Дискусии – Култура

Мъдрост или знание?

Нуждата от либерално образование

Реч, произнесена на 18-ти ноември 2005, по време на церемонията за връчване на степен „Почетен Професор“ на Нов български университет

„Либералното образование провокира ценностите,
разклаща убежденията и променя живота.“[1]

В „Алиса в страната на чудесата“ Кралят дава на Белия заек прекрасен съвет: „Започни от началото,“ рече Кралят важно, „и продължавай, докато не стигнеш до края. После спри.“ Аз смятам да последвам този съвет. Началото е Академията, където Платон превръща наученото от Сократ в концепция за това какво човек трябва да усвои, за да бъде цялостна личност. Първото ѝ упоменаване е у Цицерон, а онова, което той описва, е всъщност моделът на западното образование преди сблъсъка му с надигащата се модерна представа за науката[2] и материализма. Моделът издържа проверката на времето забележително добре, а Айнщайн, Ферми и Бор бяха все продукт на същата тази система на либералното образование.

Онова, което Платон е имал наум, е най-добре обобщено от Мортимър Адлер, когато последният пише: „То създава граждани, способни да упражняват отговорно своята политическа свобода, и изгражда хора, способни да използват плодотворно свободното си време.“ Подобна личност би била въплъщение на свободата и би надвила двата врага на човечеството: невежеството и предразсъдъците. Продуктът на тази система би бил способен да мисли и разсъждава критично. Много по-късно тази потребност от тотално образование е изразена от Франсис Бейкън[3] по следния начин: „Няма особено голямо съответствие между мъдростта и учеността.“

В същината си традицията на Artes Liberales се състои от два елемента: Trivium, обхващащ граматика, реторика и логика, и Quadrivium, съдържащ аритметика, геометрия, музика (по-скоро в качеството ѝ на математика) и астрономия/космология. Целта е универсална: изграждане на качества, необходими независимо от това с какво се занимава човек, като едновременно с това личността се превръща в инструмент за защита на свободата. Разделението на Trivium и Quadrivium се възприема като разделение между същината на логиката и способността за предаване на това знание, въплътени в Trivium, и изкуствата на измерването, наблюдението и количественото изразяване, необходими за постигане на прецизност. Подходът е широко философски – подход на критичното свързване на всички неща посредством внимателно разсъждение, измерване и аргументиране. Потребността от сливане на двата дяла е формулирана много точно от Джон от Солсбъри през ХІІ век: „Също както красноречието,непросветено от разума, е сляпо и произволно, така и мъдростта, лишена от умението за изразяване, е немощна и осакатена.“[4] Неслучайно една от най-високите степени, присъждани в университета, е Доктор по философия, макар да се питам колцина от онези, които я получават, знаят защо.

И тъй, този е пътят към Мъдростта и Образоваността в продължение на повече от петнадесет века. И за да бъдем честни, той все още е основният в редица отлични институции на висшето образование, сред които с радост поставям и Нов български университет. Но ако погледнем в Oxford English Dictionary, на думата либерален откриваме следното смущаващо обяснение: „Първоначално отличителен епитет, използван за изкуствата и науките, смятани за достойни да бъдат упражнявани от свободните хора.“ Но защо „първоначално“? Какво се е случило?

Традицията на либералните изкуства (Artes Liberales, бел. прев.) става жертва на разнородните сили и влияния, очертани по-долу:

Обемът информация сам по себе си. Имало е време, когато образованият и заможен човек е можел да поддържа библиотека с всички печатни издания в сферата на познанието. Ученият се стремял да го усвои изцяло и да види по какъв начин то се вписва смислено в една обща картина. С настъпването на епохата на великите географски открития, Просвещението, Реформацията и възшествието на науката и рационализма, за отделния човек става практически невъзможно да бъде в крачка с потока от нова информация, идеи и парадигми. Така знанието се обособява в области, за да може да бъде организирано ефективно. Декарт отрича единния смисъл на знанието и търси нови начини за неговата подредба. Практичността започва да съперничи и следвайки един вид интелектуален Закон на Грешам, да изтласква Целенасочеността в обучението. Оригиналният гръцки корен на думата университет внушава идеята за средище, където човек може да намери своето място в най-широк смисъл. Това схващане сериозно се подлага на съмнение от подразделението на познанието на кутийки или „дисциплини“. Връзката между последните започва естествено да запада с нарастването на специализацията в техните рамки, наложителна за обработката на експлозивно роящите се нови идеи и открития.

