Горе отляво: Давид Диоп, Мохамед Мбугар Сар, Абдулразак Гурна.
Долу отляво: Надифа Мохамед, Деймън Галгут, Карен Дженингс.
Композиция: Getty, Анди Хол, Суки Дханда
Това беше една велика година за африканската литература“, обяви Деймън Галгут, приемайки наградата „Букър“ по-рано този месец за многопластовия си роман „Обещанието“, който разказва историята на семейство африканери [бели заселници в Южна Африка, бел. пр.] в условията на политически и социални сътресения, последвали края на апартейда. „Бих искал да приема наградата от името на всички разказани и неразказани истории, на чутите и нечутите писатели от забележителния континент, от който идвам.“
Това не беше преувеличение. Спечелването на „Букър“ от Галгут идва в края на година, в която много от най-големите награди в литературния свят бяха спечелени от писатели с произход и наследство от африканските страни. През юни вторият роман на Давид Диоп „През нощта всяка кръв е черна“, преведен от френски от Анна Мошовакис, спечели международния „Букър“ [награда за най-добър преводен роман, за разлика от оригиналния Букър, който е за англоезични романи], а разтърсващата му история е вдъхновена от разказите на сенегалски стрелци, преживели Първата световна война. През последните няколко седмици Сенегал отново излезе на преден план, тъй като книгата на Мохамед Мбугар Сар „Най-тайната памет на хората“ (La plus secrète mémoire des hommes) спечели френската награда „Гонкур“, превръщайки автора си в първия писател от Африка на юг от Сахара, който е получил това отличие.
Миналия месец Нобеловата награда за литература беше присъдена на Абдулразак Гурна, писател, роден в Занзибар, който е пристигнал във Великобритания през 1968 г. след революцията в страната си и който в своите 10 романа разглежда темите за разселването и преместването. Творчеството на Гурна, включващо романите „Рай“, „До морето“ и най-новия „Последни животи“, спечели уважението на критиката заради финеса и силата, с която изследва това, което той нарича „трагичен хаос“, засегнал толкова много хора в постколониалната епоха. Сега този труд вероятно ще достигне до нови читатели.
Заедно с Галгут в дългия списък на „Букър“ тази година беше и южноафриканската писателка Карен Дженингс за романа си „Остров“, разказващ за срещата на пазач на фар с бежанец. Както и при Гурна, наградата ще разшири радикално читателската ѝ аудитория – „Остров“ беше отпечатан в тираж от едва 500 екземпляра до връчването на „Букър“, когато бяха поръчани още хиляди. Междувременно сомалийско-британската авторка Надифа Мохамед е включена в краткия списък за романа си „The Fortune Men“, разказващ за сомалийски моряк, погрешно обвинен в убийство в Уелс, (историята е базирана на реална съдебна грешка в Тигровия залив на Кардиф.
Разчитането на тези триумфи обаче е задача, която изисква предпазливост и започва с важни уговорки. Това са европейски награди с всичко, което това предполага: историята им е преплетена с утвърждаването на романа като европейско творение, възприето и поддържано през вековете като, може да се твърди, буржоазна форма на изкуство; ако самозваните му пазители сега се стремят да признаят по-широкия му потенциал и да разширят параметрите му, то кой определя този процес и кой решава кой точно може и трябва да говори? Към кои читатели се обръщат те? И, говорейки както за „африканските страни“, така и за „африканската диаспора“, кои идентичности са привилегировани и кои са маргинализирани?
Литературните награди са видимият връх на един айсберг, който се състои от кариерите на писателите – често дълги, усърдни и неспоменати – от усилията на издателите и книготърговците, както и от творческата екология на страните, езиците и регионите. Както отбелязва по повод на тазгодишните победи Ела Уакатама, главна редакторка в издателство Canongate и председателка на наградата AKO Caine за африканска литература: „Това не е момент, който се е случил внезапно. Това е момент, който се е случил благодарение на много работа за отваряне на пространства.“ И тази работа няма да приключи, казва тя, „докато не се стигне до момента, в който писателите се публикуват в достатъчен обем, за да могат да се борят за наградата ‚Букър‘ като част от собствената ни култура, а не като нещо странно и уникално“.
