(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко)
Много бех спретнат, много бех послушен, много бех внимателен…
Джамал, род.1918 г., земеделец, Разложко
Като ергенче като станах, аз вече така се пооправих, наприха ми по-хубави дрехи, пооблекох се. Ходех, действително, където помръднех на мен ми беше секъде отворено, момите секъде очакваха аз да се ява там, секъде бех уважен, ходех насам-натам, а къде било писано – в Якоруда се ожених. Беха некъде приятели на мойта жена баща й и моя баща. Дойдоха на гости, харесахме се с нея. Като се харесахме така и до едно известно време ни сгодиха старите, както по старому ни сгодиха. Ходихме годеници и то млади, на 17 години аз се оглавих (сгодих) и се ожених на 18-19 и ми се роди веке щерката. Когато ми се роди, отидох, хванаха ме в казармата и те я гледаха.
В казармата как прекарахме? Така, когато тръгнах оттука, тога не се изпращаха като сега… изпращания хей. Едно потмениче (торба) такова и се туреше нещо храница… така навървено отгоре, като опнеш – се загърне и туреш на рамото като раница. И ме изпратиха. Нема роднини, мачята (майка) и бащата: „Създраве, сине, създраве“. Сам-самичък отидох на гарата и се качих на влако и другите, които бехме наборо имаше един Муслев. Оттук се качихме – в Горна Джумая ке идем да служим… оттука Септември, от Септември линията за Горна Джумая.
Като слезнахме в Горна Джумая, пречекаха ни военните с музика, военните не ги познаваме, хванаха ни, строиха ни така цивилни, много дето се събрахме на гарата, откараха ни в казармата. Там вече ни облекоха, баня ни направиха, остригаха ни, облекохме се и ни сформираха по роти. Аз бех тежок картечар. Бех много слаб и пак ме взеха тежок картечар. Много бех спретнат, много бех послушен, много бех внимателен, за всичко в учението бех отличен и те ме награждаваха. Тогава се празнуваше 9 септември. Моят набор – 26-и републикански набор се казваше. Тогава влезнаха комунистите да земат войници от моя набор.
И прекарах като млад човек и тежко ми е, и мъчно ми е… но винаги е рахат, защото е млад човек. Като се уволнихме, дойдох си вече тука. Момче големо, започнахме да работиме, много си живеехме с жената, ходехме засмени, където работехме и през това време .
Забравих да кажа, че през фашисткото време много ни тормозеха, че раниме партизаните, па ние не сме видели партизани. И дойдоха една войска от фашисти, заградиха кашчите, туриха картечници, обърнаха към къщите, влезоха вътре в хамбарето, бръкаа в житото да найдат оръжие. Не знаехме какво търсат. И влезе един хвана ме мен и ме отведе код (към) егреко (обора), код овците. Отвори вратата: „Фани това агне!“ Избра той най-дебелото ягне, дигнаха го двамина и го качиха на рамото: „Ки го носиш там при Иван Кочев на гарата ки го оставиш“.
Я го нарамих, отнесох го там и като дете чекам да ми го платаа и седа там на дворо да ми го платаа. Той ми вика: „Какво чекаш бе? – Донесох едно ягне, чекам да ми го платаа. – Бегай – казва – ке излезат… ке те скъцат (пребият) с бой!“ И я се уплаших, пребегах, дойдох си. Е това съм преживел през фашисткото време.
Партизанското време – като слезнаха партизаните, дадоха ни голема свобода. Бехме радостни ние, мюсюлманите. Рекоха ни: „Ние ке ви докараме от Анадола ходжи да ви учаа“. А те не не учиха, а покръстиха.
… През време на войната с немците аз бех малък. Това са немците, германците минаа там. Деца търчеха там, да ги видат на мотор, на камион. Не ни беше страх, защото те си пътуваха. Дойдеха по къщите да купаа яйца и то в изобилие пари даваха за яйца. Друго – не са ни били. Заминаха си тия. Какво правеха натам. Мина тая война.
Моя живот така преживех, а след това се поразболех. Страдах от гърло. Насам-натам немаше лекари. Требва да ме карат в София, Пловдив, иска пари. Пари се изкарваха тога като сега, като безработица, нема работа, нема пари, ако продадеш от житото да изкараш пари, така беше времето. Като ме заболя гърлото, отидох в Белица. Имаше един лекар, като ме виде вика: „Имаш сливици“. И ние си бегахме. Товариха ме оттука тога в Пазарджик при доктор Аджияров се казваше, той оперираше апандесит. И като ме прегледа той, я отворих устата, а той казва: „Затвори, затвори – казва – ти си вика за Пловдив. Дай, казва, 250 лева“. На ония пари само що отворих устата и ми напиша талон. И оттам се дигнеме, та на гарата, качиме се на влако, та в Пловдив през нощта. И там трасиме, трасиме хотел да преспиме – всичко препълнено. Насочихме се в един хотел, да проверим натук. Там една на гишето вика: „Момчета пълно, пълно е“. – „Требва некъде да преспим“. – „Чакайте тогава!“ Отиде си некъде, подумаа си, върна се и вика: „ Е тука ке преспите“. Преспахме в антрето.
Утрето ке трасим доктор Ботушаров.
