Разговор между Адам Михник и Юрген Хабермас (модератор: Адам Кржемински)
Адам Кржемински[1]: Вие имате много различни житейски истории и опит с европейската левица, така че бих искал да изнеса тези различия на преден план докато дискутираме Германия и „процеса на изравняване на сметките с миналото“, както и начините, по които Полша и Германия се намират в много различни фази от развитието си. Да започнем може би със събитията от 1989. Беше ли за вас изненада падането на Берлинската стена и обединението на Германия?
Юрген Хабермас: Разбира се, аз бях също толкова изненадан, колкото и повечето германци. Но за пръв път бях в ГДР през 1988, в Хале. Впечатлението ми от душевното състояние на хората, които тогава участваха в симпозиума, беше унищожително. Те бяха цинични и отчаяни. От някаква надежда не беше останала и следа. В този смисъл по-късно вече ми беше малко по-ясно до каква степен тази система беше вече ерозирала. Но, разбира се, не бях успял да предвидя този край.
Адам Михник: Спомням си един разговор с вас през 1979 във Варшава, когато вие изобщо не желаехте да разговаряте за обединението на Германия. В началото бях много безропотен, защото човек не може да не бъде безропотен когато говори с Хабермас, но след това казах, че по мое мнение немската левица прави същата грешка като Роза Люксембург в Полша, защото не желае да разбере силата и динамиката на немското национално чувство. Моят собствен парадокс се състои в това, че по мое мнение тогава съм имал право.
Но когато по-късно четох вашата полемика в рамките на Дебата на историците[2], разбрах, че сте имали право, когато сте обвинявали Щюрмер, Хилгрубер и Нолте в желание да релативират престъпленията на Хитлер чрез престъпленията на Сталин и да насърчат ново съживяване на национализма. В това отношение съзнанието ми е леко шизофренично. Напълно солидарен съм с вашата позиция в Дебата на историците и смятам, че на нас поляците ни липсва точно една такава дискусия и един Хабермас. Но по въпроса за обединението на Германия все пак съм имал право, тъй като немската интелигенция очевидно е подценила този проблем.
Кржемински: През лятото на 1989 стената си беше също толкова здрава, колкото винаги, ако и германците в Унгария да си опаковаха багажа, а Адам Михник и Бронислав Геремек (по онова време председател на фракцията „Солидарност“ в полския парламент – Бел. ред.) говореха открито за обединение на Германия. От една страна това беше изненада за мнозина на Запад и в Полша. От друга страна мисълта, че разделението на Германия не може да бъде вечно, беше истински жива, поради особеностите на нашата собствена национална история.
Хабермас: Тези заявления на Михник и Геремек от лятото на 1989 са ми убягнали, но по онова време аз със сигурност бих бил противник на перспективата за обединение. Но да останем още малко при немското национално съзнание. Не трябва да се забравя, че по разбираеми исторически причини то е играело и ще продължава да играе една по-различна роля, отколкото в Полша. За поляците то е осигурявало в продължение на 150 години тяхната идентичност, въпреки липсващата независимост. А като политическа ценност в Германия то е играело прогресивна роля само до 1848. В края на краищата Прусия никога не е функционирала на някаква национална основа. И въпреки това бисмарковата империя е използвала национализма за свои цели, и от 90-те години на 19 век е причинила множество злини. След 1945, в противоположност на това, в Германия за пръв път беше установена една донякъде разумна демокрация, и то само защото националсоциализмът беше дискредитиран.
Михник: От много години насам аз се намирам под влиянието на едно великолепно есе от професор Хабермас за конституционния патриотизъм[3]. Днес виждам известна двойственост в настоящата германска ситуация. Първата фаза от обединението на Германия донесе свободата, но втората – погрома в Хойерсверда[4]. В Полша между другото е същото, или може да стане същото.
Хабермас: Това е може би малко прекалено рязко казано. Искам да кажа, първият израз на обединението беше свободата, а вторият – три седмици по-късно – посланието „Ние сме един народ“. Лозунгът първо беше „Ние сме народът“, а след това „Ние сме един народ“. Що се отнася до Хойерсверда, аз съм западногерманец и нямам същия интуитивен опит като източногерманците. Но до определена степен мога да разбера, макар и, разбира се, не да оправдая, как този десен екстремизъм се поражда в бившата ГДР. Много по-труден за разбиране за мен е ефектът на заразност, който тези подпалвачески нападения имаха в западна Германия. В края на краищата, условията там не бяха се променили. Тоест, на Запад шлюзите на обществената комуникация трябва да са се отворили и общественият климат дотолкова да се е променил, че определени стереотипи и представи, които до този момент, да кажем, са били споделяни от около петдесет процента от населението, под прага на обществената комуникация, внезапно са придобили друг статус.
