Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В първоначалния си вид изложението бе представено в рамките на кръгла маса „Хуманитаристиката и журналистиката в процеса на глобализация“, проведена на 16 ноември 2012 г. във Великотърновски университет. Обектът на проучване засяга почти неразработван в актуалната научна литература у нас вид медиен текст, свързан с медийното състояние, редакционната политика и практика – условно наречен от нас „редакционен апел“. Тази специфична текстова форма всъщност реализира позиционирането на медиа-битието в рамките на експлицитната публичност на цялото общество, тъй като позволява на медията и нейният публичен дискурс да напуснат стереотипа на информационна институция и генератор на интерпретации и да фокусират общественото внимание върху вътремедийното състояние или върху характера и качествата на връзката медия-публика. В случая генеалогията на жанра е доста стара, но тя очевидно следва устойчивите философия и практики на меценатството и на сътрудничеството на публиката в медийната сфера, които са и главните основания за съществуването на този вид текст в журналистическото поле и днес, вече в неговия „виртуален хипостаз“. Полагайки проблема в дискурсивен план, настоящият материал се опитва да извлече някои от закономерностите в проявите и смислово-структурното изграждане на редакционния апел, сравнявайки медийните практики на две епохи.

***

Представената тема не тълкува екзистенциални въпроси, не глобализира научни проблеми, не въвежда нови тези, а по-скоро внася уточнение. Макар фокусът ѝ да пада върху дребна наглед проява на медийно присъствие в дневния ред на публиката, от наша гледна точка той е щастлива възможност за споделяне на удоволствието от наименоването, което според някои постановки в теологията, философията, семиотиката и др. е делегиране на правото на съществуване на съответния обект. Ако дадем име на този тип медийно послание, и по-важното, успеем да аргументираме основанията си да го обособим в качеството му на автономен обект на съвременно изследване, ще го легитимираме като пълноправен медиен текст.

І. ПРЕДИСТОРИЯ

Медията, която провокира размисъл, е онлайн списанието с концептуалното име „ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД“ (обозначавано оттук нататък с абревиатурата „ЛП“). Краткият портрет на изданието в началото е необходим, тъй като дава онзи идеен и медиен контекст, на фона на който се проясняват устойчивите и модерните характеристики на редакционния апел.

От програмната статия на изданието „Кои мислим, че сме ние?“ става ясно, че списанието е създадено по „рецептата на немалко модерни алтернативни медии (интелектуална опозиция, състояща се от един човек)[1]. В свое интервю редакторът Златко Енев признава, че последният израз е от Платоновата „Апология“, където Сократ „казва, че Атина е нещо като благороден кон, много красив, много надарен, но малко склонен към леност и заспиване. Нуждае се от конски мухи, които да го жилят, за да не заспива прекалено често и прекалено лесно. Това е единствената роля на интелектуалеца, която съм склонен да приема – на конската муха, която не оставя коня да заспи. Всичко останало, рано или късно, превръща всеки интелектуалец в маша в нечии чужди ръце.[2]

Авангардните тежнения вероятно предопределят своеобразния синкретизъм на елитарност на съдържанието и масовост на представянето[3] (използването на Интернет като комуникационна инфраструктура е вариант за създаване на едновременно дисперсна, хетерогенна, масова публика, която обаче в конкретния случай не е съвсем анонимна – абонираните за бюлетина на „ЛП“ получават стандартизирана (на принципа на рекламните съобщения) информация, която, благодарение на възможностите на Мрежата да генерира по зададен модел индивидуални обръщения към адресатите (по налични данни към края на 2012 г. над 4000[4]), симулира персонализация на медийното съобщение: „Здравейте, Десислава Андреева…“ (нещо, което е почти невъзможно при т. н. „мейнстрийм“, или традиционни, масмедии). Това, разбира се, не означава, че случайно „преминаващи“ анонимни потребители не могат да бъдат читатели на изданието.


Small Ad GF 1

Още в началото е ясно, че си имаме работа с „оne-man magazine“. Редакторът – издател – автор – преводач е „пазачът на входа“, който ще определя темите и ще прави подбора на материалите, които „дайджестира“ от международната преса, ще селектира и проявите на обратната връзка, т. е. ще одобрява предложенията за публикуване, които авторите и публиката му изпращат, съобразно с установените си естетически и идейни критерии: „Аз ще публикувам всичко, което според мен не взривява рамките на добрия вкус…“[5] За да разсее опасенията от авторитаризиране на медиапространството, отредено на списанието, той делегира част от авторските и преводаческите си задължения на публиката, стремейки се да изгради „ЛП“ като територия на съ-творяване, на сътрудничество, където реципиентът с лекота да се превръща в автор, напълно в модела на дигиталната интеракция и онлайн комуникацията: „…времената, в които живеем, показват, че доверието е една от най-добрите инвестиции, които човек може да направи. Дори само един поглед към „Уикипедия“ е достатъчен…[6]

Вероятно няма по-подходящ избор на емпиричен източник от този: в дигиталната ера и постмодернистките обществено-културни тенденции едно онлайн издание за политика и култура популяризира идеята за индивидуалния принос в обществения разговор, но без да отрича ползите на колективния труд (сътрудничеството), доближавайки се до характеристиките на комуникацията в блогосферата (територията на алтернативната, генерирана „отдолу“ „grassroot“, демократична журналистика), ала без да излиза съвсем от традиционния тип „проповядваща“ медия, която освен да посредничи, сама иска да налага вкус, да оформя рецептивните нагласи на публичното съзнание (т. е. „медия на съдържанието“ или „медия на отговорността“ в систематиката на съвременните обяснителни модели на масмедиите[7]).

За разлика от вестника, който може да бъде изразител на новостта, новината или на идеята / каузата / партията, списанието по генеалогия и структурни характеристики apriori е запазена територия на по-задълбочените разсъждения, на коментара, а следователно и на субективността. Освен това „ЛП“ представлява модерно въплъщение на един от основните проблеми на българския политически и културен дискурс: „свое – чуждо“, „у нас – в чужбина“. Проблем, който добива съвсем ново измерение и интерпретация в епохата на глобализация и, още по-точно, на глокализация – списанието предлага своята версия на примиряване (ако не в смисъла на помиряване, то поне на пресичане) на глобалистичните идеали на издателя с национално детерминираните каузи и аудиторна ориентация.

В кратката си електронна визитка издателят се себепредставя като „Български писател и издател на „Либерален преглед“, автор на трилогията за деца „Гората на призраците“ (в съавторство с 8-годишния му тогава син), преведена на няколко езика, вкл. и на китайски, и на романа за възрастни „Една седмица в рая“. Става ясно и че Златко Енев (философ по образование) е емигрант, който живее повече от 20 години със семейството си в Берлин. Дотук нищо фрапиращо – интелектуалец-невъзвращенец, който компенсира физическото си отсъствие от родното пространство с присъствие във виртуалната територия на българската култура. Класически пример и на обогатилия се културно, но и обвързал се с чуждото нашенец, който приема за своя мисията да привнесе в родното си общество цивилизация „отвън“ (модел на интелектуално поведение, проблематизиран активно още от епохата преди Освобождението), като „просветител, модератор или арбитър на вкусове в родната си среда[8].

Програмната статия сама по себе си, както се полага на една програмна статия, е пределно обща, наситена с фундаментални, но и с доста неясни по семантичен контур понятия като „либерализъм“, „либерален дискурс в България“, „лош вкус“. Основната задача на издателя е дефинирана като „участие в и насърчаване на либералния дискурс в България“. Това само по себе си влиза в известно, но не крайно противоречие със следващото изречение, което декларира, че: „Темите, които ще бъдат обсъждани тук, рядко ще бъдат определяни от политически пристрастия и (така поне се надявам) никога от лош вкус.[9] Либерализмът е политическа категория с пределно широк семантичен потенциал и разнообразни интерпретации – но в крайна сметка си остава политическа категория, а политиката е пристрастие, принадлежност, участие в или поне отношение към борбата за власт. Според нас, списанието „за свободни хора и свободни идеи“ по-скоро носи амбицията да ускорява пулса на интелектуалния ни елит, като публикува разнопосочни ерудитски коментари и анализи, но и поощрявайки плурализма на мненията като важен идеологически компонент на либерализма (каквото и да се разбира тук под „либерализъм“ – появяват се известни подозрения, че става въпрос за буквалното тълкуване на понятието като „освободеност“, „разкрепостяване“ на обществото по болезнени културни и политически теми).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изглежда се изправяме пред уж парадоксална ситуация: една елитарна по замисъл медия се разполага в егалитарното пространство на Мрежата.

