В Реквием за никого Вие представяте една зашеметяваща, трагична история от последното десетилетие на Народна република България, която доскоро вероятно е била известна само на малцина, поне извън страната. Наистина ли искахте вашите читатели да се изправят пред срамните моменти от осемдесетте?
Да, наистина. Да, да, да! Първоначално това беше някаква гневна реакция срещу мълчанието и колективното избягване на болезненото нещо, срещу милионите отговори „Това беше Адолф, не бях аз!“ Винаги съм се чувствал дълбоко засрамен от този период от нашата история, той беше пословичният трън в хълбока ми, но дълги години не виждах какво мога да направя срещу него, освен може би да използвам нашите цветисти псувни… А след това започнах да изучавам следвоенната история на Германия. Това промени всичко.
(Всъщност, може би рационализирам тук. Ученето дойде много по-късно, години след като стартирах Интернет списанието си. Първоначалният импулс си беше чиста ярост и срам, някаква смесица от тях).
Какво всъщност означаваше Възродителният процес?
Много неща, на различни нива. На ниво ежедневие той означаваше някаква внезапна и почти неразбираема загуба на човечност, на простата способност да съпреживяваме болката на Другите. До вчера хората се държаха нормално, днес изведнъж те се превърнаха в някакви миниатюрни графове-Дракула, всеки от тях жаден да „изпие кръвта“ (и да вземе имота, о, да!) на съседите си.
На обществено ниво това означаваше дълбоко потапяне в нов живот на лъжа и самоизмама, много по-интензивно, отколкото бяхме свикнали преди това. Искам да кажа, комунизмът беше официална лъжа поне откъм края на 60-те години (в моята страна много по-късно от Вашата), но тази тук лъжа, „те са българи, ние просто им връщаме истинската идентичност“ беше толкова безсрамна, толкова очевидно злонамерена и арогантна, че в началото почти не бяхме в състояние да я вземем сериозно. Но след това всичко се промени. Хората започнаха да ядат и пият лъжата, някак се самохипнотизираха, за да повярват – и това направи малки чудовища от всички нас. Не знам как точно успяхме да излезем от нея без гражданска война, за разлика от съседите, където точно същите обществени развития и масови манипулации доведоха до много по-трагични събития.
И след това, накрая, дойде най-дълбокото, чисто човешкото ниво. Като деца от невоенни времена едва ли бихме могли да си представим колко болезнено и трудно е да се гледа в очите на човешки същества, които вие и вашите хора сте довели до нечовешко ниво. Вината, срамът, яростта. Толкова е болезнено, че е почти неописуемо.
Вашият роман ли беше първият в българската литература, който се върна към тези събития?
Мисля, че да, но не е моя работа да говоря за това. Предполагам, че литературната история ще постави нещата на истинските им места. Не е въпрос, заради който губя много сън.
Какво знаят българите за процеса? Трудно ли им е да приемат случилото се?
Отново мисля, че да. Но какво всъщност мога да кажа, аз, емигрантът? Отдавна съм загубил илюзията, че бих мога да чувствам и мисля като сънародниците си, дори не съм сигурен, че знам чак толкова много за реалния живот в България от наши дни. Фактите изглеждат отрезвяващи – „процесът“ се споменава едва-едва в учебниците по история за горните класове, спорадичните опити за произвеждане на някакви артистични или научни размисли върху него се посрещат с мълчание и безразличие, сякаш всичко това не се е случвало никога и днес просто се опитваме да дразним хората, като го споменаваме.
Собственото ми усещане е онова на „царския бръснар“. Знаете ли я, тази стара история за бръснаря, който открил, че царят има магарешки уши, но не можел да каже на никого, под страх от смъртно наказание. Ето защо той отишъл в гората и там се накрещял до насита: „На цар Мидас ушите са магарешки уши“. А след това там израснали тръстики и хората започнали да си правят от тях свирки, и всяка свирка пищяла едно и също: „На цар Мидас ушите са магарешки уши“. Е, те още не са израснали в България, тези тръстики.
Оставам с впечатление, че Реквием за никого е по-скоро книга за нас, хората, отколкото просто откъс от историята на вашата страна. Добре ли Ви чета?
Изключително съм ви благодарен, че поставихте точно този въпрос, защото това е една от големите ми несигурности, че хората в чужбина могат да възприемат историята ми по този относително тесен начин, като чисто българска, като история, идваща от едно провинциално, изостанало място, която не засяга никого лично.