Появата на изследователския университет. Той е до голяма степен продукт на пруската традиция след 1860 г. и често бива свързван с името на Александър фон Хумболд. Основан е на възгледа, че образоваността следва да бъде „продуктивна“, и оспорва традицията на „знанията заради самите знания“. Тази ограничена представа за „полезността“ намира отражение и в американския закон „Морил“ от 1862 г. за учредяването на колежи с поземлена субсидия (Land Grant Colleges), които законът определя така: …поне един колеж, в който водеща цел да бъде – в допълнение към другите научни и класически области, включително военна тактика, преподаването на такива клонове на познанието, които са свързани със селското стопанство и изкуството на механиката…“ (мой курсив). В САЩ, където изследователският университет тепърва ще процъфтява, тази „полезност“ е неотлъчна от силната традиция на анти-интелектуалност, която се смята за съзвучна с американската обсесия по „всичко, което върши работа“[5]. В едно все по-технократско общество, тези два елемента заедно поставят фундаментално предизвикателство пред традицията на либералното образование, която споява университета в единна цялост. В резултат, експертността започва да измества образоваността и дори да я наказва в интерес на „модерното“ общество, изградено върху постиженията на науката. Дарвин недвусмислено насърчава този процес, като изважда „смисъла“ от човешкия живот, демонстрирайки, че всичко се дължи на случаен подбор, протичащ още от времето на човекоподобната маймуна.

Появата на пазар на образованието. Тъй като все повече хора биват привлечени от висшето образование, то изгубва ролята на елитно, която е имало до този момент. В същото време висшето образование става изискване във все повече професии, вследствие на разпространението на „манията за дипломи“. Законодателите, които контролират големите обществени университети, налагат аргумента „полезност“, тъй като смятат, че университетът трябва „да служи на държавата“, макар този аргумент да е породен по-скоро от тесния икономически и професионален смисъл на измеримите подобрения в икономиката и социалната сфера, отколкото от нуждата от по-широко образование. „Решаване на проблеми“ се превръща в позната фраза, а самият живот се оказва уравнение с няколко неизвестни. Студентът преминава в категорията „клиент“ и още по-зле – „стока“, което всъщност описва и днешната ни ситуация.

Настоящото състояние на либералното образование в САЩ

Ако за начало погледнем цифрите, те биха очертали картината много по-ясно, отколкото многословните обяснения:

– През 1900 г. 70% от студентите в Америка се обучават в институции от типа Artes Liberales.

– През 2000 г. 5% се обучават в институции от типа Artes Liberales.

– През 2002 г. 85% от студентите заявяват, че целта на университетското им образование е да „осигури по-добра квалификация за намиране на работа (или по-добра работа)“. Нищо повече.

– През 2002 г. 14% от запитаните студенти нямат понятие що е либерално образование.

Първоначално проблемът може да е бил предизвикан от експлозивното развитие на науката и някъде в тази посока – от разделянето на висшето образование на Изкуства и Науки, което е в пълно противоречие с използването на понятието „изкуства“ в съчетанието „либерални изкуства“[6]. Науката винаги е присъствала ясно и недвусмислено в него. Ние я извадихме от там. Сега пък съществува тенденция погрешно да се смесват понятията „изкуства“ и“хуманитаристика“. Но хуманитарните науки са само част от концепцията на Artes Liberales. Скритият смисъл е, че съвременните учени не се нуждаят от вникване в тази широка концепция за цялостната личност. И това си личи.[7]

Рамо до рамо с развитието на модерната наука се появява възникналата през 20-те години на ХХ в. в САЩ идея, че либералните изкуства, за разлика от „практическите“ науки, са безсъдържателни и са просто каприз на богатата средна класа. Накратко, те са елитарни. В допълнение, тяхното непрестанно позоваване на канона на западната и класическата литература се възприема като назадничаво и анахронично. И все пак мнозина от основателите на Съединените американски щати, като Джеферсън, Франклин и Вашингтон, са наследници на класическата мисъл. В същото време обаче те са идеалният пример за „практически“ личности, тъй като са, респективно, фермер, печатар и земемер.[8] Погледнете архитектурата на Вашингтон; вижте имената на различни места в щата Ню Йорк (Итака, Сиракуза, Троя…). И тези хора, с техния „назадничав“ либерален подход, създават една от най-успешните „практически“ страни в света, защото разбират кои са условията, които могат да освободят потенциала на свободния човек.

