И все пак най-важният от всички въпроси си остава: до каква степен институционалната рамка на ЕС е била повлияна от разширението на изток? Тук картината става по-тъмна. Защото, ако разширението беше най-важното постижение от последно време, то конституцията, от която се очакваше да обнови съюза, се превърна в неговото най-сериозно поражение. … Бъдещата харта на Европа беше написана за управляващите групи от Запада, правителствата на 15-те стари страни-членки, от които се очакваше да го одобрят автоматично, оставяйки на страните от Изтока ролята на наблюдатели. Всъщност логиката на конституционната воля беше обърната с главата надолу: вместо разширението да се превърне в обща база за новата институционална рамка, самата рамка беше създадена преди разширението.
Последващият провал дойде за западните елити като гръм от ясно небе. Конституцията – дълга повече от 500 страници, обхващаща 446 члена и 36 допълнителни протокола, един безпрецедентен бюрократичен слон – увеличаваше мощта на четирите най-големи държави в съюза, Германия, Франция, Великобритания и Италия; увенчаваше междуправителствения комплекс (в който те биха получили по-голямо влияние) с институцията на петгодишно президентство, не избирано нито от парламента, нито от европейските избиратели, и т. н.Основателите не американската република биха се хванали за главата пред една толкова недодялана и нестабилна конструкция. Но консенсусът на континенталните медии и политическата класа зад тях беше толкова непреодолим, че малцина се съмняваха в това, че тя ще бъде приета. За голямо удивление на управляващите обаче, избирателите я отхвърлиха без особено колебание.
В последните дни на кампанията, когато анкетите започнаха да показват все по-нарастващо отхвърляне на конституцията сред избирателите, френските медии бяха обхванати от паника. Но никоя от локалните истерии – а те бяха много – не можеше да се сравнява с немската. „Европа се нуждае от кураж“, поучаваха Гюнтер Грас, Юрген Хабермас и цяла кохорта от сходно мислещи немски интелектуалци, в едно открито писмо, публикувано от LeMonde. Предупреждавайки съседите, че „Франция ще се самоизолира по един фатален начин, ако гласува с ‚Не‘“, те продължаваха така: „последиците от едно отхвърляне биха били катастрофални“, защото „без кураж няма оцеляване“. И всичко това – от една страна, където изобщо не бе поет риска да се направи демократично допитване до избирателите, а конституцията беше ратифицирана проформа от Бундесрата само няколко дни преди референдума във Франция, за да бъдат повлияни тамошните избиратели. Що се отнася до френската изолация, три дни по-късно холандците отхвърлиха конституцията с още по-висок процент на недоверие.
Такива всенародни отхвърляния на хартата за една нова Европа – не защото тя е прекалено федералистка, а защото изглежда като неразбираема схема за преразпределение на олигархична власт, всъщност едва ли биха могли да бъдат наречени гръм от ясно небе. Буквално всеки път – а те не бяха особено много – когато на избирателите беше позволено да изразят мнението си относно посоката, която съюзът би трябвало да поеме, те я отхвърляха. Норвежците отказаха да встъпят в съюза; датчаните отхвърлиха Маастрихт; ирландците – договора от Ница; шведите – еврото. Всеки път политическата класа на бърза ръка отново ги изпращаше при избирателните урни, за да поправят грешката си, или просото изчакваше удобен случай, за да промени народното решение. Оперативна максима на ЕС, както изглежда, е станало пословичното изказване на Брехт: в случай на разномислие, правителството трябва да уволни народа и да си избере нов такъв.
