„Национално“ и „социално“, за които се скандира днес на „Луковмарш“, са били взаимообвързани и по времето на ген. Луков. Можем да спекулираме откъде са го взели – дали защото в България има нерешен социален въпрос, или преобладава влиянието отвън, от националсоциалистическата идеология на Хитлер. Донякъде днес нещата се повтарят. Има криза, няма хляб за всички, има все по-лумпенизирани слоеве, заявява пред Портал Култура историкът Николай Поппетров.
В дните около 13 февруари в центъра на София за десети път се проведе т. нар. „Луковмарш“, издържан в стилистиката на нацистките факелни шествия. Нека започнем с това – кой е генерал Христо Луков? И наистина ли, както пише в листовката на марша, той е автор на чутовни подвизи – например в края на Първата световна война сам бил стрелял с четири оръдия, благодарение на което Кюстендил остава в границите на България?
Това е само една от легендите, свързани с генерал Луков. И тя се поддържа не само от хората, свързани с „Луковмарш“. По принцип Кюстендил е град, обвит в легенди. Преди петнайсетина години местен публицист се опита да докаже, че фюрерът на Третия Райх Адолф Хитлер се бил лекувал по време на Първата световна война в Кюстендил, откъдето идвала неговата голяма любов към българите – затова ни дал Добруджа, Беломорска Тракия и Македония. В това няма нищо вярно, както няма никакво потвърждение и за кюстендилската легенда около генерал Луков. Истината е, че Христо Луков е известен артилерист, волеви командир и военен теоретик, както твърдят още приживе неговите биографи. По-късно, както е добре известно, той поема ръководството на Съюза на Българските национални легиони (СБНЛ). Самият аз не мога да ви кажа как се е стигнало до „кюстендилската легенда“. Няма нищо такова в прижизнените му биографии.
Как да си обясним обаче този внезапен култ към неговата личност?
Началото дават самите легионери. След убийството на генерала на 13 февруари 1943 г., те започват активно да го издигат в култ. Пускат позиви и листовки в негова чест.
Колко силно е все пак влиянието на легионерите преди 1944 г.?
По данни на полицията в СБНЛ са членували около 15 000 души. Според някои легионери поне 150 000 души са минали през легиона. Иван Дочев твърди, че през 30-те години членовете са били около 35 000. Тази цифра е доста голяма – представете си какво правят 35 000 души, за чиито акции нямаме никакви сведения. Седят си по къщите и четат някаква литература. Трябва да се има предвид, че повечето легионери са най-вече ученици от горните класове на гимназията.
Каква дейност развиват легионерите? Знаем какво прави нелегалната комунистическа партия.
За легионерите се пише много в историографията, а като се замисли, човек установява, че те не са имали чак толкова голяма социална тежест. Докато подготвях издаването на том, който изследваше дейността на подобни организации преди 1944 г., ми направи впечатление, че СБНЛ развиват бурна организационна дейност – издават вестник, списания. Имат няколко силни провинциални ядра – най-силното е в Пловдив, второто по значение е във Варна. Там публикуват идеологически текстове, активно се обговаря някаква политика. Твърдят, че са завладели пловдивските и варненските гимназии, което подсказва, че трябва да погледнем статистиката за броя на гимназистите в тези два града и да видим каква е възможната членска маса на легионерите. Но имат конкуренти в лицето на ратниците, да не говорим за бранниците, които са официална държавна организация, а властта поощрява и финансира членството на младите хора в „Бранник“. Легионерите се бият с бранниците – имат много документи за тези разпри.
Две крайни националистически организации в сблъсък помежду си?
Да. Кредото на легионерите е, че българската държава не е достатъчно националистическа, че тя е плутократична като режим. Че в нея преобладават масоните или бившите масони.Че те нямат визия за българския национален проблем – как ще се развие и как би трябвало да се развива… Че управляващите са „лекомислени“, ако не и „коварни“ съюзници на Третия райх. Дейността на легионерите е под забрана в годините на войната и това те също не могат да преглътнат. Сложна е съдбата на легиона.
Стигаме обаче до един много важен пункт от легионерската идеология – били ли са легионерите антисемити?
Днес всички бивши легионери отричат този факт. През 90-те години на миналия век имаше една нова вълна на прочит на легиона, който настояваше, че този аспект от миналото трябва да се забрави. Пускаше се репликата: „Такъв беше духът на времето…“, което идва да покаже, че е имало антисемитски, антиамерикански (анти-плутократически) настроения, но това трябваше да се забрави.
Бил ли е все пак генерал Луков антисемит?
Няма запазени документи. Има друго съмнение – той се е занимавал с търговска дейност, може да е работил и за някои фирми с еврейско участие. В това го обвиняват неговите врагове, например ратниците открито го заклеймяват в корупция още в армията. Не е антикорупционна фигура, безспорно, но не това е най-неприятното качество на ген. Луков. Той е много властолюбив, но не винаги отчита ситуацията, в която се намира. Затова напуска и правителството на Кьосеиванов – влиза в много тежък конфликт с вътрешния министър Красновски.