Интернет комуникацията предоставя подходящ терен за разгръщането на динамични интеракционни отношения, тъй като медията (в случая онлайн списание) е достъпна за всеки потребител по всяко време и за всякакви текстове, като липсват институционалните ограничения, които определят кой и за какво да говори и съответно да бъде адресат на съобщенията[10]. Дискусионен е въпросът доколко компютърно опосредстваната комуникация е в състояние да изпълнява функциите на изразител на публичността, но се твърди, че хипертекстът като културна техника позволява на читателя нелинейно (неедностранчиво и непредвидимо), както и институционално неконтролирано, да възприема и обработва предоставяната му информация. Оттам и активно да вмешателства в семиотичното ре/конструиране на посланието по децентрализиран, фрагментарен, нефиксируем за постоянно многогласен начин. Самият Интернет е съпроводен с романтичната надежда, че виртуалното пространство по своему реабилитира онези места на равноправно публично общуване („третите места“ – Кристофър Лаш), където гражданинът не само бива информиран и убеждаван, но и самият той получава възможността да формира обществения дневен ред и колективното мнение, да упражнява влияние върху елитите и да съдейства за функционалното изграждане на демократичния порядък[11]. В този смисъл обсъждането на исторически детерминирани теми и проблематични места на паметта изглежда провокация към неисторическата, синхронната рамка на общуването в Мрежата.

Следствията от децентрализацията на смисъла, от тоталното нелинейно структуриране на изказвания, предлагано от хипертекста, са огромни за постмодерната цивилизация, която замества йерархично организираната ни култура с нова, устроена на принципа на мрежовостта. Изградена на подобна основа, комуникацията губи белезите си на институционализиран акт, каквото е всяко публично взаимодействие. Разликата между автор и получател на съобщението избледнява. Електронният текст позволява кооперативност на връзката автор-публика, където читателят напуска класическия стереотип на пасивен наблюдател и се превръща в звено от динамичния процес на съ-творяването. Ограничения за неговите действия няма, тъй като и хипертекстът няма начало и край. В хипертекстовата среда писането става кооперативно писане – между авторите и между автор и читател[12], а защо не и между читателите. Четенето също се превръща в демократичен творчески акт, който поражда собствена, активна позиция за адресата и, от друга страна, „детронира“ автора от позицията му на генератор на „твърди“ смисли и законодател на „господстващи“ интерпретации. При „ЛП“ тази кооперативност се пренася и към по-високото равнище на „идейно-концептуално съмишленичество“, на което всъщност редакторът разчита, за да гарантира физическото оцеляване на изданието: „Казвам всичко това само за да ви припомня, че работата, която върша тук, с това списание, е не само моя. Тя е и ваша, и наша, обща работа. Общо дело. А за да върви общото дело, са нужни и общи усилия, общо участие.“[13]

Изненадващо уточнение на параметрите на редакционната линия на списанието се разкрива не къде да е, а в маргиналията (в послеписа на програмната статия), където редакцията сама се легитимира като агент в полемичния обществен дискурс, заявявайки, че България не познава рационалното дисидентство, а следва дълговековния опит в нихилистичното несъгласие („критикарство“), жертва на което закономерно е станал и „ЛП“: „Именно неспособността за правене на разлика между тези две неща – рационалната критика, идеща от последователно възприемане и следване на един западноевропейски, просвещенчески модел на мислене, поведение и подбор на материали, и традиционно-българското, богомилско отхвърляне на всичко и всички, лежи в основата на неразбирането, обект на което е „Либерален преглед[14]. Ситуирано в подобна неблагоприятна констелация на народопсихологическа умонагласа и в пълно противоречие на „външния“ културно-цивилизационен модел, изданието заявява, че ще се опита да положи основите на рационалната критика в българския интелектуален живот, като „следва една напълно последователна линия на публично осветяване и подлагане на дебат и критика, именно на ирационалните аспекти от българската история и настояще (недостатъчно осветения български антисемитизъм, различните форми на потискане на малцинства, фалшивите митологии, пораждащи напълно несъвместими с модерността умонагласи на враждебност и агресивност към „чуждото“ и по-специално към близките ни съседи, и т. н.).“[15] Така редакцията, разбирай редакторът, си обясняват „честите подхвърляния за „омаскаряване“ на българското“ като „нищо повече от една непремислена, инстинктивна реакция на самозащита, която… с времето ще бъде донякъде преодоляна и понамалена.“ В програмен параграф от 2 април 2013 г. списанието потвърждава идейната си легитимация: „…най-важната идея зад цялото начинание: просвещенската надежда, че четмото прави сляпото окaто, вярата във възможността за постепенно облагородяване и подобряване на българската културна и политическа сцена чрез бавен, мъчителен, понякога къртовски, труд по взаимно просветляване.“[16]

В друг по-скорошен програмен материал от 8 юли 2012 г., озаглавен „Нещо като манифест“[17], обаче разбираме, че „ЛП“ е получил повече негативни отзиви от очакваното. Това принуждава издателя да припомни спецификата и целите на списанието, с което до известна степен формулира и характеристиките на своята желана таргет публика, стеснявайки съществуващия ѝ обхват: Накратко: „Либерален преглед“ е издание за хора, които ценят РАЗЛИЧНОТО. И ако вие или познатите, или приятелите ви, сте дошли тук с очакването да откриете нещо, което не ще ви изненада или подразни с каквото и да било, което ще повтори или потрети (всъщност за хиляден път) неща, които са ви добре известни, което няма да боде, няма да се държи „неприлично“, ще говори скучен, познат отвсякъде език, ще се опитва да спечели харесването (а не вниманието) ви, ще се върти на всевъзможни страни, опитвайки се да ви подкупи с нещо си, то по-добре изобщо не го посещавайте. Това ще спести и на вас, и на издателя му ненужните и неприятни усилия, свързани с изясняването на факта, че вие и това издание не споделяте нищо друго освен страната, от която произхождате (и която отдавна вече не е страната, за която и вие, и това издание, мислите по един и същи начин)…[18]

Тази поведенческа линия на редакцията се препотвърждава в коментарния блок след редакционния материал, където след поредния критичен отзив от читател редакторът ядосано го „изключва“ от аудиторния кръг свои съмишленици: „Бояне, ценя това, че се обаждаш рядко. И все пак, при толкова предсказуемото раздразнение, с което са съпроводени посещенията ти тук, защо тогава ги правиш? Не е ли ясно, че това издание просто не е за теб? Не може дядо Либен и Хаджи Генчо да четат, примерно, Джон Мил (пък ако ще и на Луната да са се преместили). Между световете им просто няма допирни точки.[19] Рецептивните нагласи обхващат целия спектър от възможни оценки за съдържанието, целите и подбудите на изданието и напускайки територията на списанието, плъзват в онлайн пространството, индуцирайки се в други тематични и персонални зони (блогове, коментари и др.)[20]. Под напора на лавината от недоброжелателни и остри (понякога „хейтърски“) реакции, списанието изглежда склонно да се откаже от „либералния“ модел на културно общуване и да ограничи конфронтационния характер на комуникацията с публиката си.

Готово е да се откаже от много неща, но… не и от съществуване.

Отказът на издателя от най-закономерния и най-популярен вариант за финансиране на една медия в условията на свободен пазар – рекламата, произтича от особени, извънпазарни съображения – желанието за съществуване на списанието в „напълно лишения от икономическа основа модус[21]: „Рекламата и търговията са напълно нормални, необходими неща. Но вече съм убеден, че тяхното място не е в „Либерален преглед“. За нас това списание е нещо специално, една културна институция, която може и трябва да остане независима, за да продължава да осигурява високото качество на материалите, които ви предлага от ден първи. Без политически или каквито и да е други злободневни пристрастия.[22] Несъмнено е, че са налице достатъчен набор от финансови механизми за финансиране на подобен род издания, но самата поява на такива декларации по-скоро може да се диагностицира като хилавост на културните механизми (за някои – архаична, закостеняла и затормозяваща принципност и интелектуална инатливост), респективно – отсъствие или рудиментация на колективната готовност и нагласа за участие в подобни процеси и актове, в които целта е пределно абстрактна, а отговорността размита, понеже бенефициентът са всички, цялото общество.