По предсказуем начин, европейските държавни глави скоро вече дискутираха начина, по който отново да отхвърлят обществената воля и да наложат конституцията – с козметични промени, но този път без да я излагат на рисковете, свързани с всенародно гласуване. По време на срещата на най-високо равнище в Брюксел през юни 2007, необходимият документ – този път наречен просто договор – беше одобрен. За да й бъде позволено да не проведе референдум, Великобритания беше освободена от задължението да се придържа към Хартата за фундаментални права, приета от всички останали страни-членки. За да се направи отстъпка пред френското обществено мнение, забележките относно неограничена конкуренция бяха скрити в допълнителен протокол, вместо да се появяват в текста на основния документ. За успокояване на холандската съвест, „придържането към европейските ценности“ беше обявено за тест по въпроса за членството. На полските управници бе позволено да избегнат унижението на принизяването на страната им до втора класа в Съвета – чрез отлагането му с едно десетилетие, оставяйки задачата да се оправят с него на техните наследници.
Принципната новост по време на тази среща беше решимостта на Германия да осигури своето върховенство в избирателната структура на Съвета. Полските възражения срещу една формула, удвояваща влиянието на Германия и рязко намаляваща влиянието на Полша имаха всички технически основания на своя страна. Но разногласията по въпросите на справедливостта бяха от не по-голямо значение за окончателното решение, отколкото онези по въпросите на демокрацията. След като се провикнаха високо, че демографските загуби на Полша по време на Втората Световна Война й дават право на съответна компенсация в устройството на Съюза, близнаците Качински се предадоха също толкова бързо, колкото и предвоенните полски полковници по време на германския Блиц. Смелите приказки бяха набързо забравени и всичко беше уредено чрез един телефонен разговор. За един регион, в който Полша представя половината от населението и БНП, този епизод е показателен за мълчаливата йерархия, на която тя е член. Изтокът е добре дошъл, но само ако знае мястото си.
Но какъв тогава е политическият ред, който в момента се утвърждава в Европа, 15 години след Маастрихт? Пионерите на европейската интеграция си представяха евентуалното създаване на един съюз, който някой ден би се превърнал в наднационален еквивалент на държавите, от които беше възникнал, основаващ се на всеобщо гласоподаване, с изпълнителна власт, отговорна пред избрана легислатура и икономика, подчинена на изискванията на социалната отговорност. Накратко, демокрация, увеличена до континентални размери. Но налице винаги е било и едно друго виждане за европейското обединение, според което съюзът трябваше да бъде не повече от един вид икономическо сътрудничество между страните-членки, което не трябваше да води до никакви съществени ограничения на националния суверенитет и да служи най-вече като рамка за един специфичен обхват от икономически транзакции. Де Гол беше един от видните привърженици на това гледище, Тачър също. Между тези две гледища съществува определено напрежение, продължаващо до ден-днешен.
Реалното положение на нещата обаче не съответства на нито едно от двете гледища. По конституция, Европейският Съюз е карикатура на една демократична федерация, тъй като неговият парламент не притежава инициативна сила, не съдържа никакви партии, съществуващи на европейско ниво, нито пък дори минимална обществена достоверност. Скромните увеличавания на неговите права не само че не доведоха до нарастване на обществения интерес към това тяло, но дори бяха съпровождани от продължаващо намаляване на интереса. Участието в европейските избори намалява непрекъснато, до около 50 процента, като новодошлите членове са най-безразличните от всички. В изтока цифрите бяха около 24 процента, а в Словакия по-малко от 17 процента от избирателите си дадоха труда да гласуват за своите представители в Страсбург. Тази досада едва ли е ирационална. Европейският парламент е една доста непрогледна структура. Председателстваща роля в него има Съветът на министрите, ръководен от Европейския Съвет на държавните глави, срещащи се всеки три месеца. Но този комплекс не се подчинява на логиката на една междудържавна власт, тъй като единствено Комисията – неизбираемият орган на Съюза – може да предлага законите, които Съветът и (повече по идея) Парламентът могат да обсъждат. Нарушаването на конституционния принцип за разделение на властите е повече от очевидно при този двоен орган – това е бюрокрация, на която е даден монопол за законодателна инициатива. Освен този хибриден изпълнителен орган налице е обаче и един независим съдебен орган – Европейският Съд, способен на постановления, противопоставящи се на което и да било национално правителство.