„Еми той е, вика, тука е тоя кабинет, там преглежда. È от тоя вход, та другия ки се качиш“. И влезохме вътре, там докторо ме виде и вика: „А ти си за операция“. Почеках малко той намажа нещо и като хвати едни клещи с ботки, като налегне сливицата и спропаднаха вътре, скръкна, почна да опина с нещо като обувалка и извади сливицата. Все едно слива от земята да я извадиш. И като рекох: „А-а-а-а!“ целия доктор го наприх с кръв. И викам: „Не може ле и другата да извадиш“. Па другата беше, ле еднаж ме къца така баба с нож. Ами я съм дете. Съгласих се, скъца я, изтече кръвта, олекне, на утрето па си е същото. Той вече докторо го хвана и него на два пъти го извади и нема вече нищо вътре. И той ми напиша адрес, ако има нещо, да пиша. Изпратиха ме обратно. Във Велинград си починахме там и оттам дойдохме си тук. Така съм престрадал. Тук се разболех. Беше снег… нашия зет, Муслевия, той беше голем човек, ме нарами и ме донесе право у нас. Па я съм се бил шарил. Не знаехме и цял съм възпален. Почнаха кървите от грълото. Къде да ме караа? В Белица нема доктор. Цела нощ те туреха топлина, а от топлината още… То искало студено, те топло, позапре малко кръвта, ама на сутринта съм се целия шарил. Кръвта сопре и оздравех.
Станах вече ергенче. Одех насам-натам. Като се харесахме с тая нашта жена, така било писано… Много се аресахме, бех като бесен по нея. Тя с писмо ке ми каже кога да ида към Якоруда, кога да не ида… как да живеем с нея. Най-напред характера требва да гледаш – дали има добър характер, дали е скромна, дали има морал, дали е хитра… да видиш, че можеш да живееш с нея. Тога се харесахме по характер, по любов. Взехме се, преживехме хубаво с нея. Много имаха мераци тия (родителите) да я взема. Направиха ми тежка сватба. Доведоха я, било па това… да се скриеш, да те търсат. Я се бех скрил некъде, найдоха ме и така като младоженец карах. Преживех така, като станах семеен.
Почнаха да ни гонат комунистите. Тая форма (шалвари) не може да я носите, ще хвърлите фереджето. Па, то не е лесно. То си се само хвърля фереджето. Така беха старите жени. Сега да му речеш, не ще фередже. Жената искахме ние да е закрита, да не й се види всичко, да не е гола. Така беше по морала. И мене си ме зарукаа (завикаха), а в Белица, така ке си умреш. И най-накрая наказаха ме, че съм бил организатор в село. Аз, че щел съм да направа турско малцинство в България и ме грабнаа. Отидохме в София да питаме в Министерството дали е на местна почва да ни налегат да ни кръстаа, или е министерско постановление. Не се сбрахме заедно. Тоя тръгнал с кола, друг с влак. Сбрахме се пред Министерството… Като влезохме ни казаа: „При нас насилие нема, това си е на местна почва“. И си дойдохме. „След известно време ки дойдем да проверим“.
Па тия не дойдоха, дойде Държавна сигурност от Благоевград и ни сбра в магазине. И още там тормоз, тормоз… Фанаа вече мене, брато, как си бехме на работа, в един джип и хайде в Разлог. Откараха ни в Разлог, набутаха ни в килиите. От Разлог, à в Благоевград, София. Преспахме в София. Откараха ни в Белене. Преседехме 2 години в лагер. Вкараха ни като овци, ако некой се сети да ги пусне, ке пасат, ако не, там ке умрат. И ние така. Хвърлиха ни в тоя лагер, не знаем абсолютно нищо, не можем да пишем писмо. Имаше там хулигани-криминалисти – те са такива хора, които са заслужили да ги наказваа. Такива годни хора. И тия кажаха: „Лесно писмо нема да получаа вашите, тука, вика, не е за вас, вие сте добри хора“.
А като са ме писали мене, че аз съм бил организатор и като идеме да ни изследва да ни изпитваа, началнико ме подхвана и вика: „Кое образование имаш?“ Я като кажах четвърто отделение, и че съм за ограмотяване, те почнаха да се смеяа. Видеха, че е клевета. Да бъдеш ти такъв човек, требва да имаш висше образование, и то две висше, за да си организатор. Те видеха, че сме прости и почнаха да се смея. „Ами хайде, вървете!“
И ни изпратиха в лагера. Седехме две години. Имаше един добър началник там. Като седехме една година, я отидох при него. Научихме се, че сме прехвърлени към Държавна сигурност. И един началник, Гочев се казваше, голям човек, а и той страдал през Балканските събития… И отидох при него да поговориме, и той вика:
- Слушай сега, Вие сте тука политически, ако (нищо че) не сте съдени.
- Другарю началник, те не са ми кажали, че аз съм престъпник, та са ме помилвали. – Те немаа защо да се хванаа и да ме осъдаа. Иначе щеше да ме осъдаа. Я съм прав човек. Ни съм крадец, ни съм убиец. Я съм прав човек.
