж, представен от Тръмп като „човекът, който стоеше зад Брекзита“. Повечето хора в тълпата вероятно си нямаха ни най-малка представа от това кой всъщност е Фарадж, ръководителят на Великобританската партия за независимост (UKIP). И все пак той стоеше там, усмихнат и крещящ за „нашия ден на независимост“, „истинските хора“, „почтените хора“ и „обикновените хора“, които били се изправили срещу банките, либералните медии и политическия истеблишмънт.[1] След което Тръмп изпъна лице в крокодилска усмивка, плесна с ръце и обеща „Брекзит плюс плюс плюс!“.
Самият Брекзит – решението да се изтегли Великобритания от Европейския съюз, въпреки почти всеобщата опозиция от страна на британските банки, бизнеси и интелектуални елити – не беше основният пункт в случая. В дрезгавата си реч Тръмп тътнеше за великата победа на Фарадж, „въпреки ужасяващите лични нападки, въпреки всички трудности“. Какви точно лични нападки е имал предвид си остана неясно, но затова пък посланието му беше сравнително ясно. Неговата собствена победа щеше да бъде като онази на брекзитърите, само че още по-голяма. Той дори се нарече сам „Мистър Брекзит“.
Много приятели и експерти, с които разговарях във Великобритания, се противопоставяха на сравнението между Тръмпизма и Брекзита. В Лондон изтъкнатият консервативен историк Ноел Малкълм ми каза, че сърцето му се свивало когато съм сравнявал двете неща. При Брекзита, каза той, ставало дума преди всичко за суверенитет. Британската демокрация, по негово гледище, щяла да бъде подкопана, ако британците трябвало да се придържат към закони, прокарани от чужденци, за които те не са гласували. (Имаше предвид Европейския съюз, разбира се). Гласуването за Брекзита, настояваше той, нямало почти нищо общо с глобализацията, имиграцията или хората от работническата класа, чувстващи се изоставени от елитите. Това било най-вече въпрос на демократически принципи.
Малкълм изглежда смяташе, че привържениците на Брекзита, включително и бившите индустриални работници от градовете, принадлежащи към британския ръждив пояс, били мотивирани от същите високо-идеални принципи, които бяха го направили убеден брекзитър. Аз имах някои съмнения. Негодуванието срещу полските, румънски и други граждани на Европейския съюз, идещи във Великобритания, за да работят за по-малко пари, играеше важна роля. Както и желанието да се избоде поне едно око на непопулярните елити, считани за отговорни за икономическата стагнация в западналите индустриални градове. Както и простата неприязън към чужденците във Великобритания, която никога не трябва да бъде подценявана.
В Съединените щати също се сблъсках със съпротива срещу идеята, че Брекзитът е предвестник на победата на Тръмп. Отново и отново либералните приятели ме уверяваха, че Тръмп никога няма да бъде президент. Американските избиратели били прекалено разумни, за да се хванат на неговата омразническа демагогия. Тръмп, обясняваха ми те, бил продукт на някакви специфично-американски сортове популизъм, които се разгаряли периодично, като например анти-имигрантския нативизъм[2] на Хюи Лонг в Луизиана от 1930-те, но никога не можели да стигнат чак до Белия дом. Традиционният американски популизъм от този вид, насочен срещу богатите, банкерите, имигрантите и големия бизнес, във всеки случай не можел да бъде смислено сравняван с английската враждебност срещу Европейския съюз, тъй като тук нямало над-национален политически съюз, към който Съединените щати да принадлежат.
И все пак Тръмп и Фарадж бързо разпознаха нещата, които споделят. В Шотландия, където Тръмп откриваше игрище за голф точно на следващия ден след гласуването на Брекзита, той посочи паралелите. Брекзитът, каза той на шотландците (които бяха гласували масово против него), бил „голяма работа“. Британците били „взели обратно страната си“. Фрази като „суверенитет“, „контрол“ и „величие“ разпалваха тълпите както по кампаниите на Тръмп, така и по онези на Фарадж. Човек би могъл да помисли, че те влагат различни значения в тези думи. Фарадж и съюзниците му, мнозина от тях английски националисти, искаха да извоюват обратно национален суверенитет от Европейския съюз. Но от кого или от какво искаше да вземе обратно страната си Тръмп? Беше посочвал Международния валутен фонд и Световната търговска организация като вредителски елементи, управлявани от международни елити в ущърб на интересите на американския работещ човек. Но аз не мога да си представя, че тези институции изпълват с ярост по-голямата част от последователите му.