Да, според мен това е поредната история за звяра в човека. Ако ми позволите едно много, много нескромно внушение, всъщност това е следващата история за окръга Йокнапатофа, но, разбира се, в момента, в който произнеса нещо подобно, аз се напъхвам в пословичната роля на джудже, което се опитва да запълни обувките на великан.
Показвате феномен, известен и от други бивши социалистически страни: партийните босове стават богати чрез присвояване на държавна собственост и защитават влиянието си чрез изграждане на мафиотски структури. Така ли беше? Все още ли това е голям проблем?
Напуснах страната буквално дни преди тя да изпадне в бездната, в края на 1990 г., така че не съм преживявал тези неща лично. Не съм сигурен как точно се е случило, имам предвид факта, че българските читатели непрекъснато ме бомбардират с въпроси като „Как можеш да знаеш тези неща, та това е истината, истината и отново истината“. Не мога да дам отговор, защото истинският отговор е нещо като клише: „Не съм писал нищо. През по-голямата част от времето историята се пишеше сама“.
Пропагандата е представяла националните малцинства, особено турците, като заплаха за „местните“ българи. Каква беше реакцията и мислите на обикновените хора? Помогна ли традицията на комшулука за смекчаване на враждебната атмосфера?
Хората гълтаха всичко това като наркотик. Напиваха се до самозабрава в хода на броени дни. Разбира се, фонът на това е фактът, че българската национална идеология е била внимателно изградена около идеята за омраза срещу турците, още от 1880-те. И у нас те са били преследвани от първия ден на съществуването на съвременната българска държава. Но никога по този начин! Комунизмът успя да стигне до недостижими „висоти“. Тоталитаризмът е единствената обществена форма, която може да достигне нещо такова, както поради факта, че хората са с толкова старателно промити мозъци, така и защото – в специфично-българския вариант – за дисидентите в българската култура никога не е имало особено много място, това е явление, което просто не е част от нашата традиция. Е, поне аз мисля, че не е. Моите хора вероятно ще ме оплюят, че казвам подобни неща. Добре, че чадърът ми е винаги отворен.
Що се отнася до комшулука, мисля, че днес всички ще запеят в хор, „да, да, наистина той смекчи много; ние само се преструвахме, че ги мразим, а всъщност продължавахме да сме добри съседи“, но аз не го купувам това. Можете да се преструвате, че обичате, но не можете да се преструвате, че мразите, това шибано нещо е прекалено интензивно, за да може да бъде фалшифицирано по някакъв убедителен начин. И така, отговорът ми е „не“. Няма да чуете това от прекалено много българи.
Интересно е да се забележат различните езикови регистри, които използвате в романа: простият, та дори примитивен разговорен език на партийните босове и техните „солдати“ срещу поразителния, саркастичен език, използван в разказа на Мария. Колко важно беше да се въведе това?
Отново единственият ми отговор е клишето. Не разбирах много от това, докато пишех текста. Едва по-късно, когато хората започнаха да ме изправят пред въпроси като „Защо тя говори по този смешен начин? Никой не говори така в днешна България. Ти забрави ли майчиния си език?“, започнах да разбирам, че да, наистина, тя говори по „смешен“ начин. И едва много по-късно ми дойде просветлението: това, което Мария използва в своята част от историята, всъщност е езикът на българския фолклор. Езикът на болката и страданието, да, но също така и езикът на упоритостта и оцеляването. Всъщност тя пее, докато разказва историята си.
Лично за мен противопоставянето между Мария и Никола е един вид сравнение между Добро и Зло. Освен това беше много трудно да се четат сцените на сексуално насилие. Защо решихте да бъдете толкова директен?
В тази връзка имам една много странна история. Както можете да видите в края на книгата, бяха ми нужни пет години, за да я завърша. Е, в действителност бяха само няколко месеца, но се случи така, че тези месеци бяха разпределени в противоположните краища на пет години. Работата е там, че когато стигнах до моментите, които имате предвид, тоест когато се описват такива крайности на човешка болка и страдание (особено сцените с „филмовата кариера“ на Мария), изведнъж осъзнах, че не притежавам езика, на който да ги разкажа. Опитвах и опитвах, все без резултат. Нещата или звучаха напълно медицински, или, още по-лошо, толкова крайно вулгарно, че никой човек със здрав разум не би искал да ги чете. Междувременно се случиха много други неща, изгубих първо семейството, а след това и бизнеса си, така че накрая стигнах до едно наистина много дълбоко място, където изгубих всякаква способност да вярвам, че някога ще мога да завърша тази история (или да живея отново „нормално“, ако разбирате какво имам предвид).