Само един началник имаше там. Не е като в затвора. Там нема. Никой не те пита. Тоя началник рече: „Защо сте тука?“ – „Има досие там“. – „Ами ако лъжеш?“ – „Ами ако вида досието? Я съм две години тука, а не знам защо съм тук, дай да вида!“
Той отвори папката и прочете: „ Джамал К. по решение на местния и окръжния комитет на партията да бъде изселен за пет години в Белене затова, че той не се е писал българин, а турчин“. Викам: „За това ле?“
Действително тоя началник докладвал, че ние работим много. И когато дойдоха началниците и видеха каква подредба, ония дърва тук 5 кубика, там – 8 кубика, да не можеш да се начудиш – право наредени. Те не са виждали такава работа. А, па там дадат ле ти похвала – освобождават те. На един хулиганин му дадоха похвала и го освободиха. На нас ни дадоха похвала и не ни освободиха. След 15 дена па си го докараха.
И оня началник казал в София: „Тия хора не са за тука, те са такива добри, такива работни хора“. Аз му казах: „Ако не ни освободят – да ни изселат на друго место, да не сме с тия в лагера, да сме със семействата си“.
От София, в Благоевград, после при Славето. Той като подпиша, тогава ни освободиха.
… Не мож да избегаш? Заградени сме с вода. Имаше там такива затворници, които пробиха килията, излезнаха, понеже цела нощ са копали, видели, че е съмнало и ке ги хваная, видели житото, та цел ден седели в житото. И през нощта преплували през Дунава, та в Румъния отишли. През нощта се натъкнали на едни блата, та пиявици ке им изпият кръвта. Нашли ги беха румънците и па си ги върнаха.
Ние се отнасяхме с всички затворници добре. Те беха крадци, комарджии. Все: „Дай батко, дай батко!“ Ние бегаме на работа, те окрали. Та вуз них с крамоли, с бой. Даже бихме един що поиска да му дадем масло, маслини, ама той си е крадец. Даваха ни храна, ама не се готви хубаво ядене, картофите миришея. Ние си купувахме, когато немаше ядене.
Немаше психически тормоз там, имахме голема похвала. Такива работници в Белене не е имало. Дето е сечено не се познава. Ние направихме острова красив. Харесаха ни…
Дойдохме тук. Пак гонене. Днеска в Белица, утре в Разлог. Тормоз. Заградиха ни. Кога ме рукнаа да ми дадат бележка вечерта да се ява в партията, цела нощ не мога да спа. Ида там, тормозат ни. Секой го е страх, никой не може да те защити. Мъчихме се да бегаме… усетиха ме, че влезох дома, заградиа ме и ме хванаа. Смениха ми името…
Исках да града на един син и как ке града като я там две години мизерия, децата тука, нема с какво да си купат хлеба. Одихме в партията да трасиме парцели. Той вика Славето: „Нема парцели. – Е как нема, ние си имаме наше. – Дека има ваше?“ Не дава да речеш наше. Не ни дадоха парцел. Исках учен да стана, ама ходехме с овци. Не ни пращаха да учим, защото кой ке пасе овците. Те тръча да ора некъде, да се прехранваме, немаше пари тогава. Ние с овците и ако има берекет, като овършея жито, пшеница, натовара в раницата и при магазинере, премери и изтури. „Кажи сега що искаш – басма, брашно, захар“. Така се поминуваше. Пари немаше. Такова преживяване беше, че като немаше пари, та криехме овците, да си платиме пашата. Не можем да си платим пашата. Като си дойдем… за водата трасаа толко пари, за токо-толко. Колко овци имаш, толкова да платиш… криехме овците.
… Аз съм по морала… да бъдеш честен, да бъдеш добър, да бъдеш скромен, със секой да имаш хубав моабет, хубаво посрещане и хубаво така прекарване на времето и искам човека да е винаги с мене приятен и да си правим моабет. Мечтая да срещна човек, да си разговаряме с него по хубави отношения и по морал, и по работа, и по сичко. С таквия, както има сега, абсолютно не се спираме и младежите нищо не знаят.
Ние другиш, ако отидеме на моми, та момите чекат да влеземе. Ти си към тая мома, оня към тая, зависи кой как си има гаджалък. Там си направехме моабет… а сега никакво момче нема към мома, всичките са в хоремаците – пият, а тия търчат по баровете да трасаа ергене. Дали ке найдаа? А сега в момента така… А ние трачехме по момите и ги карахме да ни пеяа… то е джомбуш, то е веселби, тогава момите пееха и се наслаждавехме. Така беше на времето, не е като сега – все пиянство, все комар… Много е голем провала сега. Тога беше по морала много. Момата е седнала там, ти тука и ще приказваш моабет, ако момата значи я видиш че тя е способна, за да я вземеш, значи моабето ти става друг. Да я превратиш (убедиш), да се съберете. Ако си е клапатарка (приказливка) отбегвахме от нея или па другояче така и пак я отбегвахме. Морала беше друг тога… щом я усети ергенино каква е, към нея, винаги към нея.
