В сянката на глобалната финансова криза на ранния 21 век една нова революция набира скорост – и нейните последствия се разпростират далеч отвъд границите на поправимите стопански размествания. Въздействието й върху света във всеки случай е сравнимо с онова на Гутенберг. С нея епохата на книгопечатането отива към края си. Дигитално претопена, както преди нея звукът и картината, безгранично копируема и достъпна по целия свят в милиони екземпляри с едно натискане на клавиша, книгата навлиза в света на мултимедията по същия начин, по който го направиха нейните вече лишени от телесност роднини фотография, кино и музика. С това се разпада и най-старият серийно произвеждан носител на информация, в смисъл като форма и съдържание.
Средството на просвещението губи своето послание, а заедно с него и една част от смисъла и сетивността си. Рано или късно подвързаните пакети хартия ще бъдат на наше разположение само под формата на луксозни артикули в специализирани магазини, също както грамофонните плочи в наши дни. Дори най-упоритите библиофили няма да могат да получават наследството на Гутенберг в неговата днешна форма. Залезът на книгоиздателската индустрия, колкото и да го оплакваме, следва логиката на една дълга верига от отминали занаяти, процеси за производство и бизнес процедури.
Промяната е неудържима, единственият неясен въпрос е колко време ще й отнеме да пристигне. Но при всички случаи тук не става дума за поколения. Искам да кажа, кой днес си спомня за пишещите машини, тези доскоро толкова неотменни приятели на всички машинописки и автори на текстове? Не сме ли всички свидетели на това колко бързо електронната поща измества писмото, а Уикипедия – добрата стара енциклопедия? Беше само преди двадесет години, когато World Wide Web беше предложен за пръв път. Днес само по-възрастните могат да си представят един свят без Интернет.
И дори ако от гледна точка на миналото книгата губи душата си, от гледна точка на бъдещето тя пък тъкмо се освобождава от тялото си. И като помагачи в този процес са се наредили – дали ще повярвате или не – точно онези хора, които инак биха дали всичко, за да видят имената си по кориците на печатните книги. За писателите като автори (и техните партньори, читателите), епохата на безтелесната книга открива непознати измерения – ако те направят онова, което създателите на култура винаги са правили, щом само са им били предложени нови техники и възможности за развитие. От техните „пера“ ще се появи книгата на бъдещето, те ще решават нейното бъдеще.
Когато в скоро време книгите ще могат да бъдат четени на всевъзможни устройства, които същевременно представят образи, свирят музика и осъществяват връзка с Интернет или с други устройства, то ще бъде въпрос само на време докато техните създатели започнат да използват тази мултимедия, за да създават произведения, за които не би имало място във вселената на Гутенберг. Ние ще видим бестселъри, които никога не са се появявали в печатна форма, романи за мобилни телефони в продължения, които всички четат, защото всички говорят за тях (те вече са много популярни в токийското метро), невъзможни за печат, мултимедийни, постоянно обновявани, богато анимирани справочни книги, индивидуални туристически пътеводители или енциклопедии, които нямат почти нищо общо с печатните си предшественици, мрежови произведения от писателски мрежи, разклоняващи се истории, възникващи пред очите на читателите си, както и множество други неща, които ние изобщо не можем да си представим.
Изпод повърхността се показва един свят от информация и коментари. Който не знае къде се намира Тимбукту или как се е стигнало до сблъсъка между Ницше и Вагнер, веднага ще намери отговора в един от пластовете под книгата, която току-що чете. Всички читателски групи, които са се трупали около Кодът Да Винчи, Светът на Софи или Глобализационният капан, сега могат да оставят следи, които всеки следващ читател може да проследи. Ние ще можем да живеем с книгите така, както никой преди нас не е можел – и при това, ако го предпочитаме, все още да си вземем хартиени версии, които да прочетем линеарно, на един дъх. Такива книги ще има винаги.
