Дискусии - Европа

Хуго Портиш е известен австрийски журналист, историк, режисьор-документалист и общественик. Роден е през 1927 година в Братислава, тогава Чехословакия. С умението си да обяснява сложните политически и икономически процеси на разбираем език и с политическия си ангажимент в името на демокрацията той придобива международна известност. През 1991 година дори е предложен за президент на страната след аферата Валдхайм и международното злепоставяне на Австрия с президента й, бивш нацист. Двете конкуриращи партии – социалистическата и народната – са готови да го подкрепят, но той отхвърля предложението, като отговаря: „По добре е да си свободен без професия, отколкото да си обвързан с най-високата държавна длъжност или други функции.“

Известен е с многобройните си филмови документационни серии, които изработва заедно със Сеп Риф, между които „Австрия I“ и „Австрия II“, които са посветени на осмислянето на новата и най-нова история на Република Австрия и на Втората Република, общо 43 серии, описани в четири книги.

Заедно с Хенри Кисинджър, бившия външен министър на САЩ, Хуго Портиш работи върху международна документация за „Втората световна война – причини и скрити факти“, която е показвана в 32 страни. През 1990 година австрийската телевизия възлага на Портиш още една историческа телевизионна документация по повод падането на комунизма в Европа – да реконструира историята на съветския комунизъм. Историческата документация излиза в четири серии под заглавие „Чуйте сигналите“ и е показана в Австрия, Германия, Чехословакия, Полша, Гърция и Италия. В тази поредица са и сериите: Революцията, която още не беше такава, Комунизмът, които не беше такъв и Перестройката, която вече не е такава, История на една илюзия – комунистическата революция и много др.

С настоящата си книга Хуго Портиш поставя най-важния и основополагащ въпрос на Европейския съюз в неговия исторически контекст.: Сега на къде! Да бъде или да не бъде ЕС, да бъде или да не бъде еврото?

За Хуго Портиш водеща е максимата, че трябва да се познава историята, за да могат да се вадят заключения: „За всички мирът в Европа е самопонятен, но Европейският съюз се е превърнал в образ на врага.“

В интервю пред вестник Кроне Портиш казва: „Моята книга вдъхва смелост, а не ярост. Тя показва също и вината на ЕС, който не се придържаше към собствените си закони и указания. Националните правителства избраха за техни представители наистина най-слабите от слабите. Жалко, че забравих да пиша и за това. При следващото издание ще ми трябват поне още десет страници.“ 

Пенка Ангелова

Хуго Портиш

Сега накъде

Послеслов

В двора на виенската община бяха натрупани на метри височина развалините от срутените по време на последната бомбардировка стени. Под тях бяха погребани книгите на градската библиотека. С кирки и лопати ние разкопавахме купчините развалини и се радвахме на всяка спасена книга, изтърсвахме я от праха, доколкото можехме, и я поставяхме върху купчината спасени книги. Ние – това бяхме шепа студентки и студенти от университета. Бяхме се кандидатирали да следваме за зимния семестър на учебната 1946/47 година. Обаче само който представеше потвърждение, че се е включил поне четири седмици в отстраняването на щетите от бомбардировките, беше допуснат до следване. През обедната почивка отивахме на близката улица Колингасе, там можехме да се храним в студентската менза. За ядене обикновено имаше някаква рядка супа от сушени заленчуци, която имаше вкус на сено. Това обаче не пречеше на доброто ни настроение. Радвахме се, нещо повече, бяхме щастливи, и знаехме защо: бяхме оцелели от войната, бяхме се отървали от диктатурата, бяхме живи! Бяхме свободни! Можехме да следваме!

Но какво имаше около нас? Срутени стени не само на общината. Купища развалини ограждаха улиците, разрушени сгради имаше навсякъде. Катедралата Свети Стефан, Държавната опера, Бургтеатър – всичко в изгорени развалини. Повечето мостове над Дунава и дунавския канал бяха взривени, а върху колоните им бяха сложени временни платна за преминаване, по които се катереха хора. Няколко кина бяха отново отворени. И имaше седмични прегледи. Ужасявахме се от това, което виждахме. Половин Европа беше в развалини, цели градове бяха изчезнали в Германия. Навсякъде се придвижваха колони от бежанци. Много по-лошо обаче беше това, което виждахме и чувахме за Нюрнбергския процес срещу военните престъпници. Пълните размери на унищожението на евреите във всички завзети от хитлеристките войски части на Европа. „Мелници на смъртта“ се казваше един от кинопрегледите за концентрационните лагери и лагерите на смъртта на хитлеристката диктатура. Щастието, че сме живи и свободни много бързо се изпари. А сега? Какво ще стане с нас, какво ще стане с Австрия, какво ще стане с Европа? Всичко това не може да бъде преодоляно, нито физически, нито психически.