В крайна сметка абонатите на бюлетина на „ЛП“, сред които и пишещата тези редове, започнаха да получават в Inbox-а на пощенските си кутии, освен самия бюлетин, и съпътстващи писма от издателя, сродни по съдържание и форма, което даде основен тласък за настоящото изложение. Тези писма-обръщения към абонатите молеха, настояваха, заклеваха, изричаха и хулни думи към читателската общност, увещавайки я да прояви съпричастност към опитите за разрешаване на финансовите затруднения на списанието и неговия издател. Тяхната идентичност подтикна размисъла върху особената ѝ текстова структура и семантични елементи, а най-вече върху функционалната им роля в медийната комуникация.

ІІ. РЕДАКЦИОННИЯТ АПЕЛ – ХАРАКТЕРИСТИКИ И ОСНОВАНИЯ ЗА ОБОСОБЯВАНЕ КАТО ОТДЕЛНА МЕДИАТЕКСТОВА ФОРМА

Тази специфична текстова форма изглежда чужда на таксономията на традиционните журналистически жанрове, тъй като не се занимава със събитийния поток, не обслужва рефлекторната функция на медията като отразяваща ставащото или като посредник между различни комуникатори и публиката. В случая медията е и комуникатор (субект), и основната тема – предмет на съобщението, и краен обект (т. н. специална цел) на комуникационния процес. Тя отправя апел, който касае нейното битие – т. е. медията привлича вниманието на адресатите върху собственото си състояние (незадължително само финансово) и се опитва да стимулира тяхната активност в посока към някаква промяна на това състояние – било то разширяване на аудиторията и покана за сътрудничество от страна на публиката в списването, дарителска акция с бенефициент самото издание, събиране на неплатени абонаментни такси, иницииране на събития в подкрепа на медията и работещите в нея и др. Последната особеност е важна, тъй като тя до голяма степен отличава редакционния(в случая издателски) апел от сродната, близка категория „редакционна статия / коментар“. Нека да припомним основното за редакционната статия и коментар.

Според „Наръчника за журналисти от Централна и Източна Европа“ редакционната статия определя характера на изданието и не зависи от публикуваните новини, а дава възможност на медията да установи връзка с публиката. Тя позволява да се наложат определени отношения с обществото, на което изданието е призвано да служи, съобщавайки му понякога това, което може да се каже само на близък приятел или съсед[23]. Мнението е това, което отличава редакционната линия от всички останали. Желателно е тази линия да отразява характера на вестника, нейния „дух“, което изключва търсенето на уравновесяващи послания, а напротив – търси критично, емоционално обличане на мнението в думи. Една от причините да не се подписват редакционните статии, е че те отразяват колективното мнение на изданието като организация, а не възгледите на отделните сътрудници[24].

Ивелина Савова предлага самостоятелна статия върху „краткия вестникарски жанр“ редакционен коментар[25], особеното на който е, че излага „в прав текст“ собствената гледна точка на медията по определена тема – чрез него редакцията пряко изказва мнение по актуален въпрос, коментира събитие, недвусмислено и незавоалирано взема отношение. По този начин медията налага в публичното пространство своя „глас“ ясно и категорично. И независимо от приятелското отношение, което демонстрира към своята публика, тук става въпрос за упражняване, често в дидактическа форма, на властта ѝ (условна или идеологическа)[26] – наблюдава се нещо като поучително слово, педагогическа лекция, чрез която ултимативно се налагат ценностни критерии и се атакуват нагласите на аудиторията.

В номинацията на избрания за наблюдение вид текст формулировката „редакционен“ идва по аналогия с „редакционен“ коментар или статия. Независимо каква функционална роля в медиаструктурата изпълнява конкретно иницииращата текста страна – издател, редактор, сътрудник – текстовата форма се определя с обобщаващата категория „редакционен“. „Апел“ пък следва номинативната тъждественост с „рекламен апел“, което поне на пръв прочит звучи по-удачно от „обръщение“, „възвание“, „позив“, „призив“ (последното също е приемлив вариант) и кореспондира с възможната английска версия (editor’s appeal).

Беглият паралел на особеностите на редакционния апел с характеристиките на редакционния коментар (детайлно описани от Ивелина Савова[27]) позволява да се направи извод за тясна „родствена“ връзка между двете текстови форми, втората от които (редакционният коментар) може да се приеме за родова категория, а апелът – за специфичен негов вид. Споменатите общи характеристики са:

– открита оценъчна насоченост на текста, който понякога приема формата на морална присъда или войнстваща опозиционност на тона. Това дедуктивно означава наличие на явен манипулативен пласт в осъществената комуникация;

– важна емотивна функция на посланието, без това да значи пренебрегване на познавателните елементи на изложението;

– аргументативната част, която обосновава лансираната идея или кауза. Сродна със стилистиката на есето, тъй като се гради върху емоционалност, несистематичност и смесване на разнородни по типа си аргументи. Силата и предназначението на апела, подобно на редакционния коментар, не е в успешното доказване на поставената теза, а в убеждаващата сила на словото. Апелът е вариация и проявление на убеждаващата комуникация, тъй като „целта тук не е просто информативно да се изложи мнение, а да се провокира неговото възприемане“;

– силно залагане на употребата на експресивни аргументиращи техники: образен език – тропи, стилистични фигури, риторични въпроси, амплификация на определени езикови средства, емоционално-експресивен речник, антитетичност, лексикални техники за приобщаване на читателя („ние“-, „ти“-обръщения), сингуларизация (българинът) и плурализация (българите) и др.;

– специфично за редакционните материали е демонстрирането в тях на двойствено отношение към читателя – от една страна, редакцията менторски го поучава, а, от друга, търси контакт или съпричастност от него.

Изглежда редакционният апел в неговия конкретен онлайн вариант, избран за наблюдение, проявява устойчивост в придържането си към следните структурни елементи, всеки от които изпълнява своя собствена роля в общата функционална композиция на текста:

1) Обръщение към адресата – автоматично генерирано от системата, но персонално към всеки един легитимиран (т. е. регистриран) член на читателската група.

2) Експозиция / въведение – обичайно е емоционално, то задава тона на цялото изложение на апела. Често укорително, увещаващо, иронизиращо, то отключва закодираните послания на автора, дава обяснение за мотивите и причините за създаването на текста, аргументира правото на комуникатора да отправи послание. Характерът му на подбудителен текст (по класификацията на текстовете на Маргарита Георгиева и Ивелина Савова[28]) обяснява повтарящия се призив за съпричастност към поднесената кауза („Трябва да вършите нещо, в което не се чувствате добър, но избор няма, задачата така или иначе е наложителна. И започва едно стискане със зъби…“[29]), което цели да интерпретира проблема в обществен план, лансирайки идеята за важната мисия на изданието. На публиката обаче принадлежи властта да му отреди място в дневния си ред – неин е изборът да го игнорира, съпреживява или отрича.

Подборът на семантична конструкция зависи от замисъла на автора и целите на текста. Факт е, че тази част на текста изпълнява фактическата функция на посланието[30], понеже цели апелация[31], привличане на вниманието на аудиторията.

Често се натъкваме на библейски мотиви като отключващи елементи на смисъла, които концентрират най-ефективно заложените послания (обичайно построени по антитезисна схема), тъй като действат като универсални архетипни интерпретативни шаблони: „Мнозина призовани, малцина избрани“… (мнозината, към които е отправян призивът, са публиката от неодобряващи и неразбиращи същността на спора в диалога, а малцината са онези, които макар да се вълнуват и гневят, са благословени с разбиращо съзнание): „Наскоро един познат нарече списанието и работата покрай него „свято дело“. От друга страна, дотук съм получавал поне две писма, завършващи с думата „Анатема!“, което означава, че немалко хора виждат във всичко това доста дяволска работа. Самият аз се задоволявам със заключението, че едно нещо, което предизвиква толкова силни реакции, поне не може да бъде наречено „безлично“.[32]

Наблюдава се диалогизация с читателската аудитория, въображаем разговор-спор на принципа на „въпрос-отговор“: „…Защо започвам днешното си писмо с Библията ли? Ами, просто защото напоследък прекалено много хора започнаха да ми задават следния (риторичен) въпрос: „Абе, нахалник с нахалник, първо ни обиждаш в тъпото си списание, а после имаш очи да ни искаш пари! Как не те е срам?“

На което отговарям следното…“[33]

Други текстове разчитат на изненадващи асоциации, гарнирани с известна доза ирония: „Време е за поредното посещение при зъболекаря. Или, с други думи: поредното напомняне до моите любезни и щедри читатели, че изданието се нуждае от тях, и то не само като читатели…[34]

Налице са случаи на заиграване с литературната класика: „.. И така: с лека умора в гласа (де оня глас, дееее?)…[35]; „…Така че – надолу забралото и, дий, Росинанте!“[36])

