През май 2004 г. участвах в една от дискусионните групи на годишната среща на Асоциацията за изучаване на националностите в Ню Йорк. Заедно с Душан Биелич, Александър Кьосев и Гаятри Спивак обсъдихме теоретичните и методологическите връзки между балканизма и постколониализма, както и в по-широк план възможните ползи, които отварянето към парадигмата на постколониализма може да внесе в изследването на източноевропейската проблематика по принцип. Настоящата статия е плод на тази дискусия. Като надгражда разработената по-рано от мен представа за историческите наследства (втората част е по същество съкратен вариант на първата глава в настоящия сборник), тя претегля аргументите за и против прилагането на постколониализма като нова голяма теория и съдържа предупредителна нотка скептицизъм.
В деня преди да почине Едуард Саид, Гаятри Спивак пише предговора към сръбския превод на книгата си „Критика на постколониалния разум“. Впоследствие тя публикува този кратък предговор на английски език и го посвещава in memoriam на своя „приятел и съюзник, основоположника на постколониалните изследвания, Едуард Саид“[1]. Още уводното изречение в предговора бележи силна и неведома връзка между балканизма и постколониализма: „Преводът на „Критика на постколониалния разум“ на сръбски език е поучително събитие за мен. Отношението на постколониалната теория към Балканите като метафора е съдбоносна задача за нашия свят“[2]. В отговор преводачът на книгата и президент на Белградския кръг Обрад Савич казва на Спивак: „след смъртта на Саид ‚голямото бреме‘ да се разпространява постколониалната теория сега пада на ваш гръб. В този миг мога да обещая, че винаги можете да разчитате на пълна и безусловна подкрепа от вашите приятели в Белградския кръг и около него. Малки сме, но никога не се отказваме!“[3]
Това емоционално обещание и категоричното твърдение за взаимна връзка между двете представи, както и изразеното по-рано от мен нежелание да ги обвързвам, подтикнаха Душан Биелич, професор по криминология в Университета на Южен Мейн и друг изтъкнат член на Белградския кръг, по време на годишната конференция на Асоциацията за изучаване на националностите през 2004 г. да организира дискусия, която да разгледа взаимоотношението между тези две категории. В текста на следващите страници, който представя в разширен и преработен вид изказването ми като основен участник в дискусията, бих искала да разгледам два широки въпроса – първо, общите точки (ако има такива) между категориите и явленията балканизъм и постколониализъм; и второ, доколко е подходящо или полезно да се подхожда към балканизма от гледната точка на постколониализма. Казано с прости думи – има ли пресечни точки между балканизма и постколониализма и ако има, продуктивни ли са те?
Когато започнах да работя по „Балкани и балканизъм“, чието първоначално работно заглавие бе само „Балканизмът“, за своя изненада и радост установих, че балканизъм е ненаселена категория, нещо изключително рядко в областта на хуманитарните науки. Нямам претенции за авторство (и в този смисъл думата не е неологизъм), но преди това единственият, който я е използвал, е не особено известен автор от началото на 20. век, който си е послужил с множественото и число (балканизми) като синоним за пейоративните качества на Балканите като регион. От друга страна, една нейна посестрима – производното балканизация като синоним за безсмислено раздробяване, след употребата си за първи път през 20-те години на 20. век става такова нарицателно, че изцяло загубва връзката си с първоначалния контекст, в който се е зародило, и днес наред с всичко останало можем да го чуем и като обяснение за лошата работа на американското контраразузнаване – казват ни, че ЦРУ и ФБР са се балканизирали, затова е станало възможно да се осъществят внезапни удари като случилото се на 11 септември.
Това щастливо обстоятелство ми позволи да използвам обозначаващото балканизъм, което гладко се римува с ориентализъм, и като негово огледало, и като отпор – с една дума, позволи ми да отдам дължимото на Едуард Саид и в същото време да се опитам да защитя тезата, че между двете категории и явления има съществена разлика[4]. Накратко „балканизъм“ изразява идеята, че обяснителните подходи към явления в Югоизточна Европа, т.е Балканите[5], често изхождат от определен дискурс (в смисъла, който влага Фуко) или стабилна система от стереотипи (за онези, които странят от понятието „дискурс“), стягащи Балканите в когнитивна усмирителна риза. Застъпих също тезата за историческите корени на балканизма – като дискурс той се оформя едва в първите десетилетия на 20. век, но произходът му е свързан с маниери на изобразяване, които се срещат още от 16. век нататък. Ето защо изтъквам, че исторически балканизмът води началото си от османския период, когато името Балкан навлиза на полуострова. Може да се твърди, че в някои свои аспекти дискурсът на балканизма стъпва върху мотиви от предишните векове, но не много преди схизмата между Римската и Константинополската църква през 11. век, която не е свързана специално с региона на Балканите, а с православието и византийската общност, ако цитирам сполучливия израз на Оболенски.
Съществуват следователно очевидни прилики между балканизма и ориентализма. Най-напред и двете спадат към един и същи вид – дискурсивно образувание. Основната разлика обаче, която извеждам, е географската и историческата конкретност на Балканите за разлика от пътуващата и най-вече метафорична и символична природа на Ориента. Това не означава, че Балканите не могат да служат като метафора, дори напротив. Балканите имат най-различни превъплъщения или проявления, които грубо могат да се групират в четири категории. В най-простия си вид Балкан е име – първоначално име на планина, набиращо все по-широка употреба след появата си за първи път през 15. век. След това, от 19. век нататък, то започва да се прилага за целия полуостров и така става име на регион. Накрая то се използва и като лично име (фамилия в България и собствено име в Турция). На второ място, Балканите се използват като метафора и именно в тази употреба намират прилики с ориентализма. В началото на 20. век това вече е пейоратив, макар че процесът е постепенен. Задействат го събитията, съпътстващи разпадането на Османската империя и създаването на малки, слаби, икономически изостанали и зависими национални държави, борещи се да се модернизират. Трудностите в този процес на модернизация и съпътстващите го националистични крайности създават ситуация, в която Балканите започват да служат като символ на агресивност, нетолерантност, варварщина, нещо полуразвито, полуцивилизовано, полуориенталско. Именно тази метафора и нейното сегашно използване в реалния свят на политиката разглеждам и критикувам в „Балкани и балканизъм“ с тезата, че един специфичен дискурс, който наричам балканизъм, формира нагласите и действията спрямо Балканите. Ако има някаква несигурна връзка с постколониалната теория, тя е тъкмо в този аспект на Балканите и Спивак е права предпазливо да я обвърже само с Балканите като метафора[6]. На трето място, за разлика от Ориента Балканите могат да се разглеждат като научна категория за анализ – конкретен географски регион, и в това си свойство към днешна дата Балканите най-често се използват като синоним на Югоизточна Европа. Накрая друг подход за тълкуване на Балканите може да бъде представата за историческо наследство – нещо, към което ще се върна допълнително.
