Нямам насита на Талев, та затова всеки нов афиш с името на големия писател ме привлича неудържимо. И ето ти нова постановка в Театъра на армията. Асен Шопов в началото на второто десетилетие на ХХІ век се решава да палне „Железният светилник“.
Едно от най-милите неща в четирилогията на Димитър Талев са песните в началото на всяка глава.
Първият от романите „Железният светилник“ започва с
Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени – в сура земя;
гранки му са мили снаи,
а корени – синовите,
а връшките мили внуци!
Още с тази песен писателят ни подсказва, че ще разгърне пред нас епическа фреска за националната ни съдба през съдбата и историята на един род. И успява. Димитър Талев ни оставя едно от най-добрите български евангелия, по думите на големия режисьор Христо Христов.
В постановката на Асен Шопов час по час излиза Стойко Пеев и с могъщ и равен глас рамкира картините с рецитация на песните. Той не ги рецитира. Той ги убива. Утрепва ги. Тия същите песни, които хващат за гърлото, истискват сълзи и чути веднъж, остават за цял живот.
А вътре в спектакъла изборът на китка кръчмарски песни от Фолктиви те хвърля в потрес. Както банскалии пробутват капама насред лято на несведущия турист, така и тук ти предлагат някакви сурогати на македонската народна песен. Не зная публиката дали се усети, защото всички сме повредени от сватбарската и телевизионна ширпотреба.
Антоанета Добрева-Нети, в ролята на Ния при един диалог със Султана, от който остава с надеждата, че старата Глаушица ще да повлияе на сина си Лазар, да отвори сърцето си към нея, избликна:
Пуста младост, мале, не се трае...
Мила ми Нети, не се трае робство, бедност, старост, ама младост?! И невежство тоже не се трае.
Това е една от най-красивите, дълбоки и смислени песни, която се среща както в сборници така и в изпълнение на именити певци. Мъжка песен.
Пуста младост, мале, не се среща,
не се среща, не се стига,
ни се с пари, мале, прекупува.
Младост тече като река,
старост деби като сенкя...
А пък зрителят в залата чува „не се трае“. Някакво внушение за напора на хормони ли във влюбената тиха и кротка Ния? Бива, бива, ама чак толкоз! Поне Нети като професионална певица трябваше да се усети и да не се подчини на най-чалгавия подбор на македонската песен.
Султана пък на умиращата в ръцете й дъщеря изрева:
Катериноооо момеее...
Така актрисата Татяна Цветковя по волята на режисьора успя да убие вълнението при една от най-вълнуващите сцени в българската възрожденска литература.
Как ни се размина „Македонско дЕвойче...“, не знам. Ако и този химн на пълното фолклорно невежество беше включен в репертоара на героите, профанизацията щеше да бъде пълна.
Казваше Александър Кокарешков, композитор, диригент и музикален ерудит, че македонската песен е родена от мелодиката на македонските наречия. Затова е красива, чувствена, певка, мелодична. И езикът на Талев, необятен и неповторим, е ашладисан върху тях. От всички в пиесата Стоян Глаушев беше талев герой. Но сал един Васил Михайлов може ли да изнесе на раменете на могъщия си талант такова произведение като „Железния светилник“?!
Излязох с притеснителното усещане, че актьорите не познават творчеството на Талев и нехаят за него. Сетне в едно телевизионно предаване Явор Бахаров си призна, че не си падал по четенето. Ами то си му и личеше, да ви кажа.
Защото ако актьорът в „Стъклен дом“ играе себе си и поради това героят му е органичен, то драмата на Рафе Клинче не се разкрива само като се търкаляш пиян по сцената и го докарваш на типаж от онзи запой в Борисовата градина, който завърши на разсъмване със смърт.
Хватката да включиш някоя и друга звезда от моловите сериали, та белким привлечеш неизкушени зрители, е доста елементарна. Симпатичнатата иначе Стефка Янорова в раннозряла възраст трябваше да играе също симпатичната и простодушна мимичка с дебелите нозе Стойна. Ни в клин, ни ръкав.
Е, ако Талев не се е обърнал в гроба, па на! Да гледа как трите му свидни моми Ния, Божана и Катерина пушат, държат вирнато цигари с лакирани в червено нокти и си лафят в двора у Аврам Немтур.
Нескопосан напън за осъвременяване на класическо произведение.
И като цяло този приповдигнат самодеен тон, който взе Стойко Пеев в спектакъла, заключен между „Ооо , неразумни йюроде“ и „Даваш ли даваш на Балканджи Йово...“ прилича на заглавие върху афиш от епохата на „Многострадалната Геновева“. Но тя, Многострадалната е наивна и без претенции и се играе в училищните стаи. Пък пектакълът на Асен Шопов е поставен баш на Софийския Бродуей.
