Платформите на социалните медии може и да са били възхвалявани преди като демократизираща сила, но през последните години те си спечелиха повече печална слава като места, където усилено се разпространяват подкани към омраза и насилие. В отговор на това германското правителство предприе най-решителните действия сред всички демокрации до този момент. През април 2017 германският кабинет прокара ново законодателство относно словото на омразата, което германският Бундестаг е насрочил за утвърждаване през лятото. Законът позволява на Германия да глобява социалните медии с до 50 милиона евро за липса на достатъчно бърза реакция към съобщения за незаконно съдържание или слово на омразата.
Законът има подходящо германско име – Netzwerkdurchsetzungsgesetz или Закон за поставяне в действие на мрежата. Но главната му мишена са американските технологически гиганти, които предоставят основните медийни мрежи в Германия. При сблъсъка между американските социално-медийни компании и германското правителство става дума за нещо повече от изтриването на неприемливи онлайн-коментари. Тук се води битка между две различни разбирания относно това колко точно слово на омразата може да понесе една демокрация.
Платформи за омраза
Американските компании доминират използването на Интернет в Германия. С изключение на Xing (германският еквивалент на LinkedIn), всички основни социално-медийни канали, използвани от германците, са американски. Двадесет и осем милиона германци имат Фейсбук-профили, а Гугъл държи почти 95 процента от пазара на мрежовото търсене в Германия (в сравнение с 89 процента средно за целия свят). Мнозина германци очевидно ценят американското новаторство и невероятно мощните дигитални компании, които то е създало. Но националните законодатели, особено онези от Социалдемократическата партия (SPD), са все по-силно раздразнени от нежеланието на тези компании да се съобразяват с германските закони, ограничаващи свободата на противодържавното или хулително слово.
Държавните служби работят вече в продължение на няколко години за подтикване на американските социално-медийни компании към премахване на словото на омразата от техните платформи (когато постъпят оплаквания от потребители), но раздразненията и страховете им нараснаха след американските избори от 2016. През декември 2015 Фейсбук, Гугъл и Туитър се съгласиха да премахват такива съдържания до 24 часа след като за тях е било съобщено. Но едно изследване от 2017 показа само слабо подобрение. YouTube е изличил 90 процента от криминалните съдържания вътре в предвиденото за това време. Фейсбук е изтрил 39 процента, а Туитър само един процент. От гледна точка на германското правителство доброволните съглашения не са достатъчни, за да защитят германската демокрация от словото на омразата. Да направи това е в състояние единствено законодателството.
Новият закон важи за социално-медийни платформи с повече от два милиона потребители и налага големи глоби ако те не изтрият публикации, нарушаващи изискванията за премахване на словото на омразата в срок от 24 часа след като е постъпило оплакване. В отговор на това незабавно се появи широка коалиция от хора и организации, които се противопоставят на решението. Макар че законът изключва журналистически платформи, при които вече има някой, който е отговорен за съдържанието, като например онлайн-вестници, Германската журналистическа асоциация, плюс Обединената платформа от граждански активисти, хора от академичните среди и юристи подписаха съвместна декларация, в която се предупреждава, че този закон „подлага на опасност базисните принципи на свободата на словото“. В добавка, Глобалната мрежова инициатива (GNI) – международна коалиция от технологически компании, групи от граждански активисти, инвеститори и хора от академичните среди твърди, че законът „представлява опасност за открития и демократичен разговор“. Тези групи се безпокоят, че законът може да доведе до широко цензуриране на Интернет и да създаде прецедент, който да позволи на по-авторитарни режими да ограничат още повече свободата на словото в Интернет.
Реакциите по повод германския закон осветляват освен това и проблемите на юридическата отговорност, които се пораждат от работата на новите технологически компании. Групи като Уикимедия Германия, Интернет-обществото и Федералната асоциация на германските нови компании (Startups) колективно осъдиха онова, в което те виждат по същество един вид приватизация на правораздаването. Те смятат, че съдилищата, а не социално-медийните компании трябва да продължават да решават кой вид слово противоречи на германския закон. Но всичко това пропуска един по-фундаментален проблем. В момента не е ясно кои точно съдилища могат да упражняват правосъдие над компании като Фейсбук. През 2016 един съд в Хамбург отказа да уважи оплакване, подадено от германския адвокат Чан-джо Юн против Фейсбук, тъй като европейският генерален щаб на фирмата се намира в Ирландия. Ето защо новият закон изисква всяка социално-медийна платформа да назначи законова единица, отговорна за социалната ѝ мрежа в Германия.
Ограничаване свободата на словото в защита на демокрацията?
Германските политици вече много отдавна вярват в ограничаването на свободата на словото. За американските защитници на тази принципна свобода един подобен подход е противоположен на самата демокрация. Фейсбук и медийните асоциации посочват опасността, че подходът на Германия може да бъде последван и от по-малко демократични страни. Но, от друга страна, социално-медийните компании сами са си причинили налагането на този закон, като не са успели да разберат историческите причини, поради които германското определение на свободата на словото се различава от американското.
Създадена през 1949, Западногерманската федерална конституция, известна също като Основен закон или Grundgesetz, съдържа един централен парадокс. Мнозина западногермански политици – както консерватори, така и социалдемократи – вярват в т. нар. „войнстваща демокрация“, тоест такава, при която свободата на словото може да бъде ограничавана, когато става дума за защита на демократичните норми. Тази концепция е силно подкрепяна от Карл Льовенщайн, емигрант от германската Ваймарска република в Съединените щати, чиито идеи са до голяма степен залегнали в самата основа на западногерманското разбиране за демокрацията. Льовенщайн смята, че демокрациите трябва понякога да ограничават свободата на словото и събранията, за да се защитят срещу екстремисти. По същество това означава, че демокрациите трябва да използват недемократични средства, за да защитават демокрацията. Параграф 18 от германската конституция определя, че всеки човек, който злоупотребява с права като свобода на словото, за да подкопава един свободен и демократичен ред, може да бъде лишен от тези базисни права. Както формулира това дармутският професор по история Уди Грийнберг, „обуздаването на правата се превръща в синоним на демократичния ред“.