На практика повечето международни институции, включително и МВФ, и НАТО, са дошли на бял свят под американска егида, за да подкрепят и разширяват интересите на Съединените щати и техните съюзници. Европейското обединение и произлизащият от него Европейски съюз също винаги са били не само одобрявани, но и шумно насърчавани от американските президенти преди Тръмп. Но чувствата, свързани с неговото „Америка над всичко“ [America First] – защото в този момент те са точно това: чувства, а не толкова политика – са враждебни към тези организации. Същите, в общи линии, са антипатиите и на Найджъл Фарадж.
И така, Фарадж и Тръмп говореха за едни и същи неща. Но те имат много повече общи черти от антипатията към международни или над-национални организации. Когато Фарадж, в речта си на митинга в Джаксън, сипеше огън и жупел върху банките, либералните медии и политическия истеблишмънт, той говореше не за чужди тела, а за чуждите сред самите нас, тоест собствените ни елити, които са, по подразбиране, не „реални“, „обикновени“ или „почтени“. И не само Фарадж. Британската премиер-министърка Тереза Мей, която не беше за Брекзита преди референдума, нарече членовете на международно-настроените елити „граждани на никъдето“. А когато трима членове на Британския върховен съд постановиха, че Парламентът, а не просто кабинетът на премиер-министъра, трябва да решава кога точно да бъдат поставени в ход законовите механизми на Брекзита, те бяха обявени от един от водещите британски таблоиди[3] за „врагове на народа“.
Тръмп умишлено се възползва от същата враждебност срещу гражданите, които не са „истински хора“. Той отправяше обидни забележки срещу мюсюлманите, имигрантите, бегълците и мексиканците. Но най-дълбоката враждебност беше насочена срещу онези елитистки предатели вътре в Америка, които били разглезвали малцинствата и презирали „истинските хора“. Последната реклама от кампанията на Тръмп атакуваше по особено коварен начин онова, което Йосиф Сталин беше наричал „безродни космополити“. Лукавите намеци за някаква „глобална властова структура“, която ограбвала честните трудови хора, бяха илюстрирани с портрети на Джордж Сорос, Джанет Елън и Лойд Бланкфайн. Може би не всички поддръжници на Тръмп осъзнаваха, че и тримата са евреи. Но онези, които са го разбирали, едва ли са пропускали съответните заключения.
Когато Тръмп и Фарадж стояха заедно на онази сцена в Мисисипи, те говореха, сякаш са патриоти, спасяващи великите си страни от чужди интереси. Без съмнение и двамата гледаха на Съединените щати и Великобритания като на нации-изключения. Но успехът на двамата е обезсърчителен именно защото отива далеч отвъд някаква специфична идея за англо-американската изключителност. Тук имам предвид не толкова традиционния себе-образ на определен вид американски и английски патриотари, които обичат да си представят Съединените щати като „Града на върха на хълма“, а Великобритания като острова със скиптъра, величествено отдалечен от противния континент. Не, тук става дума за изключителността, оформена от Втората световна война. Поражението на Германия и Япония доведе до голям съюз в Запада и Азия, ръководен от Съединените щати. Pax Americana [Американският мир], заедно с една обединена Европа, трябваше да държи в сигурност демократичния свят. И ако нещата се получат според желанието на Тръмп и Фарадж, голяма част от тази мечта ще се окаже на парчета.
В годините, в които по-голямата част от Европа беше премазана от нацистки или фашистки диктатури, англо-американските съюзници бяха последната надежда за свобода, демокрация и интернационализъм. Аз израснах в света, който оформиха те. Родната ми страна, Холандия, беше освободена през 1945, шест години преди да съм роден, от британски и американски войски (с помощта на някои изключително смели поляци). Онези от нас, които нямаха директни спомени за това, все пак бяха гледали филми като „Най-дългият ден“, в който се разказва за десанта в Нормандия. Джон Уейн, Робърт Мичъм и Кенет Мор с неговия булдог бяха нашите герои-освободители.
