Господин Кадаре, възприемате ли самия себе си като политически писател?
Смятам, че не съм политически писател, а освен това, че, що се отнася до истинската литература, всъщност не съществуват политически писатели. В моите романи нещата се развиват не по-политически, отколкото в античния гръцки театър. Бих станал писателят, който съм, при всеки политически режим.
Вие обаче сте много политически възприеман, с оглед на комунистическата диктатура в Албания.
Знам. Това е грешка. (смее се)
Вие преживяхте тоталитарния 20 век от непосредствена близост. В комунистическите тирании на писателите се поставяха тесни граници. По тази причина те трябваше да се държат политически. Как изглеждаше това при вас?
Аз преживях пет години фашизъм, а след това четиридесет и пет години комунизъм. Когато започнах да пиша, още нямах политическо съзнание. Едва в гимназията започнах да разбирам в каква система живея. По онова време писах литература в продължение на много години, и ако това бяха политически неща, то само такива, за които смятах, че такива трябва и да бъдат, че животът е такъв, че той трябва да бъде имитиран. Политическо съзнание започнах да развивам едва като студент, когато следвах в Тирана и Москва. В Москва събрах в този смисъл положителен и отрицателен опит, виждайки, как не трябва да бъде.
Кога за пръв път като автор влязохте в досег с политиката? Вашият първи голям успех беше една историко-политическа книга.
Не бих казал, че Генералът на мъртвата армия (1964) е политически роман. Той би могъл да бъде написан във всяка страна. Като студент бях написал един роман, Градът без реклами. В него има някои редове, които биха могли да бъдат окачествени като политически. Един младеж пита младо момиче: „Обичаш ли комунизма?“ тя казва: „Да.“ Тогава той задава втори въпрос: „Мразиш ли капитализма?“ Тя казва: „Да.“ А след това го пита: „Защо ми задаваш такива въпроси?“ А той казва: „Просто така.“
Но винаги имаше цензура, при което вие бяхте добре приет от ръководството. Имахте и директен контакт с Енвер Ходжа.
Ходжа срещнах един-единствен път през живота си. Когато човек е млад писател в една тоталитарна страна, каквато беше тогавашна Албания, държавата не се интересува особено много от него. Това се променя едва с известността, тогава започва отрицателното внимание. Тогава държавата започва да се грижи за това вие непременно да започнете да се чувствате виновен – колкото по-известен сте, толкова по-виновен. Особено, когато имате успех на запад. Моят интернационален успех беше нож с две остриета. От една страна той ми даде защита срещу режима, от друга страна бях постоянно под наблюдение. Онова, което пораждаше подозрение, беше: Защо западната „буржоазия“ цени един писател от сталинистка страна? Намирах се в парадоксалната ситуация, че държавата трябваше да оправдае себе си в мое лице. Тя трябваше или да забрани произведенията ми, или да обясни защо ме публикуват на запад. Тази дилема беше покровителството на Енвер Ходжа, което уж съм бил имал.
Романът Голямата зима (1973) трябваше да преправите, заради „липсваща положителност“. Как се получи това?
Тогава написах роман за спора между Албания и Съветския Съюз, един изключително деликатен въпрос. Защо тази политическа тема? По-рано бях преработил множество митове и легенди, и критиката винаги беше намирала за недостатък това, че не пиша за живота. За живота на работниците и селяните, за социалистическото строителство. И така, за да получа малко свобода, аз писах по една актуална тема. При което тогава най-интересното беше спора със Съветския Съюз. При това темата беше драматична, подходяща за правене на литература. И така написах романа Зимата на голямата самота, в който описвах едни тайни преговори в Москва. Бях видял реалните документи в тази връзка. Получи се много добър роман. След като се появи, той беше силно критикуван и дори забранен. Изискваха се допълнения и съкращения. Трябваше да променя и заглавието. Подчиних се, защото инак с писателската ми кариера би било свършено. Между другото, промените, които направих, всъщност не навредиха на романа.
Още веднъж за политическото: вие бяхте член на комунистическата партия, народен представител, имахте водеща позиция в съюза на писателите. Как оценявате тези дейности?