Както вече казах, дискурсивният характер на балканизма естествено го събира в двойка с ориентализма. Една от многото разлики, на които наблягам (като другите са въпросите за раса, цвят на кожата, религия, език, пол и т.н.), е липсата на колониален проблем на Балканите[7], която и тук ще заеме централно място в доводите ми. Най-важната последица от дискусията по-горе обаче е нещо, което аз възприемам като тягата на другите, не метафорични, а същности аспекти на Балканите, които предизвикват учения да се заеме с онтологията на Балканите, а не просто с метафоричните им функции.
В известен смисъл ориентализмът на Саид в дълбочина също е много конкретен исторически обусловен дебат – палестинският проблем в епохата на късния империализъм. Той обаче е облечен в толкова обобщаващ дискурс, че се оказва преводим и става метафорично подходящ да обозначи постколониалното като цяло. Ще призная, че наред с други причини обстоятелството, което позволява на Саид да постигне това, е разтегливата природа на Ориента. Безспорно тук можем да добавим и различните подходи на авторите – „ориентализъм“, разобличен от един литературен критик, и „балканизъм“, анализиран от една историчка. В това вече виждаме и първата методологическа разлика (макар не непременно несъвместима). В единия случай имаме по същество исторически подход и интерпретация, а в другия – структуралистична (или по-точно постструктуралистична) теория[8].
Постколониалните изследвания имат установено потекло в постструктуралистичната теория. Връзката им с ориентализма се проследява като житейска нишка от „Ориентализъм“ на Саид (1978) до „Империя“ на Харт и Негри (2000). Постколониалната област означава различни неща за различните хора – „тя се приютява в различни дисциплини, но по-тясно се свързва само с няколко; в нея виждат било неимоверно радикална мисъл, било последна идеологическа издънка на западния капитализъм; тя здраво се е окопала в англо-американските университети, но статутът и като дисциплина остава под въпрос; тя се стреми да разглежда незападния свят, но там често я приемат враждебно“[9]. Като цяло можем да обобщим, че през изминалия четвърт век след появата на ориентализма в постколониалните изследвания на Третия свят настъпва дисциплинарно отместване от социологическия и икономическия анализ към културен и теоретичен/семиотичен/дискурсивен анализ. Същевременно постколониалните изследвания хвърлят ръкавица срещу теоретичните модели и метанаративи, изградени върху властващите по-рано парадигми на модернизацията, развитието и теорията на световните системи[10].
Разбира се, проблемът е, че по някакъв начин самият постколониализъм се превръща в нов метанаратив, макар че е редно да кажем, въпреки известна консервативна истерика, че той никога не се институционализира истински. Няма факултети, центрове или програми за постколониални изследвания, докато несравнимо по-голямо внимание се обръща и повече средства се влагат за изследване на глобализацията например, което е красноречива илюстрация за различния (възприеман или действителен) идеологически багаж на двете области. При все това те несъмнено са постигнали почетен статут. За мен е особено интересно, че във време, когато някои говорят за меланхолична фаза[11] или дори за край на постколониалните изследвания (било по-учтиво, като в споменатата хронология от Саид до Харт/Негри, било грубо, наричайки ги изчерпана парадигма), или най-малкото сериозно се взират накъде вървят постколониалните изследвания, ако изобщо имат някаква посока, в същото това време някои източноевропейски интелектуалци поставят въпроса за връзката им с постколониалното[12].
Да се върнем към най-общото разбиране за постколониализма като културна дисциплина, посветена на анализ на определен дискурс, и то специфичен. Трябва да се запитаме следното: може ли интерпретацията (моя или на някой друг) на балканизма като дискурс да се разглежда като конкретен исторически/географски вариант на постколониалните изследвания? Ако някой твърди (както правя аз), че това е трудно и не е непременно сполучливо, защо този някой настоява, че има разлика? И обратно, какви са ползите (когнитивни, политически и т.н.) за онези, които приемат подобна теза?
Тук трябва да посоча още едно разграничение, въведено от Дейвид Спър, когато говори за постколониалното – първо, като историческа ситуация, чийто белег е отхвърлянето на традиционни институции на колониалната власт, и второ, като търсене на алтернативи спрямо дискурсите на колониалната епоха. „Докато първото е предмет на емпирично знание, второто е едновременно интелектуален проект и транснационално състояние, което заедно с нови възможности носи също така определени кризи на идентичността и изобразяването.“[13]
Възраженията ми срещу прилагането на постколониализма към Балканите са свързани най-вече с първото разбиране за постколониализма. Защо възразявам?
Постколониалните изследвания са критика на постколониалността, състоянието в определени области в света, които са били колонии. Не смятам, че Османската империя може да се разглежда като късна колониална империя. Нито взаимоотношенията на Съветския съюз с Източна Европа (взаимоотношенията с Централна Азия или Кавказ попадат в напълно различна рубрика – колониална империя par excellence)[14]. Аргументацията може да се развие по два начина, по индуктивен или по дедуктивен път.
В случая с Османската империя, чието наследство за известно време според моята теза е било определящо за Балканите, ще посоча редица черти, които според мен не ни позволяват да я описваме като колониална империя. Първо, няма пропаст или институционално/правно разграничение между метрополията и зависимите от нея области. Второ, няма предварително съществувала стабилна цялост, която извършва колонизацията. Османската империя се превръща в сложна държавна машина и империя в хода на оформянето си като разширяваща се държава, която представлява органично цяло във всичките си територии. Трето, няма го комплексът за усъвършенстване, няма я онази обладаност от някаква цивилизаторска мисия, съпоставима с френския или английския колониален проект. Четвърто, Османската империя не оставя след себе си някакъв хегемонен културен остатък, сравним с езиковата и общата културна хегемония на английския в индийския субконтинент и на други места, или с хегемонията на френския в Африка и Индокитай.
Като цяло тези фактори важат и за Хабсбургската империя. При Руската империя на Романови, както вече казах, имаме par excellence колониална империя на изток и на юг, но в отношенията с Балканите предимно важат описаните по-горе модели. Ще дам същата присъда и за взаимоотношенията на Съветския съюз (възможна империя, макар в историографията това да не се приема без спорове)[15] към източноевропейските му сателити.
Нужно ли е да сме такива педанти? Може би не. За структуралистите от всякакъв вид Испанската империя не се различава особено от Римската, Османската, Британската, Руската и т.н. В известен смисъл всички те са империи и всички са колониални. Ще се изненадам обаче, ако на която и да е научна конференция има отделна дискусия за постколониалната чувствителност на Галия през 5. век или на Иберия през 6. век след рухването на Римската империя. В края на краищата, въпреки универсалния си език постколониализмът като генеалогия и продължаващо развитие е свързан много отчетливо с индийския субконтинент и Африка през 19.-20. век. Оспорва се дори природата на латиноамериканския постколониализъм[16]. Разликата между постимперското и постколониалното очевидно тревожи малцина освен заклетия историк, което намира сбит израз в следното изявление: „Независимо дали балканският национализъм е постимперски или постколониален, справедливо е да се каже, че той си остава отчетливо лиминален“[17]. Лиминалността на балканския национализъм лесно може да бъде оспорена, но поразителна тук е пренебрежителната нагласа за разликата между имперското и колониалното[18]. Всъщност в двата случая става въпрос за напълно различна теоретична рамка.