И тогава чухме нещо! Уинстън Чърчил, министър председателят, който беше извел Великобритания през войната до победа, изнесе реч в Швейцария, в Цюрих, на 19 септември 1946 година, през първата година след голямата война, когато половин Европа все още беше в развалини. Речта на Чърчил вече е историческа. Тогава я прочетох във вестника и ми замря дъхът. Всъщност исках да изляза на улицата и да я прочета високо на всички хора. И днес все още искам да направя това. Именно днес! Тук ще цитирам най-важните места от тази реч на Чърчил:

„В огромни части на Европа измъчени, гладни, угрижени и объркани хора се взират в развалините на градовете и домовете си и търсят на тъмния хоризонт знак за някаква нова надвиснала опасност, някаква тирания или нов терор. Сред победителите цари вавилонско стълпотворение от фалшиви гласове, сред победените обаче упоритото мълчание на отчаянието… Въпреки това има лекарство, което може да бъде приложено всеобщо и спонтанно и може да промени като с вълшебна пръчица цялата сцена и само за няколко години да направи цяла Европа или поне нейната по-голяма част така свободна и щастлива, каквато днес е Швейцария. Трябва да възстановим европейското семейство или поне толкова от него, колкото ни е възможно, както и да осигурим структури, в рамките на които то може да съществува мирно, спокойно и свободно. Ние трябва да създадем нещо като Съединени европейски щати… Всички ние трябва да загърбим ужасите на миналото и да се обърнем към бъдещето. Просто не можем да си позволим да носим в себе си през всички идни години омразата и мъстта, възникнали от несправедливостите на миналото. Това ли е единствената поука на историята, която човечеството не може да проумее? Нека се възцари справедливост, милосърдие и свобода! Искам да ви кажа нещо, което ще ви учуди. Първата стъпка за възстановяване на европейското семейство трябва да бъде договор за сътрудничество между Франция и Германия. Само по този начин Франция ще може да поеме отново европейското ръководство. Европа не може да възкръсне без духовно възвисена Франция и без духовно възвисена Германия. Структурата на Съединените европейски щати, ако бъде създадена правилно и дългосрочно, трябва да е така направена, че да не допуска материално надмощие на отделни държави. Малките нации трябва да имат същата тежест като големите и да се прославят с техния принос за общото дело. Тук обаче трябва да отправя и едно предупреждение. Възможно е да не ни е отредено достатъчно време. Днес ние се радваме на кратка почивка и можем да поемем дъх. Войната е спряла, но опасностите не са отминали. Ако искаме да създадем Съединените европейски щати, то трябва веднага да го направим. В наши дни по странен и някак несигурен начин сме поставени под закрилата на атомната бомба. Все още тя е собственост единствено на една държава, за която знаем, че тя никога няма да я употреби, ако не се наложи да защитава правото и свободата. Може обаче да се случи това ужасно средство за разрушение да се разпространи за няколко години нашир и длъж. И катастрофата, която може да бъде предизвикана, ако то бъде употребено за решаване на спорове между различните нации ще доведе не само до унищожение на всичко, което наричаме цивилизация, но и на цялото земно кълбо. Затова нашата неотменна цел трябва да е, да подкрепяме Организацията на Обединените Нации. Вътре в тази обхващаща целия свят концепция обаче трябва да създадем европейското семейство в регионална система, Съединените европейски щати … Ако на първо време не всички европейски държави пожелаят или могат да се включат, то ние трябва да съберем всички онези, които имат желание и са в състояние да го направят. Спасението от война и робство за обикновения човек от всички раси и страни трябва да стъпи на здрави основи: на готовността да умре, но да не се подчинява на тиранията. При това крайно необходимо дело Франция и Германия трябва да поемат ръководството. Великобритания, Британската империя, мощната Америка и, както се надявам, също и Съветският съюз – тъй като само в този случай всичко наистина ще бъде добре – трябва да застанат в подкрепа на новата Европа като доброжелателни приятели и да й помогнат в нейното право на живот. Нека Европа възкръсне!“

