„Либерален преглед“ започва да превежда и публикува в продължения нов важен научен труд, свързан с особено болезнена и оспорвана тема от най-новата българска история – (не?)спасяването на евреите, живеещи на територията на тогавашното Царство България – една тема, помътена от множество разногласия и политически пристрастия, идещи колкото от мързелива привързаност към „отдавна утвърдени истини“, толкова и от доста будно нежелание да се вгледаме малко по-критично в миналото и историческото си наследство.
„Българските евреи и окончателното решение, 1940-1944“ на американския историк и българист Фредерик Б. Чари отдавна вече е придобила статус на образцово историческо изследване по трудна и противоречива тема – навсякъде, освен в България, където книгата се отличава най-вече със зеещата си липса. С надеждата да запълним поне някои от празнините, с които живеем от много време насам, най-често без дори да ги подозираме, ви желаем, хм, да, търпеливо и лишено от локални пристрастия четене.
2 Антисемитско законодателство в България
Законът за защита на нацията
До есента на 1939 г., след началото на войната, в България няма официален антисемитизъм. Преди това фашистки и нацистки екстремисти от време на време извършват антиеврейски актове и малки погроми – и все пак дори и най-значимият от тях се случва през септември 1939 г., но правителството не се ангажира и арестува отговорните лица.[1]През септември същата година правителството издава декрети, с които нарежда на чуждестранните евреи да напуснат страната. Много евреи са напуснали Централна Европа преди настъплението на нацистите и са дошли в България с надеждата да намерят път за Палестина. Тъй като България става все по-дружелюбна към Райха, тези евреи стават неудобни и Кьосеиванов възлага на директора на полицията полковник Атанас Пантев да изгони 4000 чуждестранни евреи от България. Пантев лесно се отървава от турските и гръцките евреи, като ги ескортира през границата и отговаря на оплакванията на членовете на централната консистория, като ги заплашва със същото отношение. Гръцките и турските евреи обаче са само малцинство сред чуждестранните евреи и директорът на полицията трябва да търси по-ефективни мерки. По това време няколко български ционистки организации търсят кораби за прехвърляне на български евреи в Палестина (в отговор на прогерманската атмосфера в България). Пантев нарежда на чуждестранните евреи да се приберат във Варна, за да изчакат депортирането с тези кораби, но корабите са малко, а еврейската общност е раздирана от разногласия относно организацията и приоритета за получаване на входни визи за Палестина. Отпътуването се забавя и чуждестранните евреи стават подопечни на варненската еврейска общност.
Година по-късно тази история има трагично продължение. През декември 1940 г. Пантев принуждава капитана на малкия кораб „Салватор“, превозващ български евреи за Палестина, да вземе със себе си и няколко чужди граждани, което води до опасно препълване на кораба. Корабът се оказва негоден за плаване и както българските, така и турските пристанищни власти се колебаят дали да му разрешат да отплава през Проливите. Въпреки това Пантев нарежда корабът да отплава, а турците, които не искат бежанците да спират в страната им, го пропускат. В резултат „Салватор“ потъва в Мраморно море с над двеста жертви. Тази случка, станала по време на подранилите дебати за първото антисемитско законодателство в България, се превръща в национален, а дори и международен скандал и еврейските плавания от България са прекратени. (Във всеки случай германците започват да обезкуражават емиграцията в Палестина.) Така Пантев не успява да изпълни задачата си относно чуждестранните евреи и много от тях остават в страната.[2]
През есента на 1939 г. има и други сериозни предусещания относно съдбата на евреите. Антисемитски изявления и намеци се появяват в националната преса и се чуват по радиото – някои от тях идват от държавни служители. Евреите са най-разтревожени от включването на бившия ратник Габровски в правителството през октомври 1939 г. Адвокатът Габровски довежда със себе си в правителството един от своите юридически сътрудници и протежета – Александър Белев. Тъй като Белев все още е водещ член на ратниците, назначаването му нарушава закона от 1939 г., забраняващ на ратниците да заемат правителствени постове. Въпреки това Белев следва Габровски в Министерството на вътрешните работи през следващата година и става ръководител на съдебната секция – всъщност експерт по еврейските въпроси. Той наема други ратници за помощници и запазва близките си отношения с Берлин. Така в този отдел, който засяга жизнено евреите, ръководители стават същите хора, от които те трябва да се страхуват най-много.
Германците са заинтересовани техните съюзници да приемат антисемитско законодателство по модела на Нюрнбергските закони и въпреки съмненията на царя, той се съгласява. Всъщност Борис казва на един от най-близките си съветници, че щом трябва да има антиеврейски закон, българите трябва сами да го инициират, вместо да оставят германците да им продиктуват още по-строг закон.[3] През лятото на 1940 г. Белев посещава Германия, за да проучи Нюрнбергските закони,[4] а след като се връща, Габровски обявява намерението си да предложи Закон за защита на нацията (ЗЗН), насочен срещу евреите (юли 1940 г.).
Предложеният закон ще регистрира всички евреи в страната и ще ограничи правото им да участват в икономическия и политическия живот на България, както и в обществото като цяло. Предвидени са изключения за евреите, които са приели християнството, оженили са се за българи или са служили в армията.[5] Кабинетът одобрява проекта и той е публикуван през октомври. Предложението поставя началото на голяма полемика в България; цялата столица се включва в дебати, засягащи както евреите, така и законопроекта. След официалното публикуване на законопроекта членовете на Съюза на българските писатели изпращат протестно писмо до Филов и до председателя на Народното събрание; скоро към протеста се присъединяват и други групи; Съюзът на юристите в България, Съюзът на лекарите в България, Светият синод на Българската православна църква, студентски и работнически групи и др. Димо Казасов, виден член на Звено, пише красноречиво публично писмо с личен протест до министър-председателя. От друга страна, има послания в подкрепа на законопроекта от търговски и бизнес групи, други студентски групи, десни организации, военни организации и т.н.[6]
Правителството и десните елементи в българското общество водят пропагандна война срещу евреите. Много автори пишат статии, в които доказват, че евреите като нация експлоатират икономически българите, водят в статистиката на престъпността и са нелоялни към българската държава. Александър Н. Пударев в брошурата си „Евреинът в България и в света“ и Борис Константинов в статия във варненското списание Икономист представят статистически данни за относителното положение на евреите и българите в царството, които впоследствие и Германия, и България приемат като основа на еврейския проблем в България. Евреите и техните поддръжници отговарят на тези антисемитски статии със собствени твърдения и статистически данни.[7]
В България наистина не е имало еврейски проблем дори в нацисткия смисъл, но съюзът с Германия създава необходимост от такъв. Като цяло, за да докажат еврейската икономическа експлоатация, българските антисемити използват фалшиви анализи. Илюстрация на една от най-редовно цитираните групи от цифри показва това. Пударев твърди, че евреите са имали среден годишен доход от 26 119 лева (317 долара) в сравнение с 1067 лева (13 долара или 0,04 долара на ден!) за българите. Пударев обаче стига до тези цифри по крайно нестандартен начин. Вместо да направи пряко изчисление, като раздели общия доход на всяка общност на общия брой на населението, той разделя доходите на българите и евреите само от определени професии (свободни професии, промишленост, труд, вътрешна и външна търговия) плюс доходите от дивиденти, лихви, наеми и т.н. на общия брой на населението съответно на българите и евреите – на цялото население, а не само на тези, които участват в съответните професии и източници на доходи. Тъй като използваните източници на доходи обхващат почти всички еврейски професии и доходи, цифрата за средния доход на евреите може да е била валидна. Пударев обаче не е включил доходите от селското стопанство, чрез които над 80 % от българите, но нито един от евреите, изкарват прехраната си, както и важните доходи от държавна и обществена работа, чрез които изкарват прехраната си само шепа евреи, но десетки хиляди българи. Освен това преобладаването на земеделието в България нарушава целия баланс. В своя доклад, опровергаващ антисемитските аргументи, Консисторията пише, че през 1930 г. средният ликвиден доход на българина е 4289 лева, но това е само 40 процента от реалния доход. Въпреки разликите през отделните години, средният доход на българите е приблизително 13 000 лева, или около половината от този на евреите.[8]
Трябва да се вземат предвид още два фактора. Първо, тъй като евреите са градски жители, техните статистически данни, както непрекъснато изтъква консисторията, трябва да се сравняват само с българските градски данни. Разликата между града и селото е съществувала във финансова полза на първите; бедността не е проблем на расата или националния произход, а по-скоро на географията. Освен това географската разлика в доходите не означава, че всички градски българи са били богати. Средният доход на жителите на града, включително и на евреите, изглежда по-висок заради богатите сред тях; но в действителност мнозинството дори от градските българи (всички българи, независимо от религиозен или национален произход) са почти толкова бедни, колкото и техните сънародници от селата, дори и да са имали по-висок ликвиден доход. Този проблем за богатите и бедните е вторият фактор, който трябва да се вземе предвид при тълкуването на данните на Пударев. Тъй като евреите са 40 000, а българите – 6 000 000, един еврейски милионер би повишил средното национално ниво на евреите повече, отколкото сто български милионери – на българите. Въпреки че има само малко еврейски милионери, те влияят на статистиката в по-голяма степен, отколкото техните български колеги.
Предвид споровете, които законопроектът предизвиква извън залите му, Народното събрание доста прибързано прокарва Закона за защита на нацията през своите камари. Делегатите прекарват само три дни в обсъждане на първо четене през ноември, а месец по-късно на две заседания приемат закона на второ четене, като правят само няколко промени, предимно от техническо естество, в сравнение с първоначалния законопроект. Аргументите и на двете страни в по-голямата си част са невдъхновяващи и непровокативни. Най-разгорещеният спор по време на целия дебат се състои между Александър Цанков и пронацисткия представител на правителството Дени Костов; а предмет на смущение са не еврейските, а антимасонските части на предложения закон.[9]
Поддръжниците на правителството четат статистически данни, които доказват еврейската експлоатация на българите. Те използват и аргументи, внесени изцяло от Германия. Двама представители повтарят списък с антисемитски изказвания, приписвани на известни личности в историята. Противниците на законодателството от своя страна наблягат върху противоконституционния характер на законопроекта. Членове 54 и 55 от Търновската конституция предвиждат правила за гражданство, които включват всички родени в България, а имигрантите, ако желаят, със съгласието на Народното събрание. [10] Член 57, който опозицията цитира най-често, гласи: „Всички български поданици са равни пред закона. В България не съществува привилегирована класа.[11]Въпреки това българската конституция е много неприложим документ и в миналото тя е била нарушавана многократно, включително и през 1934 г. По-специално, не е съществувал метод за съдебен контрол за определяне на конституционността на законодателството, какъвто предоставя Върховният съд на САЩ. Ако Народното събрание е приело даден законопроект и царят го е подписал, той е бил закон. Така че конституционните аргументи на опозицията са всъщност упражнения по юридическо бърборене.
