Втората световна война бележи най-драматичния и трагичен период в хилядолетната история на еврейския етнос. Обясним е поради тази причина нестихващия интерес на изследователите, тъй като, освен че не е достатъчно проучена, в наше време темата за Холокоста е и предмет на дискусии, стигащи често до точката на кипене.
Военната и политическа доминация на Германия над европейския континент, установена след поражението и разпада на англофренската коалиция през лятото на 1940 г. й позволяват да упражнява натиск върху властите в окупираните или сателитни държави за предприемане на репресивни антисемитски мероприятия в духа на нацисткото схващане за „решаването на еврейския въпрос в Европа“. Успехът при налагането на тази политика зависи от вътрешните социалнополитически условия на всяка страна и степента на обществените нагласи за възприемане или противопоставяне на репресивната държавна политика спрямо собственото й еврейско малцинство. За налагането на тази политика способстват и някои националистически формации в тези страни с крайна идеология и подчертано агресивно отношение спрямо определени малцинствени групи.
В някои европейски страни, където процентът на еврейското население е значително по-голям, антисемитското законодателство води началото си още от периода след Първата световна война. Така например в Унгария през 1920 г. е приет т. нар. Закон 25 , който ограничава броя на приеманите евреи-студенти във висшите учебни заведения, действал до 1928 г. Със засилване влиянието на нацистка Германия в Централна Европа в края на 30-е години на ХХ в. (анексирането на Австрия и разпада на Чехословакия), в Унгария са въведени серия от закони, ограничаващи правата на еврейското население – Закон 15 от 1938 г. – установен е таван от 20% за достъп на евреите до свободните професии. Закон 4 от 1939 г. установява 6% таван за достъп на евреи до свободните професии, забранено им е да заемат служби в държавната администрация. Закон 15 от 1941 г. забранява браковете между евреи и неевреи, както и половите връзки между тях.
Антисемитските настроения са широко популярни в страни като довоенна Полша, Румъния, намират определена почва и в някои от прибалтийските републики. След завладяването на Западна Европа в окупираните от Германия страни – Франция, Холандия, Белгия, Дания, Норвегия – се създават условия за изостряне на антисемитските репресии, чиято крайна цел е „прочистването на Европа от евреи“. Засилени антиеврейски мерки се предприемат в сателитни на Германия марионетни държави като Словакия, където правителството на Йозеф Тисо проявява особена усърдност в антиеврейските гонения.
Покорила Западна Европа и неутрализирала враждебна Франция, Германия обръща поглед към Югоизточна Европа, където се стреми да утвърди икономическото си и политическо влияние. Засиленото германско проникване в Румъния довежда до приемането на антиеврейското законодателство (м. август, 1940 г.).
През 30-е години опитите за създаване на масови антисемитски настроения в българското общество се поддържат от някои националистически организации и брошури на антисемитски настроени автори. Тези настроения нямат почва сред българското общество, живяло векове в условия на толерантност и търпимост, нямат институционална санкция и не представляват нищо повече от един подражателски опит за пропагандиране по чужд образец на антисемитските възгледи на една ограничена прослойка от българското общество.
Картината се променя съществено през втората половина на 1940 г., когато се засилва икономическото и политическо проникване в Югоизточна Европа и в частност на Балканите. Възвръщането на Южна Добруджа през септември 1940 г., станало с активното съдействие на германската дипломация, но получило одобрението на всички Велики сили, дава повод на нацисткото ръководство да започне явен или прикрит натиск за ориентация на България към силите от Оста. Само месец след тържествата по случай възвръщането на Южна Добруджа в пределите на българската държава, на 7 октомври 1940 г. министърът на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски внася в Народното събрание (II-а редовна сесия) Законопроект за защита на нацията. По този начин за пръв път се дава институционална санкция на нова политическа линия на българското правителство, което, подобно на налаганата от нацистите политика на „решаване на еврейския въпрос“, приема, че и в България съществува „еврейски въпрос“, който трябва да бъде решен.