Изведнъж отново могат да се говорят неща, които преди са били табу. Чрез това възниква една среда, при която вече също и в западна Германия ксенофобията и антисемитизмът не само излизат на бял свят, но освен това младите хора придобиват усещането, че изразяват мнението на едно мълчащо мнозинство. Самият аз съм убеден, че те не изразяват мнението на мнозинството, но все пак климатът се промени. И аз мисля, че това е по-голям проблем за западна Германия, отколкото за бившата ГДР, която – но тук вие двамата можете да прецените по-добре от мен – се намира вътре в един огромен процес на трансформация. Там не са живели толкова много чужденци, и всички негативни стереотипи, които се използват в момента, са били забранени от режима.
Михник: Но нямате ли усещането, че днес в цяла демократична Европа ние наблюдаваме криза на идеята за мултикултурното общество, и Германия не е в някаква изключителна ситуация? Същото виждаме във Франция, а в някаква „разводнена форма“ – също и в Полша. От друга страна онова, което вие казвате за внезапното натрупване на национални чувства в източна Германия, е много интересно. Когато бях в бившата ГДР, чух следния виц: един оси среща един веси и му казва, „Здравей, веси, ние сме един народ.“ На което западнякът отвръща: „Ние също“.
От това следва, че ксенофобията не е форма на националното съзнание, Забелязвам това в Полша. Полша е, може би с изключение на ГДР, единствената посткомунистическа страна, в която няма проблеми с национални малцинства. И става ясно, че и без да имаме проблеми с национални малцинства, за кратко време се оформят полско-литовски, полско-белоруски, полско-украински конфликти, полско-германски крах в Опелн[5], погром срещу роми в Млава и антисемитска кампания в една страна, където на практика няма евреи. С други думи, тук става дума не за реални етнически конфликти, а за нещо друго.
Хабермас: Мисля, че този анализ е верен само за средноевропейските народи, които са изпаднали в силна социална криза чрез трансформацията на държавния социализъм. И в това отношение омразата срещу чужденците със сигурност не е само немски феномен. Допитванията до общественото мнение показват, че ксенофобията в Германия е не по-силна, отколкото във Франция или Англия. Но аз се питам дали в западните страни за него има реални етноцентрически корени. В случая със западна Германия отговорът гласи, че конфронтацията с децата и внуците на имигрантите нараства. Преди се е смятало, че те ще поработят известно време при нас, а след това ще си отидат. Те обаче останаха и децата им вече са родени в Германия.
[…]
Михник: Наблюдавам много внимателно Югославия, там имам много приятели. Впечатлението ми е, че Балканите по принцип са предизвикателство за Европа. Там се казва: стига толкова Аушвиц, свърши се с демократична Европа, сега е на ред утопията за етнически чистите държави. Това е най-плашещото послание, с което съм се сблъсквал през живота си. То е по-опасно от комунизма. И аз имам въпрос към професор Хабермас, който е голям защитник на идеята за просвещението: защо идеята за етнически чистата държава е толкова силна, защо сега тя се намира в победен марш?
Кржемински: А може би тя тъкмо преживява корабокрушение? Може би сме свидетели на нейните последни кървави конвулсии, а не на някакво действително завръщане към националните държави?
Хабермас: Аз също не вярвам, че тя се намира в победен марш. Когато преди няколко седмици бях в Загреб, чух от моите тамошни приятели: най-добре ще бъде ако тук дойдат американците и останат в продължение на четиридесет години – тогава и ние ще получим такава стабилна демокрация като Бундесрепубликата.
Кржемински: В Сомалия обаче този модел не се потвърди.
Хабермас: Така е. С това исках само да кажа, че третият демократичен опит в Германия най-после успя да се задържи, защото тя беше обвързана със западния лагер в продължение на достатъчно дълго време и не беше суверенна. Споменавам тази въздишка на моите хърватски приятели само за да кажа, че не всички са полудели и все още има и една по-оптимистична перспектива.