Често апелите влизат във формата на поетичната антитеза „неразбран творец – тълпа“, но понякога на съкровено интимно признание за битовите последствия от проблема: „…Никога не знам с какво ще закърпя следващия месец, но винаги успявам и, което е по-важно, по някакъв странен начин тази ситуация ме прави ако не точно щастлив, то поне все по-уверен в правотата на пътя, по който се инатя да вървя… Но пък не е нужно и да се превръщаме в мъченици. Аз специално, тази роля, мъченическата, предпочитам да я оставям на по-млади и по-мераклии момчета. А инак, както казах – докато има пари за наема и кафето, всичко е наред.“[37]

Във въвеждащата, по-есеистична, част често се съдържа укор към „нашето“, към „своите“ сънародници – читатели или опоненти, заради тяхната инертност или недоброжелателност. Не липсват примери за силен драматизъм на образите и ултимативност на посланията в модуса на хъшовско-интелигентския гняв и отричане, познат ни от учебникарските текстове на Ботев, Каравелов, Славейков, Вапцаров…: „Ако можех, бих ви забравил начаса, още в първата секунда от невъзможния нов живот, който никога няма да ми бъде даден. Бих ви захвърлил като пословичната кожа, оставаща зад гърба на онази машина за оцеляване, скрита под кожата на всяка змия. Не бих ви проклинал, не. Просто бих ви изличил от съзнанието си. Щрак. А след изщракването – червеи…

Но не би…

България, ти кислород, който прогаря дробовете ми… България, моя дребна, невидима и през микроскоп, Голгота… България, нищожен фокус на цялото ми съществуване… България, мое нескончаемо поражение…

С това писмо ви уведомявам, мои любими и омразни читатели, че около двадесет минути, след като го получите, „Либерален преглед“ ще престане да съществува. Не завинаги, надявам се, но не и преди да сте дали – на самите себе си, не на мен – някакво свидетелство за окончателния избор, чрез който бихте искали да оформите собственото си съществуване. Съжалявам, но не мога да ви спестявам повече този риск, тази конфронтация със самите себе си. …

Не може без вас, съжалявам. Няма как, с една ръка. Нужна е и вашата – а именно това е нещото, в което, боя се, няма да успея да повярвам никога. Разкъсван между непоносимия душевен сърбеж на презрението и също толкова непоносимата болка на изгледа да живея без вас, без нашия с вас език, днес се виждам принуден да заложа всичко на една карта. Ва банк – колко ме плаши, колко ме отчайва тази кратичка, изстреляна от дулото на един чужд език, куршумено-еднозначна фраза…[38]

Обратно, в съвсем редки случаи подкрепата на публиката е повод за поетична метаморфоза на тона на посланията, които метаморфозират от молещи спомоществователски призиви към патетични благодарствени апели, в чиито емоционален регистър доминират ентусиазмът и оптимизмът.

3) същинска / прагматична / приложна част –наречена от редактора-издател „Обяснителни думи“, които са прикрепени като стандартно по съдържание приложение към всеки отделен апел. В него се посочват конкретните варианти за спонсорска активност на публиката (система за плащания, подпомагане на изданието срещу рекламно пространство, активност чрез Мрежата за популяризиране на каузата и безвъзмездно сътрудничество).

4) финална част – отново връща към модуса на въведението – емоционално-призивна, подканяща. Тя рамкира посланието, затваря емоционалната рамка, която трябва да препотвърди първоначално създаденото умонастроение на публиката. Използват се силно диалогизирани конструкции с мелодраматичен акцент: „…Нека си спестим поредното доказателство за собствена неспособност и вечна слепота, а, какво ще кажете? „Ще да загине и тоя…“, това го знаем всички. Но каква полза от поредното потвърждение на горчивата българска максима за това, че всичките сме едни и същи…Привършвам. Ненавиждам необходимостта от това да ви напомням, че вие сте единствените, от които зависи дали ще продължава да съществува това тук попресъхнало, отдавна неполивано цвете… Но някак не ми остава избор, да.[39]

Понякога текстът на редакционния апел може да бъде допълнително подсилен чрез рамкиране преди самото си начало от още един апел с прагматично съдържание, пределно кратък и информативен, без емоционалната част, но със засилен подбудителен синтаксис и улеснена хиперлинкова функция (бутони „Абонирай, Дари, Предай на приятел): „Абонирайте за „Либерален преглед“ приятелите и познатите си…. Или просто изпратете списък с адреси на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.“.

…просто отидете на сайта на изданието (www.librev.com), където ще намерите всички текстове. Предай на приятел.[40]

Съвсем естествено тук намират място генерализиращите констатации: „Либерален преглед“ съществува благодарение на вас, това е ясно… Ето какво можете да направите самите ВИЕ, за да промените нещо в ситуацията на това тук издание (което по презумпция означава и в собствената си ситуация, ако ми простите това леко космологическо обобщение)…“, целящи постигане на такъв перлокутивен ефект върху публиката, който да се изрази в активация и включването й в указаната от текста посока на действие (спонсориране, абониране, сътрудничество на изданието):“…Припомням на всички от вас, които са склонни да вземат работата ми на сериозно, че вашата собствена роля не е ограничена единствено до онази на зрители…“[41]); „.. дайте, за да дадем…“[42]

Между текстовете, които се появяват циклично в медийното съдържание, се изгражда интертекстов континуум, който позволява и пропускане на въвеждащите думи, използване на конструкции, които не могат да бъдат разглеждани самостоятелно, а във вече създалия се дискурс от послания на издателя и реакции на публиката: „Вече знаете за какво става дума. Месечното ми напомняне, че можете не само да получавате, но и да давате нещо обратно за общото дело. След всяко подобно послание получавам купища вбесени отговори – очевидно съзнанието, че културата може да бъде микро-финансирана и от някой друг освен „отговорните органи“ все още не е получило гражданственост у нас…“[43] Тази услужлива ексформационна рамка на диалога „редакция – публика“ обяснява и тенденцията на редуциран обем на съдържанието на апелите през настоящата година (2013 г.)

Редно е да се отбележи и още нещо важно във функционален план – редакционният апел става повод медията в лицето на своите водещи фигури (редактор, издател, сътрудник, журналист и т. н.) да избистрят чертите на публичния ѝ образ, като детайлизират определени аспекти или просто популяризират редакционната линия и програмата на изданието.

ІІІ. АПЕЛЪТ В РЕТРОСПЕКЦИЯ: УСТОЙЧИВОСТ НА ФОРМАТА И СМИСЪЛА

Редакционните послания в така описаната дигитална комуникация ни връщат към познатите призиви за спомоществование, както и към напомнянията за добросъвестно и навременно изплащане на абонаментите за периодичните издания, с които Възраждането изобилно може да се похвали[44]. Подозренията, че се сблъскваме с жилава, но останала встрани от класификациите на медийните дискурсивни практики форма, се оправдават при по-обстойното проучване на езика и структурата ѝ, а в дискурсивен план – на медийния и социално-икономическия контекст на епохата. Тогава аналогиите между проявите на дигиталната комуникация и тези от периода на Възраждането се оказаха сполучлив паралел. Работната теза накратко би могла да се формулира по следния начин – старата форма на редакционно обръщение за спомоществование[45] е получила своето „възраждане“ във времето на интернет общуването – да го наречем кибервариант на традиционен жанр, или както го дефинира Росица Славова: „дигитален жанр“ или „жанр-репродукция, съществувал в традиционната медийна среда и мигрирал в новата“[46].

Може да споменем и още един ракурс, свързан с устойчивостта на жанра. Функцията се определя от отношенията между две същности, като промяната в едната води до адаптационна промяна у другата[47]. Ако в продължение на дълъг период от време не се регистрира структурна или същностна промяна у редакционния апел от първоначалната му версия през Възраждането до днес, то вероятно бихме могли да помислим за следните обяснителни линии – наблюдава се функционална устойчивост на „жанра“ – както преди, така и сега, неговата функция и търсен ефект остават привличане на вниманието на публиката върху самото издание като културен или обществен субект. Предполага се наличие и на устойчивост на ответната рецепция, която адекватно разпознава текстовата и съдържателна типология и реагира по предвидим (но невинаги отзивчив) начин. Нещо изключително важно в епохата на конвергенция на медийни съдържания и средства, на „разпад“ и прегрупиране на жанровия облик на медиите[48].