С постановление № 39, протокол № 193 Министерският съвет одобрява внасянето, разглеждането и гласуването на Законопроекта за защита на нацията. Законопроектът минава на I-о четене на 15, 19 и 20 ноември, а на II-о на 20 и 24 декември 1940 г., когато е гласуван окончателно. С приемането на Закона за защита на нацията е сложено началото на законодателни и административни актове с ярко изразен дискриминационен и репресивен характер спрямо еврейското население. Тези актове на законодателната и изпълнителната власт са в драстично нарушение на Търновската конституция. Утвърдената след 1934 г. авторитарна власт, при частичното суспендиране на Търновската конституция (в частта й за политическите и професионалните организации и сдружения), създава условия за нарушаване правата на българските граждани и делението им на „висши“ и „низши“ категории. В условията на авторитарния режим единственият гарант за спазването на човешките права се явява Търновската конституция и тя е опора на обществото и представителите на малобройната опозиция в ХХV ОНС срещу противоконституционните актове на законодателната и изпълнителната власт. Съществуващата между двете световни войни Българска лига за правата на човека е забранена от правителството на Георги Кьосеиванов през 1938 г. по силата на Наредба-закон за контрол върху гражданските сдружения и организации.
Приет с мотиви за засилване сигурността на държавата, ЗЗН съдържа най-репресивните си постановления в част II: „За лицата от еврейски произход“. В чл. 19 се афишира приетата линия на дезинтеграция на еврейското малцинство от българското общество – забранява се на евреи да носят имена с български окончания на фамилните имена: -ов, -ев, -ич, -ски и пр. Разпоредбите на чл. 21, б. е, са сходни с текстове от „Закона за защита на германската кръв и германската чест“, приет от Райхстага на 15 септември 1935 г.:
Из разпоредбите на „Закона за защита на германската...“:
§ 1 „Бракосъчетанията между евреи и граждани с германска или сродна кръв са забранени. Сключените в противоречие с това решение бракове са невалидни, дори и когато, с цел несъблюдаване на този закон, са сключени в чужбина.“
§ 2 „Извънбрачните връзки между евреи и граждани с германска или сродна кръв са забранени“.
Чл. 21 от ЗЗН: „Лицата от еврейски произход не могат:
…
е/ да встъпват в брак или в извънбрачно съжителство с лица от български произход; бракове, сключени след влизането на закона в сила, се считат за несъществуващи.“
Законът за защита на нацията налага следните по-важни ограничения на евреите – български граждани:
– те не могат да бъдат приемани за български поданици.
– забранява им да се установяват на ново местожителство в София и в други населени места, определени от Министерския съвет по предложение на министъра на ВР и НЗ, както и да определя на живущите в тях ново местожителство.
– забранява им се да се установяват на ново местожителство без разрешение от Дирекция на полицията.
– забранено им е да разискват на публични места обществени и политически въпроси.
По изолирането им от общественополитическия и икономически живот:
– не могат да притежават непокрити недвижими имоти.
– не могат да бъдат избиратели и избираеми, да участват в публично-правни избори за управителни тела на всякакви дружества, освен ако не са чисто еврейски.
– не могат да заемат държавни служби, не могат да бъдат приемани в наши и чужди учебни заведения с прием на ограничен брой учащи, освен ако няма достатъчен брой кандидати-българи.
– ограничен е достъпа им до свободните професии (с изключение на амбулантната търговия); ограничава се дяловия им капитал в някои клонове на индустрията, търговията, занаятите или друг вид стопанска дейност.
– не могат да бъдат собственици на аптеки, дрогерии и санитарни магазини.
– не могат да търгуват с ценни книжа и благородни метали.
В едномесечен срок от влизането в сила на ЗЗН лицата от еврейски произход са задължени да декларират движимото и недвижимото си имущество пред БНБ по образец, утвърден от същата.
По-късно, въз основа на тези декларации, ще им бъде удържан данък по Закона за облагане с еднократен данък имуществата на лицата от еврейски произход.