Това, разбира се, беше детинска фантазия. На първо място, тя оставяше извън картината Червената армия, която беше освободила баща ми, принуден по онова време да работи във фабрика в Берлин, заедно с други млади мъже, които бяха отказали да подпишат клетва за вярност към Райха по време на германската окупация. Но победните англосаксонски нации, особено Съединените щати, до голяма степен оформяха света, в който ние живеехме. Думите на Атлантическата харта, оформена от Чърчил и Рузвелт през 1941, отекваха дълбоко из цялата разнищена от войната Европа: търговските бариери щяха да бъдат снижени, хората щяха да бъдат свободни, социалното подпомагане щеше да бъде разширено, а заедно с него и глобалното сътрудничество. Чърчил наричаше Хартата „не закон, а [пътеводна] звезда“.
Pax Americana, в който на Великобритания беше отредена специалната роля на младши партньор, (чиято изключителност вероятно беше чувствана по-силно в Лондон, отколкото във Вашингтон), се основаваше на либерален консенсус. Не само НАТО, създаден за да защитава западните демокрации, най-вече срещу съветската заплаха, но също и европейското обединение, бяха родени от пепелищата на 1945. Много европейци, както либерали, така и консерватори, вярваха, че само една обединена Европа би могла да предпази континента им от повторно разкъсване. Дори Уинстън Чърчил, чието сърце винаги е туптяло по-силно за Британската общност и Империята, го подкрепяше.
Студената война направи изключителната роля на съюзниците дори още по-жизнено важна. Западът, със свободи, защитени от Съединените щати, се нуждаеше от достоверен контра-наратив срещу съветската идеология. Това включваше и обещание за по-голямо социално и икономическо равенство. Разбира се, нито Съединените щати, (с тяхната дълга история на расови предразсъдъци и спорадични изблици на политическа истерия, като например Маккартизма), нито Великобритания, с нейната жилава класова система, успяха някога да се издигнат съвсем до нивото на блестящите идеали, които представяха на следвоенния свят. Но въпреки това образът на изключителната англо-американска свобода продължаваше да съществува, и то не само в страните, които бяха окупирани по време на войната, но също и в победените страни, включително Германия (или поне западната ѝ половина) и Япония.
Престижът на Америка беше силно повишен не само от войниците, които помогнаха да се освободи Европа, но също и от обикновените мъже и жени там у дома, които се бореха да направят обществото си по-равноправно, а демокрацията си по-всеобхватна. Борейки се срещу несправедливостите на собствената си страна, фигури като Д-р Марин Лутър Кинг и борците за граждански права, та дори и президентът Обама, продължаваха да поддържат жива мечтата за американската изключителност. Когато Вацлав Хавел, чешкият драматург-дисидент и по-късен президент, възхваляваше Франк Запа, Лу Рийд и Ролинг Стоунс като свои политически герои, той не се шегуваше. По времето на комунистическото потисничество рок-музиката от Америка и Великобритания представляваше свободата. Европейците, родени недълго след Втората световна война, често признаваха, че изпитват омраза към Съединените щати, или поне към техните политики и войни, но начините, по които тяхната враждебност намираше израз, бяха заемани почти без изключение от самата Америка. Боб Дилън получи тазгодишната Нобелова награда за литература не на последно място и защото членовете на шведското жури бяха израснали с неговите думи на протест.
Идеалът за изключителните англо-американски свободи очевидно отива далеч по-назад от годините, следващи поражението на Хитлер, да не говорим пък за Боб Дилън и Стоунс. Изпълненият с възхищение разказ на Алексис де Токвил за американската демокрация от 1830-те е добре познат. Много по-малко известни са неговите писания за Великобритания от същия исторически период. Роден скоро след Френската революция, Токвил е бил обсебен от въпроса защо Великобритания, с нейната мощна аристокрация, е била пощадена от подобни катаклизми. Защо британският народ не е въставал? Отговорът му е, че социалната система на Великобритания е отворена точно толкова, че да дава на хората надеждата, че с усилена работа, изобретателност и късмет, те биха могли да се издигнат в обществото. Това беше британската версия на Американската мечта: „Великият Гетсби“ може и да е велик американски роман, но Гетсби можеше да съществува и във Великобритания.