В центъра на този лабиринт се намира непроницаемата зона, в която се пресичат конкуриращите се законодателни инстанции на Съвета и Комисията, по-непрозрачна от която и да било друга специфика на Европейския Съюз. Това е така нареченият комитет „Корепер“ в Брюксел – връзката, в която зад закрити врати се срещат емисарите на двете институции, за да създават лавината от законодателно обвързващи директиви, която съставлява основното производство на Съюза, около 100 000 страници до момента. Предназначението на тази ос – най-вече на критичното ниво на Корепер – е да свързва едно с друго националните законодателства, които се намират в постоянна конфронтация с маса постановления, върху които не притежават какъвто и да било контрол. Фарсът на евентуални всенародни избори, които редовно биват игнорирани, е само най-драматичният израз на тази олигархична структура, представяща всичко останало.
Заедно със занемаряването на демократичните принципи, налице са още две други специфики, които поставят под съмнение тази система. Огромната част от решенията на Съвета, Комисията и Корепер засягат проблеми на вътрешната политика, които по традиция се дебатират в националните законодателства. Но в конклавите на Брюксел те се превръщат в предмет на дипломатически преговори: с други думи, те стават част от онази сфера, която по традиция е била винаги запазена за външните и военни работи – и в която парламентарният контрол обикновено е или слаб или напълно несъществуващ, а свободата на изпълнителната власт, сравнително неограничена. От времето на Ренесанса насам, другото име на дипломацията винаги е било секретност. Тоест, онова, което основните структури на ЕС всъщност правят, е да превръщат отворената схема на парламентарното управление в затворения свят на канцлерството. Но дори и това не е още всичко. Традиционната дипломация обикновено изискваше потайност и изненада, за да бъде успешна. Но тя не изключваше възможността за несъгласие или конфликт. В дезинфекцирания свят на ЕС всичко това изчезва напълно, като единодушието става буквално задължително при всички важни въпроси. Всяко публично изказано несъгласие, да не говорим пък за отказ да се приеме един или друг предварително фабрикуван консенсус, бива разглеждано като нечувано нарушение на един строго съблюдаван етикет. Смъртоносният конформизъм на срещите на високо равнище захлопва дори ковчега на реалната дипломация, покривайки го с венци от бюрократично благочестие. Нищо не може да раздвижи общата воля, тъй като демократичното участие и политическото въображение биват подавяни безпрекословно.
Е и какво от това? Както изглежда, засега не се забелязва особена липса на апологети, готови да обясняват, че в съюза не само няма липса на демокрация, но че и това е неговото най-голямо достойнство. Стандартните аргументи, представяни от списания като Prospect, се развиват по следния начин. ЕС се занимава по същество най-вече с технически и административни въпроси, целящи да осигурят свободното движение на стоки, хора и капитал в неговите граници. Това са неща, от които избирателите не се интересуват особено много, с право възприемайки гледището, че е най-добре те да бъдат направлявани от съответните експерти, вместо от некомпетентните депутати. Онова, което важи за полицаите, пожарникарите или офицерите от армията, важи и за функционерите от Брюксел – те не биват избирани, но въпреки това разполагат с достатъчно обществено доверие. Дефицитът на демокрацията е мит, защото нещата, от които избирателите се чувстват най-силно загрижени – преди всичко данъците и социалното осигуряване, с други думи реалното съдържание на политиката, продължават да бъдат обсъждани не в Съюза, а на национално равнище, чрез традиционните изборни механизми. Докато разграничението между двете сфери и съответстващите им политически решения си остава непокътнато и ние си спестяваме фалшиви демонстрации на популизъм – опитвайки се да решаваме чрез гласуване въпроси, които масите не могат да разберат и които никога не би трябвало да бъдат решавани чрез обществено гласуване, на първо място, то демокрацията си остава непокътната, на практика дори подсилена. Разглеждано по трезв начин, всичко това е възможно най-доброто за най-добрата от всички възможни Европи.