В иначе положителната си рецензия за книгата ми Грегори Юсданис ме упреква, че отказвам да приема балканските общества за постколониални: „Макар да е истина, че социалните, политическите и икономическите взаимоотношения между европейските имперски сили и техните отвъдморски владения се различават от тези между Османската империя и Балканите, защо да не можем да смятаме, че войните за независимост срещу това управление са постколониални?“ По-нататък той изтъква, че опитите на националните историографии да прочистят традициите си от османското наследство могат да се разглеждат като постколониални напъни да се отрече културното влияние на бившите управници, и пита: „Не е ли такава също типичната реакция на всяко национално движение – да се отграничи от държавата, срещу която се опълчва?“[19] Определено е така, но това ни хвърля в някаква методологическа шарада – дали всяко национално движение задължително е антиколониално и дали винаги създава постколониална ситуация? Водят ли кюрдите в Турция или Ирак антиколониална борба? Беше ли източноевропейската „нежна революция“ от 1989 г. освен всичко останало антиколониална революция? Беше ли хърватският, словенският, босненско-мюсюлманският или косово-албанският национализъм кулминация в антиколониалната война срещу сръбския колонизатор? Дали ЕТА е постколониалният авангард на баския национализъм? Признавам професионалното си изкривяване, но смятам, че тази обвързаност с конкретно време и място има значение. Тя има значение не само за да се избегнат когнитивни изкривявания, но и заради етични съображения. Еманципаторското наметало на постколониализма твърде често служи да прикрие вечното оплакване на самонабедени жертви.
Същевременно този довод произтича не само от това, как определяме колониалните империи, но и от самовъзприятията. Субективността също има значение. Никой от съвременниците на Балканите под османска власт не се е чувствал в колониално положение. За своя полуколониален статут настоява единствено самата Османска империя с гласа на някои интелектуалци от онова време, както и от времето на Турската република. Тъкмо затова до днес постколониалните изследвания не са навлезли методологически на Балканите и в Източна Европа като цяло за разлика от теорията на световните системи на Валерщайн, извънредно популярна в Гърция и Турция и широко четена в някои източноевропейски държави още преди 1989 година.
В крайна сметка всеки смислен анализ трябва да се занимае с въпросите, които поставяме, и с това, каква ще е най-подходящата рамка за отговор. Въпросът, който ме занимаваше и продължава да ме занимава, е онтологията на Балканите. Развих идеята за Балканите като османско наследство в опит за реконструкция, след като дълго се бях занимавала с деконструкция на дискурса. Опасявам се, че това предизвика недоразумения в определени среди, които нямат търпение да четат в дълбочина. Няма да правя рекапитулация на доводите си, а ще ги перифразирам – всичко се свежда до един въпрос, който на повърхността изглежда чисто академичен. Вярвам обаче, че той има сериозни научни, политически и морални последици, а именно – как изучаваме даден регион?
Като при повечето други цялости (държави, градове, села) най-лесният начин да се определят регионите е да се очертаят техните граници. В продължение на дълги години границите наистина са предпочитан предмет на анализ, особено в изследванията на идентичността. Те са естественият първи избор, тъй като цялостите се диференцират или разнищват тъкмо в страничните полета, по ръба. Тъй като съществува отношение на явна симбиоза между идентичността и другостта, техните най-остро откроени характеристики се изразяват най-добре в тази погранична среща. Последицата е, че другостта се превръща в основополагаща категория не само в социалния опит, но и в социалния анализ, а през последното десетилетие силно навлезе и в историческите изследвания. Оказа се обаче, че границите са проблематичен първи избор. Една от причините е, че те самите се променят или зависят от различни критерии (географски, политически, етнически, културни и т.н.). В случая с Балканите това затруднение е много ясно, когато трябва да се определи северната им граница – представлява ли Румъния част от Балканите? А Словения, Хърватия, Унгария? Източната, южната и западната граница са привидно лесни, тъй като там има морета, но дали Егейско море действително е толкова твърда граница между Гърция и Анадолското крайбрежие, или пък Адриатическо море – между Италия и Далмация? Още по-важно е, че прекомерното взиране в границите налага нездраво встрастяване в разграничаването, различието, другостта.
Напоследък се наблюдава мощно отместване от изследванията на границите към модерната сега категория на пространството. Този подход отделя повече, при това дължимо внимание на сплотяващите процеси и структури в дадена цялост. Той даде ценни произведения, но също крие своите опасности, най-важната от които, есенциализмът, се промъква през задната врата. Това не е плод на вграден дефект в теорията, разработена обмислено и тънко най-вече от географи и антрополози, които подчертават връзките между знанието, властта и пространствеността и изтъкват както метафоричните, така и материалните резонанси на „пространството“[20]. Свързано е по-скоро с понякога прибързаното и нерефлексивно прилагане на тази категория към конкретни исторически изследвания. Категорията „пространство“ често безкритично се обвързва с етнос или нация – така в литературата четем за пространството, в което се е развила английската нация или гръцката, албанската и т.н., – което всъщност, без да иска, възпроизвежда статични и националистически претенции, прикрити под маската на нов научен жаргон, или произвежда доста статичен и неисторичен структурен анализ. На този фон аз въвеждам представата за историческо наследство, която според мен не измества представата за пространство. Вместо това тя запазва ценните черти в анализа на пространството, като същевременно прецизира вектора на времето и му придава по-голяма историческа конкретност. В края на краищата, както се отбелязва в една популярна пиеса за Студената война – Разходка в гората, „историята е просто география, разтеглена във времето“[21]. Искам да съсредоточа вниманието именно към елемента време в това уравнение. Какъв е тогава в светлината на този подход отговорът на подвеждащо простия въпрос, какво е регион? Към всеки регион може да се подходи като към сложен резултат от взаимодействието на множество исторически периоди, традиции и наследства. Макар до болка да осъзнавам, че категориите в хуманитаристиката отдавна са заети, не мога да сторя друго, освен да се опитам да обясня точното значение, с което се опитвам да ги населявам.
Най-пряма от използваните по-горе три категории са историческите периоди. Те открояват някаква продължителност във времето, която може да се опише с определено вътрешно единство въз основа на различни критерии и която има повече или по-малко добре откроено начало и край, отбелязано най-често със (струпване на) значими събития. Историците водят ожесточени спорове за легитимността на събитията, които се използват за критерий, поставят под въпрос хронологията на периодите, а някои изобщо възразяват срещу прилагането на периодизация, защото разбива органични исторически процеси на привидно еднородни периоди, които са само и единствено изкуствени и произволни познавателни прийоми. Общо взето обаче, те биха отстъпили, че абстрактно погледнато, горното определение е повече или по-малко приемливо.
