© Bors Perlstein
…но би могъл да бъде негов предвестник
Докато крайнодесните движения отправят все по-силни предизвикателства към политическите истеблишмънти в Европа и Северна Америка, множество коментатори правят сравнения с възхода на фашизма през 1920-те и 30-те. Миналата година един френски съд постанови, че противниците на Марин льо Пен, водачката на френския Национален фронт, имат право да я наричат „фашистка“ – право, което те упражняват често. През май 2016, след като Норберт Хофер, водачът на австрийската Партия на свободата, почти спечели президентските избори в страната, Гардиън зададе въпроса „Как е възможно толкова много австрийци да флиртуват с този едва прикрит фашизъм?“ А в статия от същия месец, касаеща възхода на Доналд Тръмп, консервативният колумнист Робърт Каган предупреди, „Ето така фашизмът се прокрадва в Америка“. „Фашистки“ е понятие от не съвсем определен вид, което служи за политически обвинения в продължение на вече много десетилетия, но за пръв път то се използва от утвърдени политически наблюдатели, които го използват сериозно, за да описват водещи политици и партии.
Фашизмът се асоциира най-близко с Европа от времето между световните войни, когато някои движения, носещи неговото име, взимат властта в Италия и Германия и донасят катастрофални промени на континента. Макар че фашистите се различават от страна до страна, те споделят една вирулентна омраза към демокрацията и либерализма, както и дълбока подозрителност към капитализма. Освен това те вярват, че нацията – често определяна от религиозна и расова гледна точка – представлява най-важният източник на идентичност за истинските граждани. И така те обещават революция, която ще замени либералната демокрация с нов политически ред, посветен на отглеждането на една пречистена нация, под ръководството на мощен лидер.
Макар че днешните десни популисти споделят някои черти с междувоенните фашисти, различията между тях са по-значителни. И, което е по-важно – онова, което днешните сравнения не успяват да обяснят е как някои зловредни политици и партии се разрастват до типа революционни движения, способни да заплашат демокрацията по фундаментален начин, както го е направил междувоенният фашизъм. За да се разбере този процес не е достатъчно да се изследват програмите и апелите на крайнодесните партии, личностите на техните политици или предпочитанията на техните поддръжници. Вместо това трябва да се разгледа внимателно по-широкия политически контекст, в който те действат. Онова, което превръща фашистите от маргинални екстремисти в управници на голяма част от Европа е неспособността на демократическите елити и институции да се справят с кризите, пред които са изправени техните общества през междувоенните години. Въпреки реалните проблеми днешният Запад не е изправен пред колапс, който може да бъде дори отдалечено сравняван с онзи от 1930-те години. Така че да се наричат льо Пен, Тръмп и други десни популисти „фашисти“ е нещо, което по-скоро обърква, отколкото просветлява.
Зараждането на фашизма
Подобно на много от днешните крайнодесни движения, фашизмът се заражда в период на интензивна глобализация. През късния деветнадесети и ранния двадесети век капитализмът драматично преоформя западните общества, като разрушава традиционните общности, професии и културни норми. Това е време и на гигантска миграция. Селяни от провинциални райони, които са били съсипани от нови аграрни технологии и приток на евтини селскостопански продукти, търсят нови шансове в градовете, а жителите на по-бедни страни емигрират в по-богати, отново в търсене на шансове за по-добър живот.
Тогава, както и сега, тези промени изплашват и разгневяват много хора, като създават благоприятна почва за нови политици, които твърдят, че разполагат с решения на проблемите. Най-видими сред тези политици са крайнодесните националисти, които се кълнат, че ще защитават гражданите от гибелното влияние на чужденците и пазарите. Фашистки движения се надигат в почти всички западни страни, от Австрия до Аржентина и от Финландия до Франция. Фашистите се превръщат в разрушителна сила в някои страни и повлияват върху създаването на политиките в други, но те не отправят фундаментално предизвикателство срещу политическия ред преди 1914. С други думи, сами по себе си техните политики и апели още не ги правят истински опасни или революционни. За да се стигне дотам е необходима Първата световна война.
Този гигантски конфликт избива, осакатява и травматизира милиони европейци, като заедно с това физически и икономически опустошава голяма част от континента. „Светлините угасват из цяла Европа; няма да ги видим да се запалят отново докато сме живи“, казва британският външен министър Едуард Грей в началото на войната. И действително, когато войната приключва, с нея е изчезнал и цял един начин на живот.