Западна Германия е единствената страна в следвоенна Европа, където през ранните 1950 години са забранени както различните националистически, така и комунистическата партия. Освен това държавата тайно ограничава свободното движение на информация, за да поддържа Федералната република „сигурна за демокрацията“ и предпазена както от фашисти, така и от комунисти. През 1950-те и ранните 1960 западногерманската държава подслушва стотици телефонни и телеграфни линии, и отваря хиляди писма, изпратени от Източна Германия. От 1950 чак до затоплянето на източно-западните отношения през септември 1971 (известни под названието Ostpolitik), западногерманската служба за вътрешно разузнаване координира цензурирането на до 17,2 милиона публикационни единици годишно, които счита за противодържавни. Тези практики намаляват значително след т. нар. „Шпигел-афера“ от ранните 1960 г., когато федералните власти арестуват няколко журналисти и окупират офисите на списанието в продължение на месец след публикацията на статия, разкриваща подробности около германските въоръжени сили, за които се твърди, че са държавна тайна. Публичните протести и политическото възмущение по повод най-суровите действия срещу журналисти от следвоенния период довеждат до срив на управляващата коалиция. Въпреки това разузнавателните агенции продължават да проверяват по около 1,6 милиона писма, изпращани ежегодно от Източна Германия дори и след 1971. Множество документи в тази връзка все още си остават засекретени, така че пълният обхват на наблюдението си остава неизвестен. Днешният германски закон запазва известни ограничения върху свободата на словото, особено когато тя насъсква към омраза или възхвалява националсоциализма. За германския министър на правосъдието Хайко Маас е напълно легитимно да каже, че „свободата на словото има граници“.
В Съединените щати, напротив, е утвърдена една далеч по-разрешителна законова рамка за свободата на словото. Един случай, разгледан от Върховния съд на САЩ през 1877 разширява Четвъртата поправка на конституцията чрез включване на защита срещу прекомерно претърсване и изземване на писма и пакети. Непартийният Американски съюз за граждански свободи (ACLU) печели през 1978 съдебен процес, в който са защитени конституционните права на една нацистка групировка да проведе марш чрез чикагско предградие, където живеят множество евреи, оцелели от Холокоста. Уебсайтът на организацията обявява гордо, че „мнозина днес считат това за едно от най-добрите постижения на ACLU“.
Американците по принцип схващат Първата поправка към Американската конституция като нещо, което защитава свободата на словото без ограничения. Разбира се, американското отношение към свободата на словото също е еволюирало в хода на времето. Така например, решението на Върховния съд в случая Обединени граждани против Федералната изборна комисия от 2010 изглеждаше в очите на мнозина либерали като отдаване на прекомерна свобода на словото за корпорациите. По-широките дебати в САЩ вече са се придвижили отвъд правото да се каже нещо. Вместо това фокусът днес е върху нови, по-фини заплахи към Петата поправка, свързани с новия дигитален ландшафт. Професорката от университета в Северна Каролина Зейнеп Тюфекчи например смята, че хулите по Туитър може би нарушават правото на свободни събрания, тъй като принуждават определен вид хора да напуснат платформата.
Политолозите и правистите, занимаващи се с конституционно право все още дискутират разгорещено дали войнстващата демокрация е дори легитимно понятие. Но истината е, че никоя страна не допуска пълна свобода на словото. Множество днешни демокрации ограничават правата и свободите; Джовани Капочиа, професор по политически науки в Оксфордския университет, твърди, че във времето между войните някои демокрации като Белгия и Финландия са се защитавали срещу десния и ляв екстремизъм отчасти чрез ограничаване правата на екстремистките групи. Дори Съединените щати са определяли граници за свободата на словото, например чрез агресивно преследване на всички, които разпространяват порнография с деца. Всъщност германските законодатели твърдят, че социално-медийните компании вече разполагат със способността бързо да отстраняват словото на омразата, тъй като американският закон още отпреди това ги е накарал да развият техники, предназначени за откриване и отстраняване на голота.
Иронично, в последно време Фейсбук беше принуден да признае, че Германия има право. Онлайн-говоренето се нуждае от наблюдение. След многократни инциденти със стрелби, показвани по Facebook Live, компанията нае 3,000 служители, чиято задача е да наблюдават и предотвратяват представяния на убийства и самоубийства. Това е персонал, по-голям от редакторските екипи на Ню Йорк Таймс и Вашингтон Пост, взети заедно. Освен това до края на 2017 Фейсбук планира да назначи 700 други души, които да преглеждат съдържанията в Берлин.
Маас цели да разшири подхода на Берлин до цяла Европа, може би като въведе подобно законодателство в Брюксел. С Еманюел Макрон като новоизбран френски президент, Маас може и да успее. По време на кампанията си Макрон заяви, че желяе да прекрати фалшивите новини и да „регулира Интернет, тъй като днес определени играчи са активисти и играят изключително важна роля в кампанията“. Новият германски закон касае далеч повече неща от просто борбата срещу фалшивите новини. В него става дума за границите на свободата на словото, които най-добре защитават демокрацията. Това са големи въпроси и отговорите им не са чак толкова ясни, колкото може би считат някои хора.
