В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.
– Кръстнико Бинсвангер – каза той, – аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да ѝ кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?
– Да, ще го направя – каза кръстникът, – бъди само спокоен. Тя те обича!
Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.
Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.