В прочутата „дълга телеграма“ на Джордж Кенан, изпратена през 1946 г. до американския държавен секретар Джеймс Бърнс, която поставя началото на американската политика на „сдържане“ спрямо Съветския съюз, името на Йосиф Сталин се споменава едва три пъти. Независимо от факта, че по онова време съветският лидер управлява страната си като истински император. Още докато Сталин е в апогея си, Кенан съумява да очертае политическото поведение на Съветския съюз след Сталин, без да има ни най-малка представа нито кога съветският лидер ще слезе от сцената, нито кой ще го замени. Можем ли със същата яснота да предвидим каква ще бъде Русия след слизането от сцената на Владимир Путин, без да знаем нито кога и как той ще слезе от сцената, нито кой ще го наследи, нито какъв ще бъде международният контекст, в който този преход ще се случи?
Ще опитаме да го направим, колкото и рисковано да изглежда това в момент, когато Путин се кани да започне нов мандат като президент. Въпреки че с лекота ще спечели изборите през март 2018 г., победата му ще ознаменува началото на „епохата след Путин“ в руската вътрешна политика, дори и той да продължи да взема решенията в руската външна политика, което е почти сигурно.
Парадоксът на 2018 г.
Парадоксът на 2018 г. може да бъде обобщен по следния начин. Русия е в дълбока социална, политическа и икономическа криза. По думите на руския политолог Екатерина Шулман „днешната политическа машина работи с малко ресурси, действа в режим на икономия на калориите, а основната ѝ цел е оцеляването, а не експанзията“[1]. Макар и руснаците да са наясно с това състояние на нещата, промените в режима са малко вероятни. Няма критична маса от хора, които да искат радикални промени, а противно на западните представи руснаците на възраст под 25 години са сред най-консервативните и пропутински настроени групи в обществото. Показателен симптом за днешното време е, че според едно скорошно проучване 50% от руските момчета в училищна възраст мечтаят да работят в службите за сигурност.
Ала макар Русия да не е на ръба на смяна на режима, режимът се променя. Предстоящите президентски избори ще поставят началото на Русия след Путин, независимо дали Путин ще остане държавен глава през следващите шест или шестнайсет години. Това е така, защото след изборите поведението на големите политически и икономически играчи в Русия ще се определя не от присъствието на Путин в системата, а от очакването за неговото слизане от сцената.
Повечето западни анализатори не успяват да видят появата на новата епоха, главно защото допускат, че пост-Путинова Русия ще бъде анти-Путинова Русия. Смятат, че хладилникът ще спечели войната с телевизора – когато тревогата от спадащия жизнен стандарт ограничи успехите на правителствената пропаганда – и че преобладаващата част от населението ще се обърне срещу Путин и неговото наследство.
На повечето западни наблюдатели им е трудно да разберат, че за мнозинството руснаци Путин не е президент, а същинският основател на постсъветската руска държава. След руската анексия на Крим през 2014 г. проучванията на общественото мнение показаха, че руснаците разглеждат Путин повече като историческа фигура, отколкото като изборно длъжностно лице. Мястото му в общественото съзнание е като това на водачите на националноосвободителните движения през 60-те и 70-те години. Следователно неговият наследник, който и да е той или тя, ще се представя за пазител на наследството на Путин, дори и да възнамерява да скъса с него. Анализирайки резултатите от проучването, проведено миналото лято от независимия център „Левада“, Андрей Колесников и Денис Волков заключават, че в руското обществено мнение „няма дебат за Путин. Почти никой не оспорва легитимността му като президент. Той е константа, портрет от стената, който вече не може да бъде свален“.[2]
Формиране на пост-путинова Русия
Членовете на руския елит съзнават, че президентът вече е зает с очертаването на контурите на пост-Путинова Русия. Путин несъмнено си дава сметка, че липсата на всякаква визия за бъдещето на страната драматично ще отслаби неговата позиция в очите на обикновените руснаци. Четири са факторите според нас, които ще бъдат определящи за неговите решения.
Първият е убеждението на Путин, че страната ще се изправи пред враждебна международна среда, а съперниците ѝ ще използват всички налични средства, за да я отслабят и фрагментират. Затова той вижда „Русия след Путин“ като „Крепостта Русия“. За да съхрани властта си, Кремъл най-вероятно ще запази контрола си върху стратегическите индустрии на страната и ще продължи да се отнася внимателно към притока на чуждестранен капитал, оценявайки предимствата на големите чужди инвестиции главно от гледна точка на сигурността. Президентът разглежда „Русия след Путин“ като съчетание между мобилизирано общество и мобилизирана икономика, в която дори частните компании, ако са достатъчно големи, се съобразяват с интересите на държавата. Но Путин също така е наясно, че „ефектът от Крим“ не може да бъде повторен и че легитимността на правителството и оцеляването на режима ще зависят от способността му да задоволява основните материални нужди на населението.