Винаги един баща, не само аз, бащите са длъжни сина да бъде учен, културен, към това се стараем, но в днешното време – абсолютно. Ти даваш съвет, но като види болшинството там, зареже теб, не те слуша, той както иска, почва друго да прави и става провален. Ми я ме интересува всички младежи да се добре. Тогава ще имаме напредък, ние с добрините, които бащите полагаме за синовете и синовете и бащите да слушате майките, тогава има нафака по старому, както казваме. Щом един човек видиш, че прави лоши работи, много лоши работи и Аллах го не ще и той е далече от него.
Нема кой на Съдния ден да се спаси, оти ки умреме и пак ки станем. И там да видиш ка че е… Там има съд. Ако ти не си отнесъл (добрини), не дават ни светлина, не дават ни другар да имаш. Ти ако си отнесъл и другар и светлина. Оттука, ако си учил и си разбран – знаеш какво да думаш, да искаш, да мечтаеш, да бъдеш, както викат българите в рая, ние в дженето. Добрите работи да дадеш садака, да облечеш особено сега за Байрам, да облечеш едно сираченце, да го зарадуваш – от това по-добро нема. Тога ти си имаш веки първенство на Съдния ден, че ти си бил таков добър, че си уважавал сираци и хора…
И там значи, в гроба, когато ни сложаа, там ки бъде темница, в гроба, ако си си отнесъл светлина ти, иначе никой ти не дава светлина там. Тук си имаме и другари, имаме си и светлини – ето ток, слънце, имаме сичко, ама там не даваа… Там, който е в дженета… той ще е вечно в дженета, който е в дженема (ада), както викаме, в катране, вечно в дженема ще бъде. Па, ако има в него може някои грешки – я ке те гори дженема Аллах, я нема да те гори. И да те гори, па ке те извади от дженема и ке те тури в дженето, само че ке има печат той.
… Християните и те кат нас, има вярващи в них. Тия, които заумираа… там има меляйкета (ангели), и като даваа живот на душите му, викаа… Ешхеду ля илялах – Ако кажа това, направо в дженето ке ида. Ако чини инат, отива в дженема. Може дженемо Аллах да го помилюва и да го сложи в дженето. Че тоя е християнин, а тоя пиян, ние си немаме работа. Ние си уважаваме всекой един човек, всекоя една религия си уважавам. Народността винаги не трябва да мразим, но циганите са прокълнати. Те са правили злина брат и сестра и за това са прокълнати. Аллах ги мрази, даже ги и кълне. Ние не ги кълнем…, но ще им помогнем … Ние сме длъжни да помагаме. Като дойде некой просяк на вратата, ти откъде знаеш циганин ли е, българин ли е, какъв е. Ще му дадеш, защото… садаката, която я даваш ти, ние му викаме садака, която дадеш от ръцете, 24 това увеличава и живота на човека… и за оня свят имаш добрина, па ако направиш лошо, Аллах го кълне, ако живее 80 години – да живее 40.
Всички уважавам… Ученият човек е за пример… Ученият човек се е учен, независимо в каква насока е учен, простия човек ки те нагруби, ки те наскърби, а учения човек – с него ки се разбереш. Имах желание да учат децата, но като ме взеха в Белене, те скъсаха с училището. На малкия му вървеше училището…, но той се хвана с таквия деца в Банско Я му не давах да учи, оти видех, че не е добре. Той бега да се вреди там, я по него отидох…. И исках да го вреда в жичкавото училище, там има по занаят – ке оправа радиа, па ке взема пари. Като отидох, вика: „Не, препълнило се е.“ Я оттук – оттам, премолих се некъде ме съжалиха, приеха го.
Оставих го там да учи. И като се научих, бегал оттам отишъл в селското училище. Харесало го там, хулиганчетата, децата, които са там. Там учи, не можа да изкара… Даже прах (бих) го пред учителката. Тя се толкова засрами и вика: „Недей – недей!“ Кога как ида, той има двойки и я като му обръша един шамар, той падна на земята.
Когато е изкарал средно… той вече не се пере (бие), той е акъллия. Там със съвет да може той да възприеме, че ти го възпитаваш. И той приема, понеже, той е учен вече. Ами, като не ме слушат, не съм ги възпитал правилно… Култура и учене. Да бъде учено, възпитано и културно дете, да бъде учено, независимо в каква наука да бъдеш учен.
Слаб ученик бех по история, но четех, пишех, не ми вървеше училището. След това заучих на ходжа. Поучих две зими по един месец. Научихме само да четем Корана и исторически да сме с морала добри, да сме примерни, да знаем как да посрещнем човек, да говорим добре, да сме добри… Там много хубав съвет ни дадоха през това време – да не си хулиганин, да не пиеш, да не пушиш, да не говориш глупости, да се пазиш от лошите работи, да си примерен – в това сме ние възпитани.