Гаранти за спазването на човешките права и съпротивяващи се на тяхното нарушаване са представителите на разтурените политически партии, споделящи привързаността си към парламентарната демокрация, малобройната опозиция в ХХV ОНС, научната и художествено-творческа интелигенция, професионалните и браншовите сдружения, религиозните общности и техните институции. Функциите на Народното събрание са сведени до механизъм за гласуване на правителствените законопроекти.
В съпротивата на широки обществени групи срещу Закона за защита на нацията е залогът за случилото се „българско чудо“, когато след активната съпротива на обществото и неговите истински духовни водачи 48 000 евреи от старите предели на Царство България са спасени от унищожение в лагерите на смъртта.
На 11 юли 1941 г. ХХV ОНС гласува и приема Закон за еднократен данък върху имуществата на лицата от еврейски произход, с който се цели засилване на икономическите и финансови санкции срещу евреите. В обсега на закона, приет в нарушение на принципа за равнопоставеност на българските граждани спрямо данъчните тежести, залегнал в Търновската конституция, е включено и еврейското население от новите земи. Събраните суми по този данък съставляват 20 % от бюджета на Царство България за 1941 г.
Преди това, на 24 юни 1941 г. с ПМС № 34, протокол 110, е одобрено отнемането на телефоните и радиоапаратите на лицата от еврейски произход.
С приетия Закон против спекулата с недвижимата собственост еврейското население е принудено да предаде на държавата или под наем на посочени от властите лица онази част от покритата недвижима собственост, за която се смята, че е в „излишък“ на еврейските семейства. Обезщетенията, които се изплащат за конфискуваните покрити имоти, са по оценки по-ниски от тези, по които имотите са оценени при прилагането на Закона за еднократен данък върху имуществата на лица от еврейски произход.
1942 г. бележи нов етап в антисемитската политика на правителството – усилва се нейния репресивен характер, чиято крайна цел е изселването на евреите от България в съответствие с взетите от нацистите решения на конференцията от Ванзее за „окончателното решение на еврейския въпрос“, маскирано като „преселване в източните територии на Райха“. Посещението на българския пратеник на МВРНЗ – юрисконсултът Александър Белев – в Берлин в началото на 1942 г. съвпада с провеждането на тази конференция. Макар и да не е посветен в тайните за „окончателното решение“, старателно приривано от нацистите, Александър Белев е инструктиран подробно за административните и технически мерки, които всяка страна, член на Тристранния пакт трябва да вземе, за да се приведе в изпълнение плана за т. нар. изселване на евреите на Изток.
На 6 юли 1942 г. в писмо до германското външно министерство пълномощният министър на Райха в София Адолф-Хайнц Бекерле съобщава за изявеното съгласие от страна на българското правителство да започне преговори по „уреждане на еврейския въпрос“. В същото писмо се съобщава и за даденото от страна на българското правителство съгласие живеещите в Германия и протектората Бохемия-Моравия евреи-български поданици да бъдат включени в общите мероприятия на германското правителство по изселването на евреите в т. нар. източни области. Единственото условие, което българското правителство поставя е да му бъде предоставен списък на изселените евреи-български поданици. По този начин е предрешена съдбата на около 400 евреи от България, живеещи или учещи на територията на Германия и окупираните от нея области. Преди това българското правителство е дало съгласието си антиеврейските мерки, прилагани от нацистите във Франция, да включат и евреите-български поданици, живеещи там. Тези мерки засягат около 170 души български поданици.