На практика във Великобритания от 19 век вероятно не е имало чак толкова много истории на честно забогатяване. Но фактът, че Бенджамин Дизраели, син на сефардски евреи, можеше да стане премиер-министър, а също и граф, даваше на много поколения възможност да вярват във Великобритания като изключителна страна. Евреите от Русия и Литва, или от Германия, като собствените пра-пра-родители, са се стичали като имигранти във Великобритания с надеждата, че те също биха могли да станат благородни англичани.
Англофилията, също като Американската мечта, може и да се е основавала на митове, но митовете могат да бъдат мощни и дълготрайни. Представата, че с достатъчно много усилия и талант човек може да победи превратностите на живота, беше особено важна във Великобритания и Съединените щати. Англо-американският капитализъм може и да е груб в много отношения, но понеже свободните пазари са възприемчиви към новите таланти и евтината работна сила, те по правило пораждат вид общества – прагматични и сравнително отворени – в които имигрантите могат да напредват: хората именно от онзи вид, който управниците на по-затворени, общностни и авторитарни общества, обикновено са склонни да презират.
Вилхелм II, кайзер на Германия до 1918, когато страната му беше победена в Първата световна война (за чието разпалване той беше направил всичко по силите си), беше точно такава [управническа] фигура. Сам той наполовина англичанин, кайзерът наричаше Англия „нация на магазинери“ и я описваше като „Юда-Англия“, страна, корумпирана от мрачни чужди елити, където парите имат по-голямо значение от добродетелите на кръвта и земята. В по-късните десетилетия този вид антисемитска реторика беше по-често насочван срещу Съединените щати. Нацистите бяха убедени, че Америка се управлява от еврейски капиталисти – не само Холивуд, но и Вашингтон, и, разбира се, Ню Йорк. Тази представа е все още широкоразпространена, ако и днес вече по-малко в Европа, отколкото в Близкия Изток и някои части от Азия. Но говоренето за „гражданите на никъде“, злокобните космополитни елити и банкери-конспиратори, се вписва точно в тази традиция. Една от ужасните иронии на днешния англо-американски популизъм е обичайната употреба на фрази, които по традиция са били използвани от враговете на англоезичните страни.
Но дори и онези, които не непременно споделят отвратителните думи на кайзера, разбират, че либералната икономика, така както се практикува от средата на 19 век насам във Великобритания и Съединените щати, си има и тъмна страна. Тя не допуска особено много преразпределение на богатството или защита на най-уязвимите граждани. Имало е, разбира се, изключения: например Новият курс на Рузвелт или следвоенното лейбъристко правителство на Клемънт Атли във Великобритания, което въвежда безплатно национално медицинско обслужване, изграждане на по-добри социални жилища, подобрено образование и гарантирани други блага на социалната държава. Мъжете от британската работническа класа, които са рискували животите си в защита на страната през Втората световна война, не са очаквали нищо по-малко. Като цяло обаче Великобритания и Съединените щати, в сравнение с много други западни страни, са полагали повече акценти върху индивидуалната икономическа свобода, отколкото върху егалитаризма. А нищо не създава предпоставки за толкова бързи и радикални социални промени, колкото неограниченото предприемачество.
Революцията на Рейгън-Тачър от 1980-те – дерегулацията на финансовите услуги, затварянето на въглищните мини и множество производствени мощности, както и ограничаването на облагите от Новия курс и Британската социална държава – беше разглеждано от мнозина консерватори, и от двете страни на Атлантика, като триумф на англо-американската изключителност, като голяма победа на свободата. Европейците извън Великобритания бяха по-скептични. Те обикновено виждаха в тачъризма и рейгъномиката безогледни форми на икономически либерализъм, правещи някои хора несравнимо по-богати, но оставящи много повече вън на студеното. Въпреки това, за да бъдат способни на конкуренция, много правителства започнаха да копират същата икономическа система.