Не така стоят нещата с другите две категории – традиция и наследство. В коментара си за традицията Реймънд Уилямс отбелязва, че „в своя най-широк съвременен смисъл традиция е особено трудна дума“ [22]. От разностранните и значения през вековете е оцеляла общата представа за предаване на познания и идеи. Скоро я обвързват с представата за уважение и дълг към предците. Като имаме предвид, че само някои от множеството традиции или части от тях са били избрани за уважение и дълг, продължава Уилямс, трудно е да се подхожда към Традицията (в единствено число) „с абстрактна, хвалебствена или, както толкова често се случва, ратифицираща употреба“. Що се отнася до старинността на традицията, „нужни са само две поколения, за да стане нещо, все едно какво, традиционно – и това е съвсем нормално, тъй като такъв е смисълът на традицията като активен процес“. Същевременно Уилямс отбелязва, че „думата клони към нещо вековно, към церемониалност, дълг и уважение“, което е достойно за оплакване, защото е „едновременно предателство и капитулация“ на фона на мащабите и разнообразието на онова, което ни е било предадено. Той изтъква и паралелната пренебрежителна употреба на традицията, особено с възхода на теорията на модернизацията, която използва думата и особено прилагателното традиционен, за да описва „навици или вярвания, на практика препятстващи всичко ново“. Това обаче не е водещата употреба и за целите на този анализ ще се придържам към преобладаващото значение на думата: „в английския език традиция се запазва като описание на общ процес на препредаване, но налице е много силно и често преобладаващо значение, при което от това произтичат също уважение и дълг“[23]. В това популярно разбиране на традицията има няколко съставни части – активно отношение, съзнателен подбор и оценъчно извисяване на определени елементи от общ фонд, натрупан в процеса на препредаване.
Думата наследство е обичайна и се употребява широко, но не е влязла в специализирания речник на историците или други специалисти в областта на социалните науки (с изключение на юристите), поради което не присъства в различни специализирани речници, в това число изданието на Уилямс „Ключови думи“. Стандартните английски речници я дават в две значения: „1. (право) Подарък или имущество, особено лично имущество като пари, дадено със завещание; завещание. 2. Всичко, предадено от миналото, като от предтеча или предшественик“[24]. Като пример за второто значение различните речници дават „наследството на Древен Рим“ (Рандъм Хаус) или „наследство от религиозна свобода“ (Речник на американското наследство). Така наред с употребата си в правото във второто си значение наследство се използва много близо по смисъл до традиция. Ала приликите свършват на най-ниското ниво – и двете обозначават процесите (и предметите) на препредаване. Оттам нататък има съществени различия. За разлика от традицията, наследството не предполага активен процес на съзнателен подбор на елементи, завещани от миналото. То обхваща всичко, което се предава от миналото, независимо дали ни харесва, или не. В този смисъл то не е нито предателство пред миналото, нито капитулация пред активната намеса на действащите лица. Наследниците могат да величаят или да хулят наследството си, но това е вторичен процес. Самото наследство като абстрактно обозначаващо е неутрално.
Две други възможни кандидатури са наследие и унаследяване. Те се използват предимно в правния език както за имущество, така и за рождено право, но могат също да означават „нещо, получено от предишните поколения, традиция“[25]. В този смисъл те са синоними на наследство. Ето защо няма семантични причини да се даде предимство на някоя от трите думи. Причината е чисто естетическа – субективното усещане, че, първо, наследство на английски не се използва толкова често и, второ, че в наследие и унаследяване по-силно се чува езикът на правистите. Така избрах да съчетая двете думи – историческо наследство, като хранилище на смисъла, който ще развия по-долу.
За чисто познавателни цели разграничавам наследството като приемственост и наследството като възприятие. Наследството като приемственост е оцеляване и в същото време постепенно отмиране на някои характеристики на съответната цялост от времето непосредствено преди нейното рухване. От друга страна, наследството като възприятие непрекъснато разчленява по нов начин как мислят за съответната цялост в различни периоди във времето различни лица и групи. Тези характеристики не бива да се тълкуват като „реални“ срещу „въображаеми“, както предполага може би злополучната употреба на понятията „приемственост“ и „възприятие“. Самите характеристики на приемствеността често са феномен на възприятието, а възприятията са в не по-малка степен свързани с продължаващи реални социални факти. Един по-добър начин да се определи това разграничение е да се каже, че и двете категории обозначават социални факти, които обаче са в различна степен отстранени от опита. При възприятието социалният факт е отстранен с още една крачка от непосредствената действителност и е възможно може би да се направи съпоставка с природния срещу културния или текстовия статут на социалното взаимодействие.
Позволете да дам два конкретни примера от моята сфера на компетентност как да се прилага тази категория – Балканите и Източна Европа. Ако погледнем множеството исторически периоди, традиции и наследства, които оформят Югоизточна Европа, някои от тях са едновременни или застъпващи се, а други са последователни или напълно откъснати едно от друго[26]; едни са се разигравали в едно и също географско пространство, а други са обхванали областта в различни макрорегиони[27]. Те могат да се класифицират и в зависимост от влиянието им върху различни области на обществения живот – политически, икономически, демографски, културни и др. Можем да изброим много от тях – римски, византийски, османски, комунистически, ако трябва да споменем някои от най-важните политически наследства. В областта на религията можем да посочим християнската, мюсюлманската и юдейската традиция с многобройните им секти и разклонения; в областта на изкуството и културата – наследството на предгръцките племена, гърците, многобройните етнически групи, заселили полуострова, и т.н.; в социалните и демографските измерения – наследството на големи и неспирни преселения, етническо многообразие, полуномадство, мащабно и егалитарно земеделие, късна урбанизация наред с непрекъсната приемственост на живота в градовете и т.н.
Сред политическите наследства, оформили целия Югоизточноевропейски полуостров (периодът на гръцката античност, елинизмът, римското управление и т.н.), две могат да бъдат изведени като решаващи до настъпването на 19. век. Едното е хилядолетното присъствие на Византия с нейното дълбоко политическо, институционално, правно, религиозно и общо културно влияние. Другото е половинхилядолетното османско управление, което дава на полуострова името му и най-дългия период на политическо единство в историята му. През този период не само част от Югоизточна Европа се сдобива с ново име – главно османските, или възприеманите като османски елементи в най-голяма степен пораждат днешния стереотип за Балканите. Следователно в тесния смисъл на думата може да се твърди, че Балканите са всъщност османско наследство.
Наследството като приемственост е различна представа от характеристиките на османската политика или османския период изобщо. Този процес започва след края на властта на Османската империя в конкретни региони, които се оформят като държави – нейни наследници, и е съвкупност от характеристики, наследени главно от историческите обстоятелства през 18. и 19. век. По-нататък се опитах да направя систематичен обзор на начините, по които османското наследство действа като приемственост в политическата, културната, социалната и икономическата област, където проявява различна степен на устойчивост. На практика във всички области, с изключение на демографията и популярната култура, скъсването става почти веднага след като отделните балкански държави придобиват политическа независимост, и като цяло завършва към края на Първата световна война; оттам насетне то се превръща в наследство като възприятие. В демографски план обаче османското наследство продължава още известно време и – което е още по-важно, то се преплита и постепенно се преобразява във влияние на турската национална държава. От друга страна, османското наследство като възприятие е процесът на взаимодействие между едно вечно еволюиращо и натрупващо се минало и вечно еволюиращите и натрупващи се възприятия на цели поколения, които преформулират оценките си за миналото – с една дума, въпросът е не за реконструирането, а за конструирането на миналото в произведенията на историографията, художествената литература, журналистиката и в дискурса на всекидневието. Наследството като възприятие е здраво вградено в дискурса на балканския национализъм като един от най-важните му стълбове и показва поразителни сходства във всички балкански държави. Именно защото заема централно място, подсигурявайки съвременната социална уредба и преди всичко гарантирайки легитимност на държавата, за известно време то неизбежно ще продължи да се възпроизвежда и занапред.