Годината 1918 слага край на войната, но не и на страданието. Континенталните европейски империи – Австро-Унгарската, Германската, Османската и Руската – се сриват по време на или след конфликта, създавайки най-различни малки държави, които не разполагат с никакъв опит в демокрацията и имат смесени населения, които почти нямат интерес да живеят заедно. Междувременно в много от по-старите европейски държави, като Германия и Испания, старите режими също се сриват, давайки път на различни форми на демократичен преходи. Но, подобно на новите държави, тези страни също нямат особен опит с демократичното управление – а значи и с навиците, нормите и институциите, необходими за да може то да функционира.
Сякаш за да влоши нещата още повече, краят на войната, вместо да доведе до период на мир и възстановяване, донася със себе си безкраен поток от нови социални и икономически проблеми. Новите демокрации се борят с огромни трудности, за да интегрират обратно в обществото милиони войници и да възстановят икономиките си, увредени или разрушени от войната. Австрия и Германия трябва да приемат унижението на една изгубена война и наказателен мир, като и двете страни затъват в супер-инфлация. Из целия континент беззаконието и насилието бързо се превръщат в нещо нормално, тъй като демократичните правителства губят контрол над уличния живот и цели части от териториите си. Италия преминава през почти две години на окупации на фабрики [от работниците], изземване на селски земи и въоръжени конфликти между леви и десни полувоенни сили. В Германия Ваймарската република е изправена пред насилнически леви и десни бунтове, които принуждават правителството да изпраща войски, за да поеме отново контрола над някои градове и региони.
Въпреки тези и други проблеми, отначало фашистите си остават маргинални сили. В Италия те не получават почти никакви гласове на първите следвоенни избори в страната. А в Германия хитлеровият опит за преврат от 1923, известен под названието „Преврат на бирхалето“, пропада мизерно, след което той и много от останалите конспиратори попадат в затвора. Но в хода на времето проблемите продължават да се усложняват. Европейските икономики не успяват да се изправят на крака, а уличните побоища, убийства и други форми на социален безпорядък продължават да измъчват много европейски страни. Накратко, към края на 1920-те вярата на много европейци в демокрацията е сериозно разклатена.
Демокрациите в криза
А след това идва Голямата депресия. Най-катастрофалната последица от това събитие са не толкова икономическите загуби – макар че те са достатъчно тежки – колкото неспособността на демократичните институции да реагират адекватно. За да се разбере разликата, сравнете развоя на събитията в Германия и Съединените щати. Тези две страни са най-тежко засегнати от Депресията, те преживяват най-високите нива на безработица и бизнес-колапс, както и понижаване на производството. Но в Германия Ваймарската република пада под нацисткия натиск, докато в Съединените щати демокрацията оцелява – въпреки появата на някои псевдо-фашистки лидери като луизианския политик Хюи Лонг и радио-проповедника Отец Чарлз Кафлин. Защо се стига до тези два различни развоя на събитията?
Отговорът се крие в различните реакции на двете правителства срещу икономическата криза. Германските лидери не правят почти нищо, за да облекчат страданието в обществото; всъщност те само затягат политиките на остеритет, които влошават още повече икономическия упадък като цяло и по-конкретно ужасяващите нива на безработица. Най-впечатляващо е, че дори и главната опозиционна партия, социалдемократите, само гледа безучастно, като не предлага никаква алтернативна програма. Освен това демократичните институции в Съединените щати са по-дълголетни, а следователно и по-устойчиви. Но от решаващо значение за отблъскването на фашизма е настояването на президента Франклин Рузвелт, че правителството може и трябва да помага на гражданите си, като положи основите на модерната социална държава.