Вторият фактор е убеждението на Путин, че Русия няма какво да спечели от имитацията на западните институции, казано по друг начин – че Русия трябва да подражава на това, което Западът прави (като се намесва във вътрешната политика), а не на онова, което той проповядва. Макар мнозина на Запад да съзират в стратегията за „хибридна война“ на генерал Валерий Герасимов агресивно отричане на западния тип външна политика, Москва гледа на нея просто като възприемане на стратегиите на Запада. Единствената разлика е в това, че Русия се стреми да предизвика протести на вражеските територии, като с тази цел мобилизира гневни интернет тролове на виртуалния терен.
Третият фактор е, че ако в миналото руският елит разглеждаше модернизацията като институционални реформи в западен стил, днес я възприема като средство за поддържане на руската конкурентоспособност при разработването на нови технологии. Затова Путин заяви през септември 2017 г.: „Изкуственият интелект е бъдещето не само на Русия, но и на цялото човечество. Който бъде лидер в тази сфера, той ще бъде господар на света“[3].
По различни причини, както либералите като президента на „Сбербанк“ Герман Греф, така и силовиците като Сергей Чемезов, ръководител на „Ростех“, подкрепят технологичния обрат в подхода на Русия към модернизацията. За либералите технологичните иновации са единственият начин за ограничаване на корупцията и за повишаване на ефективността на публичните услуги, като се избегне открития сблъсък с всемогъщите силовици. Докато за силовиците новите технологии обещават не само увеличаване на бюджета за отбрана, но и нови възможности за упражняване на контрол над обществото.
Руските лидери са склонни да смятат, че могат да превърнат отсъствието на Русия от предишния технологичен скок (тъй като не се появи руски аналог на Google или Alibaba) в свое стратегическо предимство при развитието на следващото поколение технологии – това е отглас от старото убеждение в съветската епоха, че изостаналостта крие и предимства. В този смисъл настоящите руски ръководители мислят и действат в най-добрите традиции на съветското прогресистко мислене от 20-те до 60-те години.
Четвъртият фактор е убеждението на Путин, че, за разлика от епохата на Елцин, Русия не се нуждае от един-единствен наследник, а от поколение наследници. Той вижда предстоящото предаване на властта като преход от неговото поколение към „поколението на Путин“, в което влизат политици, израснали и формирани по време на неговото управление.
Според изследването на „Руский репортер“, проведено в края на 2011 г., Путин е създал настоящия руски елит от малък кръг кандидати през първото десетилетие на управлението си[4]. Мнозинството от тях са възпитаници само на два университета, а нито един от най-високопоставените 300 човека в държавното управление не произхожда от Далечния изток на Русия. Най-важната предпоставка за членство в този елитен кръг е познанството с Путин преди той да е станал президент. Накратко, Русия през последните 18 години е управлявана от един приятелски кръг. Това е всичко друго, но не и меритократична система: мнозинството от тези хора не са с професия, по някакъв начин подготвила ги за днешните им позиции, а са станали членове на управляващата група заради личната си лоялност към лидера. Макар да няма податки, че президентът се готви да лиши от власт своя кръг приятели, той все пак възнамерява да отвори системата, за да увеличи шанса за нейното оцеляване. Затова режимът се нуждае от група лоялно настроени професионалисти, както и от система, която да ги обучава и издига.
Ключово място в плановете на президента за „Русия след Путин“ заема бързото издигане на синове и дъщери на висши фигури от настоящия елит. Съществува голяма промяна в кариерните траектории на членовете от листата на чакащите през последните няколко години; ако синовете и дъщерите на елита от епохата на Елцин в голямата си част учеха и работеха в чужбина, наследниците на днешния елит често учат на Запад, но обикновено работят в Русия – мнозина от тях за държавата. Този процес бе ускорен, но не и причинен от санкциите на Запада срещу Русия.
Роднините на водещите силовици от ерата на Путин разширяват влиянието си върху финансовата сфера. Дмитрий Патрушев например, син на Николай Патрушев – секретар на Съвета за сигурност на Русия и бивш началник на Федералната служба за сигурност (ФСБ) – застана начело на Руската земеделска банка, шестата по големина руска банка (за него се говори и че ще стане част от борда на директорите на Руската железопътна компания). Денис Бортников, син на началника на ФСБ Александър Бортников, е член на Борда на директорите на „ВТБ Банк“, ръководител на Северозападния регионален център. Пьотър Фрадков, син на Михаил Фрадков, бивш министър-председател и началник на службата за външно разузнаване, е заместник-началник на „Внешекономбанк“, държавната банка за развитие. Сергей Иванов-младши, син на бившия началник на президентската администрация, е старши вицепрезидент на държавната фирма „Сбербанк“, а доскоро и член на борда на директорите на „Согаз“, най-голямата застрахователна компания в Русия. Станислав Чемезов, син на Сергей Чемезов, е ръководител на мощната „Интербизнес груп“. Издигането във властта на Андрей Турчак, новият генерален секретар на „Единна Русия“, е част от същата тенденция.