Страните, които определят като балкански (т.е. които исторически са участвали в османската сфера), трайно се отдалечават от османското си наследство, а заедно с него и от своята балканска принадлежност. Тук искам дебело да почертая, че в това изказване няма абсолютно никакъв оценъчен елемент. Именно с тази мисъл застъпих тезата, че процесите, на които сме свидетели днес на географските Балкани – а именно изкореняването на последните следи от имперско наследство с пъстър етнически състав и съжителство[28] и заместването му с институционализирани и етнически хомогенни структури, – може всъщност да са напреднал стадий в окончателното европеизиране на региона, което слага край на историческите Балкани, ако те са, както аз лично смятам, османският период и османското наследство.
Да погледнем по-широката представа за Източна Европа. В някои отношения – географски – тя обхваща Балканите, но в политико-исторически смисъл всъщност разделя Балканите в периода на Студената война. Ако още веднъж погледнем множеството исторически периоди, традиции и наследства, които днес оформят Източна Европа, някои от тях са едновременни или застъпващи се, а други са последователни или напълно откъснати; едни обхващат целия регион, а други включват само някои от съставните му части в различни макрорегиони. Например много силният отпечатък, който е оставило наследството на Римската империя, обхваща цяла Югоизточна Европа (Балканите), но само малки части от Централна Европа в отрязък, простиращ се от Британските острови до Каспийско море и Месопотамия (извън който остават по-голямата част от Северна и голяма част от Централна Европа). Според клишето зоната на западното християнство (и католицизъм, и протестантство) е истинският и единствен наследник на римските традиции, особено в правната система. Можем да чуем обаче същото твърдение (и то далеч по-убедително), че римският imperium е останал жив чрез Византия, а както твърдят някои изтъкнати историци, и чрез османците. По същия начин комунизмът въвлича Източна Европа (и значителна част от Балканите) в едно пространство, простиращо се през Евразийския материк до Централна Азия (към което някои причисляват и Китай).
Всъщност това най-скорошно, макар и най-кратко наследство обикновено напълно се пренебрегва, и то от същите онези хора, които настояват за трайността на предишните имперски наследства. Ще си позволя една волност. Безсмислено е да се търси социалистическо наследство в Източна Европа. Днес „Източна Европа“ като политическо пространство представлява социалистическо наследство. След Втората световна война значението и от 19. век като междинно пространство – балансьор между два центъра на политическа и икономическа експанзия (Западна Европа и Русия), което в периода между войните отстъпва на заден план и поема функциите на санитарен кордон срещу болшевизма, драматично се променя. Всеки, който е живял в Източна Европа преди 1989 г., ще се съгласи, че тази представа имаше смисъл само като политически синоним за Европа на Варшавския договор. В онези дни Гърция и Турция бяха част от Западна Европа, а след революцията на карамфилите в Португалия излезе шега, че тя може да стане част от Източна Европа. Както други сходни процеси, социалистическият период е продължителен и сложен. Той свърши около 1989 г. и веднага щом свърши, се превърна в наследство. В рубриката за наследството като приемственост можем да разгледаме пътищата, по които действа социалистическото наследство в различни области – политика, икономика, социалната област, манталитет, до една поразително сходни във всички посткомунистически държави. Независимо дали им харесва, или не, за повечето изследователи на прехода предпочитаната и логична отправна точка е Източна Европа. Социалистическото наследство като приемственост разкрива различна степен на устойчивост в отделните области и отделните държави, но като всяко наследство и то неизбежно ще отмине – след което ще бъде въдворено в плоскостта на възприятието.
Подходим ли веднъж към Източна Европа като към отчетливо историческо наследство (а според мен това е социалистическото/комунистическото наследство), неизбежно трябва да я постулираме като нещо крайно. Само че в историята подобни неща не се случват изведнъж, те са постепенни. Като дълъг и продължителен процес Източна Европа бавно отмира. Интеграцията и в европейската институционална рамка може да стане в следващите 10, 20, 50 или 100 години. В областта на възприятието обаче говорим за накъсания опит на две или три поколения. Като категория Източна Европа може и най-вероятно ще изчезне, но ще бъде по-трудно да се заличат нагласите както вътре, така и отвън. Една от причините да привлека вниманието към този възглед и това наследство е, че то е най-важната среда, в която трябва да се историзира започналият неотдавна дебат за Централна Европа и Балканите. Въпреки реториката за принадлежност към някакво квазихабсбургско или западноевропейско пространство като еманципаторска идеология от 80-те и началото на 90-те години Централна Европа спада към херменевтичния ареал на Източна Европа (отново ще повторя – Източна Европа не като някаква вечна представа, а като исторически опит от периода на Студената война).
Наследството на държавния социализъм (или комунизъм) е последното в цял низ наследства и, както вече подчертах, то се превърна в наследство едва след края на социалистическия период в края на 80-те и началото на 90-те години. За разлика от османското наследство, което, както се постарах да докажа, носи характеристиките само на последните два века от османската епоха, поради относително кратковременния характер на явлението социалистическото наследство отразява характеристиките на целия период, продължил 50 (или 70) години. Същевременно самият социалистически период е подкатегория на едно по-мащабно явление, което според някои също се е превърнало в наследство, а според други процесът все още продължава. Имам предвид, разбира се, случилото се след османския период, което в зависимост от предпочитаната парадигма или понятиен апарат се определя като капиталистическа световна икономика (Валерщайн), капиталистически начин на производство (Маркс), „желязна клетка“ на капиталистическата модерност (Макс Вебер), век на индустриализацията, урбанизацията, модернизацията, глобализацията с нейните неравномерни последици и т.н. Според Зигмунт Бауман именно в модерността и нейното просвещенско послание капитализмът и социализмът „са сгодени завинаги в своята привързаност към модерността“, а самата модерност започва да се превръща в наследство[29].
Мисловното боравене с исторически наследства – с тяхната едновременност, застъпване и постепенно избледняващи въздействия, ни позволява да подчертаем сложността и пластичността на историческите процеси. Конкретно за Балканите и Източна Европа като цяло това ни позволява да ги спасим от видиотяващото диахронно и пространствено гето и да ги включим в разностранни познавателни рамки в пространството и времето. Видяна по този начин, Европа израства като сложен палимпсест от различно оформени цялости, който не само разкрива порестите вътрешни граници, но и поставя под въпрос абсолютната стабилност на външните граници.