Всъщност опозицията няма как да спре приемането на законопроекта. Те са шепа хора в рамките на орган, чието мнозинство посреща празните речи на правителствените говорители с бурни аплодисменти. Имената на говорителите „за“ и „против“ законопроекта са по-показателни от съдържанието на речите им. С изключение на Петър Габровски, който говори като министър на вътрешните работи, и неговия заместник Дочо Христов, който наследява Габровски през 1943 г., никой от правителствените говорители не е бил лидер от първи ранг. Христов, в качеството си на докладчик на Комисията по вътрешните работи на Народното събрание, наистина превишава правомощията си, когато превръща изказването си за целта на законопроекта в антисемитска тирада в негова подкрепа. Двама от останалите петима говорители на правителството – Дени Костов и Крум Митаков – са доста далеч от центъра на властта. И двамата имат ограничени способности и само малко симпатии от страна на колегите си. И двамата са идеологически нацисти, които в речите си от името на ЗЗН отделят толкова време да нападат масоните, колкото и евреите. Митаков дори предлага да се регистрират бившите масони и да се предприемат санкции срещу тях. Но като бивши масони, и Филов, и Габровски, както и други министри биха били включени в такава регистрация, така че представителите посрещат поправката на Митаков с подигравателен смях.
От друга страна, говорителите на опозицията включват в органа двама от своите водещи членове – Никола Мушанов, бивш премиер, и Петко Стайнов, известен професор по право, който след 9 септември 1944 г. става министър на външните работи на България. Освен това един важен член на правителствената фракция, Иван В. Петров, скъсва с мнозинството по този въпрос и произнася реч срещу ЗЗН. Комунистите Тодор Поляков и Любен Дюкмеджиев също са сред представителите, които се обявяват против законопроекта. Липсата на водещи правителствени представители, които да отговарят на престижа на опозицията, бързото приемане на законопроекта и включените в него антимасонски пасажи ясно показват, че произходът на ЗЗН не трябва да се търси преди всичко във вътрешната българска политика, а по-скоро в натиска от страна на Берлин и неговите приятели в българското правителство.
Габровски изпраща закона в двореца на 15 януари 1941 г. Борис го ратифицира и двамата с Габровски подписват закона. На 23 януари той е публикуван в Държлявен вестник като Указ № 3. (Царят е изчакал да мине Българската Коледа – 7 януари, за да приеме и подпише указа поради вътрешното противоречие на закона с духа на сезона).[12]
След ZZN
След публикуването на ЗЗН в Държавенски вестник политиката на правителството по отношение на евреите се съсредоточава върху неговото прилагане. Законът съдържа няколко разпоредби със срокове – един месец за евреите да напуснат обществените си постове, шест месеца за ликвидиране на забраненото имущество и т.н. През следващите няколко месеца кабинетът, особено отделът на Белев в Министерството на вътрешните работи, изработва правната процедура за прилагане на клаузите на ЗЗН и подготвя действията, изисквани от неговите разпоредби.
Няма голямо желание за излизане извън рамките на закона. С някои изключения народът и правителството гледат на закона като на отражение на връзките с Райха – ненормална ситуация. Един пример за снизходителност, идеща от уважение към буквата на закона, а не от ревност към неговия дух, разказва Флойд Блек, който по това време е президент на Американския колеж в София. Американският колеж е училище с ограничен брой ученици и много български кандидати; с други думи, училище, което съгласно член 21 от ЗЗН би трябвало да ограничи броя на евреите (в този случай до 5 процента). Блек помолил министъра на образованието да допусне в училището някои евреи над квотата и главният секретар на министерството, д-р Борис Йоцов, с готовност се съгласил.[13] Макар че тогава Йоцов ръководи министерството, министърът все още е Богдан Филов и фактът, че това изключение е получено толкова лесно от собственото му ведомство, разкрива много за отношението към закона. Когато германската политика става още по-крайна и България се включва във войната, настроенията на правителството към евреите се изострят, но през януари 1941 г. те все още са меки в сравнение с тези на нацистите.
Член 25 от ЗЗН – numerus clausus, ограничаващ броя на евреите в различни професии – предвижда в срок от шест месеца кабинетът да вземе окончателно решение за разпределението на заетостта в професиите, в търговията и в областите на производството в цялата страна. Разрешеният брой за професиите е изключително малък, например двадесет и един лекари, двадесет адвокати и седем зъболекари. Свободните работни места в търговията са по-многобройни – 505 – и законът не ограничава собствениците на сергии; но кабинетът разрешава само на един еврейски производител – собственик на софийска текстилна фабрика – да остане отворен. Професиите са разпределени само между големите градове с еврейско население: София, Пловдив, Русе, Варна и някои други.[14] Въпреки това много еврейски специалисти, бизнесмени и търговци успяват да продължат да работят въпреки квотите, дори и в ограничените райони. Тъй като нуждата от лекари е толкова голяма, правителството вменява на разселените еврейски лекари да служат по Закона за гражданската мобилизация, като ги задължава да практикуват в градовете или в малките села. Мобилизират се и ключови индустриалци, ветеринари, зъболекари и други.
Много от забраните на закона, например за смесени бракове и заемане на длъжности в българските компании и някои отрасли, засягат сравнително малко хора. Най-тежките разпоредби, като например numerus clausus, са смекчени, както е описано по-горе. Българските екстремисти саркастично започват да наричат мярката „закон за защита на евреите“, а антисемити като Дени Костов се оплакват от броя на изключенията, предоставени по член 33, който изключва евреите, служили в армията или приели християнството, от повечето или всички ограничения в закона. Костов обвинява съдиите и длъжностните лица, че продават тези освобождавания или ги предоставят твърде свободно.[15]
Въпреки това българите преследват с жар една особеност на своята еврейска политика – конфискацията. Член 26 от ЗЗН, предвиждащ регистрация на еврейското имущество, зловещо предвещава приемането на мерки за конфискация на част или на цялото това имущество. Въпреки твърденията на правителството по време на дебатите по ЗЗН, че няма да въведе такава конфискация на еврейското имущество, през юли 1941 г. то предприема първата стъпка към тази цел – стъпка, която наподобява германските мерки от ноември 1938 г. след печално известната Кристална нощ: специален данък върху еврейската общност. Министърът на финансите Добри Божилов заявява, че главната причина за предлагането на този данък е дългът, който евреите имат към България за „повече от шестдесет години експлоатация.“[16] Народното събрание приема закон, който изисква от евреите да представят в Министерството на финансите декларация за общото си богатство в срок от седем дни след публикуването на закона. (Те вече са регистрирали имуществото си по ЗЗН.) Всички евреи с имущество на стойност над 200 000 лева (2 430 долара) подлежат на облагане с данък: 20 процента за имущество на стойност над 200 000 лева, но под 3 милиона лева (36 500 долара), и 25 процента за имущество на стойност над 3 милиона лева. Законът се прилага за цялата еврейска собственост в България, независимо от гражданството на собствениците, а българските евреи в чужбина също подлежат на облагане с данък.
Половината от данъка трябва да се плати в срок от тридесет дни, а останалата част – в срок от шест месеца (с изключение на специална отсрочка за тези, които трябва да превърнат имуществото си в ликвидни активи, за да платят данъка). Санкциите за неплащане или опит за измама с декларацията са строги. Освен тройно облагане на недекларираното имущество, глоба от 3 милиона лева и петгодишен затвор, самото имущество може да бъде конфискувано. На евреите е забранено да емигрират, докато не платят данъка. Законът за уникалния данък за евреите е най-строгата мярка срещу тях след обнародването на ЗЗН до законовия указ от 26 август 1942 г.
През февруари 1942 г. Министерството на финансите също спонсорира законопроект срещу спекулациите с недвижими имоти.[17] Този законопроект не е насочен конкретно срещу евреите, а има за цел да държи под контрол българската икономика по време на войната. Противниците на законопроекта в Народното събрание, вместо да се ограничат до разделите, отнасящи се до евреите, възразяват срещу ограниченията, наложени на българите. Законът забранява на частни лица да притежават повече от един парцел недвижим имот, с изключения за държавните учреждения и избрани лица и сдружения. Специален раздел (глава II, чл. 6-9) се отнася за чужденците (които могат да притежават недвижими имоти само при определени условия, напр. одобрение от кабинета или международно споразумение) и евреите. Законът забранява на евреите, с изключение на тези от привилегированите групи, определени в член 33 от ЗЗН, да притежават какъвто и да е недвижим имот, освен за жилище или бизнес. Правителството е трябвало да изплати на евреите в продължение на дълъг период от време обезщетение за имуществото, ликвидирано по силата на закона.
Правителството прилага ЗЗН и последвалите го закони не само в самата България, но след април 1941 г. и в окупираните територии в Гърция и Югославия. Въпреки че София вече смята тези провинции за част от царството, Берлин всъщност признава само българската военна администрация на окупираните територии. Германците отлагат окончателното уреждане на въпроса, което със сигурност вероятно би присъдило областите окончателно на България, до прекратяването на военните действия в цяла Европа. София е недоволна от това, но може само да се съгласи.[18] Почти веднага след началото на окупацията Хитлер изтегля по-голямата част от силите си от полуострова, за да ги използва на подготвяния руски фронт, въпреки че Балканският регион все още не е умиротворен. Германците разчитат в голяма степен на българските и италианските си съюзници за полицейска охрана, но българската окупация не включва нито Солун с неговите 55 000 евреи, управлявани от германците, нито западните части на Македония, където се простира италианска Албания. Всъщност до италианския крах през 1943 г. фиксирането на албанско-македонската граница е голям проблем за Оста. Италианските и българските сили се сблъскват в желанието си за контрол над района, който съдържа богати минерални залежи, и Берлин трябва да се намесва няколко пъти с de facto споразумения.[19]
София смята новата територия за присъединена към България, или по-скоро за „новоосвободени земи“, но я третира като окупирана област. Македония, откакто е започнало движението ѝ за независимост през XIX в., се опитва да се освободи първо от турците, а след това и от сърбите, било като независима нация, било като част от България. Въпреки че България е получила територията чрез агресията на Германия, през 1941 г. правителството на Филов има изключителната възможност да докаже, че хората в Македония се смятат за българи и предпочитат да бъдат граждани на България, а не на Югославия или Гърция. Първоначално македонците посрещат българските завоеватели с хляб и сол, но правителството бързо разпилява предоставения му шанс. Вместо да предостави автономия на Македония, то въвежда хегемония от София. Кабинетът назначава кметове и много местни чиновници от България за областта, без да се съобразява с желанията на местните жители. Дори държавните служители, например чиновниците за банките и обществените учреждения, както и духовниците, идват в новите области от самата България. Много лекари евреи, изключени от практикуването на професията си поради numerus clausus, са мобилизирани за новите територии. В двадесет и петото Събрание не постъпват нови членове, идещи от областта (както не са постъпили и от Добруджа). Народното събранието дава разрешение на кабинета да предприеме мащабни специални мерки, необходими за управлението на новоосвободените земи.[20] За евреите, живеещи в тези територии, промяната означава включването им в правната структура на българския антисемитизъм, въпреки че ЗЗН не е ново законодателство в Югославия, която има собствени антисемитски закони от 1939 г.[21] Много бързо българите заменят авторитарното господство на Белград с това на София. Първоначалната радост на жителите се превръща в отчаяние, а партизанската съпротива срещу българското правителство не е никъде толкова силна, колкото в окупираните територии.