Че всичко това се случи в края на Студената война не беше съвпадение. Колапсът на съветския комунизъм беше справедливо отпразнуван като окончателно освобождение на Европа. Страните, изоставени от погрешната страна на Желязната завеса след Втората световна война, най-после бяха свободни. Първият президент Буш говореше за „новия световен ред“, ръководен от единствената оставаща свръхсила. Революцията на Рейгън-Тачър изглежда триумфираше.
Но краят на комунизма на Запад имаше също и други, по-малко желателни последици. Ужасите на съветската империя покриха с позор и други форми на левичарство, включително и социалдемократическите идеи, които всъщност бяха антикомунистически. И в същото време, в което се обявяваше „краят на историята“, а от англо-американския либерално-демократичен модел се очакваше да си остава без конкуренция завинаги, много хора започнаха да вярват, че всички форми на колективистки идеализъм водят директно към Гулаг. Тачър беше заявила някога, че такова нещо като „общество“ няма, има само индивиди и семейства. Хората трябвало да бъдат принудени да се погрижат за самите себе си.
Радикалният икономически либерализъм направи повече за разрушаването на традиционните общности от които и да било социалдемократически правителства. Най-непреклонните врагове на Тачър бяха миньорите и индустриалните работници. Неолибералната реторика беше изцяло пропита от тезата, че благоденствието „ще се просмуква отгоре надолу“. Но то никога не проработи точно по този начин. Онези работници и децата им, сега чезнещи из обеднели градчета в „ръждиви пояси“[4], получиха пореден тежък удар в резултат на банковата криза от 2008. Основните следвоенни институции като МВФ, който Съединените щати бяха поставили в ход през 1945 с цел да се осигури един по-стабилен свят, вече не функционираха истински. МВФ дори не подозираше за идещата криза. Голям брой хора, които никога не успяха да се възстановят от катастрофата, решиха да се разбунтуват и гласуваха за Брекзита – и за Тръмп.
Нито Брекзитът, нито Тръмп ще донесат големи ползи за тези избиратели, най-вероятно. Но поне за известно време те ще могат да си мечтаят за довеждане на страните си до някакво въображаемо, по-чисто, по-благотворно минало. Тази реакция се разпространява все по-широко, не само в Съединените щати и Великобритания. Същото се случва и в други страни, включително и такива с дълги либерално-демократични традиции, като Холандия. Преди двадесет години Амстердам се считаше за столицата на всичко непокорно и прогресивно, един вид място, в което дори и полицаите пушат открито трева (просто още един мит, затова пък показателен). Холандците виждаха самите себе си като световни шампиони на расовата и религиозна толерантност. От всички европейски страни Холандия беше най-здраво свързаната с Англосферата. А днес най-популярната политическа партия, според последните социологически анкети, се ръководи буквално като собствена операция от Герт Вилдерс – един анти-мюсюлмански, анти-имигрантски и анти-ЕС подстрекател, който възхвалява победата на Тръмп като пристигане на някаква „патриотична пролет“.
Във Франция Марин льо Пен, която споделя ентусиазма на Вилдерс по адрес на Тръмп, може би ще бъде следващата президентка. Полша и Унгария вече се управляват от популистки автократи, които отхвърлят вида либерализъм, за който източноевропейските дисиденти някога се бяха борили толкова много. Норберт Хофер, човек на крайната десница, би могъл да стане следващ президент на Австрия.
Означава ли всичко това, че Великобритания и Съединените щати вече не са толкова изключителни? Може би. Но аз считам, че е също толкова вярно и да се твърди, че самата идея за англо-американската изключителност е направила популизма в тези две страни по-мощен. Себеласкателната представа, че западните победители от Втората световна война са по-специални, по-смели и по-свободни от останалите народи, че Съединените щати са най-великата нация в историята на човечеството, че Великобритания – страната, която се беше изправила самотно срещу Хитлер – е по-велика от която и да е европейска, да не говорим пък за неевропейските страни, доведе както до някои злополучни войни, така и до замазване на неравенствата, характерни за англо-американския капитализъм. Идеята за някакво естествено превъзходство или просто за чистия късмет да си роден американец, великобританец, вече дава някакво усещане за специални права на хора, които – от гледна точка на образование и благоденствие – бяха закотвени в долните нива на обществото.