В същото време Путин се опитва да отвори системата за лидери, издигнали се по меритократичен начин. Формирането на ново поколение лоялни технократи изглежда е основна задача за новия заместник-началник на президентската администрация Сергей Кириенко. Стратегията на Путин е да отговори на очакванията на руската средна класа за политическа промяна, предавайки известна власт на ново поколение лидери. През последните два месеца руското правителство назначи девет млади политици за нови губернатори на регионите. Водещата характеристика за поколението на наследниците на Путин може да се опише с името на романа на австрийския писател Роберт Музил „Човекът без качества“[5]. Тези хора могат най-добре да бъдат описани като експерти по логистиката, без видими политически убеждения или лоялност към дадена общност. В тази нововъзникваща система Русия ще бъде управлявана от нещо подобно на консултанти, които са лоялни на Путин и ще пазят неговите политики дори когато той вече не е на сцената.
Русия след Путин започва да се очертава не само защото президентът се опитва да я създаде, но и защото някои от ключовите играчи в руския елит също започнаха да се подготвят за реалностите на новата епоха. Те започнаха да превръщат достъпа до президента – основния източник за тяхната власт – в политическа валута, която ще запази стойността си и след като Путин напусне Кремъл. Причина за някои от най-големите скандали през последните месеци най-вероятно е тъкмо очакването за появата на Русия след Путин. Сред тях е съдебният процес над бившия министър на икономиката Алексей Улюкаев, организиран от Игор Сечин, могъщия ръководител на „Роснефт“, както и фойерверките и нестандартните политически действия на чеченския лидер Рамзан Кадиров. Членовете на елита взаимно се боричкат, за да си докажат колко голям е техният потенциал за новата епоха. Сечин демонстрира влиянието си върху службите за сигурност и съдебната система, като наказа Улюкаев за съпротивата му срещу придобиването на „Башнефт“ от „Роснефт“. А Кадиров демонстрира способностите си да мобилизира мюсюлманите в Русия, организирайки спонтанен протест в Москва срещу преследването на мюсюлманите-рохинджи в Мианмар (Кадиров избра тъкмо този казус да разкрие политическата си значимост, защото в Мианмар насилниците са будисти, а не християни).
Когато членовете на елита от епохата на Елцин се подготвяха за ерата на новия президент, те търсеха гаранции за запазване на влиянието си извън Русия, главно на Запад – като продаваха акции на големи западни компании и установяваха лични контакти с влиятелни западни политици. Според тях това бе най-добрата застраховка срещу нестабилност у дома. Подходът на днешния елит е различен. Гаранциите от чужбина могат да са ценни, след като Путин напусне президентството, но докато той е на власт това би се разглеждало като признак за нелоялност. Затова елитът днес се фокусира върху изграждане или укрепването на вътрешни политически групировки и коалиции. Промяната в стратегията на опозиционния лидер Алексей Навални също е признак за очертаващия се хоризонт на Русия след Путин. Вместо просто да разобличава корупцията на режима – както стори с добилите голяма популярност видеа срещу Владимир Якунин, Дмитрий Медведев и в последно време Сергей Приходко – днес Навални се стреми да убеди общественото мнение в Русия, че очакваните наследници на Путин са неспособни да управляват страната. Като поема значителен личен риск, противопоставяйки се на Путин, Навални се опитва да покаже на гласоподавателите, че единствено той притежава профила на национален лидер, способен да бъде следващия президент. Накратко, след изборите през 2018 г. руснаците вече ще живеят в епохата след Путин.
Приемственост в руската външна политика
Въпреки всички тези значими вътрешни промени, позицията на Путин като водещ фактор във външната политика ще гарантира, че Русия би могла да продължи агресивните си усилия за осигуряване на своята глобална роля. В това отношение необходимостта от противодействие на американското влияние ще си остане водещ фактор в руската външна политика.
Решителен пробив в преговорите по конфликта в региона на Донбас в Украйна по времето на Путин няма да има – дори Москва да допусне известен напредък в преговорите между изборите и Световното първенство по футбол, което ще се проведе в Русия през лятото на 2018 г.
Москва възнамерява да се справи добре с организирането на Световно първенство, което никой не изглежда склонен да бойкотира, дори поради факта, че решението на Международния олимпийски комитет да не допусне знамето на Русия на Зимните олимпийски игри демонстрира опасността Русия да изпадне в международна изолация. Ето защо през първата половина на 2018 г. Русия ще се стреми да избягва всяко действие, което би могло да предизвика враждебен отговор от страна на международната общност.