Консолидирането на атаката срещу традицията на либералните изкуства настъпва с появата на професионалните училища и прилагането на модерни „мениджърски“ подходи към управлението на университета. Сега вече гръцкият идеал за личността, намерила своето място сред общността от мислители, бързо отстъпвa пред осигуряването на „добре пласиращи се умения“ за икономиката. Бавно, но необратимо университетите започват да затъват в „обработка“ на студенти за един променящ се пазар, в хода на която преминават от образователна към квалификационна парадигма. Либералните изкуства влизат в открита конкуренция с пазара в най-тесния смисъл на думата. Коя сега е спойката, която удържа университета в цялост? Може би голата амбиция. Докторската степен се е превърнала в не повече от поредната форма на „сертификация“ във фабриката на висшето образование.

Традицията на Artes Liberales получава нов тежък удар през 60-те, когато е поставена под въпрос самата причина за преподаването на „западна култура“. Вярно е, че демографският състав на САЩ все повече губи своя западен характер[9], а каква нужда имат американците от китайски или друг подобен произход от такъв модел на света? Повечето от възраженията обаче идват не от новите емигранти, а от недоволстващите бели студенти от средната класа, както и от малък брой чернокожи студенти. Те настояват за – и получават – цял нов пакет от дисциплини като изследвания на черната култура (Black Studies), женски науки (Women’s Studies) и социология на пола (Gender Studies), които вкупом биват поставени в сферата на хуманитаристиката, пораждайки у по-консервативните студенти подозрителност към същата. Отначало съществува концепцията, че университетът е сбор от учени и човек отива там, зада се учи от тяхната мъдрост. През 60-те обаче всичко това се променя и студентите започват да налагат своята програма, която университетите приемат в името на собственото си спокойствие. Е, може би не само заради него, защото като се има предвид фактът, че в онези дни над 80% от университетските приходи идват от студентски такси, вероятно всяка друга нагласа би се оказала самоубийствена.[10]

Сега онези емоционални и, най-малкото, доста по-интересни времена са отстъпили място на шеметното израстване на „професионалното“ училище, което твърде често демонстрира умишлена анти-интелектуалност и презрение към изкуствата и хуманитаристиката. Нагласите могат да се обобщят така: „Каква работа ще си намериш, като завършиш английска литература?“ Но пък и що за държавен служител или бизнесмен ще бъдеш, ако не знаеш коя страна къде се намира[11], ако не си наясно, че съществуват и други култури, или че бизнесът сигурно е нещо повече от покупки и продажби, защото какво прави иначе в университета? В края на краищата, ако погледнем глобалната карта по показателя „самоубийства“, ще видим, че тъкмо в „богатите“ страни мнозина вземат решението да скочат от някоя висока сграда. Основният медицински проблем в САЩ е стресът. Нима отговорът е да продаваме на тези хора повече? Не, освен ако не става дума за „Прозак“.[12] Според центровете за контрол на заболяванията, затлъстяването се превръща в епидемия, докарвайки култа към консуматорството до сферата на суицидното, а“пазаруването“ е официално класифицирано като заболяване.[13] Ето какво се получава, когато никой не иска да погледне общата картина. Наистина ли всички тези „практически“ дисциплини са толкова полезни? Ако е така, защо сме загазили толкова сериозно, след като мнозина от нас са „образовани“ или поне дипломирани, а всъщност са все по-невежи по въпросите на историята, географията, философията и т. н.?

С все по-масовото превръщане на университетите във „фабрики за знания“[14] проблемът се задълбочава. Все повече университетите биват „оценявани“ по „резултатите“. Резултати? Те винаги ще представляват някакво измеримо количество, като брой преподавателски публикации в главозамайващото изобилие от научни списания с цел „запълване на квотата“. Атмосферата става все по-конкурентна въз основа на тези „числени показатели“, щатните длъжности изчезват, а средата в училищата става все по-потисническа. Това едва ли ще поощри „цялостната личност“, че дори и половинчатата такава. Трудно мога да си представя, че свободното научно изследване е възможно в тази дарвиновска борба за „резултати“. Не качеството, а количеството е основната грижа, независимо дали става въпрос са публикации, или за брой студенти, които могат да бъдат „обработени“ в системата срещу все по-главоломно растящи такси. Образованието се превръща в краткосрочна инвестиция в икономиката, бе казал един преподавател, и точно това е усещането на онези от нас, които вярват, че университетът е нещо повече от мелница за дипломи.

