Дума дупка прави
Поговорката е Дума дупка не прави, но както всички поговорки, и тя си има противоположен абсолютен двойник: Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя. Като всяка народна мъдрост, и Дума дупка не прави отразява някаква нагласа и навик: нагласата, че казаната дума не задължава и не ангажира с нищо. Това за мен е много тъжна поговорка, защото подчертава, че както нас думите ни не ни ангажират, така и ние не можем да очакваме другите да държат на тях. И макар че в дадена култура думите може да не се смятат с особена стойност, всъщност те имат значителна стойност.
А думите правят дупки. Думите са оръжие, инструмент за власт и особено за формиране рамки на мисленето. Всеки, който работи с езика или го изследва, знае това – политици и рекламисти, учители и родители, психотерапевти и ухажори. Тези, които говорят с ирония за проклетата „политическа коректност“ се опълчват на тази идея. Но тя си съществува на практика. Езикът определя нашите възприятия за света. Той има силата да стигматизира асоциативно и да стереотипизира, и то не само психологически, а с реални последствия.
Политическата коректност се отнася до употребата на дискриминиращи етикети за групи хора. Както писах в предишния пост за дискриминацията и малцинствата, етикетите не са просто назоваващи термини. Те са инструмент за групиране и създаване на стереотипи, водещи до маргинализиране. Не трябва да смесваме една обидна дума с един такъв етикет. Да наречеш паркиралия на тротоара тарикат „идиот“ не е дискриминация. Но да наречеш детето с аутизъм по същия начин вече е.
Темата за политическата коректност в думите и назоваванията е част от темата за дискриминацията и тя периодично се подновява. Поводът на този конкретен пост са реакциите на Антония и Яна, но се опитах да адресирам аргументи, които често изникват.
Според някои, обидните думи всъщност не са обидни; те само описват хора, казват смелите некоректни, които няма да станат по-различни ако ги наричаме различно и затова няма смисъл те да се подменят. Те сигурно биха наричали евреите чифути или рязани, защото технически то значи същото и не би променило същността на евреите.
А думите освен пряко значение (денотация) имат също и емоционален заряд, оттенък и оценъчни асоциации (конотация), които имат дори повече тежест от денотацията. То е все едно да наричаме възрастен човек „дъртак“. Ако го наричаме другояче той не би станал по-млад, нали?
Други отбелязват, че думите не са равносилни на действията. Че премахването на дискриминационните етикети не премахва дискриминацията, която те придружават и подкрепят. Разбира се, че не е достатъчно. Но е част от премахването й. Защото такива етикети я подпомагат. Осигуряват среда на позволение за съществуването й. Подсилват възприятия, които я оправдават. Думите са действия, само че действия с други средства.
Така че премахването на дискриминационните етикети не изключва промяна на отношението към дискриминираните хора. Точно обратното. Няма никаква причина да не се опитваме да премахнем едното, защото ето и другото не е добро, ако разбираме, че те всъщност са свързани. Ето един пример за това как промяната на отношението към дискриминираните не би могло да стане без промяна на думите, с които говорим за тях.
Допреди двадесетина години е било обичайно децата с ментални проблеми да бъдат наричани „ненормални“. За буквалистите, това не е проблем; от фактическа гледна точка промяната на термина не би ги променила. Или „идиоти“, което първоначално е означавало „човек, който не може да говори“ – съвсем коректен термин. Бих поканила някой фен на политическата некоректност да се опита да убеди днес родителите на деца с аутизъм как те не би трябвало да протестират този термин. Освен това нека се опита и да промени стереотипизиращото отношение на група хора към едно дете с аутизъм или синдром на Даун, без да променя думата „ненормално“, с която те примерно се отнасят към него. Ще им бъде трудно.
Натискът за промяна на този етикет е довел до много положителни промени. На първо място, премахнал е стигмата, която се свръзва с такова дете. На второ място, помогнал е да се приеме, че всички ние в един или друг аспект не сме нормални, защото имаме различни характеристики, и че в този смисъл децата с аутизъм също са нормални. На трето място, допринесъл е да се даде точно име на проблемите, което е довело до повече обществено внимание и приемане на децата, до успешни опити за интегрирането им (а не съветване на родителите да ги изоставят), до по-настоятелното търсене на успешни терапии.
Други хора казват, че и обидните думи не са обидни, ако са изречени от някой, който има добри намерения. Но… да ви напомня, че терминът „ненормално“ се е използвал и от самите най-близки роднини на едно дете с Даун синдром. Не бихме могли да ги обвиним в липса на любов към детето, в желаене на злото и в липса на съчувствие към него. Едно време това е било разпространено. Но ако днес видим близък, който нарича – с болка на сърце – детето „ненормално“ бихме ли го отминали? Или бихме се опитали да му обясним, че макар и с най-добри чувства употребата на този етикет от негова страна повече би навредил на детето.
Обидните думи са плод на лошо възпитание, които така са научени, а възпитанието на възрастни е изкуствено. Всяко възпитание е изкуствено. Когато учим детето да не нагрубява, това не е ли изкуствено формиране на поведение по отношение на другите?
Да видим и друг пример. Когато някой си изхвърля фаса на тротоара, това определено е лошо възпитание. Както и насилственото анексиране на тротоара за паркинг от страна на собствениците на коли. И кучешките купчинки в детските пясъчници. И силната музика на съседите, когато е време да се спи. Но дали бихме отминали тези проблеми с едно великодушно махване на ръка: „Лошо възпитан, няма смисъл да го възпитаваме изкуствено“? Бихме искали да се направи нещо, за да се промени положението, нали? Може би няма да се конфронтираме директно с нарушителя. Но ще говорим за проблема. Ще изразим недоволство. Ще се обадим в общината. Може би ще пишем във вестника или в блога. Ще има дискусия по въпроса. Ще се знае, че тези навици са обществен проблем и те трябва да се променят.