Всичко това функционираше доста добре до последното десетилетие от миналия век. Но тогава постепенно започна да става ясно, че съдбите на работническите и долните средни класи във Великобритания започват да се помрачават все повече в сравнение с онези на богатите им сънародници. А освен това и страната им се справя много по-зле от Германия, скандинавските страни, Холандия, та дори и от Франция, най-старият съперник на Великобритания. И един от начините, по които британците можеха да дадат израз на гнева си, беше да се бият по футболни стадиони, да дразнят германските запалянковци като имитират британски бомбардировачи или реват лозунги за спечелването на войната.
Така наречените футболни хулигани си оставаха притеснително малцинство, но за изразяването на същите чувства имаше и други начини. Европейският съюз, към който повечето британци никога не са изпитвали особено голяма любов, всъщност беше направил много части от Великобритания по-богати. Душната атмосфера на старите индустриални градове и миньорски поселища не беше резултат от политиките на Европейския съюз. Но за „евроскептиците“ беше лесно да отклонят масовото внимание от вътрешните проблеми, като насочиха обвиненията към чужденците, които ръководели играта в Брюксел. Еврофобите обичаха да твърдят, че „не за това сме водили войната“. Понякога беше призоваван духът не само на Хитлер, но и онзи на Наполеон. Някои про-Брекзит политици дори възхваляваха величието на Британската империя. „Възвръщането на контрола“ чрез напускане на Европейския съюз едва ли ще направи повечето британци по-богати. Обратното е далеч по-вероятно. Но то поне отнема жилото на сравнителния неуспех. И подхранва желанието да се чувстваш изключителен, притежаващ права човек. Накратко, да бъдеш отново велик.
Нещо подобно се е случило и в Съединените щати. Не само, че дори и най-бедните американци бяха свикнали да им казват, че живеят в самата страна на Бога. Освен това немалка част от тях, белите американци, колкото и лишени от привилегии и образование, доскоро можеха да се уповават на успокоителното усещане, че все пак има и една група, намираща се под тях – хора, които не споделят техните права и претенции за величие, хора с по-тъмен цвят на кожата. Днес, при един образован в Харвард чернокож президент, тази фикция става все по-трудна за поддържане.
Тръмп и лидерите на Брекзита разполагаха с тънък усет за тези масови чувства. По някакъв начин Тръмп е Гетсби, само че развален. Той умело разиграваше наранената гордост на големи общности и разпалваше страстите на хора, които се страхуват, че промените ще ги накарат да се чувстват още по-изоставени. В Съединените щати това пробуди някои стари видове нативизъм. Във Великобритания главната сила зад Брекзита е английският национализъм. Но и в двата случая „да си вземем обратно страната“ означава оттегляне от света, който англо-американците бяха замислили след 1945. Английските националисти избраха модерна версия на „Величествената изолация“ (парадоксално, но факт: това е понятие, създадено за описване на британската външна политика при Бенджамин Дизраели). Тръмп иска да постави „Америка над всичко“.
Брекзитова Великобритания и Америка на Тръмп са свързани в желанието си да премахнат опорите на Pax Americana и европейското обединение. По един перверзен начин това може би предвещава съживяването на „специалното отношение“ между Великобритания и Съединените щати – пореден случай на повтаряща се история, но вече под формата на не точно на фарс, а траги-фарс. Тръмп е казал на Тереза Мей, че би искал да има с нея същото отношение, каквото Роналд Рейгън е имал с Маргарет Тачър. Но първият британски политик, който пристигна в Тръмп тауър, за да поздрави новоизбрания президент, беше не премиер-министърката или дори външният министър Борис Джонсън, а Найджъл Фарадж.