Ако поискаме, ние ще слушаме и музиката, която героят слуша в часа на раздялата. Ще разглеждаме Венеция от 17 век, ще се разхождаме из Ватикана или Пентагона, ще следим романа в писма в ежедневната си поща или ще се запознаваме с биографичните моменти от някоя ключова сцена при Роберт Валзер. Ще виждаме и автори, борещи се за имиджа на своето творчество, което те непрекъснато допълват и променят. Други ще пишат кръгли книги или книги без начало и край. Ще се изпълнят мечтите на Уокър Пърси и Дейвид Фостър Уолас с неговите безкрайни забележки под линия. И, само на една ръка разстояние, ще имаме достъп до цялата вторична литература – златни времена за изследователите на господин К., които искат да разберат повече, отколкото може би могат.
Въпросът дали „ние“ желаем това е също толкова безсмислен, колкото и онзи дали желаем частна телевизия, мобилни телефони или Интернет. Щом веднъж е изскочил от бутилката, духът никога повече не се завръща в нея. Идещите поколения почти няма да могат да си представят, че някой той е бил вътре. Както и самият живот, в течение на времето културата завоюва като израз на своето съзнание всяко достъпно пространство. Границите между книгата и останалата част от медийния свят постепенно ще се изличат до такава степен, както ония между реклама и развлечение. Най-дълго вероятно ще се запазят жанрове като роман, биография или речник – докато в края на краищата започнем да използваме „книгите“ по същия начин, по който днес авторите използват „перото“.
Новите устройства за четене изглежда не знаят още нищо за това бъдеще. С предимствата си – лесни за четене екрани и дълги времена между зарежданията на батериите – те само отвличат вниманието от най-голямата си слабост: те предлагат старо вино в нови мехове. В момента те не позволяват почти нищо друго освен четене на книги точно по начина, по който винаги сме го правили – само че вместо от хартия, от някакъв екран, по желание – в пенсионерски шрифт. Това, че текстове, та даже и цели библиотеки, могат да се снемат на собствения компютър, да бъдат четени и претърсвани по ключови думи, едва ли вече може да изненада някого. А че паметта на новите устройства за четене изглежда праисторически малка, ги прави някак странно музейни още в момента на появяването им.
Това, че книжарите в момента са принудени да продават устройства за четене на книги – като лопати за собствения си гроб – придава на революцията лицето на нейните жертви. Всяка отделна книга, която се разпространява като легално или нелегално копие, а може би и като даунлоуд, вместо да бъде продадена в книжарница, липсва в балансите на ония, които доскоро бяха единствените разпространители на наследството на Гутенберг.
Но приятелите на книгите, както и издателите, се заблуждават, ако смятат, че писателите са загрижени преди всичко за осезаемото. Може би е приятно да се пъхне носа между страниците на собствената книга, да се маркира тя с молив или да се види в ръцете на други хора. Това сетивно възприятие ние все още ще можем да си подаряваме под формата на красиви единични екземпляри. Но ние работим не за това, а за онова, което стига до читателя, пък ако ще и да става дума само за готварски рецепти или съвети за спестяване на данъци. И, разбира се, за дохода, който можем да постигнем чрез него. Дали интелектуалната собственост ще достигне потребителя в печатна или електронна форма, е нещо второстепенно. Революцията ще достигне първия си значителен успех, когато първата електронна „книга“ попадне в списъците на бестселърите.
Едва ли има жив автор, който да не съжалява за западането на книжната търговия – и като културна и образователна институция, като обществено пространство. Но пък едва ли има и някой, който в името нейното спасение да забрани дигитализирането на собствените си произведения. Нито пък има издателство, което да се откаже от допълнителните печалби, които могат да се постигнат по този начин. А това би бил единственият начин да се забави това развитие и да се изяснят няколко немаловажни въпроса: как ще трябва да бъдат възнаграждавани в бъдеще авторите на книги за тяхната работа? В състояние ли са издателствата да защищават по подходящ начин правата на своите автори? Ще бъдат ли те в състояние да намерят заедно решения, които устройват и двете страни? Или ние отново ще бъдем изправени без алтернатива пред лицето на мощни монополисти?
Цените на сегашните електронни книги ни настройват по-скоро скептично. Те лежат само малко – при книги с твърди корици става дума за едно-две евро – под цената на печатните издания. При това е ясно, че разходите за печат и разпространение, включително опаковка, транспорт, както и заплатите, изплащани по тази част от веригата, отпадат. Същото се отнася и до търговската отстъпка за търговците на книги. И въпреки това авторите не получават нито цент от тази допълнителна печалба.
