Дискусии – Култура

Възхвала на капитализма?

„Дали това е вандализъм или модернизъм?“, чета в Капитал[1] и веднага става ясно, че дискусията ще е на птичи език – тоест, подхвърляне на думички с изкривено или незнайно значение, противопоставяне на не-противостоящи понятия[2], подмяна на смисли с цел поддържане на клиширани бинарности от началото на 90-те, като Запад/ Изток, капитализъм/комунизъм, добро/лошо.

Явно дискусията ще се води от хора, които не са си направили труда да прочетат дори статията в Уикипедия, за да узнаят аджеба какво е това „модернизъм“. Естествено, още по-малко можем да очакваме от такива хора да преодолеят 20-годишното клише на „борбата срещу комунизма“, за да се стигне до анализ на това действие в съвременен контекст.

И в момента сме точно там, в задънената улица на ранния преход и неговата изтъркана реторика. Продължаваме да повтаряме, че капитализмът идва от Запада и е добър, а комунизмът идва от Изтока и е лош, оставяйки тези безсмислени клишета и паралели да доминират нашите умове. Все едно „на Изток“ не сме достигнали рязка сегрегация на много богати и много бедни, Китай не е нещо като тоталитарен капитализъм, а „на Запад“ не сме свидетели на борба против корпоративното завладяване на социалния сектор.

„Българският Банкси!“ пък блесна от западните медии[3], които наляха масло в огъня на безсмислеността. Те решиха да ни прострелят с риторика от Студената война, в която „социалистическият реализъм е насилствено приложен“, а войната със Съветите/комунизма е винаги „добра“, дори тя да се води от символа на корпоративната алчност – Роналд МакДоналд. Изпразването от смисъл или дори подмяната на смисъла на интервенцията върху паметника, всъщност, започна точно от тази статия. Явно за да избегне действително важния разговор за глобалния войнстващ комерсиализъм, редакцията е решила профилактично да порита отдавна вкочанения труп на „комунизма“.

Загубването на смисъла се задълбочи от тези, които никога не са се интересували от изкуство и които в самоколонизационна треска започнаха да търсят кой е Банкси. Защо? За да се гордеят, че и „ние имаме един“. Оказа се, това бил много скъпо продаван графитист. Така анонимният „български Банкси“ стана символ на добрия капитализъм и веднага си спечели лаврите на успял в нашето трудно време, в което се въздигат само „избраните и талантливите“. В този контекст интервенционистките практики, които най-често са критични заради функционирането им извън корпоративната галерийна система, бяха разбрани като „скандални“, но успешни стратегии за влизане в същата тази система.

Графитите моментално девалвираха до статуса на Че Гевара, напечатан върху чантичка „Версаче“. Изрисуваният паметник стана пропаганда на консумеризма, увенчан с лаврите на „политически опонент на комунизма“. Роналд МакДоналд беше наречен „култов“[4], само за да се подчертае, че за нашата компрадорска буржоазия да закусваш в това заведение явно все още е въпрос на престиж и стил, а филмът „Суперсайз ми“ вероятно трябва да се разбира като реклама на Биг Мак[5].

Тази елементарна бинарност беше подета и от хората с по-леви убеждения, които не видяха критическия потенциал на графитите. Честно казано, наблюдавайки количеството такива реакции, няма да се учудя, ако това „разкрасяване“ е добре пресметната акция на рекламна агенция, която работи за Макдоналдс или за киноразпространителите.

„Весело, приятно и капиталистическо“ против сивото „комунистическо“

Другото значение на това изрисуване се оказа, според мнозина, „развеселяване на сивите комунистически грозотии“. Това развеселяване, извинете[6], се случи още през 90-те, когато целият паметник беше покрит с графити и там се правеха техно партита. Тези развеселявания от 90-те имаха своето място, необходимото преосмисляне на историята „с чувство за хумор“ беше там поне едно десетилетие. Преобръщането на значенията с терапевтична цел го преминахме отдавна. Това беше лечебно и „в крак“ със своето си време. Този „комунизъм“, който „си отивал само с помощта на изкуството“[7] и който още трябвало да продължава да си ходи, си отиде още тогава. Затова смятам за неадекватно сравняването на тези графити с боядисването на съветски танк в розово от Давид Черни в началото на 90-те.

Ще повторя – живеем в друго време и трябва да сме „в крак“ с него. Сега имаме работа със съвсем други проблеми и трябва с тях да се борим, ако искаме да променяме света. Но ако искаме да се превърнем в прашасали перестроечни носталгици, развяващи флагове от началото на 90-те, можем да продължим да се движим по гребена на удобното, забавното и популярното и да правим заявления в комфортното русло на „антикомунизма“.