Това изглежда само на пръв поглед странно. Станах партиен член след като започнах да публикувам на запад, тоест по едно време, в което вече изобщо не се нуждаех от това. За мен беше дори по-добре, че ме отричаха като западен писател – това ме разграничаваше от социалистическия реализъм. Това, че имах успех на запад, доведе до приемането ми в комунистическата партия. Именно в това беше парадоксът: от една страна той се харесва на „буржоазията“, а от друга страна е един от нас? Комунистическите хардлайнери с право виждаха проблем в това. Един ден при мен дойде партийният секретар на съюза на писателите и ми каза, че трябвало да подам молба за приемане в партията. Попитах, защо? А той ме посъветва по-добре да си затварям устата – желанието идвало от Енвер Ходжа.
Причината беше, че трябваше да се покаже не само на света, а и на албанците, че Исмаил Кадаре не е „буржоа“, а комунист. И какво трябваше да сторя? Да кажа не? Това би било равносилно на самоунищожение, безсмислена жертва. Все някога щяха да намерят повод да ме осъдят като агент на французите. А народът щеше да ръкопляска. Между другото, значението на моя мандат трябва да се релативира. Онова, което беше важно, решаваше партията.
Във вашия появил се наскоро том с кратки романи Открадването на кралския сън има текстове, в които вие се разправяте остро с нагаждането на интелектуалната класа.
Какво означава „разправяте“? В това аз включвам и себе си.
Беше ли възможно, като реномиран и популярен автор, да помогнете на преследвани колеги?
Като частно лице можеше да се помогне, но не и като функционер. Аз бях един от 26-те членове на ръководството на съюза на писателите. Това беше една ужасно реакционна организация, много по-лоша, отколкото е описана в книгата. Самият аз често бях атакуван от съюза.
Колко независим бяхте в писането си?
Чувствах се независим. Всичко, което съм написал, включително и по времето на Ходжа, бих написал вероятно по същия начин и ако живеех в Швейцария. Това е моето разбиране за независимостта.
В Швейцария? За съжаление не съществува никакъв швейцарски Исмаил Кадаре – може би донякъде Дюренмат. Швейцарската литература винаги е страдала от това, че Швейцария има само малко трагична история. Нещо, което Албания притежава в излишък. В такъв смисъл не разбирам какво искате да кажете, че като албански автор можете да бъдете аполитичен.
А какво е един политически писател?
Някой, който се ангажира, който иска да подобри света. Във всеки случай един автор ми изглежда и тогава политически, когато политиката му бива наложена. Самият вие и до днес сте един от водещите интелектуалци на Албания.
Моят ангажимент е онзи на човек, живеещ в страна, в която има множество опасности, не в политически смисъл, а в това, че всичко се разпада. Става дума за това да се даде на хората някаква ориентация, една европейска перспектива. Само дотолкова мога да играя някаква роля.
Мнозина в Албания ви се възхищават дълбоко, но от друга страна срещу вас е насочена и голяма омраза.
Това винаги е така, когато човек е известен, навсякъде по света. В Албания към това се прибавя и факта, че комунизмът проповядваше равенството на всички. Когато някой се различаваше от масата, той трябваше да се чувства виновен.
Може би като литературна фигура вие просто сте прекалено голям за Албания. Бяха ли очакванията за спасение чрез вашата личност причината, поради която в края на 1990, когато в агонията на комунизма се търсеше нов водач, вие заминахте за Париж?
Първата, непосредствена причина беше, че исках да дам тласък на демократичното движение. При правителството на Рамиз Алия демократизацията започваше да буксува. Аз не просто заминах, а обявих заминаването си. Освен това вече чувствах какво се очаква от мен. Не се чувствах в състояние да посрещна подобни очаквания. Мисля, че писателите не са особено подходящи за една такава роля. Те често са егоцентрици и тирани в собствената си творческа вселена, По вътрешната си структура литературата е недемократична.
Вие пишете вече повече от четиридесет години. Разглеждайки собственото си развитие като творец, къде се намирате в момента?
Малко преди края! Когато разглеждам пътя си, стигам до извода, че съм написал, каквото съм имал да пиша, при което като всеки автор и аз бих отрязал една част от творчеството си. Не от политически, а от художествени съображения. Например романа Сватбата.
Писали сте и стихотворения, които по-скоро бихте желали да не виждате публикувани.