Напротив – те трябва да гледат безсилно как тяхната внезапно станала летлива стока придобива неочаквана самостоятелност. Издателският свят изглежда е капитулирал пред кражбата на данни още преди тя да е започнала. При това съвсем не е ясно дали тя ще стане също толкова масова, колкото това е при музиката и филмите, тъй като тук става дума за напълно различни продукти и клиенти (както и извършители). Масови продукти за инфантилни читатели от всяка възраст вероятно ще бъдат засегнати по-силно от незаконното копиране, отколкото специалните книги за сериозни читатели.
Много по-важен е въпросът за това, дали трябва да защищаваме по-активно в дигиталната област и без това специалния немски книжен пазар, защитен чрез намален ДДС и непроменливи цени на книгите, или да го оставим в ръцете на Amazon и Google? Повечето автори (както и техните партньори по агентури и издателства) бяха изненадани наскоро от новината, че книгите им скоро ще бъдат достъпни в мрежата в дигитална форма. От една страна – няма проблеми, все пак това означава няколко читатели повече. От друга страна обаче проблемът е голям, тъй като авторите и техните произведения биват предоставяни в ръцете на пазарни водачи, чиято зона на влияние за тях е по-добре да отбягват.
Издателствата изглежда едва сега започват да разбират, че ще трябва да се изобретят отново (при такива продукти като речници, лексикони, градски и други карти те вече се намират под значителен натиск). При същия брой издания ще има по-малък оборот, по-малко работни места и вероятно по-малко издателства. Най-големи шансове за оцеляване ще имат вероятно онези, за които безтелесната книга е не просто раменен търговски продукт, а индивидуално произведение на един индивидуалистичен автор. Духът на изобретателността още никога не се е намирал пред такова изпитание както сега, когато книгата като набор от данни става достъпна в същия технически формат като картината и звука – и трябва да се бори заедно с тях и всички други медии за част от вниманието и бюджета на потребителя.
Бъдещото отношение между автор и книга може би би могло да бъде охарактеризирано най-добре по следния начин: една книга се нуждае от автор, но един автор не се нуждае от книга. Или поне не от такава с обем – която трябва да бъде произвеждана, печатана, изпращана и продавана. Хартията не е необходима нито за писане, нито за четене. Милиардите изпращани и посрещани послания не могат да лъжат. Във времето след Гутенберг авторите не се нуждаят и от класически книгопродавци, доставчици или издатели, за да могат да упражняват професията си. За тях съдържанието е по-ценно от контейнера, чиято продукция, разпространение и търговия дава работа на огромно количество хора, като същевременно разпилява енергия и суровини в големи количества.
В бъдеще вече не би трябвало да има непубликувана книга – това е добрата новина за непризнатите и незабелязаните. Всички ще получат шанс да представят творбата си на обществеността – пък било то и само чрез Open-Source-платформи или социални мрежи. Разбира се, там те също ще бъдат изложени на конкуренция. Можем да предполагаме обаче, че под масите от застояли книги се намират и истински съкровища. Така в другия край на спектъра ще получи шанс и масата от днешните средно-, малко- и нищо-не-печелещи автори.
В хода на вероятно най-голямата криза досега, която всеки ден поваля все нови и нови вечни истини, революцията може да придобие нова сила. Дори досега немислимото може да проникне в областта на възможното. С малко капитал по принцип всеки може да основе собствено издателство за дигитални книги и при съответен ангажимент да го доведе до успех. Особено смелите могат да стигнат до идеята да поемат разпространението на електронни произведения в собствените си ръце – най-добре в някакъв силен съюз, за да могат по-добре да защищават правата на отелените си членове. Професионалните съюзи на авторите рядко са били толкова необходими, колкото в наши дни.