И тогава се случи нещо много странно.
Беше ранна сутрин, един от онези вълшебни моменти между съня и пробуждането, когато Мария ми се появи. Не мога да си спомня нищо за външния ѝ вид, това беше само глас и той ми каза нещо от рода на: „Ти свърши своята част от работата, сега ме остави да я поема аз“. А след това тя започна да разказва. И всичко беше толкова лесно, толкова леко, дори някак смешно, по много обезпокоителен начин, че веднага почувствах огромната му истинност.
След това се събудих, успях някак да завърша деня и седнах пред клавиатурата. Написах 20 000 думи само за една нощ, това е една четвърт от цялото. Всъщност не пишех нищо. Тя диктуваше, аз някак подтичвах отзад, влагайки всичките си сили в усилието да не пропусна нито дума. Това беше всичко.
Полското издание на Реквием за никого е първият превод на този роман на чужд език. Как попаднахте на г-жа Хана Карпинска?
Тя е другата Мария в живота ми, предполагам. Малко след като романът излезе в България, някъде през пролетта на 2011, просто получих поща: „Казвам се Хана Карпинска, специалистка съм по български език и бих искала да преведа книгата ви“. Оказа се, че тя следи моето интернет списание и е разбрала за болнавите „дискусии“, които водехме там в онзи момент. А след това, кой ли би могъл да го повярва, намерила книгата в библиотеката на българския културен център във Варшава. Срещнахме се за кратко през лятото. Оттогава минаха десет години. Отново: това е всичко.
Живеете в Берлин повече от тридесет години. Как влияе това на писането ви?
Нямам идея. Знаете ли онази история за две млади риби, които плуват и се срещат с по-възрастна. „Е, момчета, как е водата днес?“, пита по-възрастната риба. Те свиват рамене и продължават да плуват, след което единият младеж пита другия: „Какво, по дяволите, е вода?“
Нещо подобно е и с живота ми в Берлин. „Какво по дяволите е Берлин?“
Вие сте главен редактор на интернет списанието Либерален преглед. Подзаглавието му е: Свободни хора, свободни идеи. Какви проблеми решавате там и коя е аудиторията Ви?
Живея със суетната идея, че това е един вид Просвещенски проект, опит за въвеждане на съвременните либерални идеи относно изкуство и политика сред моите хора. (Те свиват рамене и продължават да плуват). Това е, накратко.
Българската литература не е добре позната в Полша. Сред малкото примери наскоро полските читатели имаха възможност да прочетат Физика на тъгата на Георги Господинов, който получи Средноевропейската литературна награда „Angelus“ или Ина Вълчанова, лауреат на литературната награда на Европейския съюз (превод на Хана Карпинска). Как възприемате днешната литература на вашата родна страна? Върху какво се фокусират българските писатели в наши дни, ако мога да задам такъв въпрос.
Отново, това е гледната точка на емигрант, който опипва хобота на слона и се опитва да познае кое животно е това. Според мен основната тема на българската литература, от нейния първи ден, е „Кой ни е виновен, че сме такива?“ (С възможното изключение на няколко благородни души, повечето от които са избити достатъчно рано от благодарни читатели). Изключение прави и Георги Господинов, който пише сериозно европейска, не толкова българоцентрична литература. Останалото по правило ми е толкова българско, че звучи почти чуждо.
Не мога да не ви попитам за плановете ви като писател. Какво могат да очакват читателите Ви?
В българското издание на книгата има един последен ред (който махнахме от полското издание), където на читателя се обяснява, че това всъщност е първата част от трилогия и че авторът с нетърпение очаква останалите да му бъдат продиктувани. Е, все още чакам.
Пиша и други неща, от време на време. Последната ми книга е посветена на живота с аутизъм (имам аутистична дъщеря на 23 години). Това е единствената ми книга, която беше приета с някакъв интерес в България. Надявам се някой ден да я видя на полски.
А тук – видео-рецензията на Адам Слупски за „Реквием за никого“ (на полски език)
