От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 06 left right cartoon

 

Институтът за дясна политика обяви края на лявото, защото БСП вече не е фактор, а основният политически дебат в България е между консерватори и либерали (очевидно все десни). Радан Кънев от ДСБ обяви нуждата от „ново дясно“. БСП продължава да се смята за единственото ляво. А мнозина се възмутиха от фразата „няма ляво, няма дясно“ от един манифест. Така както преди време мнозина смятаха, че лявото и дясното са вече преодолени категории, които не ни помагат да разбираме политическия процес, така напоследък същите тези категории заемат все повече място в политическото говорене и анализите. В повечето случаи тези категории се използват като идеологически, като наименование на идеологически доктрини: леви и десни идеи.

Исторически двете понятия, към които следва да добавим и понятието център (политически център), са възникнали по времето на Френската революция от 1789 г. И тогава са разделяли републиканци (левите) и монархисти (десните). Но с времето съдържанието на понятията се е променяло и в началото на ХХ век левите и десните вече са други, а в началото на ХХІ век – също. Ляво и дясно нямат еднакво значение и в различните държави. В САЩ по време на революцията патриотите са били „леви“ (като либерални революционери), докато лоялистите или торите са били „десни“ (като привърженици на стария ред). Но днес в САЩ основното противопоставяне между демократи (леви) и републиканци (десни) няма същото съдържание като левите и десните в Германия, Швеция или Испания.

Разбирането на политическото пространство в понятията ляво-дясно е възможно единствено в демократични плуралистични режими, където има политически различия и политически дебат между тези различия. Където има противопоставяне по съществени въпроси за обществото, но където двете страни взаимно зачитат правото на съществуване на другите (иначе плурализъм не е възможен). В авторитарните режими плурализмът е ликвидиран (опозицията е нелегална), ляво и дясно имат значение единствено по отношение на управляващата клика – ако тя се обявява за дясна, опозицията е лява, и обратно. При тоталитарните режими понятията ляво и дясно нямат никакъв смисъл, независимо от това, дали тоталитарното движение е било преди установяването на режима дясно или ляво – обичайно то е било квалифицирано като крайно (дясно или ляво). Тоталитарните диктатури превръщат всички останали в опозиция, били те преди това леви или десни. Именно в такава ситуация „няма ляво, няма дясно“ – основната ос на противопоставяне е между тоталитарният режим и неговите (най-често прогонени навън) противници. Но в момента, когато се зароди и вътрешна опозиция (макар и нелегална или полулегална), тоталитарният режим придобива авторитарни характеристики.

И така, какво е съдържанието на понятията ляво и дясно, има ли наистина „автентични десни“ или „автентични леви“. Смятам, а и не само аз, че тези понятия са съществено ситуационни, зависят от историческия и географския контекст. Макар че, вследствие на историческото им развитие и историческите наслагвания върху употребите им, днес значителни по присъствието си автори, определят съдържателно различието между левите и десните. Но това е по-скоро резултат от обобщаването на историческия опит на политическите процеси в Европа през последните 150 години.

За да разберем смисъла на тези две понятия (като винаги имаме предвид и свързаното трето – центъра), ще тръгнем от три важни полета на политическия дебат в обществата от европейски тип (или заимствали политическите си понятия и структури от европейската политическа традиция). Тези полета се отнасят до три измерения: на отношението между индивида и обществото (културна ос), между частната и публичната сфери (социетална ос), между икономиката и политиката (икономическа ос). Това е и отношението между гражданско общество и държава. Изобщо става дума за отношения на модерното общество, онова, което възниква в европейския културен ареал някъде в началото на Ренесанса през края на ХV и началото на ХVІ век.


Small Ad GF 1

Културната ос

Първото поле на политическия дебат е полето на позволеното – какво и колко е позволено, допустимо, приемливо да прави отделния индивид в обществото. Тук се пораждат принципно две гледни точки: забранителната и позволителната като между тях има едно доста широко поле от междинни позиции. Европейските общества в хода на модернизацията си са се развивали в посока на увеличаване на територията на позволеното, допустимото, приемливото, и обратно, територията на забраните, на ограниченията, се стеснява. Всъщност става дума преди всичко за такива забрани, които са били религиозно обосновавани, като забраната за развод, за аборт, за упражняване на определени професии от жените, за носене на определоно облекло от мъжете и жените, за сексуални контакти извън брака, за хомосексуалните практики и т.н.