След влизането на Съединените щати във войната Борис е убеден, че Германия не може да победи. (Нахлуването в СССР вече е разклатило вярата му в германската победа.) Борис казва на свой довереник, че според него Германия и Франция ще претърпят поражение във войната; Англия ще бъде отслабена и обедняла и няма да постигне военните си цели; два народа „ще наследят имота – руснаците и американците. Проблемът е, че и двата са твърде млади, за да знаят как да го управляват.“[22] България не би могла да избегне неудобствата на военните действия. Правителството прилага строги мерки за цензура и други ограничения, като например дажби за цивилното население. Икономиката е в постоянна криза, въпреки че благодарение на германските кредити на хартия тя изглежда в по-добро състояние, отколкото е в действителност. Тези германски кредити означават единствено увеличаване на задлъжнялостта на Берлин към София. Стоките стават много дефицитни, което довежда до разцвет на черния пазар. За това до голяма степен са отговорни германските войници и цивилни служители в страната, които разполагат с пари и стоки от къщи, и в един момент България иска от външното министерство на Райха да забрани частните пътувания до България и да премахне изпращането на пакети до германските войници.[23]
Освен това напредъкът на войната засилва вътрешнополитическото напрежение в царството. След като германците нахлуват в Съветския съюз, толерантното отношение на българското правителство към БКП приключва. Народното събрание изгонва комунистическите депутати, а правителството създава политически концентрационни лагери. Освен това то тормози дипломатическите представители на Съветския съюз. От своя страна комунистите създават малки отряди, които започват партизанска война в България. Както Съветският съюз, така и Коминтернът пряко и косвено подпомагат тези отряди, а западните съюзници също изпращат офицери за свръзка и доставки на партизаните. През 1941 г. и 1942 г. обаче българските партизани не са много и повечето от тях работят съвместно с гръцки и югославски отряди.[24]
Освен че подкрепят партизанското движение, комунистическите лидери в изгнание и Българската работническа партия, тяхната нелегална организация, агитират за единен фронт на всички антифашистки елементи в страната, който да се противопостави на правителството и съюза на Оста. На 17 юли 1942 г. радио „Христо Ботев“ – станция, предаваща на български език от Кавказ – излъчва програмата за Отечествен фронт (ОФ), изготвена от външното бюро на Българската работническа партия. Платформата от дванадесет точки не съдържа никакви строго социалистически положения, а набляга върху антифашистките цели, за да привлече участници от всички класи в страната. Програмата включваше като цели предотвратяване на по-нататъшното участие на България във войната, извеждане на българските войници от чужда територия, излизане на България от съюза на Оста и на нейно място присъединяване към Атлантическата харта, прекратяване на доставките на български продукти и минерали за Германия, връщане към конституционното управление, разпускане на фашистките организации в България и наказване на българските фашисти. В точка дванадесета от програмата като една от целите на ОФ е посочено „изкореняването на фашистката реакция, расовата несправедливост и националното унижение.“[25]
Централният комитет на БКП избира комисия, ръководена от Кирил Драмалиев и Цола Драгойчева, която да организира фронта. Много от лидерите на другите партии, например демократите и умерените земеделци, въпреки че се противопоставят на политиката на правителството в страната и чужбина и повече или по-малко симпатизират на целите на фронта, отказват да се присъединят към комунистите. Въпреки това БКП успява да създаде редица комитети на ОФ в цялата страна, като получава подкрепа от други партии. Лидерите на БЗНС в изгнание са създали Български национален комитет в Лондон, който поддържа контакти с ОФ.
Тъй като българските евреи вече по дефиниция са врагове на държавата, партизаните и ОФ са особено привлекателни за тях. Много млади мъже и жени от еврейски произход, включително юноши, действително се присъединяват към партизанските отряди. В един мемориален том, посветен на евреите, паднали в борбата срещу фашизма, са изброени около 70 еврейски партизани, убити в нелегалност.[26] През октомври 1941 г. един еврейски комунист, Леон Таджер, саботира склад за гориво в Русе – един от първите актове на партизанска съпротива, извършени от когото и да било в България. Адолф-Хайнц Бекерле, новият твърд германски посланик, иска петдесет видни евреи от Русе и петдесет от София да бъдат наказани като отмъщение за убийството на германската охрана. Консисторията протестира, а правителството, което гледа неблагоприятно на германското искане, не го изпълнява.[27]
Броят на еврейските партизани е около 400 от общо 10 000 души или около 4%,[28] което е четири пъти повече от техния процент от населението. Освен Таджер някои от най-известните евреи в съпротивата са Виолета Якова, която като член на нелегална група в София убива генерал Христо Луков през 1943 г.; Менахем Папо, също член на софийска група, чийто арест през 1943 г. е сензация в националната преса; Емил Шекерджийски, член на Централния комитет на Българската работническа партия и политически комисар на четата „Димитър Каляшки“ в Кюстендилски окръг; и Ана Вентура, дъщеря на богат индустриалец от Русе, която става комунистка и ръководител на партизанската съпротива в родния си град. Подобно на нееврейските си колеги, тези партизани обикновено са млади, от двата пола и участват в БКП и различните ѝ организации в България.[29]
Декрет-закон от 26 август 1942 г.
Ако биха били оставени сами на себе си, българите сигурно биха продължили да провеждат своята еврейска политика в съответствие с насоките и обхвата на ЗЗН, но германската политика не е толкова статична и именно тя засяга цяла Европа. Семената на втория етап на българската еврейска политика, както и тези на първия, са засадени в Берлин, а не в София.
В един момент Райхът обмисля да депортира всички евреи от Европа в Палестина или може би в Африка. Невъзможността това да се осъществи по време на войната убеждава нацистите да опитат друга тактика за избавяне на Европа от евреите. През пролетта на 1941 г. Хитлер и Химлер решават да избият евреите в териториите, които планират да завладеят в руската кампания. СС на Химлер извършва тези екзекуции, като използва специални мобилни въоръжени отряди – Einsatzgruppen [оперативни групи или айнзацгрупи]. На 31 юли 1941 г., докато текат тези убийства, Гьоринг като заместник на Хитлер дава заповед на Райнхард Хайдрих, началник на Reichssicherheitshauptamt (RSHA), главния административен орган на СС, да подготви „окончателно решение на еврейския въпрос“ в цяла Европа. В заповедите се посочва, че това окончателно решение означава унищожаване на европейските евреи. Гьоринг казва на Хайдрих, че всички германски агенции са длъжни да му сътрудничат при изпълнението на задачата.
Хайдрих скоро установява, че наистина е необходим общ план за сътрудничество. Айнзацгрупите не са в състояние да убиват достатъчно бързо дори руските евреи за германския план; за други райони на окупирана Европа и за съюзническите държави, където чуждите правителства трябва да сътрудничат, използването им е невъзможно. Съществуват проблеми, свързани с чуждестранните евреи, Mischlinge [хората със смесен произход], евреите от съществено значение за промишлеността и др. През есента на 1941 г. Хайдрих свиква обща конференция с участието на представители на различни министерства и ведомства, заинтересовани от Еврейския въпрос. Конференцията се събира на 20 януари 1942 г. в Берлин в офисите на RSHA. (Това става известно като конференцията във Ванзее, по името на адреса на тези офиси – Am Grossen Wannsee No. 50/58). Сред петнадесетте участници са Хайдрих; Адолф Айхман, началник на отдела за евреите на RSHA, и д-р Мартин Лутер от външното министерство. Същността на плана, който конференцията одобрява, е депортирането на евреи от цяла Европа в Полша и последващото им екзекутиране там в огромни лагери за изтребление. Планът предвижда изпращането на евреи в тези лагери дори от области, които все още не са завладени, като Англия, и от неутрални области като Испания и Португалия, като крайната цел е в Европа да няма повече евреи. За да запазят целия проект в тайна, германците и техните съюзници ще поддържат фикцията, че депортациите са за преселване в еврейска родина в Полша.[30]
Хайдрих очаква трудности от скандинавските страни, но не и от Западна Европа и Балканите. В съюзническите държави и дори в някои кухи марионетни правителства RSHA трябва да разчита на външното министерство да им разчисти пътя. В Югоизточна Европа Румъния, Унгария и България имат подобни отношения с Райха и в тези страни RSHA трябва да разчита на местно сътрудничество, като ограничи ролята си до тази на съветник, а не активно да извършва депортации, както например в Гърция. Основната цел на българското правителство в рамките на плана за Окончателно решение е депортирането в Полша на българските евреи, включително и тези в „анексираните“ територии.
В някои отношения политиката на България по отношение на евреите се разминава с тази на Германия, но този проблем не изглежда непреодолим за Берлин. До този момент България се е доказала като много склонна да се съобразява с германските искания и предложения по еврейските въпроси. През лятото на 1941 г. германците лесно са убедили правителството на Филов да прехвърли евреите от трудови групи, подобни на тези, в които са служили българите, към Министерството на войната, в специални групи за принудителен труд към Министерството на благоустройството.[31] През ноември 1941 г. при посещение в Берлин външният министър Попов повдига въпроса за трудностите при прилагането на ЗЗН, дължащи се на застъпничеството на чужди правителства, по-конкретно на Испания, Румъния и Унгария, в полза на техни граждани. Попов предлага на германците да свикат обща европейска конференция за разглеждане на еврейските проблеми като цяло. Рибентроп проявява интерес, но смята, че подобна конференция ще трябва да изчака края на войната, когато при всички случаи „всички [евреи] ще трябва да напуснат Европа.“ Хитлер се съгласява, че проблемът е глобален и че единични или частични мерки са без значение. (Пътуването на Попов съвпада с подготовката на конференцията във Ванзее.) Засега Рибентроп съветва Попов да не придава прекалено голямо значение на чуждестранните протести. Германците, обяснява той с пример, са престанали да обръщат внимание на американските протести по въпроса.[32]
Лутер от Министерството на външните работи смята, че двустранните договори относно евреите биха били за предпочитане пред общ договор.[33] В Райха и Протектората (Бохемия и Моравия) има няколкостотин български евреи и през юни 1942 г. Лутер иска от българското правителство да се откаже от интересите си по отношение на правата на тези евреи, за да могат те да бъдат депортирани заедно с останалите в Германия. София с готовност се съгласява и обещава да съдейства, като предостави подробни списъци на българските евреи, живеещи в контролираните от Германия области, но българите са загрижени подобни договори да бъдат сключени и с други държави.[34]
Така през пролетта и лятото на 1942 г. от всички съюзници и сателити на Германия българите изглеждат най-подготвени да сътрудничат по еврейските въпроси. Италия, Румъния, Унгария и дори Вишистка Франция изразяват повече възражения. Министерството на външните работи изтъква България като модел за марионетните държави на Германия – Словакия и Хърватия. Германците знаят, че българите нямат същото отношение към еврейския въпрос като тях, но в крайна сметка важни са действията и сътрудничеството, а не отношението.[35]
Както германците, така и българите осъзнават, че за осъществяването на депортациите ще е необходимо повече законодателство в царството. Германците са особено недоволни от определението за „евреин“ и изключенията в ЗЗН. Българският закон разчита твърде много на религията, тъй като всеки евреин, покръстен преди 1 септември 1940 г., е освободен от закона, независимо дали е женен за християнка (както в Нюрнбергските закони) или не. Освен това българите разширяват пълния имунитет от ЗЗН на евреите, които са сключили брак с българи преди 23 януари 1941 г., както и частичен имунитет на героите от войната, инвалидите, вдовиците и сираците. Ако българите разширят тези определения и привилегии до законите за депортация, много евреи ще се измъкнат от нацистката мрежа, а ако по-късно нацистите решат да продължат действията си срещу Mischlinge (което все още се обмисля през 1942 г.), други в царството също ще се измъкнат, защото ЗЗН не установява тази категория.