За нещастие на Европа прекалено много правителства се оказват неспособни или лишени от желание да реагират активно, а повечето утвърдени партии не предлагат почти никакви алтернативни планове. В началото на 1930-те либералните партии са дискредитирани по целия континент; тяхната вяра в пазарите, нежеланието им да реагират енергично срещу недостатъците на капитализма и враждебността им срещу национализма се възприемат от тогавашните избиратели като тотално несъответстващи на междувоенните реалности. С изключение на Скандинавия, повечето социалистически партии са объркани и поддържат тезата, че животите на гражданите ще се подобрят само след окончателното падане на капитализма – и че междувременно те не могат да направят нищо за тях. (Освен това социалистите са безразлично или враждебно настроени към грижите на хората за техните национални идентичности, както и подкопаването на традиционните норми – друга неразумна политическа позиция в онова време на огромни социални катаклизми). Комунистите поне предлагат някаква последователна алтернатива на статуквото, но привлекателността на идеите им е намалена от почти еднозначния фокус върху интересите на работническата класа и враждебността им към национализма.
И така в прекалено много европейски страни фашистите се оказват единствените, които са в състояние да се възползват от западащата вяра в демокрацията, която съпровожда Депресията. Те предлагат както силна критика на властващия ред, така и мощна алтернатива срещу него. Те критикуват демокрацията като неефективна, безразлична и слаба, като обещават да я премахнат напълно. Новата система ще използва държавата, за да защитава гражданите от най-разрушителните последствия от капитализма, създавайки работни места и разширявайки социалната държава (естествено, само за „истинските“ граждани), като елиминира експлоататорите-капиталисти (често евреи) и пренасочи ресурсите към бизнеси, за които се смята, че подкрепят националните интереси. Фашистите обещават да сложат край на разцепленията и конфликтите, които отслабват нациите им – често, разбира се, като ги освободят от хората, които не се разглеждат като реална част от нацията. Те обещават също и да възстановят чувството на гордост и цел в обществата, които са били прекалено дълго измъчвани от сили, намиращи се извън техния контрол. Тези позиции позволяват на фашизма в Германия, Италия и по други места да привлече на своя страна едно изключително разпокъсано избирателно тяло, състоящо се от членове на най-различни класи. И макар че фашистките партии получават непропорционално голяма подкрепа основно от мъжете, долната средна класа и бившите войници, те имат по-широка избирателна база от който и да било друг тип партия в междувоенна Европа.
Въпреки всички тези предимства фашистите все още не притежават достатъчно сила, за да вземат властта сами; за тази цел те се нуждаят от мълчаливото съгласие на традиционните консерватори. Тези консерватори, които се опитват да запазят властта на традиционните елити и да разрушат онази на народа, не притежават собствена масова подкрепа и вярват, че са в състояние да използват популярността на фашистите за постигане на собствените си дългосрочни цели. И така те работят зад сцената, за да издигнат Мусолини и Хитлер на власт, бидейки уверени, че след това ще могат да манипулират или да се освободят от тези хора. Разбира се, те не знаят, че фашистите играят точно същата игра. Скоро след като е назначен за канцлер през 1933, Хитлер се освобождава от доскорошните си консервативни съюзници, като правилно вижда в тяхно лице пречка пред своя отдавна планиран революционен проект. Мусолини, който е назначен за премиер-министър през 1922, се нуждае от по-дълго време, за да консолидира позицията си – но в края на краищата той също изтласква (или просто избива) много от традиционните консерватори, които са му помогнали да стане Дуче.
Уроци за днешния ден
И така, какво ни казва всичко това за льо Пен, Тръмп и останалите днешни десни екстремисти? Те със сигурност споделят някои особености с междувоенните фашисти. Също като предшествениците си, днешните десни екстремисти осъждат настоящите демократични лидери като неефективни, безразлични и слаби. Те обещават да се погрижат за нациите си, да възстановят усещането за смисъл и цел у хората, които се чувстват манипулирани от сили, намиращи се извън техния контрол. И се кълнат да защитават „народа“, често определян от религиозна или расова гледна точка.
Но ако приликите са впечатляващи, то разликите си остават още по-големи. Най-очевидното е, че днешните екстремисти твърдят, че не желаят да отменят демокрацията, а само да я подобрят. Те критикуват начините, по които функционира днешната демокрация, но не предлагат алтернативи срещу нея, като остават единствено при мъгливи обещания, че ще направят правителството по-силно, по-ефективно и по-загрижено за хората.