Общността на учените и преподавателите е тази, която обединява всичко, а традицията на Artes Liberales им даваше чувството, че всички те имат нещо общо. Химията е толкова част от либералните изкуства, колкото и всичко останало. Кой би допуснал, че ще дойде ден, когато близо седем британски университета ще решат да елиминират департаментите си по химия поради липса на интерес? Е, и това се случи. Ето тук сме на прага да разберем смисъла на живота чрез ДНК и пред нас се отваря цяла нова концепция за регенеративната медицина и биохимията. Тук пък зачеркваме от дневния ред въпроса как работи нашата вселена и затваряме департаментите по физика и химия. Как е възможно някой да не се интересува? Разумът въстава, но фактът е, че университетите нямат нищо против да минат без нещо толкова фундаментално за разбирането на самите нас във всеки възможен аспект. Ако студентите не се интересуват, грешката е някаде там, а не в „излишните“ дисциплини от фундаментален порядък. Да не би да възнамеряваме да минем без тези хора? Трябва да ги заинтересоваме – и точно в това сме се провалили. Сега студентите определят тези дисциплини като „трудни“. Но те са такива само ако човек е безразличен към предизвикателствата. Университетите „краткосрочно“ променят бъдещето. Безразличието към истинското учене личи, поне според моя опит, от факта, че преобладаващата част от студентите дори не си правят труда да приберат оценените си писмени работи. След като веднъж оценката е качена в мрежата, друго не ги интересува. И това е отклик от идеята, че всичко, което им е необходимо, е диплома, за да си намерят добра работа. Откъде дойдоха тези нагласи? Дали не ги подлъгахме ние, когатопрез 60-те банализирахме интелектуалния живот, подчинихме се на преследването на актуални програми и равнихме висшето образование по пазара?

Днес поколенията, израснали във все по-изолираните „дисциплини“, нямат причина да говорят помежду си, а може би и не умеят. Това със сигурност не ги вълнува. Един съвсем малък и незначителен брой студенти поемат предизвикателството да учат вън от Съединените щати и да поставят под въпрос своята идентичност, като я обясняват на другите. Поне в Европа програмите Еразъм и Сократ не просто улесняват този процес, но и позволяват на студента безпрепятствено да получи кредити.

Усещането за провокация към ортодоксалното (както посочва и цитатът от Бейкън, приведен по-горе) едва ли е възможно в една среда на „резултати“, която не насърчава предизвикателството, а само яловия конформизъм. Фокусът на вниманието в университетите се измества от целта към средствата. Всъщност, би било честно да кажем, че твърде често цел изобщо няма.[15]

Концепцията за общност на учени и преподаватели също трудно може да бъде поддържана там, където голяма част от професионалното обучение, както на практика и други форми на образование, се осъществява дистанционно, освен ако няма и някакъв паралелен процес на „реален“ контакт. Както отбеляза един американец: „Образованието не можеш да си го свалиш от интернет.“ В допълнение голяма част от преподаването, особено в САЩ, където второто висше образование се среща много по-често и редица професионални курсове се предлагат в задочна форма, действително включва редовни присъствени занятия. Тук отново витае същата опасност, макар, разбира се, редовният личен контакт да присъства в задочното обучение.

На равнище магистърски и докторски програми проблемът е още по-лош, особено когато департаментите се конкурират за получаване на ресурси от държавата и не насърчават използването на пълния капацитет на системата за осигуряване наприход от кредити и такси. Разбира се, не навсякъде това е така, но тази тенденция е доста силна. Неин противовес е появата на „интердисциплинарното училище“, което може би ще се опита да сглоби наново съставните компоненти на знанието, които бяха разпръснати на всички страни. Пример за това би било преподаването на екология и науки за околната среда. Природата е гигантска машина за обработка на енергия и всичко, което играе някаква роля в този процес – подобно на нашата хищническа консумация и изгаряне – есъществена част от нея. Погледнете го по друг начин и ще си имате работа със симптомите, а не със самия проблем. Налице е и проблематичната дисциплина икономикс. По времето на Адам Смит тя съвсем основателно е била наричана политическа икономия. Икономиксът е метод за регистриране и предсказване на съвкупното човешко поведение и човешките ценности, изразени чрез пазара, търсенето, предлагането и цената. Неговата прогнозна стойност изглежда доста ниска в момента, но сред много студенти се шири впечатлението, че икономиксът определя ценностите. „Не можем да постъпим така, защото това не би било икономическо.“ Ценността, която определят хората – а Liberal Arts се занимават именно с ценностите – е същественото, също като налудничавия начин, по който придаваме такава висока ценност на изкопаемите горива. Зеленият икономикс е пример за обхващане на общата картина на целесъобразното използване на природата и поставяне на коня пред каруцата. Тъй че – има оптимистични знаци, а в Америка съществуват много, често малки, частни колежи на принципа на Artes Liberales, както и някои по-големи институции, поддържащи тази традиция напук на всички тенденции[16]. Liberal Arts още не са загинали – те са само под обсада и в упадък.