Докато конференцията във Ванзее заседава и се формулира окончателното решение, Белев е в Берлин по нареждане на Габровски, за да се запознае с последните събития по еврейския въпрос. През юни 1942 г. той докладва, че българското правителство трябва да подготви евреите за депортация и да предприеме мерки за пълна конфискация на еврейската собственост:
Радикалното решение на еврейския проблем в нашата страна би било депортирането на евреите и едновременната конфискация на имуществото им. Депортирането на евреите може би ще бъде възможно след приключването на войната или след завземането от съюзническите сили на територии на изток или в Африка. Засега няма възможност за депортиране на евреите, освен ако Германия не се съгласи да ги приеме и да ги засели в Галиция или другаде в Русия. Междувременно, докато не се създадат условия за депортиране на евреите, е наложително мерките по отношение на евреите да бъдат засилени, като същевременно се засили контролът върху прилагането на тези мерки.[36]
Белев не се е съмнявал, че германците ще помогнат за депортирането на евреите от България; той е имал приятели сред СС и със сигурност е бил запознат с окончателното решение. Той просто е формулирал доклада си предпазливо, както е било обичайно при всички писмени споменавания на еврейската политика. Белев предлага и някои мерки, които правителството трябва да предприеме. Те включват ограничаване на броя на привилегированите евреи, както и на самите привилегии, провеждане на нови ограничения, прехвърляне на евреите от столицата, поставяне на еврейските организации под контрола на правителството и обединяване на надзора върху мерките за евреите под единна агенция.[37]
За да улесни изпълнението на доклада на Белев, през юни 1942 г. правителството внася в Народното събрание законопроект за „Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за решаване на еврейския въпрос и свързаните с него въпросите“. Законопроектът е много прост. Той дава на кабинета пълномощия да издава укази по еврейските въпроси, включително за промяна на съществуващото еврейско законодателство. Те ще имат силата на закон, докато по-късно Народното събрание не одобри или отхвърли неговите мерки. Теоретично Събранието все още има окончателен контрол, но за правителството е по-удобно да представи на органа faits accomplis [свършен факт], отколкото да позволи на членовете да обсъждат законопроектите. Освен това Събранието едва ли ще може да отмени депортациите впоследствие. Правителството планира да отнеме още повече правомощията по еврейските въпроси от Народното събрание и да ги предаде на орган за единен надзор на еврейското законодателство и заповеди, който да отговаря само пред кабинета, както е предложил Белев. Не по-малко важно е, че ако кабинетът получи законотворчески правомощия, правителствените постановления по еврейските въпроси няма да подлежат на преразглеждане от българския Касационен съд. Макар че съдът няма правомощия да преценява конституционността или валидността на законите, той може да преразглежда законността на правителствените укази и заповеди. Българският правен механизъм, както вече беше отбелязано, в много случаи е тълкувал либерално еврейското законодателство в полза на евреите, отхвърляйки правителствените претенции за нарушения срещу ЗЗН.
Опозицията в Народното събрание е силно обезпокоена от правните прецеденти, заложени в законопроекта. (Всъщност подобни законодателни правомощия вече са дадени на кабинета по отношение на новите територии.) Членовете на дясното крило в Народното събранието също протестират, като изтъкват сходни причини, очевидно опасявайки се от загуба на собственото си влияние при определянето на съдбата на евреите и от съпътстващото политическо предимство, което смятат, че получават от насъскването срещу евреите.[38]
Основната последица от юнския закон е постановлението на кабинета от 26 август 1942.[39] Това е общ антисемитски закон, основан на предложението на Александър Белев и предназначен да засили ЗЗН. С указа се създава Комисариат по еврейските въпроси (КЕВ), който да се занимава с всички етапи на еврейските въпроси с изключение на тези, свързани със закона срещу спекулата и закона за уникалния данък за евреите, които остават в правомощията на Министерството на финансите. Въпреки че съществува надзорен съвет, съставен от членове на различни министерства и институции, реалната власт принадлежи на комисаря по еврейските въпроси, назначен по препоръка на министъра на вътрешните работи. На практика крайната съдба и дори всекидневният живот на евреите ще бъдат направлявани почти изцяло под властта на този единствен служител. Съвсем според очакванията Габровски предлага и кабинетът приема Александър Белев за първи комисар.
Освен създаването на комисариата, декретът от 26 август въвежда и редица други важни мерки. С него се променя определението за „евреин“, така че най-важният критерий да бъде произходът, а не религията; намаляват се привилегированите категории и по други начини се полагат основите за вписване на българските евреи в рамките на нацистките планове за Европа. Освен това той подготвя еврейската общност за пълна конфискация на нейното богатство – неразделна част от тези планове.
Член 29 гласи, че „софийските евреи… подлежат на изселване в провинциите или извън царството.“ Всички безработни евреи трябва да напуснат до 1 ноември 1942 г. От германска гледна точка този член и една фраза в член 7, която също се отнася до депортацията, са същността на въпроса, тъй като дават правно основание за вписване на българската еврейска общност в Окончателното решение.
Декретът отива една стъпка отвъд германските закони, като изключва категорията Mischling. Евреин е всеки, който има двама или повече баби и дядовци евреи, дори ако само един от тях е роден като евреин; с други думи, дори лица, които германците биха включили като Mischlinge от първа степен. Mischlinge от втора степен, т.е. лицата с един еврейски баща и дядо, декретът счита за неевреи. След обнародването на указа КЕВ ще се занимава практически с всички еврейски въпроси. Според указа кабинетът е трябвало да одобрява мерките на комисариата, но това е било по-скоро пасивна, отколкото активна роля. Народното събрание, което според упълномощителния закон от юни има крайната власт за мерките на кабинета, сега е на две стъпки разстояние от еврейския въпрос. По-ефикасен от редовния законодателен механизъм на българската държава, КЕВ намалява някои от ярките неблагоприятни последици, които еврейската политика е донесла на правителството. Освен това той премахва необходимостта царят да подписва всяко важно решение, засягащо евреите, което му позволява да избегне известно участие в тези въпроси.
Народното събрание, което е трибуна на опозицията за яростен, макар и неефективен протест срещу антиеврейското законодателство, сега очевидно е заглушено. Има още един шанс, когато през септември 1942 г. правителството внася за одобрение редица декрети, основани на разрешителното законодателство, включително и декрета от 26 август. Последват бурни дебати, но органът одобрява работата на кабинета.[40]
През следващите две години Комисариатът по еврейските въпроси е основният инструмент за налагане на политиката на България (всъщност на Германия) спрямо еврейската общност.
КЕВ при Белев
След назначаването си Белев бързо и лесно създава своя отдел около групата, която е събрал в ролята си на юридически съветник по еврейските въпроси в Министерството на вътрешните работи. Много от тези хора са ратници, които са били с Белев и Габровски още от момента, в който двамата са влезли в правителството в Министерството на железниците. Антисемитите естествено гравитират към КЕВ; повечето от служителите на комисариата обаче са държавни служители, които доброволно постъпват на работа в отдела, тъй като заплащането в него е по-високо от това за подобни длъжности в други ведомства.[41] Някои от тях виждат възможности за подкупи и незаконни печалби.
КЕВ има четири секции: администрация, обществена и професионална дейност, икономическа дейност и агенти (правоприлагащ и информационен орган), както и каса (наречена „фонд на еврейската общност“). Комисарят и неговият личен състав не са включени в нито една конкретна секция. Административната секция се занимава с проблемите, касаещи самия КЕВ, но също така се занимава с организацията и ръководството на еврейските общности и създаването на гета и места за живеене на евреите, включително прехвърлянето или депортирането на еврейското население. Отделът за обществена и професионална дейност се занимава с еврейската заетост, включително с тази на онези евреи, които са запазили определени привилегии съгласно антисемитските закони. Икономическият отдел се занимава с ликвидацията и конфискацията на еврейското имущество, управлението на останалото имущество и системата от агенти и полицаи към КЕВ. Фондът на еврейската общност финансира КЕВ и подпомага еврейските общности в България.
Бюджетът на КЕВ позволява да бъдат назначени 113 служители. В началото на октомври 1942 г. Белев има само тринадесет служители в своя отдел. До 1 ноември броят им нараства на 58, но едва на 18 ноември КЕВ се премества в постоянните си офиси на булевард „Дондуков“. В началото на 1943 г. комисариатът има над 100 постоянни служители и почти шестдесет временни работници.[42] Освен Белев, най-важните служители на КЕВ са Ярослав Калицин, началник на административната секция; Иван Гьошев, началник на секцията за обществена и професионална дейност; д‑р Иван Попов, началник на службата за професионална дейност и главен инспектор; Пенчо Луков, началник на икономическата секция; Борис Тасев, началник на агентите на КЕВ; Захари Велков Иванов, началник на фонда на еврейската общност; и личните секретарки на Белев, Мария Павлова и Лиляна Паница.[43]
Както е предвидено в наредбата-закон, Белев изготвя правилник за бюджета на КЕВ и за управлението на фонда на еврейската общност. Приходите на фонда идват главно от замразени еврейски банкови сметки, но също така и от данъци и такси за евреите и от продажбата на таксови марки върху документи и формуляри на КЕВ. Разходите са за издръжка на комисариата и еврейската общност. Временният бюджет от септември 1942 г. до края на годината предвижда приходи от 110 милиона лева (1 330 000 долара) и разходи от 30 452 264 лева (372 000 долара). Директорът на държавния бюджет се оплаква от някои нередности в правилника и от прекомерно високите заплати, но всъщност успява да наложи само незначителни технически промени в ръкописа на Белев.[44]
Дейността на КЕВ срещу евреите, освен организирането на депортации заедно със СС, се разделя на три категории – определяне на местонахождението на всички евреи в страната, конфискация на имуществото им и общи дискриминационни ограничения. Дейностите се припокриват, тъй като някои дискриминационни и конфискационни мерки подпомагат локализирането на евреите и т.н. Като цяло, конфискацията се пада на икономическата секция, докато местоположението, определянето и ограниченията са грижа на секциите за администрация и обществена и професионална дейност. Първата заповед на КЕВ се отнася до ликвидаторите на еврейските предприятия, обявени за незаконни по силата на законовия указ от 26 август 1942 г.; но издадените скоро след това укази се отнасят до мерките за обозначаване със звезди и знаци на еврейските домове, предприятия и, разбира се, на самите евреи.[45] (ЗЗН не е изисквал това.)
Задачата за определяне на местонахождението на евреите логично е първият проблем, към който КЕВ трябва да се обърне, и германски доклад от RSHA посочва, че първоначално Белев среща известни трудности. В доклада се посочва, че Филов, без знанието на Белев, е отменил заповедта, изискваща носенето на звездите на Давид за всички евреи в смесени бракове, дори и за тези, които не са кръстени или регистрирани като привилегировани в комисариата. По настояване на Софийския митрополит Стефан, водач на Българската православна църква, който е откровено проеврейски настроен и подобно на други църковни водачи не крие противопоставянето си срещу всички антисемитски закони, министър-председателят отменя заповедта и за всички евреи, приели християнството, независимо от семейното положение или регистрацията. Докладът обвинява и министъра на правосъдието, че се намесва в указите на Белев.