Около тези забрани се развива бурен морален и политически дебат, който структурира две гледни точки: либерална и консервативна. В категориите на лявото и дясното първата, либералната, е лява, докато втората, консервативната, е дясна. Днес в Полша една широка общност се противопоставя на опитите на ултраконсервативното правителство на „Право и справедливост“ да наложи отново забрани в тези области. Тази общност е разнородна, съставена е главно от либерали и социалисти, които в други случаи могат да бъдат на различни позиции, но тук заемат заедно лявата страна в спора с десните, консерваторите. Тази ос на разграничаване на ляво и дясно е културната ос, остта на позволеното и забраненото. Лявата позиция е по-често от страната на позволеното, дясната – от страната на забраненото.

Социеталната ос

Второто поле на политически дебат в модерното общество е отношението между индивида и обществото (общността). Изглежда именно в просвещенската либерална философия от ХVІІІ век се конструира понятието индивид – човешко същество, не само надарено с разум и свободна воля (християнската концепция), но също и с необходимите ресурси да действа изцяло автономно, да просъществува независимо от обществото (общността). Оттогава е и философският спор между индивидуализмът и холизмът: дали индивидът е създател на обществото или е негов продукт. Тук също има две позиции, които се противопоставят. Според едната позиция индивидът винаги дължи нещо на обществото (общността), защото и винаги получава нещо в замяна. Тази позиция отстоява задължението на индивида да защитава и пази обществото (общността), защото смята, че е по природата си социално същество. Обратната позиция отстоява автономията на индивида, правото му да не се съобразява с обществото (общността).

По тази ос на различието от една страна, на индивидуализма, са либералите, докато от другата, на страната на социалността и общността, са социалистите и консерваторите. Последните се различават в разбирането си за социалната среда на индивида – социалистите предпочитат термина общество, консерваторите предпочитат термина общност. Тук либералите заемат дясната, индивидуалистката, страна, докато социалистите и консерваторите са на лявата, социеталната, страна.

Икономическата ос

Днес разделението по икономическата ос – доколко държавата (публичната власт) да се намесва в икономиката (или частната бизнес сфера) изглежда основната при разбирането за лявото и дясното. Това е ос на разделение, която съществува също отдавна, но особено ясно се проявява от времето на Голямата депресия през 1929-1932 г. От едната страна са привържениците на свободата на частната инициатива, на свободния от намеса пазар. Това е дясната гледна точка и тук либералите и консерваторите са на едни позиции, защото заедно отстояват идеята за неприкосновеност на частната собственост. От другата страна са привържениците на повече контрол и регулация от страна на публичната власт в икономиката, пазара и отношенията на собственост. Тук по традиция са социалистите и сродните политически позиции.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Икономическата ос днес се е превърнала в основна при разбирането на разделението между леви и десни. Това е така заради историята на противопоставянето между социалисти и либерали, най-вече по икономически теми, което е и основен политически дебат поне от края на Втората световна война до днес. Докъде и доколко е приемлива публичната регулация на пазарните отношения, доколко свободен да е пазарът, доколко публичните власти да могат да контролират икономическата и финансовата глобализация – поредица от остро дебатирани теми между левите и десните днес.

Трите класически идеологии на модерността – консерватизъм, либерализъм и социализъм – могат да бъдат от различни страни на опозицията ляво-дясно, която е ситуационна. Онова, което може да се каже, е, че консерваторите и либералите са в по-голяма степен десни, докато социалистите са най-вече леви и по трите оси на противопоставяне и дебат.

По интересни са междинните идеологии, онези, които се формулират и изграждат на границите на трите класически, както и техните екстремни, крайни варианти. На полето между либералните и социалистическите идеи се раждат различни социално-либерални проекти, които съчетават културния либерализъм и толерантност с чувствителност към социалния въпрос (това е валидно за немалко социалдемократи днес). На полето между консерватизма и социализма се раждат такива смесени идеологически проекти като сталинизма (социално-консервативна доктрина, лява в  икономически и социетален план, дясна в културен план). На полето между либерализма и консерватизма се раждат различни християн-демократически проекти и подобни. Те са десни в икономически и културен план, но леви в социетален план.