И така, как да сглобим обратно голямата картина и да поставим спойката, която ще даде на нашите университети някаква по-мащабна цел от робското обслужване на пазара? Както казахме вече за икономикса, всичко опира до ценностите, а ние на първо място не ценим либералното образование.[17] Хуманитарните дисциплини и науките в еднаква степен преследват западащия интерес у студентите.[18] Това е просто размишление върху липсата на посока в едно общество, което предпочита подхода на краткосрочното удовлетворение – една от причините за западането и на семейството. Университетите и учените като цяло трябва да осигурят лидерство и визия. И двата фактора са залегнали в основата на НБУ и никога не бивада бъдат оставяни да изгубят силата си. Учените и преподавателите трябва да вярват в нещо и да го предават на младите – и това нещо никога не може дабъде прост набор от умения. Тази институция вярва в Сократовия метод, колкото и дяволски трудно да е неговото прилагане: преподавателите отстъпват в сигурните убежища на собствените си дисциплини, студентите предпочитат да мълчат. Но това трябва да бъде променено – иначе студентите никога няма да започнат да отправят предизвикателства към самите себе си. Можем да им разкрием неща, които никога не са подозирали за себе си. Платон вижда това като предпоставка за лидерство и участие в едно свободно общество. И то все още е. Вместо него 60-те подложиха на съмнение самата идея, че някой трябва да води, и настояха универститетите да станат по-скоро „социално адекватни“ и „демократични“. Онова, което се получи обаче, бе анархия. В САЩ се ширят непрекъснати скандали в сферата на бизнеса и ниско уважение към държавния служител, прекрасно онагледени от връзкарството, което направи реакциите на федералното правителство по време на урагана Катрина поголовно и фатално неефективни. Стигна се дотам, защото учените се отказаха, а технократите победиха. НБУ никога не бива да се отказва. В един динамично променящ се свят, ако не виждаме „общата картина“ и не вкореним образованието си в търсенето на ценности, едва ли бихме успели или поискали да оцелеем.

„Мнозина биха предпочелипо-скоро да умрат,
отколкото да започнат да мислят.
Всъщност, така и става.“

Лорд Бертранд Ръсел

===================

Приложения:

Тази статия казва всичко…

Исторически департамент застрашен от закриване

Поли Къртис

Вторник, 15 април 2003

Лондонският Кингс Колидж планира да закрие своя световноизвестен департамент по химия, в който преди 50 години бяха положени основите на откриването на стуктурата на ДНК.

Администрацията на колежа се позовава на „огромния годишен дефицит“, предизвикан от намаляващия брой студенти и орязването на средствата за научни изследвания, вследствие на което департаментът е определен като „нецелесъобразен“.

Записването на студенти в бакалавърски програми ще продължи и за следващата академична година (2003-2004), но вече е свикана специална управленска група, която да посочи онези изследователски дейности, които следва да бъдат запазени, ако преподаването в департамента бъде преустановено.

В изявление на университета се казва следното: „Колежът уважава забележителната история на департамента и отличния изследователски и преподавателски профил на сегашния му екип. Отчита съществуването на национален проблем във връзка с набирането на студенти по химия и финансирането на научните изследвания на най-високо равнище. „

Департаментът е получил оценка „четири“ при последната научноизследователска акредитация – механизмът, чрез който Съветът за висше образование на Англия и Уелс решава какъв бюджет да отпусне на всеки научноизследователски департамент в страната. Тази оценка означава отлично национално, но не и международно качество.

Департаментите, получили оценка по-ниска от „пет“, губят финансирането си от Съвета, тъй като държавата смята да концентрира финансирането си само за най-добрите, от световна класа департаменти. Свидетели сме на подобни закривания в университети от цялата страна. Вместо да бъдат директно закрити, много от тях бяха „престуктурирани“, като част от изследователския им капацитет бе прехвърлен към съседни департаменти.