Михник: Но къде ви го казаха това, по телевизията ли?
Хабермас: О не, в частен разговор. Разбира се, такова нещо не може да се каже пред обществеността.
Михник: Знам защо питам, защото и аз бях в Загреб. Там властва същият парадокс като при нас. В Полша съм редактор на най-големия ежедневник, но в същото време много от противниците ми ме смятат за национален предател.
Кржемински: Дали преценката ви за нашия национализъм не е малко пресилена? Това течение съществува, но като цяло е много по-слабо, отколкото можем да се страхуваме. Последните избори го доказват.
Михник: Между другото, от професор Хабермас съм научил, че човек трябва да бъде внимателен и буден. Етническата държавна идея води винаги към някоя дълбока пропаст. И затова четях за историческия дебат в Германия през осемдесетте така, сякаш това би могло да бъде четиво, засягащо Полша.
Хабермас: Но именно ние, немците, сме строили концентрационните лагери в Полша. Когато вчера летях към Варшава, отново осъзнах, че ние старателно сме крили всичко това от собственото си население, вършили сме всичко в Полша, всичко в Полша, за да не може никой нищо да види.
Михник: Да, но едно е това да се каже от германец, а друго – от поляк. А сега ще кажа нещо, за което не знам дали имам смелостта да позволя да бъде отпечатано: преди Хитлер да нахлуе тук, ние сме построили свой собствен концентрационен лагер, в Береза Картуска, и оправданието, че там са загинали само малко хора и че нацистките лагери са били много по-лоши, е дребнаво и плачливо[6]. От друга страна, докато ние поляците спокойно можем да кажем, че Хитлер не е много по-лош от Сталин, защото сме били жертви и на двамата тези господари, от устата на един немски историк като Ернст Нолте това вече означава нещо друго – едно омаловажаване на немските „постижения“ в тази област. Но когато ние казваме, че поляците са по принцип невинни, това разбира се означава единствено, че се опитваме да си напишем опрощение за вината. Но какво означава вината, колективната вина на една нация?
Хабермас: Няма колективна вина. Който е виновен, трябва да отговаря лично. Същевременно обаче има такова нещо като колективна отговорност за менталния и културен контекст, при който са станали възможни масови престъпления. И ние сме в една и съща степен наследници на случилото се. Ето защо трябва да се осъзнава, че всички традиции са двусмислени и следователно човек трябва да бъде критичен към тях, за да може ясно да се осъзнае кое трябва да се продължава и кое – не. Отговорността за миналото в една страна, в която се е случило нещо толкова екстремно, колкото в Германия, но не само там, би трябвало да се изразява в особено недоверие срещу традициите и културните контексти, както и в знанието за грешките на родителите. Същевременно в една страна като Германия политиката, или поне политическата дискусия, трябва да се разпростира до неща, които в други страни остават на заден план. Ние постоянно трябва да поставяме под въпрос традициите на нашата политическа култура и собствения си манталитет, докато обществата с по-силна демократическа традиция не трябва да го правят непременно. За тях това вече е нещо, което се разбира от само себе си.
Михник: Бях в Сърбия. Сърбите, които поддържат Милошевич, имат усещането за пълна историческа невинност. Говоря за едно особено колективно съзнание. Сърбите имат усещането, че срещу тях е била извършена огромна несправедливост, според тях целият свят ги е предал. И в този смисъл самият аз не мога да споделя този възглед, този триумфализъм, за абсолютната уникалност на немската вина, ако и да разбирам нагласата ви по отношение на уникалността на немския опит.
Хабермас: Един негативен триумфализъм.
Михник: И то защото чувството за триумфализма на невинността е широко разпространено в Полша. Никой от нас не е сторил зло никому. И който казва, че в Полша са се извършвали някакви „умиротворявания“ на украински села, или че в залите на университетите е имало отделни места за евреите, е просто враг на Полша, подкупен от международната мафия. Аз, напротив, съм на мнение, че съществуват неща като колективна памет и колективна отговорност. Щом имам право да се гордея с постиженията на поляците, с това, което са написали Мицкевич или Колаковски, то тогава имам и задължението да се срамувам от онова, което са извършили полските фашисти. И не мога да се утешавам с това, че немските фашисти са били още по-ефективни.