Действайки в тази посока, правителството внася и ХХV ОНС приема на 28 юни 1942 г. Закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Този закон е пример за най-драстично нарушение на Търновската конституция и погазване на принципа за разделението на властите. Със Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси Народното събрание делегира свои законодателни правомощия на изпълнителната власт, записвайки в чл. 2 на закона, че с наредбите и разпорежданията си Министерския съвет може да изменя вече приети от НС закони – ЗЗН, Закона за еднократен данък, Закона против спекулата с недвижими имоти и всички други закони, които счете за необходимо във връзка с „уреждането на еврейския въпрос“. Съгласно чл. 3 от Закона за възлагане на Министерския съвет, правителството може да издава наредби и разпореждания, имащи силата на закон, които подлежат на одобрение от Народното събрание при първата свикана сесия. С разпоредбите на чл. 3 от закона се отварят широко вратите на административния произвол и безконтролните действия на държавните служители. Целта на приетия закон е да се заобиколи парламентарния контрол върху действията на изпълнителната власт, а записаният в закона текст, че наредбите и разпорежданията на Министерския съвет по смисъла на този закон имат силата на закон, премахват възможността за обжалването им пред Върховния административен съд. Правото на Министерския съвет да издава наредби със силата на закон е регламентирано от чл. 47 на Търновската конституция и прилагането му се предвижда само при наличието на извънредна ситуация, застрашаваща държавата и при невъзможност да се свика Народното събрание. По времето, когато се гласува този закон, не съществуват никакви пречки за нормалната работа на парламента. Срещу приемането на Закона за възлагане на Министерския съвет... се обявяват както представителите на малобройната опозиция в парламента, така и депутати от правителственото мнозинство.
Въз основа на приетия Закон за възлагане на Министерския съвет... правителството издава наредба, с която се създава Комисарство по еврейските въпроси, на което се дават разширени правомощия за предприемането на още по-репресивни мерки спрямо еврейското население, а в гл. I, чл. 4 на тази наредба е записано, че „разпорежданията и заповедите на комисаря не подлежат на никакво обжалване“. Комисарството по еврейските въпроси е оглавено от Александър Белев, юрисконсулт при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, ярък антисемит, член на националистическата организация „Ратник“.
С Наредбата се цели още по-пълното изолиране на евреите от обществения живот и подготвянето им за изселване. Въвежда се носенето на отличителен знак – жълта шестолъчна звезда за всички лица от еврейски произход над 10 години. Забранява им се посещението на обществени места и пазаруването в определени часове. Евреите не могат да притежават автомобили, радиоапарати и телефони. Забранени са браковете между евреи и неевреи, както и половите връзки между тях. Уточнява се, че тези ограничения важат и за циганите. Евреите не могат да живеят в едно жилище с българи, освен ако не са в родствени връзки. Определят се квартали в големите населени места, където евреите не могат да живеят.
Чрез Наредбата, като подзаконов акт на изпълнителната власт, се променят или допълват текстовете на чл. чл. 24, 26, 27, 33 и 38 от Закона за защита на нацията.
Чл. 29 от Наредбата постановява, че евреите от София подлежат на изселване в провинцията или извън пределите на Царство България.
В гл. I, чл. 7 на Наредбата е посочено, че еврейските общини имат за задача да подготвят изселването на еврейското население.
В паметна бележка до правителството от 30.Х.1942 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев пише, че изселването на евреите не трябва да става като работна ръка, тъй като тази мярка ще засегне само трудоспособните мъже, а трябва да бъде осъществено като изселване на целите семейства, за да се постигне „разрешение на въпроса“.
Активирани са преговорите с германското правителство за предприемане на конкретни действия за подготовка на депортацията на еврейското население от България. Прави впечатление становището на германския външен министър Йоахим фон Рибентроп, който в бележка от 15.IХ.1942 г. застъпва становището, че „все още е рано да се обърне към българския външен министър за изселването на българските евреи“
Съвсем скоро обаче нещата се променят бързо. В паметна бележка на германското външно министерство от 9.Х.1942 г. и телеграма до германската легация в София от 15.Х. с. г. правителството на Райха заявява готовността си да приеме на своя територия изселените от България евреи. Като основание за германското становище са посочени новите законодателни и административни мерки, приети от българската законодателна и изпълнителна власт – Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси и Наредбата, издадена въз основа на този закон, предвиждащи изселването на евреите от България.
Във вербална нота от 12 ноември 1942 г. българското правителство посочва, че „е особено зарадвано от обстоятелството, че усилията му да уреди всестранно еврейския въпрос в България са привлекли вниманието и на германското правителство“. В нотата се изразява и желанието на правителството изселването да стане по начин, който да не затрудни „правилния вървеж на стопанския живот в страната, а така също да може по-рационално да се използва трудът на евреите като евтина работна ръка за направа и довършване на всички по-главни и особено по-важни пътища“. В свой доклад от 16 ноември 1942 г. германският пълномощен министър А. Бекерле съобщава и за желанието на българското правителство да му бъде изпратен „германски съветник, за да подпомогне провеждането на съответните мероприятия“.