Спира ли Ви дъхът като четете това? Една година след войната, през септември 1946 година! Но трябваше да мине много време докато Франция и Германия тръгнат по този предначертан от Чърчил път. Много по-бързо стана това, от което Чърчил се опасяваше: страхът от нова тирания, опасността от война. Това се чувстваше ясно във Виена. По протежение на австрийската граница бяха построени заграждения от бодлива тел, зад тях бяха минирани полета, на видимо разстояние една от друга бяха построени наблюдателни кули, на които денонощно стоеше военна охрана. Народите зад тази Желязна завеса, както скоро беше наречена тя, бяха затворени, избраните първоначално по демократичен път правителства бяха свалени, политиците им бяха арестувани или успяха да избягат, политическите противници бяха преследвани от държавната полиция и бяха слагани зад решетка. На щиковете на Съветската армия при нашите съседи бяха построени комунистически диктатури. Думите на Чърчил много бързо се сбъднаха. Нова тирания заплашва Европа. И войната пак стана възможна.

На 2 януари 1948 година бях приет като „редакционен асистент“ във външнополитическия ресор на виенския ежедневник „Винер Тагесцайтунг“. Вестник, който беше свързан с президента на стопанската камара Юлиус Рааб, който след това стана федерален канцлер. Ние във външната политика обаче нямахме нищо общо с вътрешната политика. Нашите централни теми бяха комунистическите завземания на властта в Румъния, България, Унгария, а скоро след това и в Чехословакия. Превратът в Прага през 1948 ни алармира сериозно. Тъй като там вече нямаше съветска окупация, този преврат беше организиран от местните комунисти.

Днес може би е трудно да се проумее, какво означаваше това за Виена и за австрийското правителство. Аз обаче бях свидетел и го преживях. Победата на комунистите в съседните страни вдъхна смелост и на австрийските комунисти. Те открито говореха и пишеха за необходимостта да се изведе Австрия на „югославски път“ (Тито още не беше скъсал със Съветския съюз). И те предричаха, че комунизмът ще победи в цяла Европа – в Италия и Франция това скоро щяло да се случи. На един плакат те показваха боядисана в червено Европа с Ламанша като граница. Тук само бегло споменавам какво се случваше в тази ситуация във Виена, основавайки се на собствения си опит и на интервюта със свидетели от това време: всичко можше да се очаква, комунистически опит за преврат с помощта на Съветския съюз, разделение на Австрия по примера на Германия по поречието на река Енс[1] и дори възможността за война. В най-тесен кръг, състоящ се от федералния президент, федералния канцлер, вицеканцлера, вътрешния и външния министър беше взето решение да се издаде пълномощно: всеки министър, който по време на комунистически преврат или на война се намира в чужбина, се упълномощава да създаде австрийско правителство в емиграция, където и да е възможно това. Тогавашният външен министър Карл Грубер ми описа това в подробности: не бива да се повтори това, което се беше случило през 1938 година, а именно окупация и война без австрийско правителство в емиграция и по този начин без собствен глас в свободната чужбина.

Убедително може да се докаже, колко сериозно е било обсъждано това предложение. Този вътрешен кръг на правителството разпореди да се съберат най-ценните художествени съкровища от големите виенски музеи, да се опаковат и да се изнесат в Швейцария. Официално като израз на „благодарността на Австрия за помощта на Швейцария“ след войната. Дирекциите на музеите протестираха, тъй като поради липса на пари не можеха да се сключат застраховки за тези ценности на стойност милиони. Обаче правителствените ръководители си останаха на своето, както докладва Грубер: в случай на война съкровищата трябваше да бъдат изнесени на запад за сигурност, също и за да създадат финансова сигурност за евентуално правителство в емиграция и да служат за привличане на парични средства, естествено като залог, а не за продажба. И тъй като международното положение въобще не се смекчаваше, една година съкровищата останаха на изложение в Цюрих. Когато това не можеше повече да продължава, те бяха изпратени в Брюксел, в Амстердам, в Париж, в Стокхолм, Копенхаген, Лондон. Когато съветските войски блокираха Берлин, а малко след това избухна корейската война, съкровищата по желание на австрийското правителство бяха превозени на борда на един американски военен кораб за Ню Йорк и последователно бяха изложени във всички големи американски градове и дори в Канада. Едва след шест години, през 1952 година, съкровищата бяха върнати в Европа, но първоначално останаха само в Осло, а след това в Инсбрук. Във Виена те бяха върнати едва след края на корейската война и смъртта на Сталин.