Заигравала съм се с идеята да се опитам да създам някакъв цифров образ, илюстриращ възникването на палимпсеста, където различните наследства могат да се отбелязват с различни цветове върху хоризонтална плоскост. Тяхното наслагване и несъвпадащите им, поетапни граници прегледно ще илюстрират относителността на регионалните граници през дълги исторически периоди. В същото време обаче самата визуална постановка – отбелязването на едно наследство с един цвят, вече есенциализира и хомогенизира всяко отделно наследство. Интересно би било по вертикала с различни оттенъци на един и същи цвят да се онагледят структурно сродни елементи в различните наследства, например имуществени отношения, структура на семейството, държавни институции и т.н. Това обаче до такава степен ще усложни образа, че – макар вярно да отразява действителността – той ще стане визуално неефективен и няма да може да покаже нищо. Както твърдят някои съвременни философи, живеем по-скоро в „имиджово общество“, а не в „информационно общество“, и в него ставаме свидетели на борба на образи вместо борба на идеи, господства не духът на времето, а образът на времето, стереообрази вместо стереотипи, предобрази вместо предразсъдъци, и новобраз на мястото на новговора на Оруел. За да бъде разпознаваем и въздействащ, образът по дефиниция съкращава реалността много по-силно от словото. Точно затова предпочитам да остана с визуално несъвършената, но по-сложна словесна метафора за палимпсеста, дори това да ми струва далеч по-ограничена аудитория.
Ако, както твърдя, осмислянето през призмата на историческите наследства е приемлив и плодотворен отговор на въпроса, който поставям, дали рамките на постколониалната парадигма или настройка ще ни дадат някакви по-дълбоки прозрения? Не мисля. Въпреки че съм изцяло за това да се търсят алтернативни рамкови парадигми и въпреки изпълващото ме възхищение към много постколониални трудове, не мисля, че смяната на един метанаратив с друга едра теория е някакво решение. Всичко зависи от това, какви въпроси задаваме. Въпреки че някой с основание може да каже, че в края на краищата само цепим косъма на две заради отношения между знанието и властта, определено съм съгласна, че прекаленото „наблягане на абстрактни модели знание-власт може да засегне способността ни да разпознаваме и разкриваме по-определените, по-конкретни и в крайна сметка по-объркани действия“ на историята[30]. Освен това не смятам, че някакъв теоретично формиран емпиризъм (или казано с прости думи, интелигентно и стриктно изследване) е противодействие или предизвикателство към теоретичната кохорта на науките.
Макар че признавам определено пристрастие към историята и дори емпириката, все пак предпочитам да гледам на света от самолет вместо от влак. В същото време предпочитам да гледам света от самолет вместо от ракета, което оставям на неустрашимите теоретици. Това не означава, че имам претенции да следвам някакъв привилегирован, „обективен“ среден път. Просто предпочитам (по естетически и професионални причини) гледката при среден хоризонт и средна скорост – но както знаем, никоя гледна точка не е по-истинска от друга. Всяка просто се взира и размишлява от различни ъгли и дистанция. Тук просто твърдя, че гледната точка на историка може да даде някои изображения, които твърде близкият или твърде далечният поглед може да пропусне, и че лично за мен тези изображения изглеждат прекрасни.
Същевременно казах, че възраженията ми се отнасят преди всичко до оценката ни за постколониализма като историческо явление. Нещата се усложняват, ако погледнем втория подход в определението на Спър – като търсене на алтернативи за дискурсите на колониалната епоха, едновременно интелектуален проект и транснационално състояние, което заедно с нови възможности носи също така определени кризи на идентичността и изобразяването. Тук сме изправени пред интересен обрат, особено при разбирането за субективността. Вече споменах, че на Балканите няма разбиране за себе си като за колонии, с някои уговорки за твърденията за полуколониален статут от страна на Османската империя. Съвременните източноевропейски интелектуалци обаче – т.е. интелектуалците в света след 1989 г., все повече се виждат в подчинено положение спрямо западните центрове за производство и разпространение на знания, а някои открито говорят за интелектуален неоимпериализъм, неоколониализъм или самоколонизация, откъдето произтича и отъждествяването с постколониалното. На това място според мен се отваря процеп, през който постколониалната теория намира изострен резонанс в средите на нова интелектуална клиентела. Другото е неотложният въпрос за мястото. Критиците на балканизма са най-вече в западните университети или в неправителствения сектор, чието положение много напомня за дейците и противниците на постколониализма. Това явление обаче не е специфично само за Балканите, срещаме го повсеместно в Източна Европа. Следователно за момента съществува безспорна връзка между определен брой източноевропейски интелектуалци и постколониализма и макар да твърдя, че тази връзка не се осъществява чрез балканизма, тя въпреки всичко заслужава да бъде анализирана.
Дори това по-широко разбиране обаче не е напълно безпроблемно. Джон Дънам Кели установява три мощни антиномии в постколониалната теория, някои от които можем да наречем с имената на най-влиятелните им теоретици. Едната антиномия е свързана със способността за действие на подвластните групи – прочутата фраза на Гаятри Спивак „Могат ли подчинените да говорят?“, в която тя поставя въпроса, дали подчинените имат властта да изобразяват себе си, или именно липсата на такава власт ги прави подчинени. Втората антиномия засяга силата и потенциалната неизбежност на западната парадигма, „провинциализирането на Европа“ на Дипеш Чакрабарти. Третата е кога и как би могъл да настъпи краят на постколониализма[31].
Третата антиномия, очертана от Кели, се съсредоточава върху пограничните проблеми между постколониалните изследвания и глобализацията и е пряко свързана със себеполагането на съвременните източноевропейски интелектуалци. Според някои автори глобализацията е наследник и „къснокапиталистически освободител от постколониалността, докато светът се движи от западна модерност към модерност изобщо или алтернативни модерности, отричащи всякакви следи от асиметрични колониални отношения“. Контрааргументът, изразен мощно от Кели, твърди, че „в постколониалността и глобализацията можем да видим двете страни на една и съща монета, монетата на американското могъщество“. Според неговото виждане „краят на постколониалното състояние може да настъпи само когато американското могъщество се изправи пред същата дълбинна конфронтация, пред която се изправи европейското могъщество, а присъщите ограничения във формалните симетрии на политическото настояще бъдат изцяло преодолени като формалните асиметрии на колониалното минало“[32]. В този контекст Джудит Боднар осветлява новото общо източноевропейско преживяване за маргиналност и убедително сочи сходства между постколониалната и постсоциалистическата теория. Като внимателно прокарва границата и избягва да разтегля колониалността, така че да побере в нея Източна Европа, тя въпреки всичко призовава за отваряне на някои категории, които досега са се използвали почти изключително за осмисляне на незападния опит[33].