Взаимозависимостта между текстовите модели и обществено-културния контекст на медийно съществуване може да се погледне и от друг ракурс – журналистиката е динамично в проявите си явление, но с ясни закономерности в историческото си развитие (подобно на общественото), което не изключва известна цикличност в интензитета и съдържанието на някои прояви. Тази ретроспективна връзка не е съвсем произволна- самата редакция на „ЛП“ я подсказва в редакционните си материали: „Преди няколко дни се зачетох в книгата на Румен Даскалов за българското Възраждане – и докато четях така, през главата ми мина много простичка мисъл. Щом веднъж сме успели, след повече от четиристотин години живот в просъница, то няма как да не успеем още веднъж! Толкова е просто, толкова е очевидно…Но само при едно условие. За да се случи нещо такова е необходим ВАШИЯТ личен принос. Без това няма как да стане, поне толкова е ясно.“[49]

И още за умишлено търсеният от издателя паралел с Възраждането в плана на културните практики и нагласи: „… дигиталните технологии, с възможността за тотално поевтиняване на информацията, която дават, са може би единствената надежда и за това общество да постигне някакъв нов вид „скок напред“, „дигитално Възраждане“, наречете го както искате. Това не са празни приказки, защото всички ние с вас идем по принцип от една такава култура и такава традиция – българското Възраждане, доколкото го познавам, е преуспяло именно поради широко разпространената култура на щедрост, спомоществователност и търсене не толкова на печалби, колкото на дух, образование и култура НА ВСЯКА ЦЕНА, дори когато печалбите от тях са били само въображаеми. В една толкова малка страна и култура, това вероятно е и единствената стратегия, която има някакви реални шансове за успех. Онези от нас, които в наши дни започват да работят в сферата на дигиталната култура, според мен трябва да се откажат по принцип от идеята за печелене на пари от нея“.[50]

Проблемите на отношенията между издания и абонати са реалност и след Освобождението, но именно през Възраждането те се разгръщат, като оформят завършена текстуална практика и модел.

Нека откроим допирните точки между онлайн периодиката в лицето на „ЛП“ и възрожденската преса по проблема с апелите за спомоществование[51], без да се впускаме в задълбочени текстуални паралели- приликите в съдържанието между модерните и възрожденските текстове са очевидни в няколко примера:

Вестник „Напредък“ (1876 г.)

Не можахме ний да дадем на нашите вестникочитатели да разберат, че, за да бъдат те Спомоществователи на един вестник, в пълното значение на думата, трябва не само да плащат спомоществованията си, но и да ги предплащат, ако намерението им е да спомогнат за поддържането на вестника, който те не обинуяс наричат свой народен орган и от който изискват да защищава техните народни интереси!.. Но пощата дохожда, писма с поръчки за вестници, и често с оплаквания, че не приел някой вестника си, много пъти откраднат от пощата, и дописки колкото щете, а пара – ни счупена. Принуждава се тогаз вестникаринът да губи време, което би употребил за в полза на вестника, да пише частни писма, да прави тъй извънредни разноски, за да напомни обещанието и задължението на своите спомоществователи, за което никой не ги е бил по главата да сторят, но което те самоволно и може би от любов към народната си просвета са направили… И кажете ни, за-Бога, не е ли подигравка туй, дето, при един даден случай, вестникарят, обляган на своите спомоществователи и вестнико-поддържатели, излага и вестника си, едничкото негово достояние, на опасност за спиране и унищожение, като в огорчението на душата си кой си позволи да изкаже гола някоя горчива истина за болките на народа си, и себе си на огромни загуби и страдания, за които той чува разни и ласкателни, но сухи похвали и насърчевания от мнозина из реда на своите записани на дефтер спомоществователи, а щом това са премине и вестникарът, пострадал или не, посреща и пак ледено равнодушие от страна на онези, от които той нищо друго не иска, освен да изпълнят и те своите към него и самоволни, както казахме, задължения, както и той е изпълнил, доколкото му е било възможно, своите към тях? Какво друго значи това, питаме ний, ако не подигравка от най-грозните? С милиони се брои нашият народ, а ний вярваме, че никой от българските вестници, ама колкото патриотически да би бил той, … не е успявал да има 1,000 абоната, та и да им прибере напълно и в разстояние на една година стойността, когато за издаването на един вестник, каквито са нашите български вестници, изисква се горе-долу реченото околчесто число лири…“[52]

Списание „Ден“ (1875 г.)

С тоя брой са свършва шестмесечието на нашата вестникарска служба. Шест месеци ний са държахме и опирахме противо всички несгоди, неволи и препятствия, които ни посрещнаха в началото на поевяванието ни и които ни преследват и до тоя час. Като мисляхме да присъединим деятелността си на деятелността, която вече развиваха преди нас други по-стари от нас събрания, ний прибързахме с поевяването на Ден. Бяхме и йоще сми уверени, че съединените сили имат голямо могущество в сегашно време.

С всичката си сиромашия, ний ся положихме за начало да служим народу си, като се надявахме че тоя народ не ще ни остави и че той ще покаже оная готовност в поддържка, с каквато той е дължен да са притича към всякой свой искренен работник. Наедно с книжовни и научни някои запознавания, които давахме на читателите си, ний са опитвахме да им представяме различните дела и питания по народочерковния ни живот такива, каквито са те в същност. Ний не покривахме с цветисти краски, нито обвивахме в тръне тия работи. Същността и истината, – те бяха до сега нашите водачи по народочерковните работи, те смятаме да бъдат и за всякога поне до тогава, докогато ни е възможно да са борим съвестно. Ако даже един ден, мисляхме си ний, са видим принудени да отстъпим от тия свои начала, то полагахме да затикнем перото на гредата, да са теглим от публицистическата арена и да чакаме сгодни обстоятелства.

Но уви! Отдето не са надявахме обезсърдчвание и пресичане сили да работим, ето ни от там обезкуражени. За поддръжка на „Ден“, ний ожидахме изправното плащане и само изправното плащане на своите абонати. Едни от тях наистина са показаха, че имат най-горещо съчувствие в предприятието ни, и побързаха да ни улеснят. Благодарение на това тяхно насърдчване, ний не изгубвахме надежда в първото шестмесечие на деятелността си. Ний са надявахме, че и другите ни настоятели, които са повече, щат са потруди и те да ни улеснят и че нам като бъде охолно да свършим първото си шестмесечие, ще ни е весело да поченем второто.

Но колко сме били излъгани! Колко сме били излъгани ний, които сме ожидали толкова от своите по-много абонати, когато те и не са помислювали за неволите и стесненията, в които са намерва един български вестникарин, който нема друго изворче за поддръжане, освен това на своите подписници и читатели! И ето днес когато сме в началото на второто шестмесечие от издаването на Ден, ний са виждаме крайно изтощени, съвършенно обезсърчени и комахай ли не готови да са свалим под удара на немарливостта и невниманието, що показват към нас нашите читатели! Срещу ужасающата немощ, с която са срещаме лице с лице, ний са чудим днес що да правим, откъде да потърсим помощ, как да продължим толкова любимото си дело, което не е без полза на народа ни!

Да слезем от арената сега, когато има толкова противни обстоятелства, срещу които са потребни борци не двама и трима, да слезем от тая арена от лишаване на средства, това е и лесно и износно за нас! Не е да кажеш вестникарството някое от ония тлъсти и мазни предприятия, поне между нас, които обогатяват тогова, който ги следва. Ний можем в други занятия да потърсим поминъка си и по-спокойно и по-изгодно. Но, решението, което сме сторили да са посветим в служба на народните интереси, страстта, която имаме да са подвизаваме срещу неволите на народа, макар че нашите частни неволи да са тежки и претежки, не ни дават сърдце да са теглим от вестникарството, преди да направим последни усилия.