Освен това, продължава изявлението на RSHA, прилагането на заповедта относно звездите и домашните знаци не е било пълно за евреите, които не са обхванати от новите изключения. Нямало достатъчно звезди, защото нормирането на електроенергията в производствените предприятия забавяло производството им. Само 20 процента от квотата била изпълнена. Евреите, които имали звезди, не си правели труда да ги носят или ги сваляли, когато виждали небрежното прилагане на закона. Други, които все пак ги носели, получавали толкова много съчувствие от българските си съседи, че ги носели с гордост. Някои евреи дори пренебрегвали регламентираните от комисариата звезди и измислили свои, които съдържали изображения на царя и царицата.
Германците в София не се радват на това „арогантно поведение“ и го обясняват с безразличието на населението. „Широките маси… [изобщо не разбират], че самите те трябва да участват в сегрегацията на евреите.“ Румъния, Унгария, Франция, Испания и Италия протестират срещу прилагането на указа спрямо техните еврейски граждани в България. Италия проявява изключителна настойчивост, като представя на външното министерство повече от четиристотин спешни ноти. Освен това италианците позволяват на евреите да влизат в Италия сравнително лесно (българите обаче затягат изискванията за излизане) и освен това позволяват на много евреи да станат италиански граждани. Българското външно министерство има практика да дава тези ноти на Белев, съобщават информаторите на RSHA, уж за да му внуши необходимостта от умереност.[46]
Трудностите при прилагането може би са били преувеличени от източниците на RSHA, тъй като за няколко месеца КЕВ е могъл да се увери, че неговите заповеди и постановления относно маркировката се спазват. Специалните рейдове на агентите на КЕВ гарантират това спазване.[47] До края на декември почти сто и петдесет хиляди звезди и над пет хиляди кръга (за привилегировани евреи и деца) са раздадени или са били на склад в КЕВ – повече от достатъчно за всички. През тримесечния период от 1 октомври до 31 декември КЕВ подготвя тридесет и пет обвинителни акта за нарушаване на неговите заповеди, постановления и разпоредби. Двадесет и девет от тях са за неносене на звезди, а един – за необозначаване на жилище.[48]
Наред с маркирането на евреите, КЕВ регистрира всички евреи, които се подчиняват на тяхната власт. Статистическите данни за евреите под българска администрация, макар и в много случаи приблизителни и невинаги точни, показват следното (вж. приложение I):
Област |
Брой евреи |
Граници преди 1940 г. |
51,500 |
Южна Добруджа |
500 |
Западна Тракия |
4,000 |
Македония |
7,200 |
Pirot (Сърбия) |
200 |
Общо |
63,400 |
Общият брой показва, че еврейското население в границите преди 1940 г. се е увеличило с 3000 души в сравнение с последното преброяване от 1934 г.[49] Добруджа е присъединена към България и добруджанските евреи са български граждани, но евреите от другите окупирани области не са.
Освен това КЕВ започва редовна програма за ограничаване на евреите в определени жилищни райони, с други думи, за създаване на гета. ЗЗН е предоставил на кабинета привилегията да ограничава евреите в различни градове или квартали, но това никога не се е превърнало в установена процедура. Сега КЕВ насърчава своите местни делегати да ограничават евреите в специални части на онези градове, в които се намират консисториите. В София евреите са преместени в квартала Инч Бунар, квартал на най-бедните евреи в столицата, западно от сегашния център на града (пети софийски район). Гетоизацията обаче не е напълно осъществена нито в София, нито в провинцията.
КЕВ реорганизира българската еврейска общност въз основа на съществуващите местни консистории.[50] Еврейските „общини“ като юридически единици са задължителни и ограничени до градове с петдесет или повече еврейски семейства. Семействата в градове с по-малко от петдесет еврейски семейства се прикрепват към най-близката община. Както и преди, членството в община е задължително за всички евреи, но сега в нея са включени и покръстените евреи, които са отговаряли на определението в законовия указ от 26 август 1942 г. Общините отговарят за воденето на пълна документация за всички евреи в рамките на тяхната юрисдикция, за пълната финансова дейност на местната консистория и за друга информация относно общността, която може да бъде полезна на КЕВ.
Юридическите органи на управление на общините остават консисториите. В София, както и преди, освен местната консистория, има и централна консистория за цяла България, състояща се от пълен състав от седем членове. Макар да разрешава само по една консистория за всяка община, КЕВ позволява в София, Русе и Варна да има ашкеназки синагоги и религиозна политика, отделна от сефарадската. (Организацията, създадена от Еврейския конгрес през 1920 г., е позволила това за София и Русе, но не и за Варна). Както е предвидено в закона, КЕВ назначава по един нееврейски делегат във всяка консистория. Делегатът, а чрез него и комисарят, са реалните власти във всяка консистория. Членовете на консисториите, назначени от комисаря, не могат да откажат да изпълняват задълженията си без основателна причина и в много случаи комисарят просто запазва органа, който е избран. Йосиф Герон продължава да председателства централната консистория в София.
Не е задължително делегатите на КЕВ да са били редовни служители на този орган. Всъщност само в София са използвани щатни служители: Пенчо Луков за централната консистория – началник на всички делегати; и Ярослав Калицин за местната консистория в София. Повечето от делегатите са или областни управители, или кметове, или полицейски началници. В бюджета на КЕВ обаче е предвидено възнаграждение за делегатите.
Заповедите на делегатите на КЕВ са задължителни, но местните консистории могат да обжалват заповедите и решенията (на своите делегати) пред делегата на централната консистория (Луков) и накрая пред комисаря (Белев). Делегатът определя общите задължения на членовете на консисторията, включително задачи, включващи областите на администрацията, финансовата и икономическата дейност, религиозните дела, образованието, местоживеенето, заетостта и социалното осигуряване. Членовете на консисториите работят без заплата, освен ако нямат друг източник на доходи. Тогава те могат да получат до 5000 лева (60,80 долара) на месец. (Един стенограф в КЕВ получава 4350 лева месечно. Белев е получавал 12 800 лева, а Луков – 8 400 лева).
Председателите на местните консистории са отговорни за изпълнението на заповедите на делегатите и КЕВ, както и на решенията на консисториите. Делегатът на КЕВ решава всички разногласия между президента и членовете на всяка консистория и потвърждава всички решения на консисториите. Делегатът служи и като посредник между провинциалните евреи и КЕВ, тъй като само софийските евреи могат да контактуват директно с комисариата. Делегатът назначава всички служители на синагогата по препоръка на консисторията. Комисарят утвърждава равини и кантори. Училищата продължават да функционират, ако общината разполага със средства, помещения и персонал, но учебните програми се състоят само от професионално обучение. КЕВ има последната дума по бюджетите на общините, но местните консистории имат право на глас.
Планът на КЕВ да работи със съществуващите еврейски консистории не отчита силните ционистки възгледи в тяхното ръководство. Наистина, секцията на ЗЗН за международните организации вече е забранила ционистката дейност; а голямата и разнообразна ционистка преса в България е прекратена. Въпреки това, макар че различните групи са спрели да действат на открито, те продължават да работят „нелегално.“ Една от тези нелегални организации действа през целия период на войната. Те установяват връзки с ционистки лидери и пратеници в Истанбул и Швейцария и получават средства от тези връзки в чужбина. Всичко това е извън обхвата на настоящото изследване, за да се спрем по-подробно на тези ционистки операции отвъд ефекта, който те оказват върху политиката на правителството спрямо евреите. Като цяло ционистките групи работят за извеждането на хората от Балканите – ключът към това често зависи повече от получаването на входни визи за Палестина от Великобритания, отколкото от осигуряването на разрешението на София за напускане на евреите.
Сред евреите има известни фракции. Местните български евреи и чуждестранните евреи, живеещи в България, не винаги работят заедно. Последните най-много се стремят да получат визи за Палестина и тъй като българските ционистки лидери се интересуват предимно от това да служат на българските евреи, чуждестранните трябва повече или по-малко да се грижат сами за себе си. Различия очевидно са съществували и сред българското ръководство.[51]
Евреите създават нелегална консистория от петима души, която има връзки с редовната централна консистория (Леон Фархи, председателят на нелегалната група, е член и на двете) и ционистка, макар и не само, ориентация. Тази нелегална група може да работи по-ефективно от подготвяната от Герон организация, която сега е принудена да служи на КЕВ. Интересно е, че макар легалната консистория да е била натоварена със задължението да поддържа реда сред евреите, след войната българската общност не заклеймява членовете ѝ като колаборационисти, както правят други европейски евреи с подобни групи в своите общности.[52]
В заповедта си за еврейската организация КЕВ постановява, че жилищната площ, освободена от ограничаване на стаите в еврейските апартаменти (съгласно чл. 25 от Наредбата-закон от 26 август 1942 г.), се използва предимно за настаняване на евреи, изселени от София (чл. 29 от същата наредба). Въпреки това от 30 до 70 процента от бившите еврейски помещения, в зависимост от града, са запазени за нуждаещи се българи. (В действителност КЕВ и държавните чиновници и любимци са завзели най-добрите помещения.) КЕВ започва да изселва редица семейства от столицата и до края на март 1943 г. 680 семейства (1904 души) са принудени да напуснат София.[53]
В допълнение към определянето на местонахождението и местоположението, КЕВ конфискува и управлява еврейското имущество. Комисариатът планира да депортира всички български евреи и да конфискува имуществото им. Не всички налични документи по темата за еврейските конфискации са отворени за обществеността, но един български икономист, Давид Коен, който е имал достъп до тях, е направил проучване на този аспект от дейността на КЕВ и все още е в състояние само да оцени размера на конфискациите.[54]
Можем да определим приблизително стойността на еврейското имущество, но тъй като комисариатът не успява да изпълни плановете си за депортация, тя не е равна на стойността на конфискациите. Израелският автор Бенямин Ардити пише, че в комисариата са подадени 29 432 данъчни декларации,[55] но не посочва стойността на изброеното имущество. По време на дебатите по уникалния данъчен закон един от членовете на Народното събрание посочва като стойност на еврейското имущество 5 612 000 000 лева (68 200 000 долара) въз основа на 23 000 декларации, като почти 40% от тях са недвижими имоти.[56]
Ако приемем, че общата стойност на еврейската собственост е пропорционална на общия брой подадени декларации (използвайки цифрата на Ардити), крайната оценка на стойността би била 7,5 милиарда лева или около 91 милиона долара. Ардити пише, че общият начислен уникален данък (20-25%) върху еврейската собственост е 1 726 871 276 лева (21 млн. долара), което съвпада с тази оценка. Коен посочва, че общият размер на начисления уникален данък е 1 412 283 000 лева (17 млн. долара), което е с около 18% по-малко. Въз основа на тези данни общата стойност на еврейската собственост, без да се включва тази в окупираните територии, за която Коен не пише, би била 75 милиона долара.[57] Ардити казва, че новите територии (без Добруджа) са платили 300 милиона лева (3 640 000 долара) данъци.[58] Екстраполирайки при същото съотношение между общата стойност и данъците в България (според Ардити), установяваме, че евреите в новите територии са имали собственост, чиято стойност можем да оценим на 1,5 милиарда лева (18 200 000 долара).