Всяко от тези класически идеологически измерения (консерватизъм, либерализъм и социализъм) е раждало и продължава да поражда екстремни идеологии. Консерватизмът поражда ултраконсервативни, включително клерикални проекти, сред които и ислямизма. Днешната ксенофобска крайна десница споделя съвременни варианти на този краен консерватизъм. В миналото крайният консерватизъм е породил и нацизма – расова доктрина, ултраконсервативна социално и културно, но със силна социална демагогия. Либерализмът в днешния му краен вариант поражда либертарианския проект. Либертарианците са ултралиберали в икономически план (всичко за приватизиране, минимална държава), често либерални в културен план (подкрепят хомосексуалния брак и др.), ултралиберални и в социеталния план – „няма общество, има индивиди и семейство“. Либертарианците са най-гласовитите апологети на капитализма, при това в неговия най-безконтролен и а-социален вариант. Социализмът също е пораждал екстремни идеологически доктрини, като маоизма например. И днес също поражда радикални социални доктрини, понякога носталгични към опита на съветския комунизъм, съчетаващ социалното равенство със „силната ръка“.

Така идеологиите не са по принцип леви или по принцип десни. Няма „автентично ляво“ или „автентично дясно“, които можем да опишем с кохерентен набор от политически идеи и проекти. Различните идеологии и политически проекти (партии, организации, движения) имат повече ляв или повече десен профил в зависимост от различните позиции, които заемат по отношение на трите основни оси на политическия дебат.

От друга страна мнозина автори все пак са склонни да приемат, че има един фундаментален въпрос, който разграничава винаги лявата и дясната гледна точка и това е въпросът за неравенството (социалното). Десните смятат неравенството или за естествено (консервативната гледна точка), или за логичен резултат на различията в придобитите от индивидите способности (либералната гледна точка). Левите смятат неравенството за социален продукт, резултат от неравното разпределение на позициите и достъпа до ресурси, за което не са виновни отделните индивиди и техните различни способности. Неравенството за левите не е естествено, а резултат от определена социална еволюция.

За десните повечето неравенства (особено икономическите) са справедливи, за левите повечето неравенства са несправедливи. Колкото до социалната справедливост, обаче, отдавна вече си даваме сметка, че нещата не се свеждат единствено до разпределението на материалните ресурси, макар то да има особено важно значение и за останалите. Социалната справедливост е и по отношение на социалното признание на индивидите и групите в обществото. Чувството, че си непризнат, а поради това маргинализиран и често унизяван, поражда силни фрустрации. По този въпрос левите и десните също се отличават, като левите по-често и по-охотно застават на страната на преследваните, унизяваните, маргинализираните, докато десните по-често приемат, че привилегиите за маргинализираните групи не са оправдани. Друго, трето, измерение на социалната справедливост, е свързана с участието. Достъпът до участие в обсъждането и вземането на важните решения в обществото не е равен. Различията са свързани с достъп до материални и културни ресурси, с възможността изобщо един или друг гражданин да каже публично, какво мисли. Свързано е и с гражданската компетентност, която е неравномерно разпределена в съвременните общества. И тук левицата по-често заема страната на „мълчаливите малцинства“, на онези, които нямат възможността да говорят или се страхуват да го правят. Докато десните по-често приемат, че всеки е отговорен за това, което му се случва. Разбира се, има многобройни нюанси, които откриваме сред днешните леви и десни.

И така, леви и десни позиции има по всеки един важен обществен въпрос, спорът между тях е от философско естество – няма „вярна“ или „правилна“ гледна точка, въпросът е да заемеш позиция лично. Но има и общо поле, обща рамка, която прави дебатът между лявото и дясното възможен – това е демокрацията, разбирана в случая минималистично: правото и възможността да говориш публично и да отстояваш своята позиция, без заплаха или риск от репресия (била тя публична или частна). Този минимален консенсус древните римляни са наричали res publica (общи дела).

Източник

Антоний Тодоров е доцент по политология в Нов български университет и шеф на Магистърския факултет. Председател е на Българската асоциация по политически науки и член на УС на Института "Иван Хаджийски". Работи в областта на политическата социология и международните отношения.

Pin It

Прочетете още...