Наградите, които са крайната точка на един сложен процес, са показател за нещо – за състава на комисиите, които ги присъждат, за променящите се вкусове, за отзивчивостта към различни видове творби – но това нещо е сложно и невинаги е непосредствено очевидно. В разговорите с въпросните писатели се повтарят два елемента: че всяко обсъждане на „явление“ трябва да обхваща разнообразието на литературните култури с африканско наследство и че това трябва да се разглежда като начало на разговора, а не като негова кулминация. По думите на Галгут: „Това, на което се надявам, е, че подобни разговори ще насочат мисленето на хората към този въпрос по определен начин, така че той да изкристализира и да бъде забелязан и взет под внимание.“
Питам Гурна дали има някакво усещане за това, че по-широкият свят започва да се вслушва в истории, към които в миналото е бил резистентен. „Възможно е да е така“, отговаря той. „Надявам се да е така, разбира се. Но мисля, че това може би е в резултат на много неща, които се случиха напоследък. Може би има по-голямо усещане за това, което се случва другаде, а не само за това, което се съобщава във вестниците. Мисля, че има и един вид контраразказ, който също се случва; не се разчита толкова много на утвърдената история или на одобрената история.“ Той посочва реакциите на събитията в Ирак, Сирия и Либия – страни, в чиито политики и животи САЩ и Обединеното кралство са се намесвали активно: „Всички те показаха уродливостта на политиките и жестокостта, които се прилагат спрямо слаби правителства. Мисля, че и движението ‚Животът на чернокожите има значение‘, както и делата, които се водят във Великобритания през последните няколко месеца, културните войни, статуите и т.н. … всички тези неща вероятно пораждат някаква по-голяма информираност, но много се съмнявам, че те са нещото, което води до литературни награди. Бих искал да мисля, че причината за присъждането на тези награди е свързана в голяма степен с произведенията, които тези писатели са създали.“
Гурна се отнася остро – и също така забавно – към културните войни, които има предвид, като ги описва като „безсмислен разговор между хора, които, струва ми се, безсмислено се съпротивляват на неща, които така или иначе ще ги пометат“ (той подчертава с болка, че помитаното е чисто интелектуално) и твърди, че не им отделя много място. „Нямам нищо против те да се борят и да оспорват, това е тяхна работа, но спорът, струва ми се, е изгубен поне от век и половина насам. В смисъл, че вече няма морална позиция, която подобни аргументи да могат да защитят. И все пак, за да продължат по някакъв начин, те трябва да намерят друга малка платформа, на която да застанат и да крещят същите стари глупости. Така че, нека си говорят, мен това не ме притеснява.“
Въпреки това е ясно, че романистите се влияят от политическия и социалния климат, в който създават произведенията си, и по-специално от това как се гледа на литературната култура. За Галгут признанието на журито на „Букър“ все още не е намерило отзвук в Южна Африка; той например не е чул нищо от Министерството на изкуствата и културата – пропуск, който не приема лично, но който е показателен за отношението към писателите в страната. Ако все пак се стигне до това, той подозира, че то ще бъде въпрос на оптика; ярка искра, която да се използва в мрачния политически пейзаж. „По-циничната част от мен казва, че на повечето политици в Южна Африка просто не им пука“, казва той.