А иначе след 1933 г. антиеврейската тема доминира в легионерските публикации. Има едно списание „Мощ“, което излиза в Пловдив – „списание за фашистка мисъл“, което има редица публикации в тази насока. В някои от тях като „Хитлер и евреите“ обстойно се описва нацистката антиеврейска политика.
Да поговорим за мита около ген. Луков. Как стана така, че седемдесет години по-късно решиха да правят марш в негова чест?
Христо Луков е твърд националист или поне силно се идентифицира с национализма. Водач е на Съюза на българските национални легиони, а легионът е крайно националистическа организация. Тук трябва внимателно да се вгледаме в идеологията на легионерите – те са антисемити и са привърженици на Третия райх. Те искат легионерска държава – безпартийно управление, в което легионът да управлява като политическо движение. От друга страна, те обичат всичко българско, родно, но го обичат до преекспониране. Генерал Луков е участник във войните и затова е герой в очите на младите легионери – техните водачи не са били преки участници във войните. Става дума за „третото българско поколение“, за хора като Иван Дочев, Никола Минков, кръгът „Млада България“, сп. „Нация и политика“, част от което подкрепя легиона, а друга част – ратниците. За това поколение хора като ген. Луков са едва ли не „отци“, „герои“, символи на едно друго време, защото за тях Ньойският договор е драма.
Освен това имаме трагичната смърт на генерала. Христо Луков е жертва на комунистите. Представете си възможната интерпретация след 1989 г. – комунистите са от другата страна на барикадата, техните действия бяха заклеймени и ето че ген. Луков се превърна в някаква основна жертва. Така той излезе отново напред като „патриот“, „националист“, „добър българин“, който никога не би позволил България да загуби Македония и Беломорска Тракия. Казвам нещо, което съм чувал от тези среди: „Ако Луков беше жив, България нямаше да излезе по такъв начин от Втората световна война…“. Постепенно тезата на легионерите започна да се прояснява, след което изведнъж си спомниха, че сред убийците му има и еврейка и така нещата с новия култ към генерала си дойдоха на мястото.
И на трето място, да не забравяме, че след 10 ноември 1989 г. потомците на редица легионери по някакъв начин влязоха във властта. Трябваше, разбира се, някои биографии да бъдат изчистени. Ето защо Христо Луков стана герой. Направи се опит да се изчисти и миналото на легиона. Легионът например събира доброволци за Африканския корпус и иска да се бие на страната на германците в Либия.
Забележете, че генерал Луков не иска да се бие на Източния фронт: не би пратил там доброволци по редица причини. Една от тях е свързана навярно с някакво русофилство, славянофилство, опасения, че ще има дезертьори и може да се компрометира цялата идея. Вторият момент е, че на Източния фронт е страшно. Генерал Луков не може да не е знаел, че румънците и унгарците дават страхотни жертви.
Колко са записалите се доброволци?
Някои твърдят, че са 9 500 души. Според други данни са около 800. Изобщо с цифрите много се играе. Когато Съюзът на българските национални легиони трябва да бъде изкаран масова националистическа организация говорят за членска маса от 150 000 души. Когато се появят обвинения в антисемитизъм, се казва: „Оставете ги, едни момчетии. Едва 10 000 души…“ С цифрите наистина се играе. Нямаме списъци, за съжаление. Имаме само тиражите на изданията а ако се съди по тях, легионерите са шепа хора.
С какво бихте сравнили факелната стилистика на „Луковмарш“?
Напомня и на някои противоньойски и крайни националистически прояви от началото на 30-те години. Най-вече на факелните шествия на младежите към Всебългарския съюз „Отец Пасиий“, насочени срещу Ньойския договор. Официалната държавна политика е да сдържа подобни прояви, включително, за да не се караме със съседните нам държави. В резултат на което всички тези организации въстават срещу „съществуващия плутократичен режим, който погазва националните интереси“.
Какви препратки ви навява това към „Луковмарш“ днес?
Преди всичко в лозунгите. Крайнодесните след 1934 г. имат силно изразено социално начало. Може би и тук да е ключът към този „Луковмарш“ в момента. Още в края на 20-те години се стига до заключението, че националният въпрос е нещо комплексно и голямо. Че социалното напрежение не може да се избегне без решаването на националния въпрос – ще има добруване за всички, трудът ще се заплаща на изключително висока цена. „Отец-паисиевците“ правят трудов поход. Легионерите правят същото след тях. „Национално“ и „социално“, за които се скандира днес на „Луковмарш“, и тогава са взаимообвързани. Сега можем да спекулираме откъде са го взели. Дали защото в България има социален въпрос, който е нерешен, или преобладава влиянието отвън – национализъм и социализъм от националсоциалистическата идеология на Хитлер. Мисля, че днес нещата донякъде се повтарят. Има криза, няма хляб за всички, има все по-лумпенизирани слоеве.
* Кадрите от „Луковмарш“ са предоставени на Портал Култура от Българския хелзинкски комитет.