Но защо тогава съществува такова широко недоверие към Брюксел, ако наистина толкова малко от нещата, които биват решавани там, засягат нормалния живот на хората, или пък го правят по един много приятен начин? Ако Европейският Съюз действително би имал нулево влияние върху нещата, от които избирателите се интересуват директно, тяхното недоверие с право би могло да бъде разглеждано като абстрактен предразсъдък. Но всъщност усещането, което стои зад това недоверие, е напълно оправдано. От Маастрихт насам Съюзът в никакъв случай вече не се ограничава само с въпроси на регулацията, които са безинтересни за населението като цяло. Сега той си има централна банка, която не е задължена дори да се грижи за поддържане на заетостта, да не говорим пък за каквито и да било задължения да се отчита пред Конгреса (както това е при Федералния резерв в САЩ). Тази банка определя лихвения процент за цялата Еврозона, като отделните национални правителства са задължени да преследват твърди бюджетни цели, предписвани от Пакта за Стабилност. С други думи, определянето на макроикономическата политика на най-високо ниво вече е изместено от националните столици по посока към Брюксел и Франкфурт. На практика това означава, че точно въпросите, от които избирателите се вълнуват най-много, като работни места, данъци и социално осигуряване, сега попадат най-точно под гилотините на Банката и Комисията. Историята на последните няколко години показва, че тези въпроси съвсем не са само и единствено от академичен интерес. Именно натискът от страна на Брюксел беше онзи, който принуди правителството на Жупе да приеме финансовия пакет, който доведе до огромната стачна вълна във Франция през зимата на 1995 година, което от своя страна доведе до свалянето на това правителство. Пактът за Стабилност, отново, беше онзи, който принуди Португалия да ореже социалното си осигуряване през 2003, което пък доведе до рязка икономическа рецесия. Това правителство също не успя да оцелее. Гледището, че сегашният Европейски Съюз е само набор от безвредни технически предписания, също толкова неутрални колкото и светлините на един уличен светофар, е просто глупост.
Но още от самото начало налице беше и едно трето виждане за това какво трябва да означава европейската интеграция, много по различно от федералистките или междуправителствени концепции на Общността. Основният негов теоретик беше Фридрих Хайек, който още преди Втората Световна Война беше очертал една конституционна структура, издигната достатъчно високо над съставящите я нации, за да изключи възможността за заплаха от страна на нечии суверенни интереси. В националните държави електоратите непрекъснато са изложени на изкушенията от евентуални правителствени намеси с цел преразпределение, накърняващи правата на собствеността в името на демокрацията. Но щом само хетерогенните населения бъдат най-после обединени в една междудържавна федерация, както той я наричаше, те не биха били повече в състояние да съберат волята, която поражда подобни разрушителни намеси. Под ръководството на една безпристрастна власт, отвъд обсега на политическото невежество или завистта, спонтанният ред на една пазарна икономика най-после ще бъде в състояние да се разгърне без външна намеса.
Около 1950 година, когато Моне и Шуман създаваха плана, който доведе до появата на Европейския Съюз за Въглища и Стомана, самият Хайек беше в Америка и не играеше почти никаква роля при оформянето на аргументите в полза на интеграцията. По-късно, отхвърляйки идеята за единна валута като статистка (той предпочиташе конкуриращи се частни интереси), той щеше да стигне до извода, че самата Общност вече е прекалено управленчески настроена. Но в Германия съществуваше една теоретическа школа, която виждаше възможностите за европейско обединение по начин, много сходен с този на Хайек. Това бяха ордо-либералите от Фрайбург, чиито водещи представители бяха Валтер Ойкен, Вилхелм Рьопке и Алфред Мюлер-Армак. Без да притежават непримиримия радикализъм на Хайек, те бяха много близо до Лудвиг Ерхард, знаменития архитект на следвоенното немско чудо, като по този начин разполагаха с реално влияние във времето на ранните дни на Общия Пазар. Но в продължение на тридесет години това все още беше едно отцепническо движение в Общността, винаги присъстващо, но не и определящо в нейното развитие.