Каквато и цифра да приемем, почти цялата тази собственост е била под контрола на комисариата. Дали имуществото може да се счита за конфискувано, е въпрос на семантика. Евреите от анексираните територии са били депортирани и тяхното имущество очевидно е било присвоено. Недвижимите имоти, с изключение на тези, използвани за намалените жилищни площи или разрешените предприятия, попадат под управлението на комисариата или под арийска собственост. КЕВ изисква от евреите да депозират всички парични средства и ценности (акции, облигации, ценни книжа, благородни метали, скъпоценни камъни и т.н.) в замразени сметки, контролирани от комисариата. Предмети с приписвана стойност – порцелан, произведения на изкуството, колекции от марки, ориенталски килими, музикални инструменти и т.н. – се регистрират и предоставят на разположение на комисариата. Евреите могат да получават от сметките си максимум само 6000 лева (72,80 долара) на семейство на месец за лична издръжка. Те не могат да продават без разрешение имущество, оценено на повече от 10 000 лева (121 долара) годишно.“[59] Към 3 март 1943 г. стойността на замразените еврейски банкови сметки е над 307 милиона лева (3 730 000 долара), а стойността на имотите и ценностите под контрола на КЕВ е над 801 милиона лева (9 730 000 долара).[60]
Еврейските бизнес начинания и възможности за професионална реализация са силно ограничени от ЗЗН и законовия декрет. Белев ограничава абсолютно броя на еврейските търговски и промишлени предприятия до броя, разрешен от numerus clausus, като не позволява на привилегированите евреи (чл. 33, ЗЗН) да държат допълнителни места, каквато е била практиката преди това, а само им дава право на първи избор от наличните свободни места. Освен това броят на разрешените предприятия (с изключение на занаятчиите и амбулантните търговци) е намален през февруари 1943 г., когато КЕВ преоценява броя на наличните места за търговци до 412 и изобщо не разрешава индустриални места за евреи.[61] Максималната разрешена капитализация на евреите е 206 милиона лева (2 500 000 долара).
Комисариатът ликвидира всички забранени еврейски предприятия, както и разрешените софийски предприятия, чиито собственици са изгонени от града. Помощниците на Белев доминират в комисията за надзор на ликвидацията, а той назначава свои приближени за ликвидатори на отделни предприятия. Като изключим подкупите (а евреите, които са загубили собствеността си, свидетелстват през 1945 г., че подкупите са били широко разпространени), внезапните ликвидации са намалили стойността на собствеността. КЕВ внася постъпленията от ликвидацията в замразените сметки на еврейските собственици.[62] Общата стойност на тези ликвидации не е налична, но Коен, който е проучил счетоводните книги на КЕВ, е стигнал до заключението, че общата стойност на отчужденото еврейско имущество, която може да бъде изчислена, е 4,5 милиарда лева (54 700 000 долара).
(Тази цифра отчита инфлацията на лева по време на войната и е намалена на 2,2 милиарда [26 700 000 долара] за стойността на лева през 1939 г.)) Коен пише, че изчислените експроприации са под истинската стойност и включват само събраните пари и конфискуваното имущество по закона за уникалния данък върху евреите, стойността на фонда на еврейската общност, парите, събрани принудително за държавен заем,[63] стойността на сградите, иззети от КЕВ, и наемите, събрани от тях, блокираните сметки, задълженията към евреите, които КЕВ е получила от техните длъжници (минус еврейските дългове), краткосрочните сметки, движимото имущество и ценностите. Те не включват експроприирани земи, къщи и лични вещи; конфискувани предприятия и стойността на капиталовото участие в предприятия, от които евреите са били изключени; конфискувано имущество на синагоги, училища, общности, сдружения, фондации и организации с нестопанска цел; разликата между декларираната стойност и пазарната стойност на продаденото имущество и др.[64]
Като върховен управител на еврейската собственост КЕВ поема управлението на притежаваните от евреите жилища и недвижими имоти и поема задълженията, както и активите на вече несъществуващите или ликвидирани еврейски предприятия. Белев настоява делегатите в провинциите да поддържат еврейската собственост в изрядно състояние, като ги задължава да носят отговорност за всяка загуба на печалба, дължаща се на тяхната небрежност. Освен това той установява подробни процедури за доказване и събиране на вземания от евреи, за чиито задължения сега отговаря КЕВ.[65]
Третата област на дейност на КЕВ обхваща общите ограничения, наложени на евреите с цел изключването им от българското общество. Общите ограничения срещу евреите са сходни със законите в други държави под нацистко влияние. Член 23 от законовия указ забранява на евреите да притежават радиоприемници или домашни телефони. През ноември и декември 1942 г. Белев издава заповед за конфискация на всички притежавани от евреи автомобили, мотоциклети и велосипеди.[66] Евреите не могат да посещават определени части на града, в който живеят. Те могат да посещават или да покровителстват само определени обществени заведения, като хотели, паркове, театри и дори магазини. И накрая, на евреите е забранено да се появяват по улиците изобщо, освен за четири или пет часа на ден, за да пазаруват. Крайният резултат е, че евреите, които не са в трудови групи, прекарват почти цялото си време в тесните си помещения. Заповедите за затваряне на евреите и ограничаване на движението им идват по-скоро от местните управи и делегати, отколкото от комисариата в София. Белев насърчава провинциалните делегати да издават тези заповеди, но няма национални ограничения. По ирония на съдбата в столичния регион Министерството на вътрешните работи издава ограничителните си заповеди сравнително късно.[67]
Антисемитските регулации тормозят евреите и по редица други начини. Заповедта на КЕВ №. 598 от февруари 1943 г. затваря всички нееврейски училища (с ограничен брой ученици) за евреи. В училищата с неограничен брой ученици министърът на образованието определя броя на евреите, които могат да се запишат.[68] Евреите страдат повече от останалите българи от военновременните дажби. Много областни служители и комисари по снабдяването са поискали да намалят дажбите на евреите или да премахнат изцяло получаването на определени продукти от тях.[69] КЕВ обявява извън закона някои чисто еврейски организации, които са били разрешени по силата на ЗЗН. Те закриват или ограничават библиотеките и издателствата.[70] КЕВ контролира откритите еврейските икономически организации, като популярни банки, кредитни институции и застрахователни дружества.
Групите за принудителен труд на евреите са комбинация от определящи, ликвидиращи и ограничаващи дейности на комисариата, но тъй като евреите са практически поробени, групите могат да се разглеждат като основно конфискационни. Те започват като част от общата задължителна трудова служба, която се изисква от всички български младежи. По германско настояване групите са обособени, поставени са изключително под ръководството на български офицери и са превърнати в наказание за евреите, а не в почетно задължение, както за българите.
Още преди да бъде издадено постановлението от 26 август, на 19 юли 1942 г. кабинетът нарежда на еврейските мъже на възраст между 20 и 45 години да се явят на трудова служба.[71] Мъжете са назначени на работа по пътища и железопътни линии в стратегически части на България. Преценката на евреите за това дали ръководителите на тези групи са били антисемити или не, е различна. Много от мъжете, призовани да служат, не са били свикнали с физическия труд и лесно биха могли да изтълкуват погрешно заповедите на началниците си като антисемитизъм, когато всъщност ръководителят на групата просто се е опитвал да попълни квотата си. Много евреи, които са служили в тези групи, не са смятали, че ръководството като цяло е антисемитско. От друга страна, някои от тях, които са били в трудови лагери, свидетелстват за антисемитски тиради, дребнава корупция и физическа жестокост.[72] Евреите, които лекарите от КЕВ са обявили за негодни за работа, обикновено са били изключвани от трудовите групи, но в някои случаи такива хора са били изпращани.
След като подробно описахме работата на КЕВ при изпълнението на неговите ограничителни, конфискационни и рестриктивни мерки, преди да се обърнем към основната дейност на КЕВ – депортирането на евреи в Полша, трябва да разгледаме проблема с корупцията в комисариата. Може да се направи разграничение, доста характерно за всички публични длъжности, между явна корупция и „честна подкупност“ или лично облагодетелстване, получено от информация, до която държавният служител е посветен поради служебното си положение. В последния случай, ако длъжностното лице избере да не се възползва от личната си изгода, в повечето случаи тя ще се падне на някой друг, така че той всъщност не се облагодетелства от обществена загуба. Длъжностното лице все още може да изпълнява добросъвестно задълженията си. „Честната подкупност“, разпространена в комисариата, включвала присвояването на еврейски апартаменти и разпределянето им между чиновници или приятели на комисариата. Тя включвала и някои облаги, получени от експроприацията на еврейски банки и кредитни институции. Белев прехвърля много средства от тези институции в банки, контролирани от негови приятели. Неблагоприятните свидетелски показания по време на следвоенните процеси уличават Белев в грандиозна схема за облагодетелстване от еврейски пари, вложени в банка „Сердика“. Инспекторът на КЕВ Светослав Петров Николаев твърди в показанията си, че Белев и Габровски са създали „Сердика“ с конкретната цел да държат замразени сметки и конфискувани парични средства. Николаев твърди, че служителите на банката са били членове на ратниците и че ратнишките бизнесмени са получавали лесно кредити от банката. В рамките на една година от създаването си трезорите на „Сердика“ съдържат 15 милиона лева (182 000 долара) еврейски пари и 90 милиона лева (1 090 000 долара) в акции и облигации. По съвет на Николаев министър-председателят Божилов, след като Габровски и Белев са уволнени, връща 18 милиона лева (219 000 долара), за които се твърди, че Белев е придобил незаконно от фонда на еврейската общност. Инспекторът свидетелства още, че одитът на счетоводните книги на банката, извършен от Съюза на популярните банки, е показал, че няколко милиона лева не са осчетоводени.[73] Присвояването на средства е откровена корупция, но използването на замразени еврейски сметки за отпускане на кредити на приятели е пример за „честна подкупност.“ Белев, който в следвоенния процес е осъден задочно на смърт за дейността си в комисариата, е оправдан по обвинението в корупция.[74]
Като се имат предвид възможностите, явната корупция в комисариата – присвояване на средства, приемане на подкупи или общо пренебрегване или злоупотреба със служебните задължения с цел лично облагодетелстване – е сравнително малка. Въпреки това известна корупция е съществувала. Най-важният виновник, по причини, които ще станат ясни в глава 5, е д-р Йосиф Стефанов Ватев, оптик и разследващ лекар в комисариата. По стечение на обстоятелствата, което е типично за заплитанията в софийското общество, характерни за малкия град, д-р Ватев е зет на Габровски.
Ватев разследва медицински оплаквания от евреи, които искат да избегнат изселване от София. Той проверява медицинската инвалидност само ако му се даде подкуп и вероятно не е стоял над измислянето на медицински оправдания. Когато неговият помощник Йордан Лазанов, агент на КЕВ, съобщава на Белев за дейността на лекаря, комисарят уволнява и двамата. Връзките на Ватев с Габровски го спасяват от по-нататъшно наказание, а Белев забранява на Лазанов да разказва историята на друго място.[75]
Дейността на комисариата, описана в този раздел, всъщност се отнася до българските вътрешни правила. Тази дейност е засилено продължение на целите на ЗЗН – налагане на ограничения на евреите в България. Реалният характер на промените в антисемитското законодателство включваше бъдещото елиминиране на евреите от България (като част от общия европейски план) и засягаше германско-българските отношения. Изпълнението на този нов етап от еврейския въпрос е разгледано в следващите глави.
Източник: Frederick B. Chary, The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944,
University of Pittsburg Press, 1972
[1] Haim Keshales, Това се случи в онези дни: бележки за живота на евреите в България през периода 1939-1950 г. (непубликуван ръкопис, депозиран в Яд Вашем, Йерусалим), стр. 5-6. Съществува съкратена версия на иврит на труда на Кешалес в: A. Romano, Joseph Ben, and Nisim (Buko) Levy, eds., Ychudut Bulgariyah [The Jews of Bulgaria] (Jerusalem: Encyclopedia of the Jewish Diaspora Co., 1968), pp. 765-890. За съвременен разказ вж. New York Times, 28 септември 1939 г., стр. 6.