И ето ни решени да изтощим последните си сили; ето ни готови да са задължим, да са обзаемем, доколкото можем да са искарами поне първата година! Че щели сме дору и да са съсипем съвършенно, това ний не щем ни да знаем, защото ний искаме да отговорим с почтеност на ония наши добри читатели и приятели, които с всяка готовност побързаха да ни насърдчат. Ще помолим обаче йоще един път всички ония, които по една или по друга причина не ни са платили до сега, да прибързат да ни внесат онова, което ни са дължи! Грехота пред Бога и срамота пред хората е да ни оставят в едно най-неволно и притеснително състояние, когато ни дължат и когато вече им обаждаме, че от тях очакваме подкрепянето и издаването на листа си.“[53]

В най-интензивния период на европейско нациоформиране, предвид исторически сложилите се обстоятелства на възраждане на българската култура през ХІХ век, периодичният ни печат се нагърбва със свръхфункции[54], които трябва да компенсират отсъствието на редица ключови институции и роли на националната държава. Това придава особена значимост на съществуването на пресата, нейното съдържание и поведение са генератори на обществения разговор на нацията. Всъщност те са едно от малкото осезаеми, видимо изразени проявления на нацията! Вероятно от това произтича наблюдаваният „синкретизъм“ в журналистическите форми и съдържания, който затруднява прокарването на „разделителна линия между тясно политическите издания и тези, които допълваха политическите си амбиции с по-широки културни или икономически цели.“(Иван Илчев)[55]. Поради законови и политически пречки в етническото землище на българския народ не излизат важни и влиятелни вестници и списания – вестникарските ни центрове са в Цариград и в емиграция – т. е. българската преса на практика по чисто географски признак е външна за изконните български територии. В тази ситуация изглежда някак естествено тази медия да се нагърбва и с една неинституционализирана, но открито декларирана мисия – на модернизиране и цивилизоване. Практически за българската култура, която поради забавено-ускорени причини, преживява трескави и невинаги завършени метаморфози, пресата ни се явява авангарден стимул, цивилизационен агент, който трябва да „среща“ българското общество с европейските ценности и постижения, като внимава тази среща да не го хвърли в капана на криворазбраното маймунско подражание или да го капсулира в шовинистично-ксенофобска рамка. В този процес е отредена водеща роля на редакциите, но не е изключен и идейно-творческият принос на публиката, изразен с дописки, преводни материали, коментари и анализи. Разпределение на ролите и интензитет на участието, сродни с наблюдаваните в дигиталната медийна и комуникационна версия.

В резултат на комплекс от причини българската култура се изгражда според принципа на самоиздръжката и самоорганизацията[56]. В йерархията на добрите дела през Възраждането книжовното спомоществование като форма на културно дарителство, основана на взаимопомощ между създателите и консуматорите й[57], заема подчертано високо място. Появата на спомоществователството налага трайни мотиви в реториката на възрожденското време – за сравнението между изостаналия български народ и просветените европейски народи; за учението като единствен изход от духовния мрак и за път за връщане на миналата слава; за срама, който някои просветени българи изпитват от своите изпаднали сънародници (и затова или напускат страната и изобщо не помислят за тях, или се гърчеят и „влашеят“); за богатите дарители и за скъперниците и т. н. Постепенно се изгражда траен лексикален комплекс за спомоществователството като родолюбиво, любородно, душеспасително предприятие, в който за по-голяма убедителност се намесват и общопознати библейски топоси. Така парите, нужни за книгоиздаване, влизат в едно особено общуване, стават част от духа на едно време, белязано с неуморно изграждано преклонение пред книжовността, и раждат патетични думи на укор или благодарност[58]. Парите, дадени за култура, стават благословени, тъй като са похарчени за общото благо и за духовна храна- тяхното даване и разходване е аргумент за съпричастност на даващия към колективната кауза. Похвалите и даренията, публикувани в периодичния печат, са своеобразни знаци на паметта[59], които носят заряда на подражателен пример.

От друга страна, медийната икономическа ситуация на Възраждането бива образно определяна от изследователите като „икономика на предизвестения фалит“ (Д. Лилова). Затова не са рядкост съкрушителните статистики и социологически срезове на спомоществователската пасивност на иначе четящата възрожденска публика[60]. Ежеседмичните разправии на тема „нередовно внасяне на абонаментните такси“ позволяват на учените да говорят даже за специфичен „наказателен“ жанр – подобен на инвектива срещу типажа на недобросъвестния спомоществовател. Използват се всякакви поводи. Текстовете на инвективите заемат видно място в организацията на вестникарското пространство – титулна страница, първа колона, често с повтарящо се във всеки брой неизменно съдържание, в краен случай с имената на неразплатилите се абонати[61].

Обикновено се започва с търпеливи разяснения на тема „вестникът като стока“: „Читателю – поучава Никола Генович, редактор на вестник „Турция“ – искаш вестник да четеш, земи, плати; не щеш, никой не та принуждава; недей зима; не туряй издателят му в безполезни масрафи“[62]. После редакторът се осмелява да сочи „излишните“ пера в джоба на читателите си и да ги порицава за тяхната необяснима стиснатост по отношение на книжнината, като нерядко въображаемият диалог с публиката завършва във високите регистри на емоционалността: „Немами средства, казвате; сиромаси сми, ся извинявате; лъжете, о окаянни братия, и лъжете лъжа голяма!…Оф! Перото пада от ръката ми и не знам вече какво да ви кажа[63]. Генович открито обвинява манталитета на публиката и цялото българско общество за преждевременно прекратилите живота си издания с иначе важна мисия: „… Не само те [спрените вестници –Д. А.]не зеха никаква награда за своите високи подвизи, но още не можаха да приберат и парите на спомоществованията си, пари, които те са откъснали от душата си, за да просвещават един неблагодарен и грубав народ.[64].

Наказателните мерки на редакциите не променят много състоянието на пресата, въпреки всевъзможните съобщения, които в някои вестници еволюират в своята настойчивост в цяла рубрика („Досадителний отдел“ във вестник „Право“[65]) или почти задължителен композиционен елемент на всеки брой. Средностатистически животът на периодичните издания варира около година и половина, а пет пълни годишнини се смятат за библейска възраст. Като взема предвид високата цена на абонаментната такса, Десислава Лилова обобщава, че провалът на абонаментните кампании е предизвестен и няма нищо общо с „качеството“ и манталитета или културните навици на народа. На практика единственият начин да се пристъпи към издаване на вестник е да се намери първоначален капитал, но за „предизвестения фалит“ вина има и пренебрежимо малкият дял на рекламата – само в 28% от 65-те по-важни възрожденски издания се появяват платени обявления[66]. Припомняме отказа на Златко Енев да допусне рекламата в своеобразния си културен „храм“ (или ако ни е позволено по-нетрадиционно сравнение – „площад“) на словото. Аналогията е очевидна, дисонансът на контекста – също. През Възраждането рекламата в пресата е маргинална пазарна стратегия и практика, все още неинтериоризирана в общественото съзнание, докато днес е подразбиращ се елемент от икономическата функция на медиите, толкова могъщ в своето присъствие, че автоматично препраща към темата за зависимостта и манипулацията.

По своя профил и обществено предназначение раждащият се български печат е обречен бизнес с идеална цел, съществуващ напук на пазарната философия. Идеологическите му основи предопределят фалита… Това е цената, която мисията налага.

Възраждането предлага първообраза на демократично спонсорство (контрапункт на феодалния тип аристократично меценатство, достъпно на избрани образовани и финансово обезпечени прослойки на обществото, които единствени могат да разберат, подпомогнат и притежават творчеството). Зад този вид подпомагане на медиите обаче има много по-дълбок смислов и функционален план.

Защо възрожденските редактори превръщат темата за абонамента във важна част от обществения дневен ред? Причините са прагматична и идеологическа. Само редовните читатели и екзистенциалната зависимост на печата от потребителите му са в основата на финансовото му оцеляване. От друга страна, вестникарите се опитват да наложат абонирането за периодиката като критерий за национална идентичност, за индивидуална съпричастност към важните цели на колектива, преповтаряни и потвърждавани като мантра във всеки брой на изданията. Безспорно най-големи заслуги за превръщането на абонамента в тест за национална идентичност има Петко Славейков. Според статистическо преброяване на Жана Драгнева, една пета от материалите във възрожденския печат на културно-просветни въпроси са публикувани от Славейков, а проблемите на периодичната преса са засегнати в 90 статии в неговите издания[67].

Личният ангажимент към каузата на медията не е обезпечен институционално, но е постоянна тема в публичния разговор на обществото. В следването на европейския пример на нациоформиране и еманципация постепенно се открива пряка взаимовръзка между характера и степента на зрялост на етническия колектив и броя на неговите членове, абонирани за периодични издания. В случая абонаментът започва да се третира като символичен вот – изява на личната воля, с което читателят – „гласоподавател“ декларира принадлежността си към въображаемата група анонимни и взаимно непознати хора, споделящи наследството на миналото, но и представата за бъдещето. Периодичният печат поема функциите на трибуна от парламентарен тип, от която оторизирани представители на народа защитават общите интереси. Следователно, абонаментът излиза от културната и пазарната парадигма и навлиза в полето на властовите отношения. В така създадената от интелектуалците – редактори въображаема свръхлиберална схема системата на периодичния печат е виртуална държава, вестниците функционират като парламент, абонаментът е форма на демократичен вот. Затова е важно периодичните издания да имат абонати – в противен случай вестниците и списанията престават да бъдат „обществени органи“, защото не получават необходимите правомощия „отдолу“. Субсидирането от някаква институция се третира като особено дискредитиращ вариант за публичния образ на изданието[68]. Тази логика се основава на презумпцията, че само участието в „референдум“ произвежда читателите в граждани, а колектива им – в нация[69] по логиката „ставаш част, когато проявиш съпричастност“. Последното по стечение на обстоятелствата сега е актуална за българското общество тема.