Това не беше единствената подготовка за евентуален преврат, блокада или дори война. Малки съюзнически самолети стояха на американските писти на Дунавския канал в американската зона и на британските писти пред замъка Шьонбрун в британската зона, за да вземат и изведат на Запад федералния президент, членовете на австрийското правителство, както и президентите на австрийските профсъюзи и на стопанската камара. Когато съветските войски блокираха Западен Берлин, американците пуснаха през Виена огромни строителни машини, за да може при евентуална съветска блокада на Виена да съборят къщите по улица Хайлигенщетер и да направят летище (в американския сектор) за снабдяване на града по въздуха.

Американците също ни подготвяха за евентуална голяма война. По тяхно желание беше създадена така наречената B-жендармерия в Западна Австрия, която беше оборудвана с американска техника и беше включена в американски маневри. Австрийските служби трябваше да регистрират тайно онези мъже, които бяха служили в германския Вермахт, имаха опит във войната и все още бяха в резерва. Тази така наречена „повинност“ трябваше да се бори в случай на война на страната на западните съюзници.

Впрочем: дори доста време след подписване на Междудържавния договор страхът от война не ни беше напуснал. Стратегическите планове на новата федерална войска тръгваха от предпоставката, че в случай на война няма да се съобразяваме с неутралитета на Австрия. Съветски, унгарски и чехословашки войски биха влезли веднага в Австрия, било то и за да изпреварят НАТО и да тръгнат да завземат алпийска Италия, както и в посока Пасау-Мюнхен. Федералната армия трябваше на няколко стратегически подходящи места да задържи войските на източния лагер, докато им дойдат на помощ войскови части от НАТО или – което беше по-вероятно – зад съветската линия се развие съпротивително движение. Това, което те тогава не знаеха, но на мен ми беше потвърдено от бивши съветски и унгарски офицери от генералния щаб: тези стратегически подходящи места вече бяха определени от съветските войски като цели за техните ядрени ракети. Тези планове на Варшавския пакт се намират в швейцарската военна академия и могат да бъдат видяни и тогава са предизвикали доста неспокойство у швейцарците.

Зная, че всичко това днес звучи като предисторическа история и днес мирът е толкова самопонятен, че не се гледа на него като на важна ценност, която трябва да се съхранява на всяка цена.

И това е прекрасно! Тази сигурност обаче не е дошла от самосебе си. Дамоклевият меч на ядрената война висеше години наред над Европа и над света, практически до края на осемдесетте години, до падането на Берлинската стена и изчезването на Желязната завеса.

Студената война, победата на демокрацията над диктатурата обаче в никакъв случай не е спечелена затова, че САЩ са били по-силни от Съветския съюз. Не, тя е спечелена преди всичко за това, че европейците се обединиха, че Европейските общности от Монтанунион през ЕИО до ЕС съумяха да осъществят и да развият сътрудничество, което никога до сега не е било възможно. Икономически и обществено, в демокрация и свобода, така че хората зад желязната завеса, виждайки това, не можаха повече да понасят диктатурите.

Днес сме свидетели, колко бързо постигнатото в Европа се изтласква на заден план, колко лековерно много хора биха били готови да се откажат пак от Европейската общност, да се дръпнат зад старите си граници, с убеждението, че те сами са постигнали днешното ни благополучие и социална сигурност, икономическите ни възможности в Европа и света, което обаче в действителност беше резултат на продължили десетилетия общоевропейски усилия. И преди всичко на солидарността и съвместната взаимопомощ.

Струва ми се, че като човек, който е преживял това време и тези усилия, но също и страховете и жертвите, и е писал за тях, че именно днес аз трябва да напомня за тези неща.