През детското време, защо така бехме изостанали, та не можехме да се учим. Ние не се хранехме, както децата сега как се хранят. Сега яде шоколаде, готвенко да му е, да му дадеш пари да си купи, каквото то поиска. Тогава немаше. Тога ки закуси попарица, ако иде с овците, със стока, ки му се сложи в едно папарче млеко или мътеница, ке си върже извара. И като се съберем чобанчетата, запладнаа овците и ручеме и тоя извади извара, и оня извади извара, това ядеме… Не е като сега – кашкавал, овче сирене, та ки си зел и домата, буркан месо. Сега се яде много силно ядене, децата са силни и знаят. Ние ядехме слабо ядене, па иначе здрави бехме, немаше болести, имаше само малария. Ако ние сме яли така като сега, щели сме да сме силни. Готвеше се на меджия (празник) и Байрам. Захар ки се земе само за Байрам. Същия хлеб, ако е тога, само хлебец ке ям. Ама тогава ядехме гърчелив хлеб. Нашите караха на воденица, та смелеха, а то си има и грашина и не е чисто житото. Изпечехме си пшеничен хлеб, по-благ беше. И така живеехме през това време…
… Смъртта какво нещо е… Това е много тежка работа и много страхотна. Всекой нема да издръжи, когато умира, аз съм издръжовал… Много тежка работа е човек да умира… Некой ки си умре като пиленце, ама некой не може. Страх ме е, разбира се… Там, ако видиме тия, които работат там, ние нема да издръжиме. Там, ако видиме шо се работи, ние немаме тая сила да издръжим и затова се страхувам. Че какво нещо е, ние се посечеме, та у-у-у, там се душа дава. Това горчило секой ки го изпита, който е жив. Еми, Аллах знае, ние знаем, че оня, който работи на земята добре, на тая глава пръст нема да пада, на Съдния ден, той ще бъде защитен, колкото и да има грехове… Да си убиец… да правиш злини, по чужди жени да ходиш, или жена с чужд мъж… от това по-голем грях нема. В ада ще гори. Най-важното е да изпълняваш това, което е редно… Аллах даде чифт – мъж и жена, да се слушат – не да се ядат, каквото рече мъжът, жената е длъжна да слуша. И най- много, жената ще печели, ако си угажда на мъжа, да не го тормози, каквото поиска той, тя трябва да му угоди…
Да сме здрави, живи, само да нема война, да сме си мирнички…
Сали, род. 1918 г., земеделец, Гоцеделчевско
… Да видиме ние как сме със здравето, какво да правим, да поприказваме… На работа бех там на нивата, сам, отидохме, брахме царевица там от нивата… Когато се случи… младите дойдат, помогнат, измъзат ми кравата…Не синовете и снахите, а щерките, помагат с кравата нещо…нещо ми помогнат така, да я изкарат… нещо да ми почистят…
И на синовете, и на щерките си дадох земята по барабар.И на щерките поравно. А па на ей това момче, дето е при мене, това момче, нему му дадох повече… той тука редовно си е при нас, и деня, и нощта си е редовно при нас. На него да дадеме, сине, повече за да ни гледа, да е доволно. Къщата му съм писал на него… а сестрите, те си имат па от мъжето кащи, а па таа каща ще я пишем на това, на най-малкото момче…
С жената, имаме си ние един декар, дори и половин декар, долу ливади, береме си ябълки… съм насел, та си берем от тях. Ми, царевичка нещо си… и пиперки, домати си посееме там. С жена ми си го гледам тоа декар. Синовете си гледат техните ниви… и дъщерите. Само това, малкия си работи мойто. Отделно си има и на него, а па на нас… кога измреме ний, ше го оставим, на това съм го писал, на детето и мойто… Редовно е тука, гледа ме, дръвца да ми докара, нещо да иде… вода да ми донесе, а па с нея (снахата) си имат и те семейство, и те си имат дечица, и те си имат работа… Кравичка си имам…Крава и една-две козици имаме. Това ни е стоката. С кравата некога той (синът) иде, ние не можеме с бабата веке, ами той иде… и на пастир я даваме.
Ей, разправят старите хора, на оня свят така и така: „Немойте крадете, немойте да лъжете нещо, немой… нейде да има некой… той се е трудил там, не барайте там“. И не е хубаво така да идеш да крадеш, да идеш да лъжеш, та си е най-хубаво правия път. Какво си е твойо, да си го гледаш твойто, а не да идеш там… да му прайш такива мизерии. Казват старите, па и ние послушваме, така, да нема лошо… и да е хубаво всичко. Най-лошия грех – на татко и майка… да си продумал лошо… да не отговаряш на баща, на майка. Той те е изгледал… требва да го уважаваш, га дойде татко ти, да не гледаш с лошо къде него, требва така с уважение… да го посрещнеш. На татко да не отговориш, на майка да не отговориш…
Яз в магии не верувам… Кой го знае тоя човек че магия некой нещо му са направили, не ми се мене верува на такива… на бабини деветини. Има хора верваа, верваа си… има хора. Прават… чисто-просто, прават. Има хора праваа. И сега си праваа. Жени, ама го не знаш кой… Има ходжи развалят. Има ходжи, оти думаш? Едни, един в нашто село беа го направили да гръмне. Направо е така, чисто-просто да се пукне. Надуе се, така се въздуе. И може така да пукне. В нашто село, ако не го бея оправили таквиа ходжи… има си ходжи, които си разбираа по тиа работи и него го оправиа…