С внезапното влошаване на глобалния икономически климат през 70-те години и с общия неолиберален поврат, който го последва през 80-те, доктрината на Хайек беше преоткрита в целия Запад. Водещи в новите промени бяха Великобритания и САЩ, с управленията на Тачър и Рейгън. Континентална Европа никога не породи подобни радикални режими, но идеологическата атмосфера значително се измести в същата посока. Колапсът на Съветския Съюз в значителна степен довърши окончателната трансформация на теоретическите предпоставки. Около 1990 Комисията беше вече напълно отворена към приватизацията като принцип, наложена без съпротива на кандидатстващите страни, заедно с редица други демократични тънкости. Нейният най-силен клон беше станал Директоратът по Конкуренцията, непрекъснато атакуващ монополите от държавния сектор както в западна, така и в източна Европа. Във Франкфурт, Централната Банка се водеше точно по предвоенните предписания на Хайек. Онова, което първоначално беше най-малко доминиращото течение в тъканта на европейското обединение, постепенно беше се превърнало в неин определящ модел.
Но мутацията в никакъв случай не е окончателно завършена. Европейският парламент все още е тук, като напомняне за миналите федералистки надежди. Селскостопанските и регионални субсидии продължават да консумират по-голямата част от бюджета на Съюза. Услугите, повече от две трети от БВП на Съюза, все още не са напълно либерализирани. Но от „социалната Европа“ в смисъла, който имаха пред вид Моне или Делор, е останало също толкова малко, колкото и от демократичната Европа. На национално ниво, социалните режими, които различават Стария от Новия свят, продължават да съществуват. С изключение на Ирландия, делът на държавните разходи в БНП си остава по-висок в Западна Европа, отколкото в Съединените Щати, а голяма част от академичната индустрия е заета най-вече с това да доказва колко повече загрижен за хората, особено в скандинавските си версии, е „нашият“ капитализъм в сравнение с „техния“. Претенцията е достатъчно валидна; самозадоволството – значително по-малко. Защото, с нарастването на броя на дългосрочно-безработните и пенсионерите, посоката на вълната е отдалечаване от, а не задминаване, на предишните норми на задоволяване на нуждаещите се. Самата дума „реформа“ днес означава, буквално всеки път, обратното на онова, което тя означаваше преди петдесет години: не създаване, а свиване или премахване на социални осигуровки. Единствените две структурни промени, задминаващи следвоенните постижения на социалната демокрация – планът Майднер за създаване на пенсионни фондове в Швеция и 35-часовата работна седмица във Франция, вече бяха отменени. Днес вълната се движи в друга посока.
Днешният ЕС, с неговите скъпернически разходи (малко повече от 1 процент от БВП на Съюза), нищожна бюрокрация (около 16 000 чиновници, изключвайки преводачите), липса на независимо данъчно облагане и каквито и да било форми на административно задействане, в много отношения би могъл да бъде разглеждан като окончателен вариант на минималистката държава, отвъд дори най-драстичните представи на класическия либерализъм. Неговата структура не само изключва каквото и да било прехвърляне на социални функции от национална към над-национално ниво; напротив, той само увеличава натиска върху националните системи за социално осигуряване, разглеждайки ги като допълнителни пречки по пътя на свободното развитие на факторите за производителност. Както обяснява един от водещите авторитети в тази област, Ендрю Моравчик, „неолибералното пристрастие на ЕС, ако то съществува, е оправдано от социално демократичното пристрастие на настоящите национални политики“, които „никой отговорен анализатор не счита за удържими“ – „Европейската социална политика съществува единствено в мечтите на някои раздразнени социалисти“. Здравословната истина е, че „ЕС е тук преди всичко за да осигури насърчаването на свободните пазари. Основната група от негови поддръжници може да бъде открита в лицето на множество мултинационални фирми, не на последно място такива от САЩ“. Накратко: управляваща в Съюза е не демокрацията, нито пък социалната загриженост, а капиталът.