Хабермас: Това напомня на един вид разделение на труда. Адам Михник казва, че някои неща придобиват значението си от контекста. Дебатът на историците беше дебат за германците, а не за поляците. И би било негативен национализъм да се твърди, че тезите, формулирани в този дебат, трябва да се превърнат в съставна част от политическата култура на всички страни. На самия мен ми се струва, че Адам Михник прави верни заключения за поляците. Просто трябва да се прави разлика между това, което се казва вкъщи и онова, което се говори в един неутрален контекст.
Но да се върнем отново на въпроса: не става дума за това, че самият аз не изпитвам същата нервност пред вид ситуациите в Югославия, Германия, Грузия, Полша и т. н., като Адам Михник. В същото време обаче се питам защо той смята, че „етническото прочистване“ е послание към Европа. Защо не казва, че това е завръщане назад, едно грозно, ужасяващо завръщане, което взема множество човешки жертви? Западна Европа преодоля този стадий едва през 1945, тоест преди 48 години. Дотогава тя се поддаваше на същите националистически идиотщини, които завладяваха и масите. И все пак това беше преодоляно. Разбира се, в една много изгодна икономическа ситуация, но защо страните от източна Европа да нямат своя собствен шанс също да се измъкнат от невероятния стрес? Със сигурност вие чувствате и в Полша до каква степен населението страда от социалните и икономически аспекти на изкореняването на цяла една система. И ние знаем, че в такива ситуации хората се придържат към конкретното: цвят на кожата, раса, нация, изобщо външни признаци. Пък и към какво друго да се придържат, когато ежедневието пробужда толкова много страхове? Онова, което казвам, е тривиално, и никой от нас не знае как ще протече бъдещето, но все пак ви питам, защо в Полша, Унгария, Чехия, Словакия, да не може да се случи четиридесет години по-късно същото, което се случи в Бундесрепубликата? Все пак вие притежавахте известни предпоставки за демокрация, а и сега имате някои успехи.
[…]
Кржемински: Това е интересно. Вие все още сте привърженик на идеята за прогреса и се представяте като „вярващ оптимист“, докато Адам Михник, който постави самия себе си в опасност заради „прогреса на свободата“, се представя като цялостен песимист.
Михник: Аз имам три въпроса към вас, господин професор. Първо, бях силно изненадан, че най-големият морален и интелектуален авторитет на немската левица внезапно се представи в Дебата на историците като проамерикански настроен. Второ: какво ви остана от вярата в социализма, в марксизма и прогреса? И трето: аз никога не съм се подвеждал по антинемската истерия, която се раздухваше в Полша от комунистическата пропаганда. Сега вече комунизма го няма, пропагандата престана, а аз започнах да се страхувам от немците. Страхувам се от Хойерсверда и Росток. Когато отворя вестника, се страхувам, че отново ще прочета, че хора, търсещи убежище, са били изгорени живи. Томас Ман, който е мой гуру, пише, че немците, които са следвали Хитлер, изобщо не са били някакви други немци. Това са били същите добри немци, които той, Томас Ман, е обичал; точно ония порядъчни немци от Буденброкови са се заблудили. Оттук и въпросът ми, дали някаква част от тези добри немци днес не е тръгнала по погрешен път?
Хабермас: Въпросите ви не са никак маловажни. Най-лесният е този за американизма. На първо място трябва да се прави разлика между една ментална и културна западна ориентация, от една страна – и една чисто политическа западна ориентация, от друга. През петдесетте години аз бях против Аденауер, макар и днес да виждам, че неговата външнополитическа стратегия е била правилната. Но въпреки това, както и преди, съм на мнение, че Аденауер е оказал съдбоносно влияние върху политическата култура на немците, тъй като той е замел цялото минало под килима.
[…]
Кржемински: А сега вторият въпрос: какво остана от социализма?
Хабермас: Радикалната демокрация.
Михник: С това съм напълно съгласен.
Хабермас: Бих добавил, че все още, както и преди, може да се научи много от марксистката традиция по отношение на критиката на капитализма. Днес тя е дори още по-нужна отпреди, защото чрез колапса на социализма се повиши самопотвърждението на капитализма. Днес няма почти никой, който да критикува капитализма. А при това само в ЕС имаме 17 милиона безработни, и никой не знае, включително и аз, как може да се излезе от този безработен растеж. Това означава, че ние трябва да измислим нещо ново, за да критикуваме тази система. Мащабът е преди всичко осъществяването на една радикална демокрация, което разбира се означава социалистическо укротяване на капитализма, докато той стане напълно неузнаваем.