А какво налага да се откажем да въздействаме на тези, които са „лошо възпитани“ с думодействията си? Всъщност, не винаги става дума за лошо възпитание. Ако един човек е възпитан да казва на хомосексуалните „педераси“ и е израсъл по време, когато това е било нормално, дали то е защото му липсват първите седем години? Очевидно е, че всички са били възпитавани така и повечето родители са смятали, че това възпитание си е много добро. Съответно ако искаме нещата да се променят, то никога няма да стане ако не се опитаме да възпитаваме възрастните.
Да, за тях също има възпитание, мили деца, макар и да не се нарича така. Но винаги се е правило. Разбира се, не така, както асоциираме мислено тази дума, с пръчка. Но за всички обществени нрави и мнения, които се променят, за тяхната промяна е имало въздействие чрез протести, имало е убеждение чрез обществени дебати, имало е пренаписване на правилници и ръководства, outreach и вестникарски статии.
А ако пък смятаме, че нещата никога няма да се променят и няма смисъл нищо да правим, тогава аз няма какво да кажа.
Политически коректно
Американските либерали се борят за всякакви свободи, но имат болезнено трудни отношения със свободата на словото. Естествения стремеж срещу дискриминацията се превръща в кървав кръстоносен поход срещу думи и граматически конструкции. Разговорите с Ели Иванова ми помагат да видя гледна точка понякога различна от моята. Препоръчвам последния й пост, (обсъден и от Петя) който обяснява защо политическата коректност е важна. Тук казвам, защо според мен политическата коректност може да бъде опасна и контра-продуктивна.
Ограниченията на словото могат да бъдат насочени срещу речта на омразата или срещу обидната реч. „Циганите на сапун“ е очевидно престъпен призив. Както поведението на Боян Расате и компания в онова предаване на НТВ. И в двата случая става дума за директно подстрекателство към насилие- което няма място в едно цивилизовано общество.
Обидата е по-сложен проблем: тя не вреди директно, но може да създаде враждебна среда. И все пак, обидата е строго-индивидуална и е нелепо да бъде приравнявана към насилието. Някои цигани се обиждат от думата „циганин“, други я приемат като съвсем нормално наименование на етноса им. При всички положения обаче, думата „циганин“ не предшества задължително „на сапун“.
Америка е възприела проста стратегия: всяка реч, която носи сянка на конфликт се забранява. Така се раждат абсурди като „различно надарен“ – термин за човек с увреждания. Да кажеш, че някой с един крак, е различно надарен е свиреп цинизъм. Терминът може и да успокоява съвестта на ултранеутралните, но не отразява реалността, че този човек живее по-труден живот, с който останалите е редно да се съобразяват.
Говорихме как негрите са станали цветнокожи, после черни, афроамериканци. Ние можем да ги наречем и „алтернативно бели“, но това няма да заличи расизма. Когато черните получават същото образование, здравеопазване и работа като белите, на никой вече няма да му се говори за негри. Решаването на реалните проблеми на малцинствата ще спре и обидната реч. Обратното не е вярно. Ако Джон Смит е расист, той може да говори за „алтернативно бели“ колкото си иска и пак няма да наеме черен на работа.
Нагледал съм се на абсурди. От двамата бели младежи, които почти бяха изгонени от университета защото един друг се наричаха „негър“, докато човек пребил съквартиранта си се размина с размахване на пръст. Друга случка ме направи крайно подозрителен към практиките на политическата коректност:
Докторантът Д праща имейл до листа на студентите: „Не пазарувайте в ***, откраднаха номера на кредитната карта“. Питат го: „какво са купили за твоя сметка“. Д отговоря „Вероятно последния диск на Girls Gone Wild“. Колегата му Р докладва на шефа на факултета, че Д говори публично за порно, което е обидно за жените. Д не е употребил нито една неприлична дума.
Става ужасен скандал, Д е мъмрен и принуден да претупа дисертацията си и да завърши година по-рано. Предисторията, която липсва е, че Р и Д винаги са били в конфликт- по куп причини и това беше начинът на Р да натика Д в ъгъла. Както при всеки режим който ограничава словото, правилото беше използвано за лична саморазправа.
Думите имат голяма сила, но идеята, че като казваме „chairperson“ вместо „chairman“ изведнъж светът ще се напълни с жени-председатели е предателство към здравия разум. Впрочем, неведнъж съм се чудил: защо за масовите убийци все още се ползва „gunman“, а не „gunperson“. Не създава ли терминът едно впечатление, че само мъжете могат да изперкат?
Политическата коректност е институционализирана версия на обикновеното домашно възпитание. Не наричам никой „сакат“ защото още преди 25 години родителите ми са ме убедили, че това е нередно. Общество, в което равенството и толерантността са реални ценности само ще наказва обидната реч. Не е необходимо да бъдеш осъден за расистки изказвания. Ако расизмът е неприемлив, хората пред които се показваш като расист ще те накажат с неодобрението си. Мисълта, че променяйки речта, ще променим хората не само напомня Оруел, но и представлява отбягване на реалните проблеми. Отделно, цензурата винаги може и ще бъде използвана за саморазправа. Затова продължавам да гледам с много недоверие на политическата коректност. И да внимавам да не обиждам никого.