Накрая искам да се спра на особената трудност, която поставя втората антиномия за източноевропейските (в това число балканските) изследвания. Някои колеги извън нашата област (предимно изследователи на Средния изток или Южна Азия) отбелязват, че сред източноевропейците се шири някакъв особен вид онтологичен ужас от „децентрализиране“ на Европа[34]. Може би е така, но аз се поддавам на едно съвсем материално пристрастие – то просто отразява факта, че Европа (разбирана много разтегливо, но предимно в географски план) е естественият географски и исторически фон, на който най-добре могат да се откроят процесите в един от нейните подрегиони в определени периоди във времето. Така задачата на балканистите и източноевропеистите е не толкова да се „провинциализира Европа“, колкото да се „депровинциализира Западна Европа“. Западна Европа не просто иззема категорията Европа с произтичащите от това конкретни политически и морални последици. В академичната област това се пренася като задължителна необходимост за източноевропеистите добре да познават западноевропейската проблематика – при разрешено невежество за западноевропеистите за процесите в източната половина на континента. Ако се окаже успешен, този проект всъщност ще успее наистина да „провинциализира“ Европа за останалата част на света, доколкото европейската парадигма ще се разшири и ще включва не само прочистен абстрактен идеал и някакъв вид могъщество, а също зависимост, подчинение и объркани борби. Може би тъкмо на този кръстопът неподправено и ползотворно биха могли да се слеят целите на постколониалната теория и антибалканизма.
превела от английски Димана Илиева
Първоначална публикация в: Тодорова, Мария:
„България, Балканите, светът", изд. „Просвета", София 2010
[1] Spivak, Gayatri Chakravorti. In Memoriam: Edward W. Said. – In: Comparative Studies of South Asia, Africa and the Middle East, 23: 1&2, 2003, 6-7.
[2] Ibid., p. 6.
[3] Ibid., p. 7.
[4] Въпреки че в предговора към „Балкани и балканизъм“ съвсем ясно изразявам възхищението си от Саид, заради получилите се впоследствие множество недоразумения ще го повторя и тук: „Понеже се разполагам в богатия и нарастващ жанр „изобретяване на традицията“ и поради очевидните анало гии между моето начинание и „ориентализма“, в началото на работата си бях посъветвана да избягвам пряко интелектуално ангажиране с Едуард Саид, за да не нося товара на нарастващите критики срещу неговите идеи. Не на последно място поради вроден анархизъм, искам още тук да заявя интелектуалната си задълженост към Саид. Със сигурност неговото влияние върху мен не е единственото, нито пък най-стимулиращото или най-плодотворното, но то е безспорно важно. Мисля, че достатъчно съм се дистанцирала и съм показала основните различия (но и прилики) в анализа на моето понятие „балканизъм“ и „ориентализма“ на Саид (Балкани и балканизъм. С.: Фондация „Българска наука и култура“, 1999, с. 14). В излязлата неотдавна книга „Ориентът отвътре – мюсюлманските малцинства и договарянето на нацията в съвременна България“, която разглежда Османската империя като колониално образувание и използва постколониалната теория, Мери Нойбургер твърди, че аз определям „балканизма... като напълно различно и много по-увреждащо явление от ориентализма“ (Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Cornell University Press, 2004, p. 6). Това е абсурдно. Аз твърдя, че балканизмът е достатъчно различен, за да заслужава специално разглеждане и своя собствена рамка. Освен това настоявам за по-голяма последователност в пороците, които ми приписват. Не може едновременно да се твърди, че балканизмът е „напълно различно и много по-увреждащо явление от ориентализма“ (нещо, което не съм казвала) и че „усещането на българите, че са жертви, е много по-слабо“, с цел да се отхвърлят представите за българска постколониалност (нещо, което съм казвала).
[5] За целите на този текст използвам Югоизточна Европа и Балканите като синоними. За по-нюансирани разлики между двете понятия вж. статията ми Historische Vermächtnisse als Analysekategorie. Der Fall Südosteuropa. – In: Kaser, Karl, ed. Europa und die Grenzen im Kopf. Wieser Verlag, 2003, 221-246.
[6] Спивак прави алюзия със заглавието на книгата „Балканите като метафора – между глобализация и фрагментаризация“ под редакцията на Душан Биелич и Обрад Савич (Dusan, Bjielic and Obrad Savic, eds. Balkan as Metaphor: Between Globalization and Fragmentation. Cambridge, Mass: The MIT Press, 2002). Въпреки че приема разликата между балканизъм и ориентализъм, този сборник с есета, написани от философи и литературоведи, изрично определя балканизма „като критическо изучаване на колониалното изобразяване“ (с. 4).
[7] Тодорова, Мария. Балкани и балканизъм, 53-53.
[8] Симптоматично е, че сред 15-те автори в „Балканите като метафора“ няма нито един историк. Има седем литературоведи, шест философи, един антрополог и една феминистка, активист срещу войната. Доколкото зная, единственият историк, който изхожда от постановката, че Османската империя е била колониално образувание, а Балканите имат постколониален проблем, е Мери Нойбургер в книгата и „Ориентът отвътре“.
[9] Цитат от увода на предстоящата публикация Loomba, Ania, Suvir Kaul, Matti Bunzl, Antoinette Burton and Jed Esty, eds. Postcolonial Studies and Beyond. Durham: Duke University Press, 2005, p. 3. В същия сборник Вилашини Копан посочва жизнения път на постколониалните изследвания. Изключително съм признателна на Антоанет Бъртън, която любезно сподели ръкописа с мен.
[10] Ibid., p. 46
[11] Изразът е на Каплана Сешадри-Крукс от At the margins of Postcolonial Studies, Part 1. – In: Afzal-Khan, Fawzi and Kaplana Seshadri-Crooks, eds. The Pre-Occupation of Postcolonial Studies. Durham: Duke University Press, 200, 3-4.
[12] Вече споменах сборника „Балканите като метафора“. В този конкретен случай подръка е може би още една взаимовръзка, която може да обясни особената предразположеност към постколониалната теория в случая с бивша Югославия, и то преди и независимо от войните за югославското наследство през 90-те години. От общо 14 статии в сборника девет са написани от бивши югославяни от поколението, навлязло в обществения живот по времето на Тито, който хранеше откровени амбиции и успешно маневрираше за водачество в Третия свят, а Югославия имаше специални отношения с Индия. Много интелектуалци, в това число някои от участниците в сборника, са учили в Индия или са посещавали страната и изобщо са поддържали отворена традиция на интелектуални контакти. Освен този случай, който прокарва откровена връзка между балканизма и постколониализма, други примери, където източноевропейци прилагат постоколониалната теория, са свързани най-вече с постсоциалистическия период и с участието на Източна Европа в процесите на глобализация, вж.: Böröcz, Jozsef. Empire and Coloniality in the ‘Eastern Enlargment’ of the European Union. – In: Böröcz, Jozsef and Melinda Kovâcs, eds. Empire’s New Clothes: Unveiling EU Enlargement. Central European Review, 2001, 4-50 (http://www.ce-review.org); Carey, Henry F. and Rafal Raciborski. Postcolonialism: A Valid Paradigm for the Former Sovietized States and Yugoslavia? – In: East European Politics and Societies, 18:2, 2004, 191-235.
[13] Spurr, David. The Rhetoric of Empire: Colonial Discourse in Journalism, Travel Writing and Imperial Administration. Durham: Duke University Press, 1993, p. 6.