Абсолютно. Може би те бяха политически, преди всичко обаче художествено слаби. Бяха издържани в реториката на тогавашното време.
Как се отрази върху писането ви политическото освобождение от 1991?
Всъщност почти никак. Възрастта ми, разбира се, става все по-очевидна.
Съществува ли нещо такова като старчески радикализъм?
Не знам. Току-що написах една книга, която е по-различна от предишните: Фалшивата вечеря. В Албания тя се превърна в изненадващо голям успех.
Спирт например, един роман за параноята и самотата на комунистическия диктатор, който беше написан след промените. Струва ми се, че по отношение на критиката той е по-остър.
Ядрото бях написал още в 1980, пет години преди смъртта на Енвер Ходжа. Във всеки случай тогава не можех да представя събитията като случващи се в Албания – че тайната полиция може да подслушва някой заподозрян до гроба. Затова писах за китайците. Всички го разбраха. Разбира се веднага, че събитията се развиват в Тирана. Цензурата във всеки случай се нуждаеше от две седмици, едва тогава книгата беше забранена.
Онова, което винаги ме поразява при четенето, са интензивността и богатството на вариации, с които вие описвате страха и параноята при диктатурата. Как успявате да си представяте ужаса отново и отново?
Описах страха, който парализираше албанската нация. Когато човек сам се страхува, той не може да опише страха. Аз не се страхувах, защото разбрах още доста рано, че режимът не беше в състояние да ме смаже така лесно. През 1981 синът на тогавашния министър-председател ми каза, че след един разговор с Енвер Ходжа баща му му казал, че те ме смятат за агент на запада. Внимавай значи! Казах му, ти си луд. Не, каза той, това е сериозно. Знаех що за абсурдни представи за мен имаха те. Живях още десет години под острието на брадвата. Ако бях страхливец, бих умрял просто от страх. А продължих да водя нормален живот.
Какво означава „нормален“? Съществуваше и държавна сигурност. Човек никога не е могъл да знае дали някой приятел не е шпионин.
Това е вярно. Всеки можеше да бъде. За мен това е така. Фактът, че водех нормален живот, че пишех, показва, че не съм се страхувал. Един човек, който се страхува, не пише повече.
Но не се ли намира той прекалено високо над нещата?
Писателят се разпорежда с действителността, защото той е като лекар, който разпознава болестите. Аз виждах хората, които бяха разядени от страха. Можех да видя болестта отвън. Един човек, обладан от страх, не може дори да живее повече.
Писатели като Имре Кертес, Ернст Юнгер или Александър Тишма описаха ужаса по парадоксален начин, отвътре и отвън. Вие казвате, че сте се намирали над него. Не ви разбирам съвсем.
Китайци, египтяни, гърци – страхът е един и същ навсякъде. За да бъде описан той, не се изискват идентификационни способности. Вземете например властта такава, каквато я представям аз. Не че писателят е жаден за власт, напротив, той презира властта. Има един мой роман, Пирамидата, който описва психологията на Хеопс. Това е моята противоположност. Онова, което ме интересуваше, беше нищожността на властта. Един писател не трябва непременно да пише от собствен опит.
Кое тогава е моторът на вашето писане, ако не самопознанието?
Радостта, удоволствието да се създаде отново онова, което се е случило на този свят. Темите играят една подчинена роля.
За естетическия акт ли става дума?
Това стига по-далеч, по-дълбоко. За мен то е нещо мистериозно. Най-голямата радост на този свят.
Радост – при тези безрадостни теми? Трябва да напишете някой позитивен роман …
Може би съм в състояние да напиша някой слаб позитивен роман … (смее се). Не, сериозно: естетиката на негативното е по-дълбока, това е мистерията на гръцкия театър. Макбет на Шекспир е ужасяващ, но въпреки това човек излиза в добро настроение, дори щастлив, от театъра. Това е една противоречива мистерия.
Не ви ли преследва желанието да дадете на мъртвите един вид обезщетение чрез литературното представяне на неправдата?
Това се получава от само себе си. Мисля, че именно задоволството, радостта от творчеството е онази, която позволява на човек да преживее ужасни неща. При мен това беше ключът към оцеляването.
Като какъв бихте искали да останете в историята на Албания?
Само като писател. Нищо друго.
Интервюто води Андреас Брайтенщайн.