ПОСЛЕСЛОВ. След първоначалното написване и представяне на този текст, „Либерален преглед“ направи знаково, но предвидимо отстъпление от демократичния си замисъл на всеобща трибуна за разговор по екзистенциалните обществени проблеми, като декларира намерение за въвеждане на абонамента и „привилегиите на членството“[70], т. е. да селектира аудиторията си според финансовите ѝ заслуги на спонсор и да диференцира достъпа до текстовете според принципа „плащаш – получаваш всичко с отлично качество; не плащаш – получаваш минимума“. Пазарната среда налага безпощадно своите правила върху всеки културен продукт, посмял да я предизвика с игнориране. Така списанието, което щеше да тревожи, да просветлява, да издига културно българското общество, ще продължи да го прави…, но предимно с разтревожените, просветлените и културно ориентираните[71]. Списанието (поне в намеренията си) в демократичната интернет среда стана елитарно не само по съдържателни качества, но и по потребяване. Всъщност в своето двулико и двусъдържателно меню списанието включва и хляб, и пасти, меню за богати (или щедри) и меню за бедни (или стиснати). Проблемът не е в това, а в невъзможността да се реализира предпоставената мисия постепенно да се затваря онази пропаст между информационно богати и информационно бедни (които не са без интерпретативни качества и бързо могат да наваксат липсите, ако попаднат в подходящата комуникационна среда. Дотогава те, разбира се, са неспособни да оценят „дара“ на познанието и, респективно, остават скептично настроени към идеята за някаква отплата). А доказано е, че информационната пропаст се затваря много по-бързо, когато ЧЕТЕШ[72], а не просто „гълташ“ образи и звуци в пасиран вид, заплеснат по безкрайната витрина от шарени медийни предложения за действителността.


Източник



[1] <https://librev. com/about-us>.

[2] За конските мухи. Интервю на Янко Терзиев. Капитал, със Златко Енев.<http://www. capital. bg/light/lica/2010/05/24/904010_muha_nazaem/>; Виж същото в: <https://librev. com/mixed-things-stuff-publisher/909-2010-05-22-07-13-38>.

[3] Изкуството на авангарда се отличава със своята антитетичност, с раздирането между две противоборстващи тенденции: към интровертност и към екстровертност. Онези авангардни течения, които търсят масовост на въздействието си върху колективното съзнание, ползват всички възможни средства за масова комуникация, които им гарантират достигане до всички сегменти на социума, дори и до най-капсулираните такива. –Чавдаров, Рачо. Авангард, масмедии и власт. // Властта на медиите. Студии и статии. Шумен, 2003, с. 311-312.

[4] В друг редакционен текст става ясно, че изданието има: „около 100,000 месечни посетители и 16,000 абонати“ – Енев, Златко. На прощаване.<https://librev. com/component/content/article? id=2004>.

[5] <https://librev. com/about-us>.

[6] Пак там.

[7] Виж Стоицова, Толя. Лице в лице с медиите. Въведение в медийната психология. С., 2004, с. 91.

[8] За конските мухи…

[9] <https://librev. com/about-us>.

[10]Великова, Снежана. Интернет и демокрацията. // Властта на медиите. Студии и статии. Шумен, 2003, с. 76.

[11] Пак там, с. 77-79.

[12]Великова, Снежана. Цит. съч., с. 82-84.

[13]Енев, Златко. За колективната памет…(Бюлетин от 23.1.2013).

[14]Енев, Златко. За изданието. <https://librev. com/about-us>.

[15] Пак там.

[16]Енев, Златко. За дребните привилегии на членството.… <https://librev. com/mixed-things-stuff-publisher/2005-2013-04-04-22-33-10>.

[17] <https://librev. com/component/content/article? id=1678>.

[18] Става ясно, че в идеалистичната сърцевина на изданието лежат емблематичните послания на Стив Джобс, както изповядва по-нататък Зл. Енев. „Различното“ като естетическа категория обаче също е пределно неясно понятие – това е сладкият „грях“ на всяко авангардно течение в културата. Дали обаче тук става въпрос за толериране само на алтернативни тези и мнения, или просто за откъсване от инерцията, от неподвижността на установеното статукво в съответните тематични сфери, за задвижване на дебатите напр. около т. н. „места на памет“, всеки може да даде свое предположение, докато чете „ЛП“. Но в наложилата се модерна тенденция на представяне на всяко нещо като ново, различно, уникално, самата категория „различно“ на свой ред се масовизира, изтърква и неутрализира! Факт е, че либералният дискурс в медиапространството на списанието (отново благодарение на демократичния характер на Мрежата и светкавичната обратна връзка с публиката) успява да даде трибуна и на остри неодобрителни реакции спрямо линията (редакционната политика) и съдържателния план на медията.

[19] Коментари към Енев, Зл. Нещо като манифест. – <https://librev. com/discussion-opinion-publisher/1678-2012-07-08-15-42-11>.

[20] И Златко Енев от Германия запищя за пари от България. – <http://knigi-news. com/? in=pod&stat=5996&section=9&cur=>; Да помогнем на Златко Енев и „Либерален преглед“ – <http://mayamarkov. wordpress. com/2010/11/16/help_zlatko_enev_and_liberal_review/>.

[21]Енев, Златко. Това не е лула… (Бюлетин от 5.9.2011).

[22]Енев, Златко. С благодарност. (Бюлетин от 1.4.2012).

[23] Наръчник за журналисти от Централна и Източна Европа. Ред. Малкълм Малет. С., 1992, с. 82.

[24] Анонимната практика се оправдава като начин за делегиране на авторитета и репутацията на цялото издание върху материала. Както E. S. Dallas обяснява още през 1859 г.: „Важно за организацията на пресата е тя да е тайна. Голямото обществено списание по необходимост е работа на значителен брой ръце …и макар да е орган на мнение, щом е конституиран по този начин, той никога не би могъл да постигне идеална съгласуваност. Без анонимността е невъзможно да се достигне дори елементарната степен на хармония – тази приемственост на мисълта и чувствата, която е неговият [на списанието] живот и власт.“ Следователно може да се приеме, че анонимността прави изданието по-монолитен идеен субект, „едноличен“ носител на определени позиции, идеи, програма, неразсеян в множествеността на авторските индивидуалности образ.
Континуитетът на мисълта и чувството (по важните политически теми) се постига чрез усилията, които пресата полага да създаде и поддържа „кохезивна идентичност“. В защитата си на обществената полза от анонимното авторство Dallas отива дори по-далеч от „кохезивната и корпоративна“ идентичност на изданията, твърдейки, че анонимността е фундаментална за представителните функции на сериозната журналистика. Същият автор прави изненадващ, но задълбочен паралел: „Парламентарното представителство е на отделни личности (депутатът представлява отделните избиратели), а журналистическото представителство е на класи, интереси, теми, мнения – с една дума, абстракции – неща, които съществуват само в мисълта. Затова анонимността е крайъгълен камък на първокласната журналистика – тя охранява абстрактния дух на тези умозрения. Когато авторът се откаже от името си, той съзнателно изоставя егоистичното писане и влиза в публичната сфера на представителната журналистика.Gambles, Anna. Protection and Politics: Conservative Economic Discourse, 1815 – 1852, Boydell&Brewer Ltd, 1999, pp. 15-18.)

[25]Савова, Ивелина. Властта на редакционните коментари в пресата. // Властта на медиите. Студии и статии. Шумен, 2003, с. 89-113.

[26]Гълбрайт, Джон. Анатомия на властта. С., 1993, с. 11-12.

[27] Пак там, с. 93-106.

[28] От апелативната техника зависи начинът на отразяване на извънтекстовата действителност.— Ефтимова, Андреана. Аргументативното писане в журналистическите жанрове: есето. // Медии и обществени комуникации, бр. 10, Май 2011 г. <http://media-journal. info/? p=item&aid=149>.

[29]Енев, Златко. Това не е лула… (Бюлетин от 5.9.2011)

[30] Както шеговито е обяснено в един неспециализиран по темата ни блог: „Фатическа е онази функция на езика, при която като кажеш „ало“, от другата страна ти казват „чувам те.“

[31]Ефтимова, Андреана. Цит. съч.