Като малък живеа… имам си майка, татко си имам, живея тогава много млад, имам двама братя, сестри две и си живея, с тех си живеехме. Имаха друга каща, там, по-онам ни беше кащата, сетне дойдоха натука… дадоа парцели там, ама късно, а тука по-напред още не бея давали парцели там. Я дойдох тука, чудех се, чудех… там… онаа маала по-студено беше… Дойдох тука некаде, зех да града, заградих къде кащата, дечицата ми бея малки. Яз градих – кащи тука немаше – само яз. А и теа тука стотина дръва, има триста дръвета в нея. И ги съм влекал от онаа бръчина отсред, я го викам на високата бръчина… оттам и сам влекал на рамо, со синджири… скоби за дравото и со синджиро като завлекли оттам.. Та тука остава, па се връна. Имах едно магаре, добиче и на него товаря по едно дръво оттука и оттам, докара тука – децата малки, нема кой да помага. Хвати двамина майсторе тука, па каменье от онаа тумба там, не като из-циментирана зидария, ами каменна зидария. От онаа тумба пера сос една вария, метам тука, та сетне со жената носим… на носилка дръва, пренасяме оттам, та тука, нема кой да помага на майсторето. Аз тука и да нося и кал, и каменье да доставам… некак да изградииме и тука…
И се прибраха децата веке тука, онаа ми беше по-стара каща, прибрахме децата тука. Се тука ги изгледаха. Имаа две снаи, с таа – третата снаае сега тука. Двете снаи, тука, зеа да викат: „ Татко, ай да си се разделиме, ний да се отделиме – казва – че сме много тайфа“. Те станаха с по три-метра деца. „Добре, ами па къщи немате“. Та па тогава зея да даваа парцелето. Се даваа парцелето в онаа маала, па отидох там, та па 26 зехме два парцела там. Тогава беа евтине парцелето, тогава стотинки метрото беше. Да, я ако не бех заградил тука и я щех да съм там при тех. Добре, ама я бех веке заградил тука, та там децата взеха, едни до други са и двамината сина, по-големките, па тука – по-малкия син е тука с таа снаха.
И те помагаа, и яз помагам, та им сградихме на онея двамата там къщи, та отидоа те двамата, па ние останахме с по-малкия тука. Та и така да се преживее… Я сам и болен, нали, що ида за очите при тоя доктор, в София, Чулев. Чулев, има един лекар, той е възрастен, той има вече може от деведесе години нагоре, що ида на него. Той е много възрастен, много, там знам го него, той беше в Гоце Делчев, тука беше лекар, та сетне като специалист го избраа, та го откараа в София, в София го откараа и там е са той лекар, още си е жив, много е възрастен човек. Ше ида при него, ама не можех веке да ида, да ойда там и отидох на Благоевград, при Тумбев… Та тая е така – преживеваш, преживеваш… Много, като малък съм – хубаво, доде имаш баща, майка, та доде си къде тринаесе-четиринаесе години – хубав е живото. После като заминеш там нанагоре вече – по-труден е живота…
Ходил съм запас, ходил съм войник. В Дупница служих две години войник. Това беше триесе и осма и триесе и девета година служих там. После като вече да се уволни-ме, хайде па запас. Зеа ме запас четиресе и втора година, и трета година ме зеха па запас. В Дупница, от Дупница ни взеа и отидохме в Трън. Та от Трън, там, кварталите, хайде ойдохме в Сърбия… оттатък Трънска клисура, та Гламановци там, Пресека, там има едно село Пресека, на границата, та татъка та Пирот… Ние бехме така войници, та там… кат ни побараа там, та що изтрепаа наши момчета там. Еднаж отидооме там, на Власишки езера… взееме позиция там, на Власина, та пушката така сложи, та раницата съм сложил е така, па е снег до ей тука. Та, разрий, разрий, измръзнал съм, а па тука един войник, там един махам, офицерите… Не беха германците, беха сръбски си, така, сръбски чети. А ние като охрана бехме така, в Трън. Та, там останаа наши, имаше от Гоце Делчев един – Любчо Икономов, там остана. Имаше един Иван Бесов и той остана делибат, там имаше от Осиково две-три момчета там избиха. Еднаж ма хватиа, плениа от нас къде осемнаесе души, нали, войници. Найдохме в едно дере, една воденица имаше, та ги видела воденичарката, кога ги изтрепали. Ама… те й дадохме зор наште войници, та ни каза, осемнаесе души на едно место в дерето, покрили ги с букова шума, покриени, изтепани там момчета.
… Наши. Зехме на утрото от сръбските села волски коли, та ги товариа оттам с волските коли, товариа, та ги карахме в Трън, там им направиме една голема поляна, там ги закопаваме, там ги оставеме. Да не са отвънка. Та сетне па ни взеа, та ходихме по Беломорието. А имаше един подполковник, Анджиев ли беше, как. Беше пак подполковник Саневски. А там сос нас беше па един подполковник… от Благоевград -Текелиев. В Беломорието па бехме с германците кога беа все още нанадолу, къде остров Крит… Та оттам па дойдохме… па яка душа.
Бехме добре с германците, кога бехме нанадолу. Сетне, кат се врънахме, дойдохме тука на Кулата, та там на моста. Нещо едни наши офицери и те, германски офицери, нещо ше става, та… къде, къде моста бомбадираа. И ние викаме: „Е, бомбадираа ле моста, свърши“. Наши хора останаа – имаше едни в Гърция наши… Та ние сме направили, па тураме нещо като лодки, та да прекараме наште нанасам. Прекарахме ги тука насам-натам, прекарааме, прейдохме веке оттам нанагоре. Кат се почнахме па с германците, па тогава… караа едни сос линейки, едни. Па айде па ние на техното место, те разбили там едни тайфа, айде па ние на техното место.