[14] Не така смятат Кари и Расиборски в „Postcolonialism: A Valid Paradigm for the Former Sovietized States and Yugoslavia?“. Те прилагат парадигмата на постколониализма не само към бившия Съветски съюз, но и към всички бивши съветски сателити, дори Югославия и Албания, с основанието, че „Съветите косвено изнасят комунистическата система, въпреки че са изтласкани от голяма част от Балканите“ (с. 200). Този абсурден аргумент може да бъде извъртян с твърдението, че самият Съветски съюз е бил колонизиран от една западна идеология като марксизма.
[15] За имперската и колониалната природа на Русия вж. Brower, Daniel R. and Edward J. Lazzerini, eds. Russia’s Orient: Imperial Borderlands and Peoples, 1700-1917. Bloomington: Indiana University Press, 1997; Weeks, Theodore R. Nations and State in late Imperial Russia: Nationalism and Russification on the Western Frontier, 1863-1914. DeKalb: Northern Illinois University Press, 1996; Benningsen, Alexandre. Colonization and Decolonization in the Soviet Union. – In: Journal of Contemporary History, 4, 1969; D’Encausse, Hélène Carrère. The End of the Soviet Empire: The Triumph of the Nations. London: Basic Books, 1994; Suny, Ronald Grigor. The Revenge of the Past: Nationalism, Revolution and the Collapse of the Soviet Union. Snaford: Stanford University Press, 1994; Strayer, Robert. Decolonization, Democratization and Communist Reform: The Soviet Collapse in Comparative Perspective. – In: Journal of World History, 12, 2001.
[16] Вж. по-специално De Alva, L. Klor. Colonialism and Postcoloniality as (Latin)/ American Mirages. – In: Colonial Latin American Review, 1, 1992, 3-23.
[17] Биелич, Душан. Увод. Взривяване на „моста“. – В: Балканите като метафора, с. 6.
[18] Има причини да се твърди например, че САЩ са имперско мероприятие, без да бъдат колониална империя.
[19] Journal of Modern Greek Studies, 16:2, 1998, p. 376.
[20] Вж. Gregory, Derek. Geographical Imaginations. Cambridge, MA & Oxford, UK: Blackwell, 1994, p. 63; Social Theory and Human Geography – In: Gregory, Martin, Smith, eds. Human Geography; D. Gregor and J. Urry, eds. Social Relations and Spatial Structure. London: Macmillan, 1985; Lefebvre, L. The Production of Space, trans. D. Nicholson-Smithe. Oxford: Basil Blackwell, 1991; Butlin, R. Historical Geography. Through the Gates of Time and Space. London: Edward Arnold, 1993; Dodgshon, Robert A. Society in Time and Space; Rudolf zur Lippe, „Raum“. – In: Wulf, Christoph. Hrgs. Vom Menschen. Handbuch Historischer Antrhopologie, Weinheim und Basel: Beltz Verlag, 1997, 169-179.
[21]Blessing, Lee. A Walk in the Woods. A Play in Two Acts (1998). – In: Wallace, William. Central Europe. Core of the continent, or periphery of the West? London: Eleni Nakou Foundation, 1999, p. 5.
[22] Williams, Raymond. Keywords. Vocabulary of Culture and Society. Revised edition. New York: Oxford University Press, 1985, p. 318.
[23] Ibid., 319–320.
[24] The Random House Dictionary of the English Language, 2nd edition. New York: Random House, 1987, p. 1098. Този подробен речник дава и трето, остаряло значение – „легатска служба, длъжност или назначение“.
[25] The American Heritage Dictionary. Boston: Houghton Mifflin Company, 1982, p. 607. Използваната в случая английска дума inheritance има и допълнително биологично значение – предаване на генетични характеристики.
[26] Можем да говорим за едновременни и застъпващи се периоди например при Късноримската, Византийската и ранната Османска империя, а също периода на великите преселения от Централна Азия (с многобройните му политически наследства и социалното наследство на полуномадство), които достигат връхната си точка през 4.-5. век, а отзвукът им се усеща чак до 15.-16. век. Същото важи за едновременното действие на цялото многообразие от религиозни системи в региона – и като наследства, и като продължаващи процеси. Пример за прекъсване между периодите и малко припокриване между наследствата, ако изобщо го има, са елинистичният и комунистическият период. Иначе наследствата избледняват с течение на времето, но по принцип и по дефиниция се застъпват.
[27] Пример за първото са византийският и османският период и наследство. До 16. век сферите на влияние на Византия и Османската империя почти напълно съвпадат в пространството както в Европа, така и в Мала Азия. След началото на 16. век Османската империя разширява пространството си в Северна Африка и на други места, но в Югоизточна Европа пространствата и на историческите периоди, и на наследствата съвпадат. Като пример за второто можем да посочим два други периода и наследства – Римската империя, която обхваща Югоизточна Европа в пространство, разтеглено от Британските острови до Каспийско море и Месопотамия (извън което остава голяма част от Северна и Централна Европа), и периодът и наследството на комунизма, който въвлича част от Югоизточна Европа в едно пространство, което обхваща цяла Източна Европа и се простира през Евразийския материк до Централна Азия (към което някои причисляват и Китай).
[28] Искам ясно да заявя, че не идеализирам имперския опит, а просто посочвам, че той има различни организационни основи от националната държава. Всякаква „носталгия по империята“ може лесно да бъде разпръсната, ако човек подробно познава силите, които са се чувствали потиснати, борили са се и в крайна сметка са свалили империите. Това може да изглежда очевидно и банално, но се чувствам принудена да вмъкна тази изпреварваща бележка, като се има предвид нарастващата тенденция напоследък да се рисуват в романтична светлина минали империи – Британската, Хабсбургската, Османската и все още не напълно, но и това е на път да стане, Руската, – тенденция, която прониква дори в голяма част от академичните трудове.
[29] Bauman, Zygmunt. Intimations with Postmodernity. New York, 1992, p. 222.
[30] Увод. – In: Loomba, Ania, Suvir Kaul, Matti Bunzl, Antoinette Burton and Jed Esty. Op. cit., p. 43.
[31] International Encyclopedia of the Social & Behavioral Sciences, IESBS. Smelser, Neil J., Paul B. Bates, еds. Amsterdam, New York: Elseviere Science, 2001, 11845-11848.
[32] Ibid., p. 11848. Вж. също Kelly, J.D. Time and the global: against the homogeneous, empty communities in contemporary social theory. – In: Development and Change, 29, 1998, 839-871. По същия начин Петер Хулме и Али Бехдад вярват, че постколониалните изследвания намират истинското си и решаващо призвание едва в епохата на глобализацията, и настояват за наличието на структурни връзки между колониалните и неоколониалните форми на глобална йерархия (Loomba, Ania, Suvir Kaul, Matti Bunzl, eds. Op. cit., p. 10).
[33] Bodnar, Judit. Shamed by Comparison: Eastern Europe and the ‘Rest’. – In: Antohi, Sorin and Larry Wolff, eds. Europe’s Symbolic Geographies, CEU Press. Благодарна съм на авторката, че ми позволи предварително да се консултирам с написаната от нея глава в книгата.
[34] Никога не съм попадала на това черно на бяло, но на събития в устна среда се случва прекалено често и затова заслужава специално да бъде отбелязано.