[2] Keshales, pp. 13-27; Baruh Konfino, Aliyah Bet: Mikhofi Bulgariyah 1938- 1940, 1947-1948; Khesul galut Bulgariyah 1948-1949 [Aliyah bet: from the shores of Bulgaria 1938-1940, 1947-1948; the end of the Bulgarian diaspora 1948-19491 (Jerusalem; Achiasaf Publishing House, 1965), pp. 5-90; Bulgaria, Народно събрание, Стенографски протоколи, 25th Обикновено Народно събрание (hereafter cited as ONS), 2d reg. session (Oct. 28, 1940, to May 28, 1941), II, 724-25.
[3] Дневник на Любомир Христов Лулчев, съветник на цар Борис, 11 ноември 1940 г., Централен държавен исторически архив (наричан по-нататък ЦДИА), фонд № 95, т. 1, с. 118; дубликат в архива на Общата културно-просветна организация на евреите в Народна република България (наричан по-нататък Архив на Българската еврейска организация), т. 1 (вж. библиографската бележка).
[4] Натан Гринберг, Хитлерският натиск за унищожаване на евреите от България (Tel Aviv; „Amal“, 1961), p. 34.
[5] Окончателният текст на закона е представен в България, Държавен вестник, бр. 16 (23 януари 1941 г.), стр. 1-5.
[6] Ели Барух, Из историята на бъклгарското еврейство (Tel Aviv; n.p., 1960), pp. 100-11; Misho Leviev, ed., Nashata blagodarnost [Our thanks] (София: сборник „Кадима“ [1946]), pp. 48-59; Българска академия на науките, История на България, ed. Д. Косев и др. (София; „Наука и изкуство“, 1962-64), III, 366 (по-нататък цитиран като БАН, История). За историята на протеста на писателите виж Стилиян Чилингиров, Моите съвременници (София: „Български писател“, 1955 г.), стр. 175-76; и Фредерик Х. Чари, „Протестът на българските писатели от октомври 1940 г. срещу въвеждането на антисемитско законодателство в Царство България“, East European Quarterly, 4 (март 1970 г.), стр. 88-93. Оригиналните протести се намират в CDIA, фонд 173. Някои екземпляри се намират в специална колекция от фототипни документи от България в библиотеката на кибуца „Морешет“ в Гиват Харира, Израел, HaShomer HaTzier. Копия на протести срещу и писма в подкрепа на ЗЗН могат да бъдат намерени и в Архива на Организацията на българските евреи, копия на документи на ЦДИА, том. I и V.
[7] Boris Konstantinov, „Народностен състав и участие на народностите в българското национално стопанство“, Икономист (Варна), I (1939), pp. 22-44; Александър Н. Пударев, Евреите в България и в света (София; n.p., 1940); Централна консистория на евреите в България, Изложение по закона за защита на нацията (София; n.p., 1940), намиращ се в архива на Българската академия на науките, Институт за балканистика, Секция за евреистика, док. № 137, (по-нататък цитиран като БАН, Евреистика).
[8] Централна консистория, Изложение, p. 8.
[9] Дебатът по ЗЗН е в България, Народно събрание, Дневник, 25-та сесия на УНС, ІІ рег., 204-80; ІІ, 889-732, 808-10.
[10] За българската конституция вж. Стефан Балемезов, Нашата Конституция и нашият парламентаризъм. Част 1: Търновската Конституция: история на оригиналния текст от 1879 г. (София: б.п., 1919), с. 51-86. Превод на английски език се намира в C. E. Black, The Establishment of Constitutional Government in Bulgaria (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1943), стр. 291-309.
[11] C. Black, стр. 290.
[12] Reichssicherheitshauptamt (RSHA), раздел VI, външно разузнаване (отдел на Валтер Шеленберг), доклад до Мартин Лутер от Abteilung Deutschland в Министерството на външните работи, 23 януари 1941 г., T120, серия 2320H, свитък 1305, слайдове 485359-03
[13] Флойд Х. Блек, Американският колеж в София: (Бостън; Trustées of Sofia American Schools, 1958), стр. 70-71.
[14] ДВ, бр. 164 (29 юли 1941 г.), стр. 4-5. Според наличните статистически данни през 1926 г. в България има 834 евреи, упражняващи свободни професии и държавна служба; 4665 самостоятелно заети в търговията, кредита и застраховането; и 1736 самостоятелно заети в производството, занаятите и транспорта (Peter Meyer, „Bulgaria“, in The Jews in the Soviet Satellites, ed. Peter Meyer [Syracuse, N.Y.: Syracuse University Press, 1953], стр. 560). По-късно правителството ревизира наличните места в посока нагоре до 130 в свободните професии (ДВ, бр. 281 [17 декември 1941 г.], стр. 28), 761 търговци и 34 индустриалци (ДВ, бр. 93 [1 май 1942 г.], стр. 24).
[15] България, Народно събрание, Дневници, 25th ONS, 2d извънредна сесия. (9-16 юли 1941 г.), с. 45-46 (речта на Ростов по законопроекта за уникален данък върху имуществото на хората от еврейски произход).
[16] Пак там, стр. 44. За дебатите по закона за уникалния данък върху имуществото на хората от еврейски произход вж. с. 43-65. Текстът се намира в ДВ, бр. 151 (14 юли 1941 г.), стр. 1-2.
[17] ДВ, нр. 32, (13 февруари 1942 г.), стр. 1-3. За дебатите в Събранието виж България, Народно Събрание, Дневници, 25-то ОНС, 3-та рег. сесия. (от 28 октомври 1941 г. до 28 март 1942 г.), II, 803-41.
[18] Карл Ритер, заместник-държавен секретар, до Рихтхофен, доклад, 20 април 1941 г., T120, сериен 274, свитък 238, кадър 177906; Ворман, доклад, 23 декември 1942 г., T120, сериен 286 (Служба на държавния секретар, България, том 4, 1 март 1942 г. до 31 януари 1943 г.), свитък 244, кадър 182201-02; Марин В. Пундев, „Мястото на България в политиката на Оста“ (Ph.D., dlss, University of Southern California, 1958 г.), стр. 410.
[19] Вж. досиетата на Staatssekretar за България, т. 2, намиращи се в T120, серия 274, свитък 238, особено Клодиус и Рихтхофен (София) до Рибентроп, 24 април,
1941 (кадри 177919-20); и Клодиус и Ото фон Ердсмансдорф, министър в Будапеща, до Рибентроп, 28 април 1941 г. (кадри 177932-34); т. 3 (серия 278 [от 1 юли 1941 г. до 28 февруари 1942 г.], свитък 237), особено Mohrmann, доклад, 8 юли 1941 г. (кадър 178843); Wormann, доклад, 9 юли 1941 г. (кадри 178844-46); и Eberhardt von Mackensen, военен командир в Рим, доклад, 22 юли 1941 г. (кадри 178867-69); и т. 4 (серия 286, свитък 244), особено Адолф-Хайнц Бекерле, посланик в София след юли 1941 г., доклади, 24 август и 31 октомври, 1942 (кадри 182069-73; 182144-45).
[20] Закон за бързо уреждане на неотложни проблеми в освободените земи, България, Народно събрание, Дневници, 25th ONS, 3rd reg. sess., II, 1326. Разрешението се разпростира и върху въпроси, свързани с емиграцията, които, макар и по това време да са насочени към криещите се, ще имат голямо значение за евреите.
[21] Еврейската религиозна общност в Скопие, „Izvestaj o zlocini na okupatora i njihovih pomagaca izvrseni nad Jevrejiste u Skoplju“ [Доклад за престъпленията на окупаторите и техните сътрудници, извършени над евреите в Скопие]. (без дата), стр. 1, Държавен архив на Народна република Македония (ДАМС), док. № 1679 К22-3-1/2; Aleksandar Matkovsky, Tragedijata na Evreite od Makedonija [Трагедията на евреите в Македония] (Skopje: „Kultura“, 1962), стр. 18-20. За изданието на английски език виж Aleksandar Matkovsky, „The Destruction of Macedonian Jewry“,“ Yad WaShem Studies on the European Jewish Catastrophe and Resistance, 3 (1959), pp. 206-07. Г-н Матковски използва нефинализирани колекции от документи от Военноисторическия институт в Белград, а също и документи на Македонската федерална комисия за разследване на престъпленията, извършени от нашествениците и техните съучастници. Копия от някои от тях се намират в Яд Вашем.
[22] George Rendel, The Sword and the Olive: Recollections of Diplomacy and the Foreign Service, 1913-1954 (London: John Murray, 1957), p. 154. [Джордж Рендел, Мечът и маслината: Спомени за дипломацията и дипломатическата служба, 1913-1954 г. (Лондон: Джон Мъри, 1957 г.), стр. 154. ]
[23] Бекерле, доклад, 8 октомври 1941 г., T120, серия 278, свитък 237, кадри 178950-51. Издръжката на живот на свободния пазар нараства почти четири пъти от 1939 до 1944 г. Виж David B. Koon, Ограбването и разсипването на българската икономика от германските империалисти по време на Втората световна война (София: „Наука и изкуство“, 1966), стр. 240.
[24] За дейността на БКП по време на войната вж. Nissan Oren, „The Bulgarian Gommunist Party, 1934-1944“ (Ph.D., Columbia University, 1960), pp. 201355; и БАН, lstoriia, III, 382-432.
[25] Говори радиостанция „Христо Ботев“ (23 юли 1941-22 септември 1944 г.) (София: БКП, 1950-51), III, 12-14; БАН, История, III, 395. За основаването на ОФ вж. историята на БАН, с. 394-98; Ruben Avramov (ред.)., История на Българската комунистическа партия (София: БКП, I960), стр. 456-63; Димо Казасов, Бурни години 1918-1944 (София: Книгоиздателство „Народен печат“, 1949), с. 697-99, 725-28; и Дино Шарланов, Създаване и дейност на Отечествения фронт: юли 1942–септември 1944 g. (София: БКП, 1966), стр. 36-65.
[26] Централна консистория на евреите в България, Евреи, загинали в антифашистката борба (София: национален комитет на Отечествения Фронт, 1958).
[27] БАН, Евреистика, doc. no. 59, „Саботаж в бензиновия завод на А. Д. „Петрол“-Русе“; Евреи, загинали, pp. 66-74; Keshales, p. 57; Ицо Самуилов, „Живот, посветен на революцията – Леон Таджер (Бен Давид)“, Годишник (на Българската еврейска организация), 1 (1966), pp. 127-50; Р. Ф. Кели, доклад на Държавния департамент на САЩ, „Ситуацията в България до 10 декември 1941 г.“, Анкара, Държавен департамент, Национална архивна група 59, 874.00/648.
[28] За оценка на общата численост на българското партизанско движение виж Oren, pp. 279-81.
[29] Евреи, загинали, стр. 75-95, 108-15.
[30] За развитието на това окончателно решение виж Raul Hilberg, The Destruction of the European Jews (Chicago: Quadrangle Books, 1961), стр. 257-66.
[31] Бекерле, доклади, 24 и 31 юли 1941 г., T120, серия 278, свитък 237, кадри 178874, 178886. Вж. също ЦДИА, фонд № 284, оп. 1, арх. ед. 7707, л. 28-29, Архив на Българската еврейска организация, копия на документи на ЦДИА, т. III.