Говорителят на Кингс Колидж заяви: „Не е тайна, че колежът насочва вниманието си към онези изследователски области, в които е най-силен. В случая с този департамент е налице огромен финансов въпрос, свързан и с двата аспекта – изследователския и преподавателския.“

Професор Джон Ендърби, вицепрезидент на Кралското общество, казва, че редица департаменти са подложени на същия натиск поради ясно изразен спад в броя на студентите. През последните десет години приетите кандидати с основна специалност химия са намалели с повече от една четвърт, докато общият брой приети студенти в научни специалности се е повишил с близо една трета, заявява той.

Професорът продължава: „Това е нещо, което трябва да тревожи всички ни, тъй като Великобритания има завидна традиция в областта на химията, с трима Нобелови лауреати през последните десет години. И като се има предвид икономическата значимост на химията и свързаните с нея производства за страната, много важно е да продължи подготовката на висококачествени специалисти в тази сфера.“

В департамента, основан през 1830 г., Розалинд Франклин за пръв път заснема на рентген структурата на ДНК през 1951 г. Това позволява на Джеймс Уотсън и Франсис Крик да разкрият нейната двойно спираловидна структура през 1953 г.

Следващата седмица се навършват 50 години от първата публикация на тяхното откритие в сп. „Нейчър“. В Кингс Колидж планират редица събития, отбелязващи тази годишнина, включително лекции, посветени на пътя, довел до откритието, театрални постановки представящи начините, по които неговите приложения в медицината са променили живота на хората, и дебат върху етическите въпроси, поставени от най-новите развития в тази област.

От страниците за образованиена в-к „Гардиън“, Великобритания.

Обърнете внимание на езика в тази реч на британския министър на образованието, произнесена през 2002 г., и преценете дали можете да повярвате, че става дума за „образование“. Подчертал съм местата, където смятам, че езикът е най-красноречив.

Вашият доклад (на зам.- ректорите набританските университети), който публикувате днес, представлява важен принос към нашите взаимосвързани амбиции, които се стремим да реализираме посредством реформи във висшето образование – както за да генерираме по-голямо икономическо благосъстояние, така и за да насърчаваме едно общество, включващо в по-голяма степен всички социални групи.

Като правителство, ние сме ангажирани с постигането на експанзия – цел едновременно амбициозна и трудна, но здраво вкоренена в анализа на потребностите на пазара на труда през следващото десетилетия. Твърде често плановете ни за експанзия остават недоразбрани, подлагат се на присмех или, в най-лошия случай – стават предмет на яростни атаки.

Подклаждането на амбиции и насърчаването на все по-високи постижения сред повече млади хора не предполага обезценяване на никоя образователна степен. Ние се стремим да повишим уменията на населението, а не да го обречем на затъпяване. Идеята, че сме длъжни някак изкуствено да ограничаваме броя на получаващите висше образование, за да запазим престижа на образователните степени, отразява предразсъдъците на тези, които да опитват да защитят един социален елит, а не амбициите на онези, които желаят да изградят едно интелектуално мнозинство. (Каква е връзката между тези две понятия?)

Но повече не означава повече от същото. Ние не очакваме да видим внезапен скок в броя на студентите, изучаващи теология в „Лутън“ или „Грейтс“ в Оксфорд. Онова, което очакваме, е стабилно нарастване на броя на изучаващите професионални дисциплини, както във висшето, така и в полувисшето образование. Трябва само да се огледате наоколо или да погледнете обявите за работа, за да установите растящите потребности от обществени услуги като здравеопазване, грижи за децата и социална работа, и да се убедите, че работните места са там. Трябва само да погледнете неотдавнашното проучване, озаглавено „Какво правят завършилите висше образование“, за да видите възможностите за трудова заетост, които предлага квалификацията в областта на счетоводството, дизайна или управлението на бизнеса.

Тази реч е издържана изцяло на езика на професионалното образование и квалификация, без да се интересува от бъдещето на университетите и висшето образование. Уменията заменят ученето, а „социалната адекватност“ се оказва другата страна на уравнението. Тонът, с който се говори за оксфордския колеж „Грейтс“ и обучението по теология, е подигравателен и очевидно анти-интелектуален. Това са думи на висш държавен служител в сферата на образователната политика във Великобритания. Става ясно, че, образоваността не е част от нейния дневен ред.

Рандал Бейкър е американски изследовател и преподавател, почетен професор в Новия български университет, София.