Тръмп и Фарадж, ухилени като ученици пред входа на златния асансьор на Тръмп, възхваляваха взаимните си победи като повтаряха същата дума, която някога беше направила страните им изключителни: „свобода“. В дома на Тръмп Фарадж е предложил бюстът на Чърчил отново да бъде поставен в Овалната зала [на Белия дом]. Тръмп намерил идеята великолепна.
* * *
Месец преди избора на Тръмп и три месеца след Брекзита аз посетих големия военен историк Сър Майкъл Хауърд в дома му в провинциална Англия. В младостта си Хауърд се е бил срещу германците като офицер в британската армия. Акостирал е в Италия през 1943 и е взел участие в решителната битка за Салерно, за което е получил Военния кръст. Джон Уейн и Кенет Мор бяха повече фантазия [от детството ми]. Сър Майкъл е реалното нещо. Той е на 95 години.
След обяд в един от местните ресторанти, само на няколко мили от мястото, където някога живееха баба и дядо ми, ние разговаряхме за Брекзита, войната, американската политика, Европа и семействата ни. Обстановката не би могла да бъде по-английска, с бледо есенно слънце, залязващо над вълнистите хълмове на Беркшир. Също като прабаба и прадядо ми, прародителите на Сър Майкъл по майчина линия са германски евреи, които са се преместили в Англия, където са преуспели. Също като моето, неговото емигрантско семейство е станало подчертано британско. Освен че е професор по история в Оксфорд, Хауърд е преподавал в [американския] Йейл. Той познава Америка добре и няма илюзии по отношение на „специалното отношение“, което според него е измислено от Чърчил и винаги е било прекомерно раздувано.
Докато седяхме в кабинета му, заобиколени отвсякъде с книги, аз го помолих да сподели мислите си за Брекзита. Той отговори с тон на сдържана меланхолия, без гняв. Брекзитът, каза той, „ускорява разпадането на Западния свят“. Замислен върху тази фраза, тъй внимателно изкована след края на войната, в която той е участвал, Сър Майкъл добави: „Може би той [Западният свят] винаги е бил само капка вода в морето“. Запитах го за специалното англо-американско отношение. „А, специалното отношение“, каза той. „То беше просто един необходим мит, също като християнството. И накъде отиваме сега?“
Накъде всъщност? Последната надежда на Запада може да се окаже Германия – страната, срещу която Майкъл Хауърд се е сражавал и която аз ненавиждах като дете. Посланието на Ангела Мекрел към Тръмп в деня след победата му беше перфектен израз на Западни ценности, които все още си заслужават да бъдат защитавани. Тя би приветствала тясно сътрудничество със Съединените щати, каза канцлерката, но само на базата на „демокрацията, свободата и зачитането на закона и достойнството на човека, независимо от произход, цвят на кожата, религия, пол, сексуална ориентация или политически възгледи“. Меркел говореше като истинска наследница на Атлантическата харта.
Някога Германия също беше считала себе си за изключителна нация. Това приключи със световна катастрофа. И германците са научили урока си. Те вече не искат да бъдат изключителни в какъвто и да е смисъл, което е и причината, поради която желаеха да бъдат обвързани толкова тясно в една обединена Европа. Последното нещо, което германците си желаеха беше да водят други страни, особено пък в някакъв военен смисъл. Това е и начинът, по който съседите на Германия желаеха да вървят нещата. Pax Americana изглеждаше много пò за предпочитане в сравнение с едно пробудено германско желание за изключителност. И аз все още мисля така. Но гледайки отново онази снимка на Доналд и Фарадж, оголили зъби в самодоволни пози, с повдигнати палци, със златния асансьор, проблясващ зад гърбовете им, аз се чудя дали Германия няма да бъде принудена да постави под въпрос един урок, който може би е научила прекалено добре.
[1] Като се има предвид, че Фарадж е бивш банкер и реален мултимилионер, подобни думи наистина звучат силно авто-иронично. Бел. пр.
[2] Местничество. Представата, че местните хора разполагат със специални права и привилегии, с които новодошлите трябва да се съобразяват. Бел. пр.
[3] Разпространеното название на жълтата преса на Запад. Бел. пр.
[4] Тоест места, в които бивши предприятия на тежките индустрии са били затворени. Бел. пр.