[32] Доклад (неподписан) за конференцията Попов-Рибентроп в Берлин, 27 ноември 1941 г., T120, сериен номер 2330 (Inland II geheim, пакет 54, Уреждане на еврейския въпрос, България, 1941-1944 г.), свитък 1305, кадри 486176-85. Германците може и да са пренебрегнали американските протести, но не са депортирали в полските лагери на смъртта шепата американски евреи в Германия (Hilberg, p. 289).
[33] Мартин Лутер, Unterstaatssekretar, Abteilung Deutschland, доклад, 4 декември 1941 г., T120, серия 2330, свитък 1305, кадри 486187-89.
[34] Известие (с инициали W), 2 юли 1941 г., пак там, кадър 486202; Лутер до Бекерле, 19 юни 1942 г., пак там, кадри 486203-05; проект на българо-германска договорна спогодба (за еврейските граждани), пак там, кадри 486202-07; Бекерле до външното министерство, 6 юли 1942 г., пак там, кадри 486208-09; Лутер до Бекерле, 5 август 1942 г., пак там, кадър 486211; д-р Щалберг, правна секция, външно министерство, доклад (без дата), ibid., кадри 486214-15; Бекерле, доклад, 9 юли 1942 г., ibid., кадър 486216; Българско министерство на външните работи и религиозните култове, устна бележка, 7 юли 1942 г., ibid., кадър 486217.
[35] Лутер до Бекерле, 19 юни 1942 г., T120, серия 2330, свитък 1305, кадри 486203-05.
[36] Натан Гринберг, Документи (София: Централна консистория на евреите в България, 1945 г.), стр. 7.
[37] Гринберг, Хитлеристкият натиск, стр. 35-38. Гринберг е в Комисариата по еврейските въпроси след идването на власт на правителството на Отечествения фронт през септември 1944 г. По това време комисариатът използва своите служби, за да подготвя обвинителни актове срещу антисемити във военновременните правителства, и той има достъп до документи на комисариата, много от които никога не са били публикувани, с изключение на това, че са били предоставени на няколко други български учени.
За дебатите по законопроекта вж. България, Народно събрание, Дневници, 25-то ОНС, 4-та извънредна сесия. (22 юни – 2 юли 1942 г.), стр. Θ8-96, 220-22. Виж също дебата относно одобряването на първата група укази, Дневник, 25-то ОНС, 4-та рег. сесия. (от 28 октомври 1942 г. до 28 март 1943 г.), I, 281, 296-97.
[39] За текста на закона вж. ДВ, № 192 (29 август 1942 г.), стр. 10.
[40] България, Народно Събрание, Дневници, 25-то ОНС, 4-та рег. сесия, I, 280-301.
[41] За по-високата скала на заплатите вж. писмото на директора на държавния бюджет и сметки до министъра на финансите от 19 ноември 1942 г., раздел II, „Обяснителни таблици“, БАН, Евреистика, док. 41. Това писмо е жалба срещу предложените от КЕВ правила за работа на фонда на еврейската общност и размера на бюджета.
[42] Комисар по еврейските въпроси, доклад до министъра на вътрешните работи за периода от 3 септември до 31 декември 1942 г., стр. 2-3; и доклад за периода от 1 януари до 31 март 1943 г., стр. 2. И двата доклада са от частната колекция на Бенджамин Ардити от Холон, Израел (наричана по-нататък „колекцията Ардити“). За длъжностите, заемани от KEV, вж. в BAN, Евреистика, док. 41.
[43] През 1945 г. пред Народния съд по делото на членовете на КЕВ Павлова свидетелства, че Калицин, Чошев и Попов, наред с други, са били ратници (Протоколи на Народния съд № 7, март-април 1945 г., II, 375); BAN, Евреистика, док. нр. 234.
[44] „Правила за управление и разходване на средствата на Фонда на еврейската общност“; временен бюджет за фонда на еврейската общност за периода от 1 септември до 31 декември 1942 г.“; „Обяснителна таблица за временния бюджет“; директор на държавния бюджет до министъра на финансите, 19 ноември 1942 г., БАН, Ebroistika, doc. no. 41.
[45] България, ДВ, бр. 202 (10 септември 1942 г.), с. 3-4; бр. 214 (24 септември 1942 г.), с. 4; бр. 11 (16 януари 1943 г.), с. 24.
[46] Шеленберг до Лутер, 21 ноември 1942 г., T120, серия 2330, свитък 1305, кадри 486243-48. Вж. по-долу, стр. 74-75, за модификацията на този доклад, направена от Бекерле.
[47] Джейкъб Робинсън, „И кривото ще бъде изправено“. The Eichmann Trial, the Jewish Catastrophe and Hannah Arendt's Narrative (New York: Macmillan, 1954), стр. 258.
[48] Комисар, доклад за периода септември-декември 1942 г., стр. 4, 22, колекция Ардити.
[49] Bulgaria, Direction Générale de la Statistique, Annuaire Statistique du Royaume de Bulgarie, 29 (1937), p. 25. Вж. по-горе, таблица 2, стр. 29.
[50] България, ДВ, бр. 247 (3 ноември 1942 г.), стр. 1-2.
[51] Интервю с Хаим Кешалес, бивш член на нелегалната консистория, Тел Авив, Израел, февруари 1966 г.; интервю с Йосифо Леви, бивш член на нелегалната консистория, Тел Авив, Израел, февруари 1966 г.; писма от България до служители на Хашомер Хациер, намерени в архива на „Морешет“.
[52] Интервю с Бенямин Ардити, Холон, Израел, януари 1966 г. За благоприятна оценка на еврейските лидери в България виж Benjamin Arditi, Yehudi Balpariyah bishanah hamishpat hanatzi: 1940-1944 [Евреите в България през годините на нацистката окупация; 1940-1944] (Tel Aviv; Israel Press, 1962), p. 282.
[53] KEV, доклади, декември 1942 г., стр. 6; и март 1943 г., стр. 4, колекция Ардити.
[54] David B. Koen, „Експроприация на еврейска собственост през периода на хитлеристката окупация“, Годишник (на Българската еврейска организация), 2 (1967), стр. 109-10.
[55] Arditi, стр. 59. Ардити, който разполага с документи на KEV, не документира тази цифра.
[56] България, Народно Събрание, Дневници, 25th ONS, 2 извънредна сесия. (реч на Никола Минков), стр. 61.
[57] Arditi, стр. 59. Това отново не е документирано. Koen, „Ekspropriatsiata na evreiskite imushtestva“, p. 74. Коен посочва като свои източници правителствените бюджетни доклади. Фактор, който може да има някакво влияние върху несъответствията, е надеждата на оцелелите евреи в Изгрев да получат допълнителна реституция от България за загубите, претърпени във Вур.
[58] Arditi, стр. 50.
[59] България, ДВ, бр. 202 (10 септември 1942 г.), с. 3; и бр. 204 (12 септември 1942 г.), с. 1.
[60] Коен, „Експроприацията на еврейските имущества“, стр. 88-89, 92 (въз основа на счетоводните книги на KEV).
[61] DV, не. 34 (15 февруари 1943 г.), стр. 2-6.
[62] ДВ, бр. 206 (15 септември 1942 г.), с. 18; бр. 208 (17 септември 1942 г.), с. 8; бр. 241 (27 октомври 1942 г.), с. 1-2; бр. 254 (11 ноември 1942 г.), с. 12; бр. 263 (21 ноември 1942 г.), с. 1-2; бр. 285 (17 декември 1942 г.), с. 8; бр. 292 (25 декември 1942 г.), с. 5-7; бр. 33 (13 февруари 1943 г.), с. 15. За злоупотребите в процедурите по ликвидиране виж София, Протоколи на Народния съд № 7, III, 1071-74 (показания на Жак Бохар Менахемов); 1085-90 (показания на Азария Аладжем); и 1099-1101 (показания на Кемал Танджер Раков). Съществуват и няколко други примера.
[63] Коен, „Експроприацията на еврейските имущества“, стр. 83-84.
[64] Пак там, стр. 109-10.
[65] ДВ, № 206 (15 септември 1942 г.), с. 18; № 13 (18 януари 1943 г.), с. 26; № 25 (4 февруари 1943 г.), с. 2-3; № 115 (27 май 1943 г.), с. 2.
[66] Фонд CDIA № 503, гл. стр. 247, стр. 39. Също така фонд №. 370, оп. 1, арх. ред. 255, с. 4 (заповед № 634 [9 декември 1942 г.]), Архив на Българската еврейска организация, копия на документи на ЦДИА, т. III.
[67] За София виж България, ДВ, бр. 29 (9 февруари 1943 г.), стр. 7. Провинциални заповеди, ограничаващи движението на евреите в градове като Бургас, Видин и Карнобат, могат да бъдат намерени в Архива на Българската еврейска организация, копия на документи на ЦДИА, том II. Фотографиите и действителните циркуляри на тези заповеди могат да се видят в няколко други колекции. Order no. 709 от Русе (септември 1942 г.) се намира в архив „Морешет“, копия на документи на ЦДИА, док. № 17. Заповед No. 10 на Русе (преиздаване от февруари 1944 г.) се намира в архива на Центъра за съвременна документация, Париж, док. no. CCCI-22. Подобни заповеди (напр. за Шумен, Разград и Силистра) се намират в архивите на Дома на бойците от гетото, кибуц Лохамей ХаГетаот, Хайфа, Израел.
[68] България, DV, №. 35 (16 февруари 1943 г.), стр. 5.
[69] Фонд на ЦДИА № 190, оп. 1, арх. ед. 8569, л. 2-3 (Разград, 7 юни 1943 г.); ф. п. 247, л. 88 (Горна Джумая); ф. п, 247, л. 144 (Стара Загора, 18 юни 1943 г.) и ф. п. 247, л. 97 (Горна Джумая, 30 ноември 1943 г.), Архив на Българската еврейска организация, копия на документи на ЦДИА, т. II.
[70] Депозиция на Ричард Симонтов в архива на Yad WaShem, Йерусалим, Израел, док. № 03/1710.
[71] Фонд № 284 на ЦДИА, оп. 1, арх. ед. 7937, Архив на Българската еврейска организация, копия на документи на ЦДИА, т. III.
[72] За трудовите групи вж. Arditi, стр. 224-48; и Baruh, стр. 116-24, 137-45 и 178-98. И двете издания включват препечатки и фотостатии на документи. София, Протоколи на Народния съд № 7, II, 1019-26 (показания на Бенямин Яков Вайсбург); II, 1044-48 (показания на д-р Бенямин Яков Петриковски); и II, 1075-78 (показания на Макс Арон Ешкенази). Това са само три от многото свидетелства, отнасящи се до трудовите групи.
[73] София, Протоколи на Народния съд № 7, II, 950-52 (показания на Светослав Петров Николаев).
[74] София, Министерство на правосъдието, Петко Петрински, председател на Народен съд № 7, и други, Присъда, произнесена от Народен съд № 7, 2 април 1945 г., с. 1, БАН, Ебростика, док. 42.
[75] Депозиции на Мария Борисова Павлова, Ярослав Любенов Калицин, Йордан Кирилов Лазанов, Моше Исак Нисим, Тамара Аарон Бераха, Аарон Бахамин Бераха, Борис Давид Оливер и Нисим Л. Хаим на д-р лосиф Стефанов Ватев, БАН, Ебростика, док. 55.