[32]Енев, Златко. Пет приказки преди обяд. (Бюлетин от 5.9.2012).

[33]Енев, Златко. За призованите и за избраните. (Бюлетин от 9.10.2012).

[34]Енев, Златко. За хората и…хората. (Бюлетин от 30.11.2011).

[35] Пак там.

[36]Енев, Златко. Съвсем накратко… (Бюлетин от 6.7.2012).

[37]Енев, Златко. Без мъченичество! (Бюлетин от 2.5.2012).

[38]Енев, Златко. На прощаване. (Бюлетин от 22.3.2013).

[39]Енев, Златко. Това не е лула…(Бюлетин от 5.9.2011).

[40] Пак там.

[41]Енев, Златко. Просто няколко думи (Бюлетин от 5.11.2012)

[42]Енев, Златко. След-първомартско (Бюлетин от 2.3.2012).

[43]Енев, Златко. Съвсем накратко…(Бюлетин от 6.7.2012)

[44] И въпреки че водещата тема и в предосвобожденските апели си остава спонсорството и спомоществователството, тогавашният медиен дискурс може да ни предложи не един и два апела за сътрудничество на изданието, за подпомагане на бедстващ или наказан от цензурата издател/ редактор и др.

[45] Понятието „апел за спомоществователство“ циркулира в онлайн пространството и понастоящем, но със запазена архаична конотация, т. е. употребата се фиксира само в подходящия тематично детерминиран контекст на миналото. –http://meteff. blog. bg/history/2013/02/06/apel-za-spomoshtestvovatelstvo.1050372

[46]Славова, Росица. Дигитален журналистически жанр. // Научни трудове на Русенския университет, 2011, т. 50, Серия 6.3, с. 67-72.

[47] Виж разсъжденията на Борисова, Евдокия. Жанрове в медиите. Шумен, 2007, с. 75.

[48] Пак там, с. 76.

[49]Енев, Златко. За новото ни Възраждане…(Бюлетин от 5. 12. 2012).

[51] Повече за спомоществователските практики през Възраждането виж в: История, родолюбие, спомоществователство: Сборник материали [от] Научна конференция, Враца, 30. 10. 2006 г. – Враца, 2006; Капралова, Недка. Родът Шишманови във възрожденското спомоществователство. // Шишманови четения. Кн. 1. С., 2006; Начов, Никола. За нявгяшните спомощници на книги. // Бълг. сбирка, Т. 28, 1911, № 3, 153-155; Тарашоева, Валерия. Разпространението на новобългарските книги във Врачанския край по пътя на спомоществователството. // И з в. музеите Северозап. България, 29, 2003, с. 193-218; Томова, Нина. Спомоществователство и спомоществователи в Ахъ-Челебийско. // Г о д. ПУ „П. Хилендарски“. Филиал – Смолян, 2 [за 2003], 2004, с. 92-97; Обрешкова, Събка. Българската възрожденска книжнина в Македония, набавяна по пътя на спомоществователството. // М а к е д. п р е г л., ХХV, 2002, кн. 1, с. 111-12; Димков, Николай. За първото спомоществователство и дарителство през Възраждането. // Г о д. Шуменски унив. „Епископ К. Преславски“, 15 A, 2000, с. 87-91; Радева, Цветана. Още за възрожденските спомоществователи. // М и н а л о, VIII, 2001, N 2, с. 37-43; Людсканова, Виолета. Стефан Панаретов – един забравен спомоществовател. // Б и б л и о т е к а, V, 1998, кн. 3-4, с. 70-72; Лалев, Иван. Разпространение на възрожденската книжнина в Ловешкия край: Автори, издатели, спомоществователи. // Г о д. музеите Сев. България, кн. 17, 1991, с. 105-118; Радетели за просвета и книжнина. С., 1986 и др. Авторката благодари на проф. Елена Налбантова за предоставената библиография.

[52] Напредък, 88, 2 април 1876 (Пред Великден); Виж подобни съдържания в: бр. 74, 27 дек. 1875 (Към вестникочитателите); бр. 8, 21 септ. 1874 (Писма и отговори).

[53] Сп. Ден, 26, 4 август 1875 (Към нашите сънародници). В същия ред на мисли и текстова композиция са апелите в: Македония, 82, 21 септ. 1870 (Сливен); Македония, 17, 27 април 1871 (Молим да ся чете); Македония, 31, 3 август 1871 (Да се чете); Македония, 6, 1 май 1872 (И пак Христос Возкресе); Право, 26, 24 август 1870 (Нашето огледало); Право, 47 и 48, 6 февруари 1872 (Титулярните спомоществователи); Право, 29, 28 септ. 1873 (Вестникарството у нас и нашите читатели); Век, 46, 15 ноември 1875; Век, 48, 30 ноември 1875; Век, 50, 13 декември 1875; Век, 52, 27 дек. 1875; в. Ден, 39, 10 юли 1876 (Към нашите подписници); Турция, Притурка към бр. 42, 5 дек. 1872 (Ний наближаваме).

[54]Константинова, Здравка. Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. С., 2010.

[55]Илчев, Иван. Рекламата през Възраждането. С., 1995, с. 128.

[56]Радкова, Румяна. За самоиздръжката на българската култура през Възраждането. // Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)<http://www. bulgc18. com/pari/radkova. htm>.

[57]Радев, Иван, Р. Русинов, Н. Аретов и др. Енциклопедия на българската възрожденска литература (ред. Иван Радев), В. Търново, 1997, с. 690-692.

[58]Капралова, Недка. Думи – пари, думи – памет или венец безсмертия за книжевното спомоществование. // Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.) <http://www. bulgc18. com/pari/kapralova. htm>.

[59]Дамянова, Румяна. Знаци на паметта.// Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.) <http://www. bulgc18. com/pari/damyanova. htm>.

[60]Лилова, Десислава. Възрожденските значения на националното име. С., 2003.

[61] Напредък, 88, 2 април 1876 (Пред Великден).

[62] Турция, 28, 30 януари 186 (Кое и какво е било досега попрището на българската журналистика). Цит. по: Лилова. Десислава. Пос. съч., с. 113.

[63] Славейков, Петко. Нашата книжнина – Гайда, 15, 30 януари 1865; Генович, Никола. О, несвесен народ! – Турция, г. І, бр. 48, 19 юни 1865. – Цит. по: Лилова, Десислава. Пос. съч., с. 114-115.

[64] Генович, Никола. Кое и какво е било досега попрището на българската журналистика? – Турция, г. І, бр. 28, 30 януари 1865. – Цит по: Лилова, Десислава. Пос. съч.

[65] Право, 43, 21 дек. 1870 (Досадителний отдел).

[66]Лилова. Десислава. Пос. съч., с. 116-118.

[67] Пак там, с. 119 – 121.

[68] Днес този аргумент отслабва. При „ЛП“ имаме делегиране на обществен кредит, свързан с властовите механизми на участие в медийната среда. В края на 2012 г. се лансира призивът на Енев да се увеличи броят на абонатите на 10 000, което би превърнало „ЛП“ по европейските стандарти в „Издание със сериозна значимост за настоящия момент в развитието на българската култура“ и респективно би могло да получи евросубсидия. Така обемът на публиката, иначе признак за степен на медийно влияние върху обществото, е критерият, който мотивира издателя да бъде крайно настойчив в публичното си присъствие пред аудиторията. Изглежда количествените измерения на публиката, делегирала чрез своето доверие легитимност на медията и нейните идеи, се измерват не само по вътреобщностните, а по международните бюрократични стандарти.

[69]Лилова, Десислава. Цит. съч., с. 123-126.

[70]Енев, Златко. За дребните привилегии на членството. <https://librev. com/component/content/article? id=2005>.

[71]Енев, Златко. За резултатите от нашата анкета (Бюлетин от 4.6.2013).

[72]Буркарт, Роланд. Наука за комуникацията. С., 2000, с. 190; Кунчик, М., А. Ципфел. Въведение в науката за публицистика и комуникации. С., 1997, с. 181-186. http://www. newmedia21. eu/analizi/redaktsionniyat-apel-sashtnost-i-paraleli-3/

Десислава Андреева е главен асистент към катедра „Библиотекознание, масови комуникации, чужди езици“ на ВТУ. Основни сфери на научни интереси: политическа история на Българското възраждане, история на българската и чуждестранната журналистика, теория на масовите комуникации. Автор на монографията „Възрожденецът Пантелей Кисимов. Опит за просопография“ (2002).


Pin It

Прочетете още...