Настоящите десни екстремисти следователно са характеризирани по-добре като „популисти“, отколкото като „фашисти“, тъй като те претендират, че говорят от името на обикновените мъже и жени, срещу корумпирани, низки и лишени от досег с реалността елити и институции. С други думи, те със сигурност са антилиберални, но не и антидемократични. И това разграничение не е тривиално. Ако днешните популисти дойдат на власт – дори и крайнодесните националисти сред тях – продължаващото съществуване на демокрацията ще позволи на обществата им да изберат друга алтернатива, като ги махнат от власт. Всъщност това може и да се окаже най-голямата сила на демокрацията: тя позволява на страните да поправят грешките си.
Но по-важното различие между днешните десни екстремисти и вчерашните фашисти се намира в далеч по-големия контекст. Колкото и големи да са днешните проблеми, колкото и гневни да са големи групи сред днешните граждани, Западът просто не е изправен пред катаклизъм, сравним с онези от междувоенния период. „Простото наличие на лишения не е достатъчно, за да предизвика въстание; ако би било така, то масите щяха постоянно да се намират в състояние на бунт“, е писал някога Леон Троцки. Същата логика се отнася и до появата на фашизма. Поне в Съединените щати и западна Европа демокрацията и демократичните норми имат дълбоки корени и съвременните правителства се показват като далеч не толкова неспособни колкото предшествениците им от 1920-те и 30-те. Нещо повече, демократичните процедури и институции, социалните държавни апарати, политическите партии и силните граждански общества продължават да предоставят на гражданите многобройни начини да изказват грижите си, да оказват влияние върху политическите резултати и да правят така, че нуждите им да бъдат посрещани.
По тези причини десните екстремисти в Съединените щати и западна Европа днес разполагат с много по-ограничени опции и шансове в сравнение с междувоенните си предшественици. (От друга страна, в източна и южна Европа, където демократичните норми и институции са по-нови и по-слаби, се появяват движения, които наподобяват традиционния фашизъм много по-силно, като например Златна зора в Гърция или Йобик в Унгария). Както подчертава изследователката Теда Скокпол, революционните движения не създават кризи; те само ги използват. С други думи, революционните заплахи към демокрацията се появяват когато самите демокрации създават кризи, подходящи за използване, чрез неспособност да се справят с предизвикателствата, пред които са изправени.
Нещата, разбира се, могат и да се променят – и липсата на истински фашистки движения в Съединените щати и западна Европа днес не е извинение за самодоволство. Но онова, което междувоенният период демонстрира е, че Западът трябва да се тревожи по-скоро от проблемите, подкопаващи демокрацията, отколкото от самите десни популисти. Най-добрият начин да се направи така, че льо Пеновците и Тръмповците от днешния свят да си отидат в историята тихо, а не като реални заплахи, е да се направят демократичните институции, партии и политици по-отзивчиви към грижите на гражданите. В Съединените щати например все по-нарастващото неравенство, стагниращите заплати, разпадащите се общности, политическата патова ситуация и притокът на големи пари към предизборните кампании играят далеч по-голяма роля при разпалването на поддръжката за Тръмп от неговата предполагаема харизма или евентуалните авторитарни предпочитания на привържениците му. Само работата по тези проблеми може да предотврати с някаква сигурност възхода на следващия Тръмп.
Историята показва също, че консерваторите трябва да внимават изключително много когато подкрепят десни популисти. Утвърдените републиканци, които отправят безсмислени обвинения във фалшифициране на изборни резултати, платени избори или съмнителен патриотизъм (и националност) на президента Барак Обама, за да се понравят на екстремистките периферии, играят изключително опасна игра, тъй като подобна реторика само подклажда страховете и недоверията на гражданите към техните политици и институции, като по този начин подкопава и доверието им в самата демокрация. Също като междувоенните им предшественици, тези консерватори най-вероятно засилват привлекателността на политици, които не изпитват особена лоялност към собствено-консервативните политики, избиратели или институции.
Десният популизъм – а всъщност популизмът от какъвто и да е вид – е симптом за това, че демокрацията е изпаднала в трудности. Фашизмът и други революционни движения са само следствия от трудностите, в които е изпаднала демокрацията. Но ако правителствата не правят кой знае колко повече за посрещането на множеството социални и икономически проблеми, пред които са изправени днес гражданите на Съединените щати и Европа, ако утвърдените политици и партии не реагират по-адекватно на исканията на гражданите, ако консерваторите продължават да разпалват страхове и да затварят очи пред екстремизма, то Западът много скоро може да се окаже в ситуация, при която действително преминава от популизъм към фашизъм