До края на 1942 г. са задействани механизмите за привеждане в изпълнение решението за депортация на еврейското население най-напред от новоприсъединените земи – Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Впоследствие в плана за изселването са предвидени и 8 500 души от старите предели на България, за да бъде изпълнена договорената цифра за изселване на 20 000 евреи (в новите земи живеят малко над 11 000 евреи).
Особено място в трагичната участ на еврейското население от новите земи заема Наредбата за поданството в тези земи, публикувана на 10 юни 1942 г., уреждаща поданството на тамошното население. Съгласно тази наредба всички лица от български произход, имащи местожителството си в новоприсъединените земи, стават по право български поданици. Същото право имат и живеещите там лица от небългарски произход, но им е дадено правото да запазят старото си поданство или да придобият поданство на някоя чужда държава, като в такъв случай са задължени в 6-месечен срок да напуснат новите земи. От действието на тази наредба са изключени напълно лицата от еврейски произход. (Позоваването днес на разпоредбите на чл. 21, б. а от Закона за защита на нацията, където е записано, че евреи не могат да бъдат приемани за български поданици, за да бъдат обосновани постановленията на Наредбата за поданството е неточно, тъй като при Закона за защита на нацията даването или отказа на поданство се разглежда като индивидуален акт, санкциониран от министъра на правосъдието, докато Наредбата за поданството от 1942 г. има всеобхватно и автоматично действие за цели групи от населението на новите територии).
В речта си пред Народното събрание на 26 март 1943 г. народният представител Петко Стайнов посочва противозаконността на акта на изключването на еврейското население от новите земи от действието на Наредбата за поданството и изтъква действащия принцип в международните договори, към които и България е страна – съдбата на територията на дадена страна е съдба и на живеещото там население – т.е. държавата приобретател на дадена територия е длъжна да признае „по право и без всякакви формалности“ като свои поданици всички лица, които са имали поданството на държавата, която е отстъпила тази територия.
В своя реч пред Народното събрание Никола Мушанов окачествява отношението на българската власт към евреите от новите земи като към „безстопанствени хора“.
Оставени в това висящо положение – без възможността да придобият българско или каквото и да е друго поданство, евреите от новоприсъединените земи стават лесна плячка за нацистите.
За времето от 1940 до 1943 г. българската законодателна и изпълнителна власт приема 6 закона и 35 наредби и постановления с репресивен антисемитски характер. Приетите закони и административни актове са в драстично нарушение на повеленията на основния закон на Царство България – Търновската конституция.
През тези две години се приемат Закона за защита на нацията, Закона за еднократен данък върху имуществата на лицата от еврейски произход и Закона за изплащане на непокритите имоти на лицата от еврейски произход, предложени на държавния поземлен фонд за изкупуване, съгласно Закона за защита на нацията. Издадени са 10 постановления на Министерския съвет за прилагането им. Целта на тези закони е ограничаване политическите, гражданските и икономическите права на еврейското население в България, изолирането и дезинтегрирането им от българската нация.
През 1942-1943 г. са приети два закона и съответните постановления и наредби, чиято цел е да се подготви изселването на еврейското население от България съгласно в съответствие с предприетата от Германия политика на „окончателно решение“ на еврейския въпрос, формулирана като „изселване в източните територии на Райха“. Законът против спекулата с недвижими имоти ограничава до минимум недвижимата собственост, притежавана от лица с еврейски произход. Законът за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси, постановленията и наредбите, свързани с прилагането на този закон задвижват механизмите на държавния апарат за осъществяване на предвиденото изселване най-напред на еврейското население от новоприсъединените земи и част от евреите, живеещи в старите предели на България.