Услуги като редакция или оформление на книги вече отдавна могат да се намерят на свободния пазар, откъдето издателствата ги ползват все повече и повече. Класическите хора на книгите скоро вече няма да бъдат сами сред свои в съответните си браншове. Конкуренцията би могла да дойде от днешните литературни агентури, както и от съвсем новите Интернет-сайтове и портали, които чрез строг подбор и съблюдаване на качество гарантират за доброто си име. А защо тогава да не започнат сами да произвеждат и разпространяват?
Когато отпадне всякакъв физически контакт със стоката, при напълно автоматизираните даунлоуд-системи, цените на книгите биха могли да спаднат драстично – и въпреки това да носят по-големи печалби за авторите си, отколкото днес. Освен това сигурно е въпрос на време, докато в „книгите“ също започне да се появява реклама. При определени видове книги може да се включва тясно подбрана реклама. Чрез включването на картини, тон и текст може да се стигне дотам, че бестселърите на практика да се раздават безплатно. По-ниските цени биха могли да насърчат продажбите на книги. Тиражите, доходите и не на последно място броят на възможните читатели биха могли да нараснат. И дори ако в бъдеще те биха инвестирали само половината от сегашните си разходи за печатни произведения, то авторите все пак биха могли да печелят по-добре.
Ами ако не? Тогава става дума за един напълно различен проблем, който засяга освен книгата и всички други печатни произведения, а именно един проблем на нашата култура. Колко важни са според нас четенето и писането за развитието на децата, за общото образование, като културно благо и спояващо средство за съвместния ни живот, отвъд всякакъв бизнес?
Курт Бек, един от водещите немски политици, веднъж беше запитан от един кабаретист какво би предпочел като демократ и социалдемократ: хората да изберат левицата на Оскар Лафонтен или изобщо да не отидат да гласуват. При книгите съответният въпрос би могъл да прозвучи така: какво е по-важно за нас – хората да четат от монитори или изобщо да не четат повече? Отговорът беше също толкова труден за Курт Бек, колкото той е и за днешните производители на книги, които виждат края на индустрията си да наближава. Защото в действителност става въпрос не за това как ще се чете и пише в бъдещето, а дали изобщо, колко и какво. И тук има основания не само за песимизъм. Даже и сега, под формата на SMS-и, във форуми, блогове и социални мрежи биват произвеждани и четени повече текстове, отколкото преди двадесет години. Тяхното качество може и да се намира на друго ниво, но отношението между маса и качество се променя не от вчера, и не само при книгите.
Ако е вярно това, че авторите не могат да бъдат защищавани нито срещу легално дигитализиране, нито срещу нелегално разпространение на тяхната интелектуална собственост, със съответната загуба на доходи – и ако същевременно ние сме убедени, че нашата писмена култура трябва да бъде запазена и развивана по-нататък, защото писането и четенето във всяка форма ще принадлежат и в бъдеще към фундамента на здравото демократическо общество, то тогава очевидно трябва да помислим за съвсем нови бизнес-модели по отношение на някогашните печатни произведения. В кръговете на разклатените от кризата издателства на вестници и списания вече често се споменава идеята за обществено-финансирана печатна журналистика. Щом вече става дума за „системно-важни браншове“, които трябва да бъдат спасени на всяка цена, то тогава на първо място журналистиката като най-стар гарант на четвъртата власт. Онова, което важи за радиото, телевизията, киното, театъра и изкуството (както и за магистралите, спортните съоръжения и други), може да бъде само много маловажно, сравнено с книгите.
Трябва ли тогава да започнем да обмисляме дали в бъдеще да не започнем отделяме за медийни продукти – включително и за онези, които досега са били печатани – една (малка) част от данъците като такса, която да гарантира една солидна основа за четенето? За някои от силните на деня западането на свободната преса може би дори би било добре дошло. Същото се отнася и до книгите като носители на свободни мнения и не фалшифицирана информация. И все пак има неща – на това трябва да ни е научила поне кризата – които не трябва да се оставят напълно в ръцете на пазара.
На Гутенберг се дължи това, че все повече хора можеха да четат и притежават книги. Същото би могло да се удаде и на революцията, която изпраща неговото дело в музея. В летописите на идещите поколения глобалната финансова криза от ранния 21 век тогава ще се появява само като забележка под линия към началото на пост-гутенбергската епоха.