Ала руските сили ще продължат своята операция в Сирия, независимо от обявеното от Путин частично изтегляне на войски оттам през декември 2017 г. Влиянието на Русия в Близкия изток ще продължи да нараства, за сметка на Съединените щати. Москва ще се опита и да се възползва от кризата в отношенията между Турция и Запада.
Отношенията между САЩ и Русия ще си останат на точката на замръзването. Кремъл ще продължи открито да бъде враждебен към САЩ, външно запазвайки уважително отношение и сдържаност в критиките към Доналд Тръмп. Москва се опасява от нови американски санкции, но пък се надява някои международни играчи да възприемат последните санкции, наложени от Конгреса на САЩ, като прекомерна мярка, застрашаваща интересите на американската политика.
В опит да постигне отмяна поне на част от санкциите, наложени заради анексията на Крим през 2014 г., Москва ще премести фокуса си от САЩ към Европа. Правилно оценявайки възхода на приятелски настроени към Русия партии в някои европейски страни, растящото напрежение между някои държави-членки на Европейския съюз, както и възможностите, откриващи се от „Брекзит“, Русия ще се опита да раздели ЕС от САЩ, а също и страните от ЕС една от друга. Възможностите Русия да постигне промяна в режима на санкции през 2018 г. не трябва да се подценяват, особено ако Москва направи отстъпки по конфликта в Източна Украйна.
Възникващият стратегически съюз между Москва и Пекин е най-важният резултат от настоящата криза в отношенията между Русия и Запада. Събитията през 2018 г. ще са показателни за намерението на Кремъл да обвърже своето икономическо бъдеще с Китай и да се опита да смекчи липсата на равенство в силите, като инвестира в нови военни възможности и поддържа високо международното си самочувствие. По думите на анализатора Артьом Лукин „Русия се стреми да се позиционира като основен брокер в дипломацията и сигурността в Евразия, оставайки на Китай ролята на икономически лидер“[6]. Понякога руснаците сравняват отношенията между Русия и Китай със съюза между Франция и Германия, настоявайки, че Русия, подобно на Франция, е глобална сила в областта на сигурността, докато Китай, подобно на Германия, е икономическа суперсила, лишена от амбиции за впускане във военни операции. Тази аналогия има очевидни недостатъци, за които руснаците предпочитат да си затварят очите. Путин е избрал да гледа на Китай като на геополитически съюзник, а не като на конкурент. Руснаците обаче си дават сметка за дългосрочните амбиции, отразени в инициативата на Китай „Един пояс, един път“, но нямат желание да им се противопоставят.
Основното предизвикателство за политиката на Русия през следващите години ще се състои в това как в хоризонта на епохата след Путин ще се промени вътрешната политика на страната, но това няма да доведе до ограничаване на агресивното поведение на Русия на международната сцена. Москва най-вероятно ще запази сегашните си външнополитически цели, дори и след като Путин напусне Кремъл. Но без него е много вероятно Русия да се превърне в слаб международен играч: защото по-скоро Путин, а не руската държава успя да си извоюва статута на голяма сила.
Публикация на портал „Култура“
Текстът е публикуван на сайта на Европейския съвет за външна политика.
Публикацията е направена с финансовата подкрепа на Фондация „Роберт Бош“.
[1] Yekaterina Schulmann, „How Regime Self-Preservation Could Accidentally Democratize Russia“, Carnegie Moscow Center, 14 December 2017, available at http://carnegie.ru/commentary/75014.
[2] Andrei Kolesnikov, Denis Volkov, „The Perils of Change: Russians’ Mixed Attitudes Toward Reform“, Carnegie Moscow Center, 6 February 2018. Достъпна на: http://carnegie.ru/2018/02/06/perils-of-change-russians-mixed-attitudes-toward-reform-pub-75436.
[3] „Putin Talks Power of Artificial Intelligence“, MSN, 12 September 2017. Достъпна на: https://www.msn.com/en-gb/news/world/putin- talks-power-of-artificial-intelligence/vp-AArPZUt.
[4] Виктор Дятликович, Филипп Чапковский „Кто есть кто и почему в российской элите“ «Социальная сеть» федеральных чиновников. Исследование «РР», Руский Репортер, 7 сентября 2011, №35 (213), http://rusrep.ru/article/2011/09/07/who_is_who.
[5] Роберт Музил. Човекът без качества. София: Атлантис-КЛ, 2009. Превод от немски Любомир Илиев.
[6] Artyom Lukin, „Putin’s Silk Road gamble“, Washington Post, 8 February 2018. Достъпна на: https://www.washingtonpost.com/news/theworldpost/wp/2018/02/08/putin-china/? utm_term=.c1c3c4772fae.