Действията на българската гражданска и военна администрация в новите земи, подготвяни в тайна и довели до изселването на 11 343 евреи, изненадват обществото, но същевременно послужват и като предупредителен сигнал за готвената участ на еврейското население в старите предели на България. Благодарение на смелата защита и подкрепа, която Българската православна църква, видни представители на интелигенцията, общественици и политици като Димитър Пешев, Димитър Икономов, Петко Стайнов, Никола Мушанов, Димо Казасов, Владимир Куртев дават на българските евреи, намеренията на правителството да изсели и предаде на германците първоначално 8 500 евреи-български поданици са осуетени.
В крайна сметка българският държавен глава цар Борис III, който има последната дума при вземането на решението за отмяна на депортацията, се вслушва в гласовете на българското гражданско общество. След депортацията на евреите от новите земи през март 1943 г. никое българско правителство до 9.IХ.1944 г. не предприема повече действия за изселването на български поданици от пределите на Царство България и 48 000 наши сънародници от еврейски произход са спасени от нацистките лагери на смъртта.
Антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт, независимо от причините, които са я наложили и степента, в която тя е прилагана, съставлява мрачен период в живота на българското общество по време на Втората световна война и принася в жертва на тази политика 11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Светъл лъч в тези трагични дни представлява нравственият подвиг на българското общество, вдигнало се в защита на човечността и солидарността, спасили 48 000 човешки живота. Този морален подвиг е основание за заслужена национална гордост, а паметта на невинно погубените ни задължава да поискаме прошка за причинените им страдания. Тази прошка ни е необходима – в името на загиналите, в името на оцелелите и техните спасители, в името на настоящите и идните поколения. За да можем да кажем: НИКОГА ВЕЧЕ!
Б Е Л Е Ж К И
1 Публикуван в Държавен вестник, бр.16/23.I.1941 г.
2 Публикуван в Държавен вестник, бр. 151/14.VII.1941 г.
3 Публикуван в Държавен вестник, бр. 32/13.II-1942 г.
4 Витка Тошкова и колектив. „Обречени и спасени. Сборник с документи“. Издание на БАН, Институт по история. (Под редакцията на акад. Георги Марков). С., 2007, с. 280.
5 Публикуван в Държавен вестник, бр. 148/9.VII-1942 г.
6 Наредбата е публикувана в Държавен вестник, бр. 192/29.VIII.1942 г. Пълното й наименование е: НАРЕДБА ИЗДАДЕНА ВЪЗ ОСНОВА НА ЗАКОНА ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ДА ВЗЕМА ВСИЧКИ МЕРКИ ЗА УРЕЖДАНЕ НА ЕВРЕЙСКИЯ ВЪПРОС И СВЪРЗАНИТЕ С НЕГО ВЪПРОСИ
7 Цитирано по: Витка Тошкова и колектив. „Обречени и спасени. Сборник с документи“. С., 2007, с.313-315
8 Пак там, с. 311.
9 Пак там, с. 311-312.
10 Пак там, с. 312.
11 Пак там, с. 317-318.
12 Пак там, с. 318-319.
13 Публикувана в Държавен вестник, бр. 124/10.VI.1942 г.
14 НБКМ, Стенографски дневници на ХХV ОНС, IV-а редовна сесия, 58-о заседание, 26.III.1943 г., с. 1163-1165.
15 Пак там, 54-о заседание, 19.III.1943 г., с. 1071-1072.
16 Публикуван в Държавен вестник, бр. 156/19.VII.1941 г.
Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я
1. Гринберг, Натан. Документи (сборник). С., 1945.
2. Тошкова, Витка. България – своенравният съюзник на Третия Райх. Сборник с документи. С., 1992.
3. Коен, Давид. Оцеляването. Сборник от документи 1940-1944 г. Издателски център „Шалом“. С., 1995.
4. Хаджийски, Иван. Съдбата на еврейското население от Белморска Тракия, Вардарска Македония и Югозападна България през 1941-1944 г. Дупница, 2004.
5. Витка Тошкова и колектив. „Обречени и спасени. Сборник с документи“. Издание на БАН, Институт по история. (Под редакцията на акад. Георги Марков). С., 2007.
6. Стенографски дневници на ХХV ОНС 1940-1944 г.