Михник:Аз бих го изразил така: ние сме същите, каквито сме били и преди тридесет години, само че по-бедни откъм илюзии и по-богати откъм скромност. Съгласен ли сте?
Хабермас: Напълно.
Кржемински: А сега третият въпрос: трябва ли да се страхуваме от немците?
Хабермас: Няма да отрека, че и сам се питам това. Що се отнася до мен, през 1982, когато Кол дойде на власт, аз имах същите страхове като Михник днес, тоест страхувах се от немската сила. 1977 беше много лоша година. Разбира се, отвличането и убийството на Шлайер[7] от леви терористи беше нещо ужасно. Но пък реакцията срещу всичко това беше страховита, в Германия властваше настроение за погром. Но когато Кол дойде на власт и аз видях, че той не е в състояние да провежда политиката, която желаеше, стигнах до заключението, че вече се е появило поколение, което може да промени климата, политическите нагласи. Ето защо през следващите години, до 1989, първоначално живеех с усещането, че в Бундесрепубликата вече не е възможно завръщане назад. Но от 1989 насам вече не съм толкова сигурен в това. И все пак трябва да се виждат и двете страни. От една страна завръщането на антисемитските, расистки и ксенофобски стереотипи. От друга страна си мисля, че на запад мнозинството от немците под петдесет години е либерално настроено по един разбиращ се от само себе си начин.
Михник: На това се надявам в Полша. Когато разговарям с хора от SLD[8], посткомунистите, изведнъж забелязвам, че те вече не могат да бъдат комунисти. Вече са опитали от атмосферата на свободата, както и парите на Европа. Мнозина от тях не харесват онова, което се случи в Полша от 1989 насам. Говорят за пропилени четири години, но не и за това, че трябва да се върне цензурата или че границите на Полша отново трябва да бъдат затворени – това е изключено.
[…]
Хабермас: Позволете ми сега аз да ви задам един въпрос. Как изглежда в Полша разчистването на миналото? Някак не се дочува нищо подобно на емоции като тези в Германия.
Михник: В Полша този проблем всеки си го решава по свой начин. Когато през 1989 спечелихме изборите, аз веднага започнах да разговарям нормално с всички, които ме бяха държали в затвора. Мисля, че това беше една диалектическа функция на просвещението.
Хабермас: По-скоро щедър характер.
Михник: Не, повече от това е. Искам да кажа, най-голямото нещастие за моята страна и моята нация са опитите да се наложи на Полша някаква единна идентичност – първо комунистическа, после антикомунистическа, веднъж католическа, веднъж антикатолическа. А между другото има една обща полска идентичност, плуралистична и хетерогенна. Това е богатството, което носим в гените си.
Хабермас: А как може да се оцени влиянието на католическата църква? Ще има ли в Полша строго разделение между църква и държава?
Михник: В Полша се стигна до един феномен, който никой не можеше да предвиди. Само в течение на две години политическият авторитет на католическата църква изчезна напълно.
Хабермас: Заради закона за абортите ли?
Михник: Не само. Църквата някак не успя да разбере какво точно се е случило в Полша. През 1989 поляците гласуваха за свободата. А църквата мислеше, че те са гласували за самата нея. И се опитваше да замени марксизма-ленинизма с католическата идеология. Поляците отхвърлиха това. И се случи нещо, което никой не можеше да предвиди: комунизмът се опитваше да подкопае авторитета на църквата в продължение на 40 години и не успя. Но нашите агресивни католически политици и политизиращи епископи успяха да го подкопаят за две години свобода.
Хабермас: Като ви слушам така, се чувствам изкушен да сравня поведението ви с реакциите на множество източногермански писатели, които през седемдесетте и осемдесетте или напуснаха, или като Волф Биерман, бяха прогонени от ГДР. Те са много по-непримирими.
Михник: Защото те са напуснали, а аз останах.
Хабермас: Но шест години затвор не са дреболия.