Подобно на много други писатели, Галгут иска да подчертае – както направи в речта си при приемането на наградата „Букър“ – необходимостта от подкрепа и укрепване на литературната култура чрез конкретни практики, включително преодоляване на непосилната цена на книгите чрез премахване на ДДС върху тях – кампания, която се води в Южна Африка от няколко години. Макар и да изглежда технически въпрос, той е от ключово значение за насърчаване на четенето и писането, както и за гарантиране, че литературата не се възприема като занимание на елита – който, както се посочва в „Обещанието“, често е равен на бялото население. „Трябва да се създаде култура, в която четенето и писането се ценят“, казва Галгут, „преди хората да инвестират много, много часове, необходими, за да могат да започнат да се справят добре с това. А това просто не е приоритет.“
Разговорът с Тимъти Огене, поет, академик и писател, израснал в Нигерия, а сега живеещ в САЩ, дава нови перспективи. Неговият предстоящ сатиричен роман „Seesaw“ е историята на неизвестен и провалящ се нигерийски писател, взет от богат бял американец и доведен в Бостън, за да „представлява“ страната си. Подобно на Галгут, Огене е наясно с богатството и привилегиите, присъщи на западната литературна екология – от издаването и разпространението до финансирането на наградите. Но той смята, че последните успехи на наградите подчертават разнообразието на гласовете както от Африка, така и от диаспората, като привличат вниманието например към културите на азиатските и арабските африканци и на Индийския океан. Според него въпросът, който трябва да си зададем, е какво представлява африканското писане: „Имаме много тясно определение и то идва от 50-те и 60-те години на миналия век, когато започват да се появяват хора като Чинуа Ачебе и Сойинка“, твърди той. „Знаете, антиколониалните националисти; тези тенденции се превърнаха в това, което сега разглеждаме като африканска литература. Но според мен това започва да се променя. Много съвременни писатели, които започват да изследват различни направления на идеи, как да бъдем африканци, разглеждат по-други епистемологии.“
Основополагащо за креативността е действието; а действието включва способността и силата да се противопоставяме на външните очаквания и ограничения. За Огене, който казва, че се опитва да отиде на „места, които обикновено не се посещават от африкански писатели“, и по този начин да се отвори за „нови начини на подход към расата, идентичността или това да бъдеш африканец в света“, предизвикателството е да се избегне бинарността [двоичното, полярно мислене]. „Време е да започнем да преминаваме отвъд тях и да намираме връзки, които не са само идеологически и политически“.
Книгата „Най-тайната памет на мъжете“ на Мохамед Мбугар Сар, която се фокусира върху „забравен“ писател, наречен „черният Рембо“, който години по-късно е открит от млад сенегалски писател, е разказ, който се захранва от „нееднозначното възприемане на черните африкански писатели в западното литературно поле“, разказва той. Поразително е, че романът му е базиран на истински писател – Ямбо Уологуем, малийски романист, който, след като е бил приветстван, е обвинен в плагиатство и впоследствие отпада от полезрението, и чието творчество повдига завладяващи въпроси за авторството и авторитета.
За Сар последният му роман поставя на преден план очевидната „аномалия“ да стане първият писател от Африка на юг от Сахара, спечелил наградата „Гонкур“ от нейното създаване през 1903 г. Това е изключване, което повдига „структурни въпроси и проблеми на литературната социология, свързани с колониалното господство и неговите последици (расизъм, редакционно презрение, невежество, липса на интерес сред литературните среди и френската публика към продукцията от романи, идващи от [глобалното] франкофонско пространство на френскоговорящи писатели, особено африкански)“. Макар че тази аномалия може да изглежда „поправена“ с неотдавнашната награда, той казва: „Мисля, че би било грешка да я тълкуваме като рядка и ценна държавническа благодат. Ако тя се разглежда като изключение от нормата, това все още би означавало, че нищо не се е променило, че тази награда е просто изключение от правилата и скоро ще се върнем към стария ред.“
Множественост и съпричастност са характеристиките на наградените тази година романи. Решаващият импулс за бъдещето е пространствата да останат не само отворени, но и да се разширяват. Както казва Сар: „Наградата „Гонкур“ е огромно насърчение за мен в изграждането на моите произведения, но също и за африканските писатели, особено за младите хора. Бъдещето е тяхно… Преди всичко не искам да бъда изключение. Не трябва да бъда. Не съм.“