… А, срещу германците па тогава веке почнахме. Та айде… те… зеа да бегат… германци да се изтеглюват нагоре, и ние по тех, та дойдоме тука в Гоце Делчев, па сетне па айде в Гръция па адна малария, та па теглихме там от малария. Та се разболяхме, та като дойдохме тука в Гоце Делчев, та четиресе-петдесе души останаме охрана там. Добре, ама, поседехме некое време, па грабнаа ни там на гръцката граница, тука на нашта граница, там, едни междинни постове, па там, да чуваме вечер, деня, чуваме там. Наште войници се изтеглиа вече сичко тука, в казармите. Останааме там, веке на границата, като дойде заповед, айде, които сте тук, айде, ше заминавате па за Унгария.
Дойдох си дотука, пратихме първо едни удостоверения, едни молби от съвета, що си хубаво беше съвета горе, направиа едни молби… Имам трима братя пред мене служили войници, мене требва да съм като освободен яз, остануват дома майка, баща, деца и жените… И я отидох там, имаше един Григор Марков тука в градо, та той беше заместник там на, като полковник там в частта. Добре, ама той отказа. Адин поручик вика: „Ше пратиш писмото препоръчно“. Дружината отиде в Карлово, върви за Унгария. „И ша пратиш писмото, та да видеме какво ше стане, дали ше те затворят, али ше те освободят? Каквото ти изберат… това“. И отиде писмото в Карлово и там прегледа полковника и вика: „А, четирма братя ли сте служили?“ Викам: „Трима“. – „Добре, ами жена имаш ли?“ Викам: „Имам, жената ми беше с едно детенце, ма викам, имам три-четри деца дома“. – „Е, деца имаш… па и нема кой да ги гледа. Айде, ослободяваме те!“ Айде дрехите, дадох пушката, айде сега, „Иди си дома, та ше предадеш дреите в Гоце Делчев, военните дрехи“. Я дойдох, предадох там, та дойдох, та се освободих… документи. Хайде ониа сичинките заминаа за Унгария, а па я ме врънаа в Карлово. Спасих се. Мен ме научи тоа, Григор Марков, имаше един в Гоце Делчев, дето беше на местото на полковника там. Та я се познавахме с татко му, имаше един… Григората беше по тутюнето експерт, беше тука у дедо ми, та го познавах, като му беше син… С дедо ми беа приятели, дойдеше той тука като тръговец, тука титюне собираа, махла голема… Григор тука в Гоце Делчев, та вика: „Яше ти напраа молбата… или ше те затворат, или ше те ослободаа“, казва.
На училище четири години съм учил. Тук си имаше училище, имаше един учител от Кюстендил, учеше ни… Като дойде учитело решиа така – адин час на ходжата, три часа на учитела. Та сетне махнаа, та и нашиа ходжа махнаа, та се на учитело, та изкарах до четвърто отделение, изкарах тука училището… Та благодарим така, че научих се да си писувам писма, та да си познавам и парите, да си е всичко така… Дойдоа още учителе тука, тогава учеше един учител четири отделения – пръви клас, втори, трети, четвръти клас – само един. Карааме един час пръво отделение, та тогава учехме на плочи. Тогай пишееме на плочи. Една плоча като… като каменна, та пишееме на плочата, та на едно працалче на плочата заличиме тва, дето не струва, па па пишеме – все така… Всички заедно – първи, втори, трети, четвърти клас… Се, се е така, скочи, иди си къде дома, си земеш домашната, земеш си плочката под мишката, идеш дома си напишеш домашно и идеш па там. Имааме черна дъска, излявааме там да ни подпитваа там на черната дъска, та è така прекарвааме.
А през детското време беше, помня така, всичко. Имаше, имааме си кози, имааме, ние имааме около осемдесе-сто кози имааме. Сто кози имааме и имааме около шейесе овци. Имааме егреци по нивите много, по нивите егреци имааме. Имаше си от наште братя, имаше си чобани… Само на наште си брави. Имааме егреци по колибите нанагор натам, идехме по егреците. Идвахме, пролетно време отлъчвахме козите, туриме им млечице… да заранат дечицата. Дойдеше Гергьовден, па ние два деня-три пред Гергьовден отлъчвахме козите и овците, та намъзвахме млеко, докарвахме млеко, та се съберем. Който дал кози при нас и него и той донесе – пити, баници, донесе, па подквасим млеко. Ядеме, пиеме на Гергьовден, веселиме са, излеваме по селището натака – пей, старците, жени наседали под крушите, под ябълките, наседали, ние играем там, младежта се веселим на Гергьовден. Хора, хора играееме, там, на Гергьовден. Заколихме ягнета, изпечеме ягнета там и се, наседат така стари хора, стари… така и приказваме си приказки там, пеят, веселят се и много, големи веселби праехме на Гергьовден.