Михник: Господин професоре, спомняте ли си какво е писал Хайнрих Бьол във Възгледите на един клоун? Той казва, че ония, които са се върнали от чужбина, изобщо не са разбрали какво се е случило в Германия. Подобни неща пише и Зигфрид Ленц. Виждате ли, самият аз мисля, че нищо не разрушава човека до такава степен както омразата и потребността от разплата. И онова, в което мога да упрекна приятелите си от ГДР е, че те не са християни докрай. В затвора четях трима немски писатели: Томас Ман, Юрген Хабермас и Дитрих Бонхьофер. Знаех какво означава винаги да носиш фашизма някъде отзад в главата си. И тогава си измислих следната формула: човек трябва да бъде за амнистия, но против амнезия.
Хабермас: Великолепно казано.
Михник: Иначе не може да се живее. Трябва да се помни, но трябва и човек да се издигне над хоризонта на собственото си страдание, не трябва да се застива вътре в него. Имах големи проблеми в моя вестник. Това е вестник, който се прави от цялата антикомунистическа опозиция, а аз казах: стига толкова с разплатата. Такива неща в Газетата няма да има.
Хабермас: Тук се сещам за Испания.
Михник: Испания е положителен пример за Полша. Испанците казват: при нас не е имало dictadura, имаше само dictablanda, тоест мека диктатура.
Кржемински: Нека отново се върнем към немско-полските отношения. Как може да се направи така, че днешното равнодушие на Запада да не накара поляците отново да поемат ролята на „перманентни революционери и емигранти“?
Михник: За Полша и Германия няма друг съвет, освен да се държат толкова близо едни до други, колкото е възможно. Това е стабилизиращ фактор в Европа. Шансът е както за Германия, така и за Полша – за да може Германия да получи реален демократичен партньор на изток. Същото казвам и на моите руски приятели, между другото.
Хабермас: Разбира се, ние трябва да поставим в ход същия образователен процес, който се получи между нас и французите. Франция винаги е била нашият смъртен враг, а от времето на Френската революция – и постоянният ни противник, от гледна точка на немските мандарини. Но антиполският елемент е също здраво вгнезден в немския национализъм. И това е нещо, което трябва да бъде преодоляно. Мисля, че за жителите на старата Бундесрепублика това едва ли вече е голям проблем, защото нямахме обща граница, а общият ни противник беше по-скоро ГДР. Психологически и ментално бариерата между нас и Полша беше по-ниска от онази между Бундесрепубликата и ГДР.
Кржемински: Благодаря ви за разговора, господа.
Варшава, 1993 г.
[1] Адам Кржемински е полски журналист и коментатор, експерт по въпросите на немско-полските отношения и считан от мнозина за един от водещите полски публицисти в съвременността. Бел. пр.
[2] Т. нар. „Дебат на историците“ (всъщност „караница на историците“, преведено буквално), започва през 1986-87, когато Хабермас публикува остро критична статия по въпроси, засягащи някои от мненията на водещите немски историци от онова време. Става дума за това дали периодът на нацизма и преди всичко Холокостът трябва да се разглеждат като уникално явление, което прави немската история по-различна от онази на останалите нации, или това е бил „просто“ геноцид като всички останали. Историкът Ернст Нолте поддържа второто гледище и смята, че историята трябва да бъде „нормализирана“. Историците Михаел Щюрмер и Андреас Хилгрубер изразяват мнения, които посред някои критици са сходни с тези на Нолте. Бел. пр.
[3] В което се изказва идеята, че модерните германци трябва да изпитват патриотични чувства към Федералната република, защото нейните демократически институции доказано функционират. Бел. пр.
[4] През лятото на 1991 едно общежитие на виетнамски работници в източногерманското градче Хойерсверда беше атакувано от скинхедове и подпалено, при което загинаха няколко души. През август 1992 се случи подобен, и още по-тежък, инцидент в Росток. По-късно нападенията се прехвърлиха и в западна Германия, при което имаше немалко смъртни случаи. Бел. пр.
[5] Град в бившата немска провинция Шлезия (днес Полша), където все още живеят много етнически немци. Бел. пр.
[6] Лагерът Береза Картуска е бил създаден през 1934 за 250-300 полски затворници. Броят на загиналите там се оценява на около 17. Бел ред.
[7] Ханс-Мартин Шлайер е бил шеф на немската федерация на работодателите, а през войната е бил в СС. През 1977 той е отвлечен от терористи, принадлежащи към Фракцията червена армия и убит след успешното освобождаване от немски специални части на отвлечен немски пътнически самолет в Могадишу. Бел. пр.
[8] Полският Демократичен Ляв Съюз, съставен най-вече от бивши комунисти. Бел. пр.