Защо не го оставим този „антикомунизъм“ и не погледнем към проблемите ни днес и сега? В деня след изрисуването на паметника се проведе четвъртият гей парад, който завърши отстрани на паметника на Съветската армия. Спреят беше още пресен, пресен беше, обаче, и страхът от вероятните сблъсъци между участници в парада и участници в предвидения за почти същото време и място „Парад срещу чуждопоклонничеството“. Този, вторият парад, съществувал през годините под различни имена, традиционно заявява, че правата на гейовете не са човешки права, а чужди ценности. Тези ценности се привнасяли от Запад, за да развратят нашия традиционен български морал. Според тези хора, тия, които ходят на гей парад, са чели много западни списания и затова решили, че е „модно да си гей“. Много посолства тази година подкрепиха парада. Може би затова първите предположения, които чух там, по време на парада, бяха, че графитите са на борци срещу чуждопоклонничеството, следователно анти-гей хора. След това, обаче, участници от парада се покатериха на паметника и си закачиха флагчетата, което щеше да бъде супер предизвикателство към „анти-чуждопоклонниците“, ако тези, които се качиха, не смятаха просто, че там е весело и шарено като на парада, без стремеж да анализират значението и иконографията на графитите. Отново изпразване от смисъл.

Очевидно е, обаче, че единственият смисъл, който може да се изтръгне от тези графити, е, че съвременното общество е водено от символи на консумеризма и корпоративната доминация. Тази интервенция е критика на консуматорското общество и неговите дехуманизиращи ценности.

Това не е противопоставяне на „комунизма“ или на „Съветската армия“, или пък поругаване на паметта на загиналите във Втората световна война, както се пише във всички български медии, независимо дали са за или против графитите.

Резултатът: въпреки че самият акт на изрисуването има критичен потенциал, той се разми от дебилната обществена дискусия, в която се заговори за „модернизъм“, „антикомунизъм“ и „весело и приятно“. Друг резултат: дори тези графити да критикуват и миналото, и настоящето, те не предлагат алтернатива. А оттук накъде? Може би към цървулите и тракийските съкровища?[8]

За съжаление, много се съмнявам, че същият този автор сериозно е обмислял какво казва. Много е вероятно тези смисли, които му приписвам, да са постигнати съвсем непреднамерено. Ако направим по-прецизен иконографски анализ на представените герои и символи, ще се натъкнем на проблеми и несъответствия. Пълна яснота можем да получим, само ако чуем манифеста на автора/ите.

За още повече смисъл

В контекста на тоталната политическа нефелност, която цари в медиите, страшно съжалявам, че съвсем не се говори за графитите върху паметника на антифашизма в Борисовата градина. Там няма весело и приятно. Там има реваншизъм, фашизъм, ненавист. Там свастиките се роят и няма как да избягаме от политическото чрез удобни възхищения от „българския Банкси“.

Затова, за да има повече смисъл за нас тук и сега или ако някой иска да се бори пак с призраците от миналото в лицето на паметника на Съветската армия и да го „преосмисля“ в съвременен контекст, предлагам следващият гей парад да бъде посветен на Васка Емануилова и Мара Георгиева – скулпторките, създали този паметник.

Хомосексуалната любов, отразена в тяхното творчество, остава скрита и не излиза от ателието чак до края на 90-те[9]. Ако скулптурната репрезентация на тази любов беше изложена през 50-те, Емануилова нямаше да направи паметника на Съветската армия, а щеше да мие тоалетни чинии. Тогава, както и сега, „тези работи“ са скрити, срамни и „чужди“ и дори и един път в годината да става въпрос за това покрай парада, проблемите на тези хора в ежедневието остават.

Трябваше ли да се почисти паметникът?

Да, трябваше, поради две прости причини. Първо: ако тези графити бяха станали част от пейзажа, те щяха да загубят критическата си сила, която и без това вече трудно се разкопава изпод дълбокия медиен бълвоч.

Тук ще спомена известната интервенция на акциониста Александър Бренер, който през 90-те рисува знака на долара върху картината на Казимир Малевич „Бял кръст на бял фон“ в музея Стедлик в Амстердам. Той прави това не защото мрази Малевич или иска да вандалства върху произведението му. Бренер протестира против девалвирането на значението на творчеството на този художник години след смъртта му до парични еквиваленти с по шест нули. Бренер всъщност обича Малевич и в знак на тази любов той „вандалства“ върху финансовия капитал и възвръща живота на произведението. Но ако доларът беше останал върху платното на Малевич, тогава то щеше да се продава като двойно произведение с авторство Малевич/Бренер и авторът на интервенцията щеше да си е вкарал автогол. И още: паметникът е произведение на изкуството, историческо и културно свидетелство за епохата, в която е издигнат. Той има своя естетика, в крак със своето време, и ние трябва да уважаваме това. Така, както трябва да уважаваме съвременните автори, били те и интервенционисти.

Този монумент започва все повече да придобива функцията на бомба в центъра на града, защото се използва за трупане на политически дивиденти и създаване на демагогии. Затова нека да оставим паметниците на мира и да водим такива борби, които реално да изменят обществото. Нека да не изместваме погледа си от важните неща, които касаят живота ни, като ги заменяме с помпозни войни за паметниците. Тогава много се надявам еуфорията на безсмислеността да изчезне.

23 юни 2011

Източник

Боряна Роса е интердисциплинарна артистка и кураторка, работеща в областите на електронните изкуства, филма, видеото, пърфоманса и фотографията.