… Я се ожених четиресе и втора година, като изкарах войниклъка, после кат си дойдох и тогава се оженихме. Там немаа те мъжки деца, та тя (момата) ходеше на баща й ореше натука-натам, оре с воловете му помага, оти той възрастен, стар човек, та му помагаше така. Та после, тя дойдоа една вечер… дойде тука… викам ше доеш ли с мене и тя вика – ше дойда, согласи се и тя, па се земахме. И по седенки ходехме. Оттам си се харесааме по седенките… Ние бехме отделно момчетата и момичетата на седенката… белиме царевица или нещо, а те си предат, па ние и те пеят, па се слушаме там – така се веселиме… Оттам я харесах, на седенката. Я й кажах: „Ами, я съм съгласен за тебе, ти съгласна ли си?“ Тая се съгласи: „Съгласна съм, казва, съгласна съм“ . И айде… За тая ожених веке и караме добре… имаме пет деца и си живееме хубаво…
… Момчетата те – се знаят. Едното момче е тука, там има фургон… там нещо продава такива работи, нещо сладки… там на работниците, дето работат в завода. Големия е тука, а па по-средния син, той е па шофьор, шофьор в ДАП-а… Първото е кръстено на баба, на прабаба. Я си нося на моя стар баща (дядо) името. На мойта майка са нещо умирали деца, та… не е имало такова име в селото… Ние се казваме Арнаутски. Дедо ми дето е бил, е на мойта майка нейния баща, той е идвал от Албания, оттам казваме се Арнаутски, от Албания, може да е имало оттам некой, като род може да имаме, ама там много отдадавна, и не може да помниме, ние младите, не може да помним. Наш дедо Арнаутин е водил три жени, три жени… Взема една – немал си деца, немал си деца, взел друга, та от третата родили, родили се едно мажко и едно женско… При него и трите си живели, той си ги обличал, той си ги стегал, взимал – ниви са имали, работели, такова… и си е живел… три, с три жени е живел. Щото не е имал деца. Само веке най-последната, от нея, от третата жена се родило едно мъжко, едно женско дете – майка ни дето е била и вуйчо ни. Та вуйчо ни, той паднал… та… му се пукнала жлъчката. Та си го донеа, закопали го… Останала майка ни саминка… взели един преоданец… Такива истории големи…
Като малък много работех – всичко тука, на тутюн, горско, работех там Мойта баба е ходила два пъти в Съветския съюз, а в Москва е била мойта жена. Там отиде като с нея изкарвахме тютюн по хиляда и двеста – хиляда и петстотин кила тютюн. Та ги пращаа там, та ойде, един път с кола изтука, горе, в Москва отидоа, после па през морето,… та там в град Сочи. Награда, ходи дотам два пъти… Ми повече са изкарвали килограми и са ги карали в Москва на екскурзия, за награда отиде и на панаира…
Па сега на панаира без пари, братче, взима ли се нещо? Едни обувчици да му вземеш – триста-четиристотин лева – то веке да се лишаваш от всичко от живота си… Идаа едни хора, поседнаха там на една масичка да обядваа, като каза там сервитьорката, че едно пиле е осемстотин, ама само пилето осемстотин лева и хората си станаа от масата и си тръгнаа. Осемстотин лева само пилето – без хляб, без сок, без нищо, без гарнитура.
Работиме, ние си имааме волове, та имаме ниви, жънееме, жито си посевааме, царевица, и жито посевааме нагоре по колибите, дети ги… стоката, та ставаше жито, хубаво жито, яко, та жънееме жито, та царевица сееме, та царевица си изкарвааме. Сетне вече като влезе ТКЗС-то, зеа нивите, зеа тва, колибите, разтури се… Малко отпърво ни беше мъчно, па сетна се научихме – взехме да работиме тютюн, това, зеле, докарвааме пченица, даваа ни… за тютюня, даваа ни пченицата… така си зимааме леп, та си живееме… И тогава момчетата до неколко години накупиа си леки коли, накупиа, напра-виа си нови къщи, подредиа си, така. Доволни бехма от ТКЗС-то, в началото… викам: „Ей – я имах волове, зеа ми воловето. Ей, малки децата, що ше ги праеме бе, като зеха воловето“. – „Не бой са, не бой са, ние ше ви докараме и леп, ние ше ви докараме и всичко, ние взехме, воловете, ше туриме хора ше орат нивите… едни оттука ше сеят, едни ше ви орат нивите и ше ви даваме леп“. Сетне зеха ТКЗС-то тука, нивите взеа, задаваа ни жито, задаваа ни тва-онова, бехме па доволни, хубаво, даваа ни тука лебец, нали, не ни оставаа до нож, имахме, и по пазара като идеш, и месо имаше бол, и секакво и сирене имаше, и кашкавал имаше, беше пълно всичко, колко искаш – вземи си и яж. Сетне се научииме, прекарааме го хубаво, и ся си е пак хубаво… нали сме здрави, живи, само да нема война, да си сме мирнички, да иде. По-старите – ходи си редовно (на джамия)… младеж иде некога, па некога не, само в петъците некой иде, в другите па денье, който желае…
Благоевград, 1998
Събирането на автобиографиите и изследванията бяха подкрепени от
Research Support Scheme of the OSI/ HESP, грант N 722/1996.
